Метаданни
Данни
- Серия
- Грийн Таун (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dandelion Wine, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жени Божилова, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Америка
- Магически реализъм
- Неореализъм
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Четиво за малки и големи
- Оценка
- 5,3 (× 90 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Рей Бредбъри. Вино от глухарчета
Преведе от английски: Жени Божилова
Редактор: Людмила Харманджиева
Художник: Димитър Бакалов
Художествен редактор: Иван Марков
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Мери Василева
Американска I издание. ЛГ V. Тематичен № 13 9537621311/6256–32–1979.
Дадена за набор на 21. II. 1979 година. Подписана за печат на 27. VI. 1979 година.
Излязла от печат на 13. VII. 1979 година. Поръчка №97. Формат 84×108/32.
Печатни коли 15,50. Издателски коли 13,02. Цена на книжното тяло 0,59 лева. Цена 0,64 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1979
Ray Bradbury. Dandelion Wine, 1957
Bantam Pathfinder edition, 1973
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от NomaD)
- — Корекция от moosehead
Статия
По-долу е показана статията за Вино от глухарчета от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
| Вино от глухарчета | |
| Dandelion wine | |
| Автор | Рей Бредбъри |
|---|---|
| Първо издание | 1957 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | автобиографичен роман |
| Следваща | Сбогом лято |
Вино от глухарчета е полу-биографичен роман от 1957 на Рей Бредбъри, чието действие се развива през лятото на 1928 в измисления град Грийн Таун (зелен град), Илинойс – псевдоним на дома от детството на Брадбъри в Waukegan, Илинойс.
Заглавието се отнася до виното, направено от листа на глухарчета и други съставки, често цитрусови плодове. В историята, виното от глухарчета, направено от дядото на главния герой, служи като метафора за опаковане на всяка една от радостите на лятото в една бутилка.
Главният герой на историята е Дъглас Споулдинг, 12-годишно момче приличащо донякъде на младия Бредбъри. По-голямата част от книгата е фокусирана върху ежедневието в малък град на Америка, и простите радости на изминалата година.
Предистория и произход
Както пише Бредбъри в есето от 1974 г. „Just This Side of Byzantium“, използвано като въведение към книгата, „Вино от глухарчета“ е пресъздаване на момчешкото детство, преплитайки действителните преживявания на Брадбъри и неговото уникално въображение.
„Сбогом лято“, официалното продължение на „Вино от глухарчета“, е публикуван през октомври 2006 година. Докато „Сбогом лято“ е пряко продължение на сюжета на „Вино от глухарчета“, „Something Wicked This Way Comes“, един роман с напълно различни герои и сюжет, често се свързва с последния поради техните стилистични и тематични сходства. Заедно трите романи оформят трилогията за Зеления Град. А четвъртият том, „Летен ден, Лятна нощ“, ще да бъде публикуван на 31 октомври 2008 година и ще съдържа двадесет и седем истории за Зеления град, седемнадесет от които никога не са били публикувани дотогава.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Вино от глухарчета е поредица от кратки истории с Дъглас и неговото семейство като повтарящи се герои. Много от главите са били първоначално публикувани като отделни разкази, най-ранният от които е „Нощта“ (1946), а останалите се появяват между 1950 г. и 1957 г. Заглавията на главите, които започват съществуването си като кратки разкази, са посочени в скобите по-долу.
Глава 1 – Дъглас се събужда рано през първия летен ден и извършва последователност на действия, които съвпадат с просветляването на небето и събуждането на жителите на града. Той извършва това по начин, който загатва за магия, като по този начин поставя основата на романа като колекция от житейски случки с привкус на фантазия.
Глава 2 (Просветление) – Дъглас отива с десетгодишния си брат Том и баща им да берат лисиче грозде. Докато Том и баща му се държат сякаш това е най-обикновен ден, то Дъглас усеща необяснимо присъствие около тях. Когато Том приятелски се сборичква с него Дъглас осъзнава какво е: откровението, че е жив. Той намира чувството за славно и освобождаващо.
