Пол Кристофър
Златото на Кортес (28)

28.

— Добре, но по-добре да ни обясниш още веднъж — кимна Били, — защото все още ни е малко трудно да видим връзката между една петстотингодишна обсерватория в Юкатанската джунгла и джапането из замърсените води на направено от човека езеро по средата на Калифорнийската пустиня, което не е съществувало преди 1906 година.

Британският лорд се огледа наоколо. Бяха изцяло заобиколени от суша. На запад се издигаше планината Санта Роса. На изток планината Чоклит, а долината Коачела на север. Намираха се на около сто и шейсет километра навътре в сушата от Морето на Кортес, както местните обичат да наричат залива, отделящ Мексико от полуостров Калифорния.

Търсачите на съкровища се бяха настанили под тентата на задната палуба на старата баржа, пригодена за жилище, която бяха наели от яхтеното пристанище „Бомбай Шорс“ в южния край на езерото. Да се нарече яхтено пристанище беше доста сериозно преувеличение, след като разполагаше само с триметров пристан и една-единствена лодка за даване под наем. Да се нарече пък тя „баржа за живеене“ също беше преувеличение. Съоръжението приличаше повече на двуцветна алуминиева каравана от 1950-те върху пропускаща баржа, която със сигурност представляваше много точно описание на плавателния съд, който собственикът беше нарекъл „Кларабел“.

На борда се намираха четирима души: Фин, Били, Гуидо и Брайни Хансон, който трябваше да управлява вместо тях земекопната екипировка. Ели Санторо с неопрен и кислородни бутилки на гърба имаше неприятната задача да бъде водолаз и да намества ръчно вакуумната драга. Водата в езерото беше дълбока и с химически кафяв цвят, а на повърхността тук-там се полюшваха обърнали коремите риби.

Аркади Крус, който беше изпитал определено чувство на признателност към новите си съюзници в Мексико, благоразумно бе решил да дезертира и сега бе пълноправен член на екипажа на „Еспаньола“ в Насау. В момента учеше Рън-Рън Максевъни, шотландецът наполовина китаец, как да псува на кубински жаргон.

— Можеш например да започнеш с онзи испанец — предложи Гуидо.

— Франсиско де Улоа? — попита Фин.

— Точно той — кимна Били.

— Нали той е начертал картата? — попита Гуидо.

— Да — усмихна се Фин. Тя разви малкомащабната карта на Морето на Кортес и полуостров Калифорния върху неустойчивата маса за карти помежду им. — Той е бил приятел на Кортес. Още от много рано действал като негов куриер между Куба и Испания, пренасяйки писмата му до неговата съпруга. Никой не е напълно сигурен, но испанците са отплавали от Акапулко в три малки кораба, построени нарочно за експедицията. Насочили се на север в онова, което днес наричаме Морето на Кортес, кръстено така от Улоа в чест на неговия господар. Стигнали до носа на полуостров Калифорния и открили, както смятат мнозина, устието на река Колорадо. Той оставил два от своите кораби в речното устие, взел най-големия, този който превозвал съкровището, и поел нагоре по реката, търсейки подходящо място за скривалище. Преди обаче да успее да намери такова място, станало тежко земетресение. Разседът Сейнт Андрю е само на няколко километра оттук. От Морето на Кортес дошла приливна вълна, висока почти дванайсет метра. Двата кораба в устието успели да се справят с нея без особено големи затруднения, но корабът със съкровището бил вдигнат на гребена й и отнесен почти сто и шейсет километра навътре в сушата. Когато водата се оттеглила, корабът останал на сухо по средата на пустинята, на място известно по-късно като Салтън Синк, солен басейн, подобен на Солт Лейк Сити, но още по-ниско под морското равнище от Долината на смъртта. Корабът бил заровен наполовина в пясъка. Улоа свършил работата със своите хора и след това се върнали пеша при останалите два кораба. Така се родила легендата за изгубения в пустинята кораб. С течение на годините, когато са се размествали пясъците, няколко пъти са го виждали. През 1906 година една част от дигата на напоителния канал „Импириъл“ на река Колорадо рухнала и в продължение на две години реката се изливала в стария Салтън Синк. Тя потопила почти шестстотин и четирийсет квадратни километра под вода, преди да успеят да възстановят дигата. Оттогава това място е наводнено и с времето се замърсява все повече и повече.

— Все още не виждам връзка с картата, която намери — обади се Брайни Хансон и запали една от парфюмираните си с карамфил цигари.

