Свобода Бъчварова
Гонитбата (4)

Глава четвърта

Гроба на Вегенел изкопаха в замръзналата земя на една височинка, надвиснала над планинския поток, който тук правеше завой, а малко по-надолу бе водопадът, чийто шум изпълваше цялата местност. Затова гласовете на хората, събрани тук, едва се чуваха. Само тези от присъстващите, заобиколили ямата, можеха да чуят неясната — на латински език — заупокойна служба на католическия падре, дошъл специално от София. Мястото бе посочено приживе от Вегенел и отразяваше неговата обич към природата. Големият дървен кръст, положен върху изровената пръст, щеше да се вижда отдалеч. От височинката се откриваше изглед към цялата местност — на ширналата се долина, все още зелена, макар и със слана по нея, на голямата къща в тиролски стил, стопанските постройки, стадата, чак до Рилската река, където буйният планински поток се вливаше в нея. Над реката се виждаше дървеният мост от сковани огладени трупи, а отсреща се извисяваха стръмните склонове на планината, обрасли с борове, които постепенно оредяваха, за да се откроят сините скалисти върхове върху фона на ясното синьо небе. Беше студено. В краищата на буйния поток имаше лед. Зад гроба започваше друга стръмна гора. Наблизо минаваше тесният път с дълбоки коловози за Македония през Добро поле — един от най-кратките, използван от ябанджиите, от древните пътуващи търговци, бракониерите, контрабандистите, билкарите, от косачите на манастирските поляни там горе, над гората. Оттук щяха да минават денонощно разни хора и всеки можеше да спре при гроба, да поседне или само да хвърли поглед, да се прекръсти и каже: „Бог да го прости.“ А когато продължеше по стръмния път и излезнеше от боровата гора, пред очите му щеше да се изпречи нова, много по-голяма височина, с друг голям кръст към Царев връх, там където са се срещнали отдалеч свети Иван Рилски и цар Петър. Надолу, към потока, цялата скала бе обрасла в тъмнозелени мъхове, проточили се като водорасли, от които капеха капки. До пътеката още приживе Вегенел бе направил чешма с дървен чучур, от който постоянно течеше обилно вода, и край чешмата скована дървена пейка, за да поседне умореният пътник. Хубаво място е избрал за своя вечен сън, мислеше си Борис. Сякаш и след смъртта искаше да гледа планината при изгрев-слънце, да слуша шума на водопада, да чува говора на хората…

Официалните лица бяха в непосредствена близост до сандъка, здраво направен от дебели, рендосани дъски. Най-напред стояха роднините на Вегенел — една слаба жена, цялата в черно, с черен воал, закриващ лицето й. Подкрепяше я мъж на средна възраст с червеникава коса, луничаво лице и големи мустаци. Това бяха сестрата и племенникът на Вегенел. Тук бяха и новият посланик на Австрия, Неделев, Карасулиев, Туше Динев, двамата техници от електростанцията. Духовенството на манастира не бе представено от игумена, но имаше доста монаси, струпани като ято черни гарвани малко встрани, за да не се омърсят от католическия си събрат, който така или иначе изповядваше като тях християнската вяра. От Двореца бяха изпратили личния адютант на цар Борис III — един млад капитан. Зад този висш кръг следваха хората, които работеха в стопанството на Вегенел. Останалата, най-многобройна част — от околните села — заемаше обширното пространство наоколо. Бяха видели само добро от този човек, когото смятаха за свой близък съселянин. Вегенел, мислеше си Скарлатов, не беше сложна личност, но създаде от живота си едно завършено цяло. Нямаше велики принципи и все пак му бяха достатъчни най-простите правила, за да живее в мир с ближния. Нямаше наполеоновски амбиции, но остави след себе си не разрушения, а блага. Той мина през тази земя като пътник, който знаеше, че не може да вземе нищо със себе си, и затова се постара да остави нещо на другите, които идваха след него. А това вече, разсъждаваше Борис, само по себе си като пример е много.

Когато спускаха ковчега в гроба, много от селяните заплакаха, а жените почнаха да опяват на глас. После всеки мина и хвърли буца замръзнала пръст. Заровиха го. Няколко едри, яки селяни поставиха високия дървен кръст в дълбоката дупка и здраво натъпкаха пръстта около него. С готически букви, издълбани с нажежено желязо в дървото, се четеше името, датите на раждането и смъртта на Вегенел. След погребението се даде голяма заупокойна гощавка на всички присъстващи. Официалните лица бяха в къщата, останалите — навън. Алкохол не се поднесе, но народът предвидливо си носеше свои шишета вино и ракия.

