Лине Кобербьол
Дарът на змията (3)

Кучешки лай

Мама ме разтърси.

— Дина, събуди се. Време е да събираме багажа.

— Ммммм — изобщо не исках да се будя. Доста окъсняхме предната вечер, а освен това попрекалих с ябълковия сайдер и танцувах толкова много, че ми се зави свят и краката ме заболяха.

— Будна ли си? Трябва да доведеш Нико и Мели. Мисля, че слязоха долу при езерото.

Аз се изтърколих от завивките и се изправих сковано. Изобщо не изгарях от желание да обикалям из пазара, за да търся своята инатлива по-малка сестра. Но все пак беше по-добре от сгъването на палатката и затова, след като посетих импровизираната тоалетна, се отправих към езерото.

Още отдалеч чух Моли да се смее. Тя се задъхваше, давеше и заливаше от кикот. Аз се приближих, без да ги викам, за да видя какво беше толкова смешно.

Беше Нико.

Той стоеше по средата на езерото, мокър до кости, нагизден с дълго зелено водорасло върху раменете. В ръка държеше клон, сякаш бе жезъл.

— Аз съм Нептун, морският цар — викаше той с цяло гърло. — И заповядвам: Нека забушува буря!

След това той се наведе и задуха по нещо. Доколкото успях да видя, бяха три малки лодки, измайсторени от тръстика и трева. Те се залюляха заплашително, а едната дори започна да се накланя.

— Ще се удавят! — констатира Мели и смехът й внезапно секна. — Нико, спаси ги!

— Нека бъде волята на принцесата — рече Нико и се поклони дълбоко, като истински благородник. Той внимателно изправи малката лодка и тя продължи спокойно да се носи напред.

Аз се вцепених. Никога преди не го бях виждала в подобна светлина. Дрехите, косата и брадата му бяха прогизнали. Но въпреки това… лицето му сияеше. Очите му се смееха и той приличаше на човек, който не знае що е притеснение и тревога. И ето, прокуденият от Дунарк графски син стоеше там, играеше си с моята шестгодишна сестричка и сякаш напълно беше забравил за Дракан и Дунарк, за героите и чудовищата.

Изобщо не ми се искаше да ги прекъсвам, но мама и останалите чакаха. Пазарът беше свършил и трябваше да се прибираме.

— Велики царю Нептун — рекох аз. — Ще събираме багажа.

Той се сепна. Не ме беше чул да приближавам.

— Дина — промълви Нико и погледът му потъмня. — Да, добре. Идваме — махна с ръка и ми опръска леко полата. — Подхлъзнах се на брега и паднах във водата. Давин сигурно има да ми заеме някоя излишна риза.

Нико махна водораслото от раменете си и зашляпа към брега.

— Ами корабите — запротестира Моли. — Сега няма кой да им прави вятър.

— Известно време ще трябва да се оправят сами — рече Нико и изстиска ризата си, доколкото можа.

— Хайде, Мели — казах аз. — Трябва да тръгваме.

Мели сложи ръце на заобленото си кръстче и изглеждаше така, сякаш нямаше никакво намерение да ме послуша.

— Не искам да се прибирам сега — отсече тя.

— Не искаш, но ще ти се наложи — отвърнах й аз.

— Да, ама не искам!

Аз се вгледах в нея. Бузите й все още бяха зачервени от многото смях, а полата й бе мокра и кална, покрита около коленете със зелени петна от тревата. Сиво-зелените й очи святкаха от непокорство. Приличаше на малък ядосан воден дух и аз много добре знаех, че бе способна да се хвърли на земята, да започне да реве и пищи и да вдигне страшна гюрултия.

— Хайде, принцесо — рече Нико и коленичи на земята. — Възседни своя жребец и ще пояздим.

В този момент водното духче се предаде. Мели радостно метна крачета през врата на Нико и го остави да я носи на конче през целия път до мястото ни за лагеруване. Така тя със сигурност щеше да се намокри и изцапа още повече, защото той беше съвсем прогизнал, но си замълчах.

 

 

Отне ни доста време да се приготвим за път. Разбира се, че много по-лесно е да събереш една палатка, отколкото да я разпънеш, но всички останали принадлежности нарастват по някакъв мистериозен начин, така че става невъзможно да ги прибереш обратно в торбите и вързопите, в които си ги донесъл. А и нещата, които бяхме купили от пазара, по една или друга причина заемаха повече място от онези, които бяхме продали. Накрая обаче успяхме да натоварим всичко и поехме към вкъщи.

Не бяхме яздили повече от час, когато Пес започна да спира внезапно, да души и да лае, с кратко предупредително джафкане, точно както правеше, когато някой приближаваше къщата ни край Баур Кензи. Аз се опитах да го успокоя, но нищо не помагаше.

— Мамо, не можеш ли да го накараш да млъкне? Силке става неспокойна, когато той прави така.

Но Салан не беше съгласен с мен.

— Остави кучето на мира — рече той. — Много добре прави, че ни предупреждава, ако е надушило нещо.

Нико погледна Салан. Той вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Може и да има нещо, може и да няма“.

— Принцесо — обърна се Нико към Мели, на която бе позволил да язди седнала пред него върху кафявия му жребец, — мисля, че е най-добре да се преместиш в каруцата за малко.

— Искам да остана при теб — отвърна му Мели.

— Може би малко по-късно — каза Нико. — Сега ще правиш каквото ти кажа.

И представете си само, Мели се качи в каруцата и седна в скута на мама, без да протестира повече.

— Трябва и мен да ме научиш на това — казах аз на Нико.

— На кое?

— Как да накарам Мели да ме слуша без викове и разправии.