— Мисля, че Улоа е взел един от маянските астрономи със себе си — каза тя. — Това е единствената теория, която пасва. Има повече от сто звезди, които един щурман може да използва, за да навигира. Маите са познавали почти петдесет от тях, както и транзита на Луната и Слънцето, транзита на Венера в нощното небе. При достатъчно съотносителни точки, каквито картата на стената показваше, откриването на мястото не беше трудно.

— Значи си сравнила очертанията на картата на стената с компютърна симулация? — попита Брайни.

— Точно така — кимна Фин. — Симулация на нощното небе над Юкатан и нощното небе над Морето на Кортес през 1539. Това е годината, през която Улоа е предприел пътуването. Сравних ги с чертежа на днешното небе. Трийсет и три градуса северна дължина и сто и петнайсет градуса западна ширина. Проста работа.

— Проста за теб — измърмори Били.

— Което е точно тук? — недоверчиво попита Гуидо.

— Плюс-минус стотина метра — намеси се Брайни. — Преносимият странично сканиращ радар показва тежка метална маса точно под нас. Водата е дълбока само пет и половина метра.

— Наистина ли смятате, че това е корабът със съкровището? — попита недоверчиво Били. — Както каза, през 1906 година са наводнени цели градове.

— Заслужава си да проверим — вдигна Фин рамене.

— Да не се бавим твърде много — подхвърли Гуидо и сбръчка нос. — Никога не съм предполагал, че вода може да мирише толкова лошо.

Холандецът беше прав. Температурата на повърхността беше почти трийсет и осем градуса и миризмата на умряла риба и мръсотия беше непоносима. Почти в същия миг сигналната линия, която ги свързваше с Ели под водата, помръдна. Брайни Хансон стана и отиде при големия компресор, който бяха завинтили на задната палуба, и го включи. Чу се боботене и от вътрешностите на машината се понесе рев, а дебелата гумена вакуумна тръба започна да се издува в металните си скоби, когато помпите заработиха и започнаха да смучат пясък и тиня от дъното. Хоботът на тръбата беше закрепен над метална кошница, която щеше да хваща всяко нещо, засмукано от помпите.

Ели Санторо се показа на повърхността. Той свали маската си, хвърли я на палубата, а после се изкатери по късата стълба. Застана на палубата с изражение на дълбока погнуса върху лицето. Неопренът му беше покрит с лепкава сиво-черна слуз. От него се носеше миризма на канал.

— Долу е направо отвратително — изръмжа той, докато дишаше дълбоко.

— Откри ли нещо? — попита Фин.

— Двуметров слой мръсотия и мъртви гниещи риби. — Той направи пауза и бръкна в малката мрежеста кесийка на колана. — И това. — После се ухили и запрати предмета в центъра на старата маса за карти.

Вакуумната помпа изгъргори и нещо кораво се запъна в нейното гърло. Предметът, изваден от кесията на Ели, проблясваше матово върху масата. Беше почти кръгъл, дебел около шест милиметра и с големината на малка чиния. В центъра имаше грубо щампован испански кръст и също толкова груб отпечатък на годината: 1521. Чинията беше от чисто злато. Хиляда години преди да се превърне в чиния с кръст и дата върху нея, тя бе представлявала скулптирано изображение на Кукулкан, крилатия бог на сътворението, когото маите бяха почитали по времето, когато испанците още са живеели в пещери.

— Съкровището на Кортес.

 

 

На следващата вечер в деветнайсет часа атлантическо време една частна „Чесна Мустанг“, регистрирана на името на „Ноубъл Фармасютикълс“, изчезна над Мексиканския залив. Според списъка единственият пътник беше Джеймс Джонас Ноубъл, шеф на огромната фармацевтична корпорация и баща на Харисън Ноубъл, плейбой и търсач на приключения, който беше изчезнал наскоро начело на археологическа експедиция в Юкатан. Не се изключваше възможността да е имало нечестна игра при изчезването на самолета на фармацевтичния бос. Появиха се мнения, че може погрешка да е навлязъл в кубинското въздушно пространство и да са го свалили. Кубинските власти отказаха всякакви коментари по въпроса.

Два часа след изчезването на Джеймс Джонас Ноубъл кардинал Енрико Роси от кабинета на ватиканския държавен секретар и един от старшите директори на „Банко Вениция“, клон на ватиканската банка в Рим, почина зад писалището си от, както се предполага, масивен сърдечен удар. Той беше на седемдесет и седем и бе известен с това, че пуши по две кутии „Марлборо“ дневно. Папата, който беше негов стар приятел, нареди да се отслужи реквием за Роси три дни по-късно.

