Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
At One With The Sea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Нейъми Джеймс

Заглавие: Насаме с морето

Преводач: Тинко Трифонов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Г. Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1986

Националност: английска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“

Излязла от печат: януари 1986 г.

Редактор: Жана Кръстева

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Ангел Ангелов

Рецензент: Костадин Костадинов

Художник: Димитър Трайчев

Коректор: Светла Карагеоргиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5401

История

  1. — Добавяне

VII. Трагични дни в Южния Атлантик

През следващите четири дни, откакто бе станала аварията, все още не вярвах, че съм останала без връзка с външния свят. Все още мислех, че ще мога да открия повредата и да я отстраня. В края на краищата радиото беше съвсем ново; върху него не беше капнала нито капка вода или чай, който, както бе казал техникът, щеше да е по-опасен от солената вода. Смених всички предпазители по няколко пъти и като хипнотизирана се взирах в безбройните миниатюрни съпротивления и транзистори, докато съзнанието ми изключи и най-сетне трябваше да се призная за победена. Втората нощ бе още по-тежка; опитах се да не мисля как Роб виси край телефона и с всеки изминат час стави все по-нетърпелив. Не можех ни да ям, ни да спя. Прекарвах повече време на палубата да сменям и нагласям ветрилата с мисълта, че колкото по-рано вляза в ултракъсовълновия обхват на Кейптаун, толкова по-добре. Намирах се на около 360 мили от Либерия и на 700 от най-близкия ъгъл на Бразилия. Без желание си помислих да се отбия на едно от двете места, но това щеше да бъде голямо отклонение, а ако възнамерявах да заобиколя нос Хорн, не можех да си позволя такава загуба на време. До Кейптаун ми оставаха още мили, не бях стигнала и до средата на пътя.

Повреденото радио и тревогите, които то ми донесе, неустойчивите ветрове, мизерните преходи — всички тези неща пораждаха потиснатото настроение, което не можех да преодолея. Бях чела, че в зоната на променливите ветрове хората често страдат от такива настроения, и сигурно аз не правех изключение. Всичко това се отрази и на цялостното ми състояние; бях допуснала няколко безотговорни грешки, а вече се налагаше и насила да се храня. Трябваше да направя съзнателен опит да изляза от това душевно състояние поне заради сигурността.

На помощ ми дойде времето — то изведнъж се влоши! Как се повдигна духът ми, когато видях „Крусейдър“ да оживява и да гълта отново милите. Красиво беше да я гледаш как пори вълните, от време на време се блъсва в някоя и вдига цял облак пяна, която блести на слънцето. Невъзможно е да си в лошо настроение при подобна гледка; почти не обръщах внимание на неудобствата и на необходимостта да се държа здраво при лудото препускане през вълните.

При тези пасатни условия „Крусейдър“ ми показа на какво всъщност е способна. Когато я оставях с достатъчно ветрилна площ, тя ореше без усилия вълните, от време на време се блъскаше тежко в някоя от тях и от носа се стичаха тонове вода, но веднага набираше отново скорост и хукваше напред. Тя не ровеше носа си както много други лодки, а когато намалявах ветрилата, можех до голяма степен да огранича крена й. Бях чела, че Чичестър в подобно време носел голяма ветрилна площ, защото „Джипси Мот“ вървяла хубаво, когато била добре натоварена. „Крусейдър“, мислех аз, върви добре, когато е изправена — или поне се убеждавах, че е така, защото мразех големите кренове. Когато яхтата бе накренена, напрежението бе много по-голямо и макар че мачтата изглеждаше доста здрава, се ужасявах, че може да се строши. Бедата беше в това, че не знаех дали натоварвам яхтата прекалено много, или пък съм прекалено предпазлива. Ако вдигнех и малкия стаксел при такова време, към скоростта се прибавяше още един възел, но можех да си представя какво ще стане, ако се откърти някой талреп или се скъса форщагът. Може би въображението ми бе прекалено силно, но все още ми оставаха 28 000 мили и стъкмяването трябваше да си остане непокътнато.

Но постепенно свиквах с бързото плаване при попътен вятър и добивах повече доверие в стъкмяването.

 

 

15 октомври (37-и ден)

19,30: Възхитена съм от начина, по който тя плава в този момент. Ветрилната площ е точно подходяща за вятъра, докато силата не спадне под 22 възла. „Крусейдър“ не е състезателна машина, но когато има достатъчно вятър, прави средно по шест възла, независимо от посоката му; може би между Кейптаун и нос Хорн ще увелича средния преход.

