Емил Брагински, Елдар Рязанов
Ирония на съдбата (13) (или Честита баня)

Телефонът в апартамента на Надя звънеше.

Надя, естествено, го чуваше, но не вдигаше слушалката.

Лукашин на летището все още се надяваше, че ще се свърже.

Надя тъжно слушаше безкрайния звън.

После телефонът млъкна…

Как страшно, мила, е, и странно,

в пръстта сродени, сплели клони.

Как страшно, мила, е, и странно,

трион да те разполови.

 

Не ще зарасне тази рана,

във чисти сълзи ще се рони,

не ще зарасне тази рана,

в смолата жарка ще кърви.

Самолетът летеше от Ленинград към Москва.

Вътре седеше Лукашин. И му се струваше, че чува гласа на Надя:

Живея ли, ще бъда с тебе,

душа и кръв са неделими…

Живея ли, ще бъда с тебе,

любов и смърт едно са, знай.

 

Ще отнесеш със теб, любими,

ще отнесеш в света враждебен,

ще отнесеш в света враждебен

дома си, родния си край.

От летището взе автобуса. Беше седнал до прозореца и опрял рамо в стъклото, безучастно гледаше горичките и полята, после купчините блокове, еднакви като бирени шишета…

Но ако няма лек за мене

от мъката неизцерима,

но ако няма лек за мене

сред мрака, ледения мраз?

И пак звучеше Надиният глас. Сякаш Надя беше някъде тук.

Не ще сме вечно разделени.

Не ме забравяй, мой любими.

Не ще сме вечно разделени —

ще се завърнем, ти и аз.

Скоро след като автобусът пресече околовръстното шосе, Лукашин слезе. И бурята го връхлетя. Сред вятър и сняг той вървеше през опустелия базар за елхи, покрай заключените будки, а виелицата подмяташе изоставените балони и сърдито късаше хартиените гирлянди.

Ако изчезна аз безследно,

проблеснал лъч сред тъмнината,

ако изчезна аз безследно

във звезден облак, в млечен дим?

И пак се обади Надиният глас. Беше като магия.

За тебе ще се моля вредом —

да помниш пътя към земята,

за тебе ще се моля вредом —

да се завърнеш невредим.

Лукашин все вървеше, отвяван от фъртуната, настръхнал от студ и мъка.

Люлян в опушени вагони,

се чувствал той смирен, отритнат.

Люлян в опушени вагони,

той полуплакал, полуспал.

 

Когато изведнъж по склона

вагонът му за миг залитнал,

когато изведнъж по склона

над свойте релси прелетял.

 

Захвърлила безумна сила

във страшна преса всяко нещо,

захвърлила безумна сила

там земното в неземен ров…

Малката му фигурка се влачеше покрай една старинна църква.

И никого не защитила

мечтаната тъй дълго среща,

и никого не защитила

ръката, трепнала с любов.

 

Не се разделяйте тъй леко!

Не се разделяйте тъй леко!

Не се разделяйте тъй леко!

Любимите са плът от вас!

 

Сбогувайте се с тях навеки,

сбогувайте се с тях навеки,

сбогувайте се с тях навеки,

когато тръгвате за час.^[1]

Лукашин спря пред входа на блока си и отчаян се опря на вратата. После бързо влезе.

Щом чу познатите стъпки, майка му изскочи възбудена и развълнувана и го затрупа с куп въпроси:

— Обясни ми какво стана?… Нищичко не разбирам! Страшно се разтревожих! Къде изчезна? Какво се е случило? Къде е Галя?

— Бях в Ленинград — кратко, но ясно отговори синът.

— Къде?! — ахна майката.

— В Ленинград. Уморен съм, спи ми се. — Лукашин се повлече към стаята.

— Значи пак избяга в Ленинград! — заключи Марина Дмитриевна.

Лукашин седна на дивана и монотонно заповтаря:

— Знаеш, че всяка година на трийсет и първи декември ходя на баня с приятели… Вчера там пихме и после случайно, не нарочно, нали разбираш, а по погрешка ме пратили в Ленинград вместо Павел…

Марина Дмитриевна чак приседна от учудване.

— Как така ще те пратят? Ти да не си колет, багаж или куфар? Толкова ли си бил пиян?

— Толкова! — отговори Лукашин, докато се събуваше.

— Много си се разпуснал! — възмути се майка му. — Ех, как ти трябва жена! Дано поне нея да слушаш! Мога да си представя как си обидил Галя!

— Обадих й се от Ленинград! — Лукашин полегна. — Опитах се да й обясня всичко, но…

— Аз не бих ти простила! — продължаваше да се ядосва майка му. — Галя има ли телефон?

— Слава богу, не!

Но Марина Дмитриевна разбра отговора му посвоему.

— Знам, че ще ти е трудно да се разбереш с нея… Сега ще отида до тях и ще я доведа! Ако окаже съпротива, ще употребя сила — майка му се усмихна, — ще я вържа.