Глава 3 (Вино от глухарчета) – Виното от глухарчета представлява метафора на лятото, бутилирано за зимния сезон на боледуване и зъзнене. По думите на Дъглас: „Вино от глухарчета. Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа.“
Глави 4 – 5 (Лято във въздуха) – Дъглас открива, че краката му няма да се движат толкова бързо колкото тези на другите момчета, защото гуменките му са износени. Той остава запленен от един чифт чисто нови „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“ на витрината на обущарския магазин и размишлява как нуждата от „магически“ чифт гуменки за тичане по зелената трева е нещо, което само момчетата могат да разберат когато баща му оспорва необходимостта от закупуването им. Местния продавач на обувки, господин Сандерсън отначало не е склонен да продаде обувките на Дъглас, особено след като разбира, че Дъглас няма достатъчно пари, за да ги плати. Дъглас обаче успява да го убеди да пробва един чифт от собствените си гуменки, което припомня на господин Сандерсън времето когато той е бил дете и е тичал като антилопите и газелите. Той се съгласява да даде на Дъглас гуменките в замяна на извършена в магазина работа, с която да плати сметката. Историята свършва с бързащия в далечината Дъглас и господин Сандерсън прибиращ неговите стари гуменки.
Глава 6 - Дъглас показва на Том тефтерче, което използва за да записва в него лятото, под два раздела, озаглавени „Обреди и навици“ и „открития и откровения“. Съдържанието е каквото може да се очаква от дете, включвайки „откровението“, че децата и възрастните враждуват, „защото са от две различни раси и те никога не ще се срещнат“. Том предлага свое собствено откровение – нощта е създадена от „сенките изпълзяващи изпод петте милиарда дървета“.
Глава 7 - Още един летен ритуал бива извършен с поставянето на висящата люлка на верандата – място за разговори по цяла нощ. Дъглас коментира как седенето на висящата люлка е някак „правилно“, защото човек винаги се чувства успокоен от монотонните, непрестанни гласове на възрастните. В унисон с тази атмосфера с привкус на фантазия на романа, главата плавно се движи от реалистично начало, в което семейството окачва люлката, към завършек, почти наподобяващ сън, в който гласовете на възрастните са персонифицирани като отпътуващи в бъдещето.
* * *
В жаркия следобед гласът долиташе монотонно и далечно изпод наточените зелени дървета.
— … девет, десет, единайсет, дванайсет…
Дъглас едва се влачеше през поляната.
— Ей, Том, какво броиш?
— … тринайсет, четиринайсет, млъкни, шестнайсет, седемнайсет цикади, осемнайсет, деветнайсет!…
— Цикади ли?
— Ох, дявол да те вземе! — Том ококори очи. — Дявол, дявол, дявол!
— Не викай толкова, ще те чуят как кълнеш.
— Дявол, дявол, дяволът е същество, не е клетва! — кресна Том. — Сега трябва да почвам пак отначало. — Броях колко пъти се обажда цикадата в петнайсет секунди. — Измъкна евтиния си часовник. — Преброяваш, сетне прибавяш трийсет и девет и знаеш каква е температурата в момента. — Той замижа с едното око, с другото погледна часовника, наклони глава на една страна и зашепна отново: — Едно, две, три!…
Дъглас бавно извърна глава и се ослуша. Някъде в пламналото, нажежено до бяло небе дрънчеше дебела медна жица. Пронизителните металически вибрации като заряди от небесно електричество сякаш капеха от замаяните дървета и поразяваха всичко живо.
— Седем — броеше Том. — Осем.
Бавно Дъглас изкачи стъпалата към верандата. Взря се, невиждащ в мрака на преддверието, сетне бавно се върна на верандата и изнемощяло викна на Том:
— Ей, Том, чуваш ли ме?
— Чувам те — трийсет, трийсет и едно! Махай се! Две, три, трийсет и четири!
— Спри да броиш, защото вътре оня термометър показва осемдесет и седем и още се покачва без помощта на твоите кациди.