Завещанието му бе прочетено на немски от юрис-консула на австрийското посолство и на български — от нотариус. Беше дълго и подробно. Подаряваше на селото дъскорезницата и цялата долина-пасище, която владееше, за общо ползване. Къщата завещаваше на българското туристическо дружество за хижа. Баражите, клаузите^[1] и улеите за спускане на трупи — на манастира. На работниците в стопанството поименно завещаваше земи, ливади и сечива. На метоха долу, в село Рила, оставяше цялата кухня със съдовете. Що се касае до едрата собственост — неговата част от концерна „Херкулес“ — електростанцията, акциите, смесените предприятия, акционерните дружества, — разпорежданията му бяха най-различни: както за родното му село в Тирол, така и за отделни лица в Австрия. Имаше специална точка за постройка на алпийски заслон в Тирол. За главен изпълнител на завещанието сочеше Борис Скарлатов. Беше му приятно, че старият Вегенел е показал толкова доверие към него, и още тук си каза, че ще изпълни разпорежданията колкото се може по-стриктно. Не убягна от погледа му намусеният израз на Неделев, вероятно той се е надявал на тази чест, а също и горещото приятелско ръкостискане на Карасулиев. Играта започваше и участниците се разполагаха около масата за покер. Но главната част от състоянието оставаше на сестра му. От краткото наблюдение Скарлатов извади заключение, че тази възрастна жена е вероятно без никакви познания в големия бизнес, тлъста плячка за играчите. Видимо нямаше своя воля и напълно се подчиняваше на сина си. Племенникът не му направи добро впечатление.

От Динев, който бе присъствал на смъртния му час, знаеше, че и Неделев, и Карасулиев са имали разговори със сина веднага след пристигането им. Неговото самочувствие беше неимоверно пораснало, подложено на натиск и ласкателства, така че се смяташе едва ли не за най-важния човек тук. Скарлатов схващаше, че възложеното му поръчение ще бъде трудно. Трябваше да се бори с всички, включително и с глупостта на роднините, понеже той не се съмняваше, че синът е троянският кон, посредством който играчите щяха да действат. Погледна възрастната слаба жена с типично селско лице и простота, смазана от скръб, и застана напълно на нейна страна. Реши да защитава интересите й. Но каква полза, с горчивина помисли той. Така или иначе, глупакът син щеше да поднесе на тепсия тези богатства на играчите. И все пак ще оставя на нейно име, поне докато е жива, една месечна рента, която само тя и никой друг няма да може да получава, и то в швейцарски франкове. Но и в този случай имаше хиляди начини да измъкнат парите и — било да се заложи рентата, било да се прехвърли приживе на сина й.

След прочитане на завещанието синът веднага отиде при Борис.

— Господин Скарлатов, може ли да се оттеглим някъде насаме? Имаме дълъг разговор…

— Не виждам какво бихме могли да обсъдим в момента.

— Трябва да Ви направя една декларация, че майка ми — Илзе Браун — ме е упълномощила да защитавам правата й. Лицето, с което ще преговаряте, съм аз, Карл Браун.

— Вие ясно чухте завещанието. Аз съм само изпълнител.

— Бих желал да Ви предупредя, че не ще позволя никому да измами мен и майка ми. Аз вече имах своите разговори с деловите хора и получих блестящи предложения.

— Вашият вуйчо бе умен човек и голям индустриалец. Как мислите, защо се е спрял на мен?

— Той бе стар и консервативен.

Скарлатов с мъка сдържаше нарастващия гняв. Не искаше да прави скандал още тук, на погребението. Тръгна да излиза от къщата. Синът го последва. Той вече не говореше тихо.

— Ще ни дадете всичко, каквото ни се полага, и толкоз!

Скарлатов го погледна с цялото си презрение, на което бе способен. Синът уплашено се сви.

— Аз ще изпълня до буква завещанието на вуйчо Ви. Засега мога да кажа само това! Жалко за богатството му! На Ваше място бих помислил не как да ликвидирам наследството, а дали не бих могъл да остана в България и продължа пътя му.