По-късно същия ден добавих:

Един проблем се върти непрекъснато в съзнанието ми: дали ще се опитат да ме убедят да спра в Кейптаун и да поправя радиото? Опитах се да си представя какво би казал Чей: „Лош късмет. Имаше цялата необходима за плаването екипировка и ако нещо се е строшило, наистина е неприятно, но засега поне не ти пречи да напредваш. И в крайна сметка по дяволите другите, става дума за теб.“ Може би Чей не би казал това, макар че се надявах да го каже. Ами другите? Ами Роб, най-важният от всички; дали ще е доволен, ако продължа, без да бъде поправено радиото ми? Мисля, че отговорът би бил да. Що се отнася до другите от семейството ми, ще трябва да имам вяра в търпението им и да се надявам, че няма да си мислят най-лошото.

Подобни мисли се връщаха отново и отново, но ги отхвърлях в стремежа си да се съсредоточа върху управлението на „Крусейдър“. Вятърът вече беше далеч по-стабилен.

Тези дни са най-добре описани в дневника ми от онова време:

Все повече свиквам със силните ветрове, въпреки че ми причиняват доста странни сънища през нощта. Винаги съм сънувала ярки сънища, дори говоря и ходя насън. Преди да отплавам, често се чудех как ще ми се отрази това по време на плаването. Мисля, че някоя нощ, когато насън изляза и вдигна голямата лека геноа при осем бала вятър, наистина ще трябва да започна да се тревожа!

Изработила съм си навика всяка сутрин, като скоча от леглото, да инспектирам яхтата. Днешната ми проверка извади на бял свят: един стаксел-шкот, който се търкаше о стойката на леерното ограждане, след време шкотът щеше да се скъса; стакселът бг прекалено натегнат, което означаваше, че е изгубил добрата си форма; три умрели летящи рибки на ръба на палубата; и най-обезпокоителното — нещо нередно в авторулевото устройство. Доколкото можех да видя, болтът, който държеше мачтата на ветровото крило към редуктора, бе почти паднал. Развих го и го сравних с резервния, но се оказа незасегнат, трябва да се е развил от вибрациите. Успях да го затегна, но вече имам още едно нещо за постоянно наглеждане.

Обедните ми наблюдения показват, че макар да съм минала 160 мили по отчета на лага, само 130 от тях са по курса. Вероятно срещу мен работи течение. Намирам се на паралела на устието на Амазонка и на остров Сао Томе. Всъщност съм на средата между тези две точки.

Интересно, ако сега изведнъж решах да се отбия в пристанище, нямаше да съм сигурна към кое да тръгна; да избирам по езика нямаше да е достатъчно — и в двете говорят португалски; мисля, че бих избрала онова, в което крокодилите са по-приятелски настроени.

Докато бях на палубата, наблюдавах малка птичка с бяло коремче, която се стрелкаше между вълните; чудех се как ли се нарича. Спомням си, че като четях книгите на самотните ветроходци, силно впечатление ми правеше, че повечето от тях чудесно познаваха морските птици. Мнозина можеха авторитетно да говорят за не знам какви си черногърби птици, някои описваха буревестници, големи като овце; надявах се да срещна всичките по пътя си. Имах намерението да се въоръжа с книги за птиците, но в бързината на последните приготовления единственото, което можах да намеря в Дартмът, беше „Моретата и океаните“, която, макар и много интересна, не съдържаше и дума за морските птици.

На 16-и пресякох екватора с ракетна скорост. Очаквах с особено нетърпение този ден, защото Джулиет беше сложила в яхтата пет необикновени пакета, всеки надписан с датата, на която трябва да бъде отворен. Разтворих онзи, на който пишеше: „Щастливо първо пресичане на екватора“ и намерих сборник разкази от Д. X. Лоурънс. Джулиет ме бе снабдила с още петнайсетина книги, но дори и с тази добавка към моите 200 не бях сигурна дали ще ми стигнат. Свекърва ми ми беше дала една фантастична книга, озаглавена „Кралското наследство“, която беше пълна с пищни илюстрации, които дълго можех да разглеждам и така да удължавам четенето й, докато останалите книги поглъщах наведнъж.