— Цикади! Трийсет и девет, четиридесет! А не кациди! Четиридесет и две!
— Осемдесет и седем градуса е, помислих, че те интересува.
— Четиридесет и пет, това е вътре, а не вънка! Петдесет и три плюс трийсет и девет прави деветдесет и два градуса!
— Кой го каза?
— Аз го казвам! Не е осемдесет и седем по Фаренхайт! А деветдесет и два по Споулдинг!
— Казваш го ти и кой друг?
Том скочи и застана поруменял, загледан в слънцето:
— Аз и цикадите, ето кой! Аз и цикадите! Повече сме от тебе! Деветдесет и два, деветдесет и два, деветдесет и два градуса по Споулдинг, ясно ли е?
И двамата се загледаха към безмилостното безоблачно небе, като фотообектив, който се е повредил и се взира втренчено, без бленда, в един бездиханен и покосен град, облян в предсмъртна гореща пот.
Дъглас замижа и видя как отвътре, по розовите му прозрачни клепачи скачат две идиотски слънца.
— Едно… две… три…
Дъглас усети как устните му се мърдат.
— … четири… пет… шест.
Този път цикадите засвириха още по-бързо.
* * *
От пладне до залез, от среднощ до изгрев един мъж, един кон и един фургон бяха неизменно пред очите или край домовете на двадесет и шестте хиляди, триста четиридесет и петима жители на Грийн Таун, Илинойс.
По средата на деня, без никакво видимо обяснение, децата спираха игрите и обявяваха:
— Иде мистър Джоунъс!
— Идва Нед!
— Иде фургонът!
Възрастните поглеждаха на север, и на юг, на изток и на запад, ала не виждаха нито мъжа, наречен Джоунъс, нито коня на име Нед, нито пък покрития фургон Конистоуга, от ония, с които на времето първите заселници са се друсали из прерията, за да я завладяват.
Но имаш ли слух като на куче и наостриш ли уши, тогава ще чуеш на цели мили оттук как някой пее като равин в пустиня и като мюезин от минаре. Гласът на мистър Джоунъс всякога го изпреварваше и оставяше на хората по половин, дори и по час, да се подготвят за него. Затова когато се появеше, бордюрите на тротоарите бяха обкичени с дечурлиги, като на някакъв парад.
И тъй, ето го фургона, а на високата му капра, под избелелия червеникав сенник, хванал юздите като водни струи в нежните си ръце, се поклаща мистър Джоунъс с песен на уста.
Вехтории! Вехтории!
Ах, какви ти вехтории?!
Вехтории! Вехтории!
Не, не са туй вехтории!
Залъгалки, закачалки!
Стари дрехи и сандалки!
Шарении, дреболии!
Най-различни джунджурии!
И все пак са вехтории!
Вехтории?
Не. Какви ти вехтории!
Всеки, който бе чувал съчинените от самия него песнички, знаеше, че мистър Джоунъс не е обикновен вехтошар. По външен вид приличаше на вехтошар с парцаливите си зеленикави кадифени панталони и филцовата шапка, обкичена със стари значки от предизборни кампании за президенти. Но в друго беше съвсем необикновен: той обикаляше града не само денем; често ги виждаха — него и неговия кон — да се носят по лунните улици, да се завъртяват по веднъж, че и по два пъти край островите от къщи, където живееха всички ония, които той познаваше открай време. А във фургона мъкнеше неща, които бе събирал оттук-оттам и беше носил ден, седмица, понякога година, докато някой ги пожелаеше или пък потрябваха някому. Достатъчно бе да му кажеш: „Искам този часовник“, или: „Ще взема този матрак“. Джоунъс подаваше предмета, отказваше парите и си отиваше, вглъбен над думите за някоя нова песничка.