Нико се усмихна леко, но мислите му бяха някъде другаде. Той седеше върху коня изпънат като струна и се оглеждаше внимателно наоколо.

— Ще се върна малко назад — рече Салан.

Нико кимна.

— Да, така е най-добре.

Салан постепенно забави ход и изоставаше зад нас все повече и повече. Пътят се заизвива между хълмовете и след известно време съвсем го изгубихме от поглед.

— Има ли някого? — попитах аз Нико и усетих как целият ми гръб изтръпна при тази мисъл. — Следи ли ни някой?

— Не знам — отвърна ми Нико. — Салан ще се опита да провери.

Но когато Салан се върна след малко, само поклати глава.

— Никого не видях — рече той. — Сигурно песът е надушил някое животно.

— Сигурно — съгласи се Нико. Но въпреки това той не искаше да вземе Мели обратно на коня си, а тъмносините му очи продължиха да се оглеждат трескаво напред, назад, настрани и пак назад. Той се успокои едва когато късно вечерта стигнахме до последния хълм и можехме да видим малката си къщичка в подножието му.

Ние се сбогувахме с Барутлията и Нико. Салан остана още малко, за да ни помогне да разтоварим багажа. Пуснахме кокошките в двора на кокошарника, за да хапнат малко тревичка и да се повъргалят в пръстта. По това време на годината овцете и козите пасяха заедно навън, дори и през нощта. Кокошките кудкудякаха и врякаха с надеждата да ги нахраня, та накрая се видях принудена да им хвърля две шепи зърно, макар и много добре да знаех, че нямаха нужда от него. Учителят Маунус ги бе хранил, докато ни нямаше.

— Ще отида да взема Бел — каза Роза. — Може ли?

— Да — каза мама. — Отиди. Сигурно си й липсвала.

Бел беше кучето на Роза. Тя бе едва на годинка и все още се държеше доста детински, затова Роза не посмя да я вземе с нас на пазара, заради всичките непознати хора и животни. За щастие Мауди не бе имала нищо против да я гледа, пък и точно тя беше подарила Бел на Роза.

— Може ли да отида с нея? — попитах аз.

— Добре е да разтоварим багажа преди да се стъмни — рече мама, но въпреки това се съгласи. — Е, все ще успеем да се справим. Тръгвайте сега, но да се приберете направо вкъщи!

Роза беше толкова нетърпелива, че не можеше да ходи спокойно. Макар че и двете бяхме уморени, стана така, че тичахме почти през целия път до къщата на Мауди. Точно преди да влезем в двора, Роза пъхна два пръста в устата си и изсвири оглушително.

Каква гюрултия настана само! Джаф-джаф-джаф, баууууууууууу, бауууууууууу… Да, Роза определено бе липсвала на Бел и тя й го показа по най-гръмогласния възможен начин, така че цялата къща чу, а всички кучета на Мауди започнаха да й пригласят. Мауди отвори вратата и едно черно-бяло тяло тутакси се стрелна между краката й. Всъщност Бел вече изобщо не беше кутре, но въпреки това се хвърли върху Роза, която залитна назад и падна по дупе, прегърнала кучето.

— Е — рече Мауди сухо. — Тя явно много се радва да те види.

Роза промърмори нещо, притиснала уста към Бел, но не можеше да се разбере какво. Бел ближеше със светлорозовото си езиче всичко, до което можеше да се докопа: коса, ръкави, гърло и бузи. А аз стоях там изпълнена със завист, защото, макар и да си имах Силке и донякъде Пес, или поне част от него, никой от тях не ме посрещаше по този начин, когато се прибирах вкъщи.

 

 

Ние се сбогувахме с Мауди и се запътихме по хълма към вкъщи. Бел тичаше в големи кръгове около нас, сякаш бяхме стадо овце, които трябваше да варди. Докато бягаше, коремчето й беше толкова близо до тревата, сякаш докосваше земята.

Вече съвсем се беше мръкнало и човек можеше да види звездите. Нашата къща се намираше в една малка падинка, обгърната с хълмове от всички страни, та да й пазят завет от вятъра. На върха на най-високия от тях бе каменният кръг със своите колони, които се чернееха на фона на вечерното небе. Тук имаше малко дървета и те бяха предимно брези. Иначе наоколо растеше най-вече хвойна и затова в деня, когато къщата ни стана на една година, ние закачихме над вратата една красива табела, на която пишеше „Хвойновата къща“, и това беше истинското й име, макар че повечето хора я наричаха просто къщата на Жрицата на срама.

Мама беше запалила лампата в кухнята и бе отворила капаците, така че светилникът и огнището осветяваха двора. Когато стигнахме до подножието на хълма, Пес, душейки, се приближи към нас. Той беше станал по-схванат в последно време, особено ако беше лежал точно преди да се запъти нанякъде, но пък и вече не беше първа младост. Бел, превъзбудена от радост, го поздрави с леко джафкане на кутре и въртене на опашка.

Можахме да подушим, че мама пържеше лук. Вечеря. М-м-м.

— Колко съм гладна само — рече Роза.

— И аз.

Честно казано, бях гладна като вълк. Въпреки това за миг поспрях на склона и се загледах надолу към нашата къща с насмолени в черно дървени стени и трева на покрива, към конюшнята, кошарата и мястото за паша, където Силке и Фалк похапваха трева. От другата страна на къщата цъфтяха плодовите дръвчета, които мама беше посадила миналата година. Те все още бяха съвсем мънички и щеше да мине доста време преди да родят повече от ябълка — две, но белите и светлочервени цветчета блестяха като сняг върху черните клони.

— Пазарът беше хубав — казах аз. — Но въпреки това е още по-хубаво да се прибереш вкъщи.

— Да — отвърна ми Роза.