Имах и кратка енциклопедия за старите мебели, която ми доставяше голямо удоволствие и също изискваше много време. Антиките са ми страст и аз прекарвах часове в мечти за къщата, която исках да имам, мебелирана в стил „Кралица Ана“ и… Рембранд. В добавка към това си бях взела парчета дърво, от които да издялам фигури за шах, но възнамерявах да оставя това за времето, когато стане студено. Имах за забавление и няколко книги по навигация и астрономия.

В чест на пресичането на екватора в 17 часа си сготвих вечеря от първо, второ и трето: зеленчукова супа, телешко с варени картофи, лук и боб, кисело зеле и за десерт — ананас. За да преглъщам по-лесно, употребих малка бутилка от най-доброто френско шампанско и моята мрачност от предния ден потъна заедно с празната бутилка към дъното на океана.

Борис също получи част от моята вечеря и както обикновено разпиля трохите под щурманската масичка. Имаше вид на доволна котка, сигурна в своето обкръжение, и не обръщаше внимание на внезапните резки залюлявания или удари, които бяха неразделна част от тази странна среда. Все пак този следобед го извадих за момент от равновесие, когато изпуснах тигана на пода близо до него. Той ме погледна с ужас, с настръхнала козина и с уста, пълна с риба; наруших мълчанието със смеха си и козината му бавно се изглади.

 

 

17 октомври (39-и ден)

Все още е много горещо и понеже не мога да отворя люковете заради пръските, в кабината е като в турска баня. Мога да избирам дали бавно да се изпотявам долу, или да изляза на палубата и да бъда измокрена до кости. Любимото ми място е на „мостика“: това ще рече да седя до входа на кабината с крака върху седалките в кокпита. Оттук мога да наблюдавам, да се държа здраво при резките заклащания и да бъда сравнително добре защитена от пръските.

Изнесох Борис на „мостика“ и го вдигнах, за да види рифа, който току-що бях взела на грота. Той прегледа работата ми, но вятърът приглади ушите му и точно това той никак не одобри! Рифоването вече ми изглежда по-лесно, всъщност при работата с ветрилата вече се чувствувам по-уверена и се надявам, че когато дойде лошото време, ще мога да избегна катастрофите, които произлизат от неопитност и слаба моряшка подготовка. Въпреки всичко, ако нещо лошо се случи, вината ще бъде моя, а не на „Крусейдър“; тя е великолепна яхта и съм преизпълнена с обич към нея.

Борис още се опитва да ходи по пластмасовия танк за гориво. Мъчи се да запази известно достойнство, но това е невъзможно при такова люлеене. Аз се смея, а той ме гледа с презрение, след това изсумтява и с тържествени стъпки се оттегля; не обича да му се смеят. Напоследък е много капризен към храната си и настоява за промяна в диетата. Тази заран проявих слабост и му дадох допълнително тунец, който той с наслада изяде; скоро ще ядеш боб и царевица, му казах строго, но той не слушаше.

Разположена на удобната седалка до щурманската масичка, слушам как Едит Пиаф пее любимите ми френски песни; отпивам от любимото си питие — сладко мартини (без прибавки) — и поглъщам топлотата на един изключителен уют. Нещо повече, открих чудесен стимулатор за премахване на лошото настроение, когато времето се развали — да прочета една глава от книгата на Дейвид Люис „Айсбърд“ („Птица на ледовете“ — името на яхтата на Люис — б.пр.). Пред неговата страхотна борба и преобръщането му в Антарктика моето плаване изглежда като лятно пътешествие. Като се оглеждам наоколо, виждам, че има още много време, докато животът стане толкова непоносим.

Четейки Дейвид Люис, си спомних за моята собствена философия, която, макар да е твърде проста, ми помага: когато нещата се влошат, те трябва да се оправят. Нищо никога не остава неизменно и рано или късно човек излиза от мрачното си настроение, за да се срещне със следващия проблем. Но защо говоря за това? Имам целия свят, защо трябва да се тревожа?

След два дни изживях нова драма по мачтата. Когато отидох да вдигам грота след шквал, той запъна и открих, че резервният гротфал е влязъл в канала на мачтата. Мислех, че ще е лесно да се освободи, и спринтирах нагоре по мачтата (странно, но тогава височината въобще не ми направи впечатление) и се опитах да го освободя, но без резултат. Затова слязох долу, сложих в една торба гаечен ключ, чук, клещи, парче гума, навлякох колана и отново се изкачих. Отначало мислех, че никога няма да съумея да го освободя. Господ знае как бе успял да се навре там, но най-сетне успях да го освободя без особени повреди. Слязох долу, като държах фала, за да не се заплете, и го задържах на стопор. Усукването на фалове около мачтата, изглежда, ми беше станало навик.