— Мамо! — Гласът на Лукашин беше молещ. — Не ме доубивай!

— Вече не искаш да се ожениш за Галя, така ли?! — изуми се Марина Дмитриевна.

— Мамо, аз срещнах друга жена!

— Къде? — Майка му беше потресена.

— В Ленинград!

— Кога?

— Тази нощ.

— О, господи! И затова се разделяш с Галя?

— Да! — отговори синът.

Майката припадна, свлече се от стола. Лукашин скочи, вдигна я, сложи я да легне на дивана.

— Какво ви става на всички, като че ли сте се наговорили!

Марина Дмитриевна отвори очи.

— Ти си женкар!

— Мамо, мамичко… Толкова съм нещастен, така не ми върви…

Той извади от вътрешния си джоб снимката на Надя и я сложи на масичката до дивана.

— Сигурно ще си остана стар ерген… В крайна сметка защо да се женя? Никоя жена няма да се грижи за мен като майка ми… Представяш ли си тук, вкъщи, да заживее друга жена. Не се знае дали ще се харесате… Аз ще се тревожа. Не, мамо, нека всичко си остане както досега…

— Бедното ми момче! — Майките винаги съжаляват децата си. — Всичко ще се оправи. Легни да си починеш.

Нямаше нужда да го уговаря дълго.

Марина Дмитриевна дръпна пердетата и вече от вратата все пак попита:

— Как се казва?

— Надя. Прекрасно име.

— И най-важното, рядко! — Майка му се прибра в кухнята.

А Лукашин… Лукашин заспа. И това хич не е чудно. Когато им е мъчно, мъжете поначало спят добре.

Мина известно време. По всяка вероятност малко.

Лукашин спеше дълбок сън. И не си личеше да страда. Не хлипаше, не стенеше, не се въртеше. А нечия тънка ръка пъхна в ключалката ключ. Вратата на апартамента се отвори. Не е трудно да се сетим, че Надя беше отворила със своя ключ. Държеше познатата ни вече чанта, от която, както и преди, стърчеше брезовата метличка. Без да се съблича, Надя влезе и видя спящия. Седна на един стол до главата му. Но интуицията на влюбения мълчеше. Той продължаваше да спи. Надя поклати укорно глава, извади метличката и почна да гъделичка Лукашин по лицето. Той уплашено отвори очи, видя Надя, но не повярва и пак зарови лице във възглавницата. И чак след миг разбра, че това не е сън.

— Надя! — възкликна Лукашин. — Ти ли си?

— Забрави си метличката вкъщи! — нежно съобщи Надя.

Лукашин я прегърна.

— Как ме намери?

— Ти наистина си ужасен глупак! — нежно каза Надя.

И точно тогава на вратата се звънна.

Надя въздъхна:

— И тук се почва същото!

— Надявам се, че не е Иполит! — въздъхна и Лукашин.

Марина Дмитриевна отвори и в апартамента нахълтаха Александър, Павел и Михаил.

— За много години! Да ви е честито!

Без да се събличат, те забързаха навътре. Марина Дмитриевна едва ги настигаше.

— Как пък можах да сбъркам! — смееше се Михаил. — Нали никога не се напивам!

И тогава видяха Надя и Лукашин, които се прегръщаха, без да им обръщат внимание.

— Стига се прегръщахте де. Гости имате! — високо каза Александър.

— Не можем! — Лукашин се страхуваше да пусне Надя. — Толкова дълго не сме се виждали.

Марина Дмитриевна стоеше на вратата, безсилна да каже дори една дума.

— На мен това изобщо не ми пречи — каза Павел. — Тебе — той погледна Александър — дразни ли те? Мен не.

— Радвам се — тържествено продължи Павел, — че Галя ти е простила! Скъпа Галя! Бъдете щастливи винаги! Женя, ние одобряваме избора ти! Ти избира дълго, но… скъпа Галя, ние, приятелите на Женя…

В този миг Лукашин забеляза майка си, която все така неподвижно стоеше на вратата.

— Мамо, моята Надя дойде!

Приятелите се слисаха. Павел онемя. Всички мълчаливо се взряха в Надя.

— Мислите ли, че съм лекомислена? — попита тя Марина Дмитриевна.

— Времето ще покаже! — философски отговори Марина Дмитриевна, която бавно идваше на себе си.

Александър се окопити и сръга Павел.

— Ти разбираш ли нещо?

— Това май не е Галя! — измърмори Павел. И на свой ред се обърна към Михаил: — Защо мълчиш? Нали си ни най-умният!

— Твърдо знам само едно — усмихна се Михаил и посочи Лукашин. — Един от тях двамата е Женя!

— Мили приятели! — Лукашин държеше Надя за ръка. — Толкова съм ви благодарен… че ме взехте на баня… и че ме пратихте в Ленинград… И че там също има точно такава улица и точно такъв апартамент… Иначе никога нямаше да бъда щастлив!