Неведнъж той бе единственият буден в целия Грийн Таун, Илинойс, в три през нощта. Тъй че хора със силно главоболие, съзирайки го да пристъпя бавно по улицата край озарения от луната кон, изтичваха да го запитат дали случайно няма аспирин, и той им даваше. Помагал бе при раждането на много бебета в четири сутринта и тогава чак забелязваха колко невероятно чисти са ръцете и ноктите му — ръце на богаташ, който води друг, свой живот някъде — но къде, никой не можеше да отгадае. Понякога откарваше закъснелите за работа в центъра на града, друг път, когато някой страдаше от безсъние, мистър Джоунъс пристъпяше към верандата, подаваше му пура и сядаше с него да бъбрят и да пушат до развиделяване.
Който и да беше, какъвто и да беше и колкото различен от другите да беше, той не беше луд. Често бе обяснявал как дълги години въртял търговия в Чикаго, но тъй се изморил, че намислил да потърси по-различен начин да доживее живота си. Ненавиждал църквите, макар да уважавал тяхното верую, и поради това, че имал склонност да проповядва и да предава знания, купил коня и фургона и решил да прекара остатъка от своя живот, като помага на едната половина на града да се сдобие с онова, което другата половина е изхвърлила от употреба. Гледаше на себе си като на някакъв процес, нещо като осмоза, която улеснява кръговрата на различните култури в очертанията на града. Не можеше да търпи прахосничеството, защото му беше добре известно, че ненужното за един е безценно за другиго.
Затова възрастните, но най-вече децата се катереха да тършуват из огромните купчини от съкровища в задната част на фургона.
— Искам да запомните едно — обясняваше им мистър Джоунъс. — Вземайте всичко, каквото поискате, при условие, че наистина го желаете. Ето как ще разберете. Попитайте се: „Искам ли това нещо от цялото си сърце? Бих ли могъл да преживея този ден без него?“ И ако усетите, че без него до залез слънце ще сте се повалили мъртви, грабвате скъпоценното нещо и си го отнасяте с вас. За мен е радост да ви дам всичко, каквото желаете.
И децата се ровеха из огромните купчини от стари ръкописи и брокати, рула от тапети и мраморни пепелници, жилетки и кънки, тежки тапицирани столове, малки масички и кристални канделабри. Известно време долиташе само шепот, трополене и дрънчене. Мистър Джоунъс стоеше и сладко пуфкаше с лулата, ала децата знаеха, че ги наблюдава. Понякога ръцете им посягаха ту към кутия с шах, ту към броеница, ту към стар стол, но докосвайки го, те вдигаха очи и срещаха очите на мистър Джоунъс с изписания в тях въпрос. Отдръпваха ръце и продължаваха да ровят. Докато накрая всяко дете слагаше ръка върху един-единствен предмет и я заковаваше там. Те пак вдигаха очи и този път лицата им сияеха така, че мистър Джоунъс прихваше от смях. Той засенчваше очи с ръка, да се предпази сякаш от ослепителния блясък на лицата им. Закриваше за миг очи. Стореше ли това, дечурлигата викваха в благодарен хор, грабваха кънките, глинените плочки, безценните съкровища, прехвърляха се през ритлите на фургона и хукваха.
Миг след това децата се връщаха обратно, стиснали в ръка по нещо свое — кукла или игра, на която са се наиграли, играчки, изгубили своята прелест, тъй както от дъвката се изсмуква ароматът, и сега им е дошло времето да се прехвърлят в друга някоя част на града, където, видени за пръв път, те щяха да се съживят и да съживят другите. Тези разменни предмети биваха прехвърляни стеснително над ритлите на фургона сред невидимите съкровища и тогава фургонът поемаше нататък, слънцето искреше от големите о̀си на слънчогледовите му колела, а мистър Джоунъс запяваше отново:
Вехтории? Вехтории!
Ах, какви ти вехтории?!
Не, не са туй вехтории!
докато се скриеше от погледа, и единствено кучетата, които плъхтяха в сенките на дърветата, продължаваха да чуват песента на равина в пустинята и да махат с опашки…
… вехтории…
Още по-тихичко:
… вехтории…
Далечен шепот:
… вехтории…
Тишина.
И кучетата се унасяха в сън.