Следващото нещо, което се повреди, бе новата трюмна помпа. Изрових резервните части, прочетох инструкцията и започнах да я разглобявам. Това беше лесно, но не и сглобяването. Отне ми цяла вечност, а накрая открих, че нищо й няма! В края на краищата помпата заработи отново, макар да бях сигурна, че скоро пак ще ми погоди номер. За някои механични уреди имах инстинктивното усещане, че няма да се разбираме добре. Трюмната помпа бе един от тях.

Докато пасатите тласкаха „Крусейдър“ бързо на юг, аз мислех все повече за това, какво време можех да очаквам, когато стигна до южните ширини. Нямаше да навляза в същинските Ревящи четиридесетградусови ширини, преди да съм заобиколила нос Добра Надежда, макар че според лоцията депресиите в Южния Атлантик могат да стигнат до 30° южна ширина и от време на време да предизвикват силни щормове. Мислите ми по този повод бяха записани в дневника на 24 октомври, 46-ия ден от плаването:

Днес на обяд започнах да чета книгата на Адлърд Коулс „Плаване в тежко време“, която е класика по въпроса за управлението на малки лодки при голямо вълнение. Дълбоко в съзнанието ми винаги е бил проблемът какво да правя в тежък щорм. Коя е най-безопасната тактика, която можех да възприема? Възможностите бяха: да легна на дрейф, да бягам пред бурята или да бягам през нея със спуснати въжета. Лягането на дрейф беше най-пасивното решение — то означава да се снемат всички ветрила, да се завърже кормилото, а екипажът (тоест аз) да бъде в добре затворената кабина. При това положение яхтата има възможност да се люлее върху вълните като коркова тапа, но въпреки че тази тактика е разумна за някои яхти, чувствувах, че „Крусейдър“ е твърде склонна към накреняване. По време на щорма в Ламанша при нашето зимно плаване до Канарите бяхме на дрейф и тогава при един „нокдаун“ двигателят се откъсна от фундамента си. Не ми се нравеше мисълта да лежа на дрейф, тъй като, ако „Крусейдър“ се преобърнеше, можеше да се строши мачтата.

При онова зимно плаване се опитахме и да бягаме пред бурята. Това изисква вдигането на минимални ветрилна площ, а може и да не се вдигат ветрила и да се позволи на вятъра да тласка яхтата напред. Това е обичайната тактика на големите яхти с пълни екипажи, но, разбира се, те винаги могат да осигурят свежа смяна за кормилото; а аз съм сама и не мога да мисля да остана на щурвала за толкова дълго време (при подобни условия е почти сигурно, че авторулевото устройство не може да се справя). А управлението е от жизнена важност, защото иначе яхтата може да бъде завъртяна с борд към вълните и да се преобърне — това може да се случи дори и с човек на кормилото. Другата опасност на бягането пред щорма е това, което всъщност ни се случи: вълната може да те застигне и да се разпука над кърмата, напълвайки кокпита, а и почти цялата лодка с вода.

Не бяхме опитвали никога с въжета. Идеята е чрез спускане на тежки въжета през кърмата да забавиш яхтата и да предотвратиш излизането й от курса и заставането й с борд към вълните… но къде се отнесох аз в мислите си за такива щормове, докато навън температурата е около 80° по Фаренхайт, духа лек бриз, а океанът е красив — гладък и син.

Въпреки всичко по-нататък, на 25 октомври, записах в дневника си:

Четенето на книгата на Адлърд Коулс ме накара да обмисля някои неща, част от които вече извърших. Прикрепих с още три болта капака на акумулаторите и проверих шпигатите на кокпита. Те са два и за да видя колко бързо ще се оттече водата, в случай че вълна напълни кокпита, изпробвах ги с две кофи вода. Изпразването ми се видя прекалено бавно, но няма какво да се прави. Махнах една част от дървената решетка, която ги покрива, за да мога да ги достигна веднага, ако се запушат. След това поставих гумено уплътнение около шкафчетата в кокпита, за да ги направя напълно водонепроницаеми. Миналата година в Биская, когато бяхме с наводнен кокпит, водата влезе в кабината и покри пода за секунди. Навремето мислехме, че водата е влязла през входния люк, но сега съм сигурна, че повечето е проникнала през чекмеджетата в кокпита.