Клаудио Суки, разследващ журналист от „Ил Темпо Романа“, беше прегазен в ранните часове на вечерта. За него се знаеше, че работи върху материал за корупцията във ватиканската банка, свързвана основно с кардинал Роси. В резултат на нападението преносимият компютър на Суки беше разбит. Никога не беше открита следа от шофьора или автомобила.

Два дни след смъртта на кардинал Роси и на нещастния журналист Клаудио Суки, Френсис Зейвиър Сиърс, професионалният наемен убиец, се срещна с Макс Кеслер, продавач на информация и изнудвач, на една от пейките близо до музея „Смитсониън“. Беше поредният прекрасен ден във Вашингтон, окръг Колумбия, макар и малко влажен за вкуса на Макс Кеслер. Докато чакаше Сиърс, той отхапваше от шоколадова бишкота и отпиваше от етиопското си кафе, купено в „Старбъкс“ на площад „Фарагът“. Облечен в обикновен черен костюм и с евтини черни обувки на краката, Сиърс се появи в дванайсет, както обикновено точно навреме. Носеше сгънат един брой на „Уошингтън Таймс“ в ръката, уговорения помежду им сигнал, че теренът е чист. Кеслер се усмихна, когато той се отпусна на пейката до него.

— Предполагам, че нещата са минали добре.

— Точно така — кимна наемникът.

— Някакви проблеми с кардинала?

— Никакви.

— А с журналиста? Там сякаш имаше малък проблем.

— Не.

— Кубинската връзка с изчезването на Ноубъловия самолет беше добра идея.

— Да.

— Бишкоти? — предложи Кеслер и подаде на Сиърс кафяв хартиен плик. Беше купил няколко с шоколадова глазура, за да отпразнува събитието.

— Не, благодаря — измърмори Сиърс.

— Днес прочетох в „Поуст“ за откритието на госпожица Райън в Салтън Синк. Голям успех.

— Аха.

— Няма ли следи от пробата целатропамин?

— Не.

— Колко време остава, докато новината за лекарството се разчуе?

— По-малко от месец.

— Достатъчно, за да продам акциите.

— Да.

— Това ще ни направи много богати. Успех и за нас двамата, а не само за госпожица Райън и нейните приятели. — Кеслер се усмихна. — Оправихме всичко недовършено.

— Почти — възрази Сиърс.

— Почти?

— Още едно нещо — тихо каза Сиърс.

Без да бърза разгъна вестника на скута си, извади петнайсетсантиметрова спринцовка за източване, каквито използват погребалните агенти, и с безпогрешна ръка я заби в лявата дупка на Кеслеровото ухо. Иглата проникна напълно и Сиърс натисна буталото докрай, преди да я извади.

Кеслер умря мигновено, като очите му изхвръкнаха леко за кратко. Спринцовката беше напълнена с прясна кръв, която Сиърс беше изтеглил от собствената си вена преди по-малко от час. Той остави празната спринцовка на вестника в скута си и отново го нави. Цялата операция, извършена на обществено място, бе продължила седемнайсет секунди. Никой не обърна и най-малко внимание на случилото се.

Повърхностната аутопсия щеше да покаже, че Кеслер е починал от мозъчен кръвоизлив или удар. Смърт, която не можеше да се нарече неочаквана за човек, който поглъща толкова много неща, запушващи артериите с холестерин. По-внимателният оглед щеше да открие отвора от проникването на гробарската игла в ухото на малкия гаден германец, но на кого му пукаше? Кеслер имаше толкова врагове, че можеха да осигурят работа на специален екип от ФБР за това и следващото столетие. Само легендарният му архив щеше да ги държи под напрежение в течение на десетилетия.

Сиърс за миг се замисли за картонените фишове и се запита дали Кеслер не е направил един и за него. Почти сигурен беше. Загледа се в изстиващия труп, след това бръкна в джоба му и намери комплект ключове. Щеше да направи услуга на света и на себе си. Подпалвачеството не беше негова специалност, но сигурно щеше да успее да стъкми един хубав огън.

— Една последна недовършена работа — измърмори той, пъхна ключовете в джоба и се изправи. Остана неподвижен за миг, после бръкна в кафявия книжен плик на пейката до мъртвеца. — Може би все пак ще си взема една бишкота — каза наемникът, след това се обърна и си тръгна.