Следващата мярка бе да огледам колко вещи могат да изскочат от местата си, ако яхтата се накрени от единия на другия борд. Това бе геометрия, трудна за предвиждане. Например: имам две кутии бензин, добре притиснати на подходящо място на десния борд до входния люк. Те не могат да паднат напред, нито назад или встрани, но могат да паднат нагоре! Същото се отнася и за контейнерите с вода, и за сигналните огньове за бедствие. Чей няма да е много доволен от куките и халките, които монтирам тук и там по яхтата.

Чета много по въпроса за щормовете (ако го бях правила в Англия, никога нямаше да тръгна) и вече имам щормови план, основан на това, което съм прочела, на опита, който имам, и на предположенията ми за възможностите на „Крусейдър“. Мисля, че поради склонността й да се накренява няма да е разумно да лежи на дрейф при голямо вълнение. Мачтата може и да издържи на преобръщане, но ако не издържи, това би означавало край на плаването. Няма да мога да използвам сейломата, първо, поради възможността да се повреди и, второ, защото вероятно няма да е в състояние да се справи с щормовите условия. И така единственият курс, който ми остава, е да бягам пред бурята. Навярно ще мога да управлявам само за малки периоди и ще трябва да оставям „Крусейдър“ сама да си плава: може би чрез натегнат докрай щормови стаксел.

Опасностите, които ме заплашват, са да бъда наводнена откъм кърмата и яхтата да глисира по гребена и да застане с борд към вълните. Сега, след като уплътних шкафчетата в кокпита и направих вратичката на входния люк водонепроницаема, мисля, че ще избегна напълването на кокпита: но все пак ще преместя газовите бутилки от кърмовите шкафове, за да й придам допълнителна плаваемост. Ако яхтата започне да увеличава скоростта си и да сърфира по вълните, ще се наложи да измисля нещо, за да я забавя: може би трябва да спусна въжета. Както и да е, всичко, което мога да направя сега, е да чакам щорм и да видя какво ще стане.

Очевидно толкова много мислене за лошото време повлия и на мен, и, както изглежда, на самото време! Ето какво е записано в дневника за 26 октомври:

През илюминатора тази сутрин зърнах нещо подобно на гигантска вълна. Веднага погледнах отново и видях, че е облак, който израства на хоризонта като гигантска гъба — в зловещ пурпурен цвят и много плътен. Незабавно възприех щормова тактика. Първо снех грота, който бе с два рифа, вдигнах малкия стаксел и допълнително привързах ветрилата, останали на палубата. Проверих дали всичко е укрепено и след това слязох долу, за да привържа аварийното си имущество, стълбичката към входния люк и контейнерите за гориво и вода. Всички свободно оставени неща като касетофон, секстанти, фотокамери и прочее напъхах по чекмеджетата и проверих бравите и ключалките им. После насочих вниманието си към камбуза: и там прибрах неукрепените вещи и измих неизбежния куп чинии. След това си направих малка закуска — пържени картофи, грах и яйца — и седнах да чакам.

За половин час облакът се бе превърнал в идеална арка и покриваше небето от край до край. Барометърът от няколко дни бавно се качваше, но това би могло да означава, че съм на границата на нова зона на ниско налягане. Бих искала да видя цялостната картина на района, но то е все едно да искам да пипна звездите.

Обмислих още веднъж тактиката си и зачаках. На обяд все още чаках. Вятърът се беше усилил, беше поривист — една минута 25 възла, а следващата — почти 40. Но все още беше стабилен и към четири часа следобед вдигнах грота и продължих плаването си. Този път моят циклон не се материализира, предполагам, че го бях изплашила.

Скоро след това навлязох в зона на затишие; при липсата на вятър горещината беше така непоносима, както и на екватора; трябваше да се обливам с кофи морска вода, за да се разхладя. Измих и косата си със солена вода и си позволих да изразходвам малко сладка за изплакване. Мислех, че ограничаването на разхода на сладка вода ще ме дразни в открито море, тъй като обикновено мия косата си на четири-пет дни. Но ето че я харесвах и завързана отзад, ако не се гледах много често в огледалото; не я чувствувах мръсна и не ме сърбеше.

Апетитът ми се бе възвърнал, но как ми се искаше да не се налага да ям — толкова ми беше досадно. Записах: „Колкото по-скоро бъдат въведени хапчета-заместители на храната, толкова по-добре!“

Затишието за късмет не трая много дълго; вятърът се върна със силен порив и трябваше да започна смяната на леките с тежки ветрила.

 

 

28 октомври (50-и ден)

Тази сутрин, когато излязохме на палубата, Борис и аз бяхме окъпани. Не си бях направила труда да сложа качулката на противодъждовното си облекло и във врата ми се изля доста морска вода. Борис беше кацнал на лебедката на стаксел-шкота и също си го получи. Изглеждаше шокиран, отърси се, но не изчезна долу, както очаквах. Толкова е смешен, като препуска по наклонената палуба със свити уши и настръхнала козина, но явно не обръща внимание, че се е намокрил. Прекарва часове в съзерцание на шпигатите в кокпита — наблюдава как бълбукат разни боклучета; от време на време протяга лапичка и опитва да хване някое късче, но само открива, че водата се качва в шпигата, и всичко свършва с ново измокряне.

Чувствувам се много доволна от себе си поради това, че свърших работа, която отлагах дълго от страх, че ще е много трудна. Притегнах ремъка между преобразователя и двигателя, тъй като стрелката на датчика за зареждане на акумулаторите подскачаше твърде много. Самото достигане до преобразователя беше проблем; трябваше да се разглоби част от кожуха на двигателя, да се махнат дъски от водонепроницаемата преграда и настилката на пода. Така ремъкът се оголваше, но нямах достатъчно място за работа. Трябваше да преместя преносимия генератор, няколко контейнера с вода, различни парчета дървен материал и кутии с бисквити. След час и четвърт работата беше приключена. Бях цялата омазана и потна, изморена, но и щастлива, че съм свършила нещо, което никога не бих и опитала, ако наоколо имаше някой мъж. Започвам да откривам, че ми харесва да човъркам из двигателя и да откривам как е сглобен. След всичко това се наложи второ къпане — две къпания за един ден е вече прекалено!

Когато пробвах двигателя, с досада видях, че стрелката пак си подскачаше.

По това време, мислех си, Роб навярно отплава за втория етап от състезанието между Кейптаун и Окланд, макар че не знаех точната дата на старта. .Ако на следващата среща получа указания как да поправя радиостанцията си, може би ще мога да говоря с него. Представях си колко тъжно ще му е да отплава, без да има новини от мен.

Местоположението ми на петдесетия ден бе 27° южна ширина и 23° западна дължина — все още на две хиляди мили от Кейптаун. Пресметнах, че ще проплавам това разстояние за три седмици или по-малко, ако можех да поддържам средната си скорост от последния месец. Още не бях решила как ще подходя към Кейптаун, къде ще изляза във видимост на сушата; една от възможностите беше Фолс бей. Оттам можех да установя контакт с бреговата радиостанция с моето УКВ и евентуално да получа указания как да поправя радиото си. Плашех се от заобикалянето на нос Добра Надежда поради репутацията му с лошото време. Междувременно все още имах проблеми с петромаксовия фенер и отчаяна записах в дневника си:

Не мога да намеря инструкцията за този проклет фенер и все още не мога да открия как чорапчето може да се използва втори път. Зарязах го след поредния ми опит, но тази вечер отново го измъкнах и се опитах да го запаля. Очевидно правех нещо неправилно, тъй като всичко свърши с това, че се измазах с газ, и макар че фенерът избухваше в пламъци и целият почерня, не поиска да се запали. Няма да се оставя на някаква си лампа, поставих ново чорапче и по-късно ще опитам отново. Днес видях албатрос.

Тази нощ бях изплашена от още един от онези странни шквалове, които приличат на циклони, и прекарах повечето от времето облечена в противодъждовно облекло, с ботуши, в очакване да премине. Барометърът все още се качваше, затова предположих, че някъде трябва да има област на високо налягане, която ме задължаваше да карам на юг и да я избегна, защото високото налягане означава затишие. Шквалът на хоризонта бе най-бавнодвижещото се нещо, което съм виждала! Но колко по-добре е да се заловя с други работи, вместо да наблюдавам неговото непредвидимо движение.

Малко по-късно записах в дневника си: „Този шквал е повече лай, отколкото сериозно ухапване, затова си лягам!“

Следващата сутрин, в осем часа, Борис падна зад борда.