— Имам свои планове в Австрия. Ще изградя нещо модерно, нещо, което ще носи печалба, а не в тая забутана страна! Затова ще са ми необходими капитали.

— Какво работите?

Синът не отговори. Ясно, вероятно майка му го е поддържала…

— Женен ли сте?

— Женен, с две деца. Но това няма отношение към въпроса.

Да, наистина няма, каза си Борис.

— И така, господине, имам честта…

Скарлатов, дори без да му кимне, се обърна и се запъти към двора. Конфликтът се очерта още тук. Когато тръгнаха за София, Карасулиев най-нахално заяви, че ще пътува с Борис, тъй като отстъпил автомобила си на официалните лица и за него не останало място. До София Борис, вместо да се разсейва, като гледа околността, трябваше да издържи атаката на Карасулиев. След дълго мълчание той не се стърпя и проговори:

— Племенникът на Вегенел е пълен абдал!

— Искаш да кажеш, залиняло добиче, което ще стане курбан?

— Зависи на кого…

— Предполагам, че ако ти го изядеш, добичето ще бъде по-доволно.

— Борисе, не виждаш ли какво хоро се вие около теб?

— Уверен съм в твоята обич и с нетърпение очаквам да ме предпазиш.

— Ако говорим така змийски, доникъде няма да стигнем! Ти не ме обичаш, знам. Но аз съм ти приятел! Много по-голям приятел от Неделев!

— А кой ти е казал, че Неделев ми е приятел?

— А-а-а, стигнахме и до главния въпрос! Не виждаш ли, че тоя заспал мушмурок, тая божа кравичка от ден на ден се засилва и ще дойде час, помни ми думите, казани от приятеля ти Йосиф Карасулиев, когато ще се извърне, за да те ухапе. Тогава и аз не мога да ти помогна!

— И предлагаш ние първо да го захапем?

— Не така! Предлагам да запазим равновесие на силите. Това е принцип, с който се съобразяват не само великите сили, но и ние. Ако лапне предприятието на Вегенел, никой няма да може с пръст да го бутне.

— Забравяш, че той е втория директор на Търговската банка.

— И използва авторитета, капиталите ти, всичко за своя полза!

— А ти за чия полза предлагаш да работи Неделев?

— За всеки случай не като ти наврежда!

Имаше много вярно в думите на Карасулиев. Отдавна Неделев бе излязъл извън контрола на Търговската банка. Скарлатов имаше сведения, че влага част от капиталите си в чужди банки, без да го е уведомил, но търпеше. Един конфликт с Неделев, едно скъсване помежду им би имало твърде тежки последици… Но и Неделев не бе свободен. Редица предприятия, фабрики, общи участия в международни обединения ги свързваха. Не, те нямаше да се унищожат взаимно за кефа на Карасулиев! Най-вероятното е, че с годините пътищата им щяха да се разделят мирно и всеки щеше да поеме своя. До открит конфликт нямаше да се стигне. Борис реши да използва разговора, за да получи допълнителна информация относно Неделев.

— Той влага целия си капитал в Банката, а никак не е малък.

— Целия ли?! А искаш ли да ти дам точни данни къде, колко и в кои чужди банки има. Той те мами, Скарлатов…

— Това е в реда на нещата. Зависи само до каква степен. А извода е, че никой от нас не може да бъде приятел на другия.

— Това е вярно. Но временните обединения са също в реда на нещата. Или ще ми говориш за морал и страх от Бога?!

— Не, разбира се.

— Тогава?

— Аз няма да се намесвам в играта.

Карасулиев се обърка от тая декларация.

— Но защо?

— Да ги наречем морални скрупули.

— Разправяй ги на някой друг! Значи сте се разбрали предварително с Неделев.

— Мисли, каквото искаш.

— Гарван гарвану око не вади! Смятах те за по-разумен. Един ден ще разбереш, че съм ти бил приятел. Но и аз не смятам да свия знамена! Ще кръстосаме шпаги.

Дълго, почти през целия път, Карасулиев говори, убеждава, моли, настоява, а после млъкна. Сега Борис спокойно можеше да се наслаждава на гледката край шосето и да остане сам със своите мисли. Някъде към Владайското дефиле той се обърна към Йосиф.

— Би ли ми дал твоите сведения за капиталите в чуждите банки на Неделев?

Карасулиев се оживи. Надежда блесна в погледа му.

— Ама, разбира се, Борисе! Ти си ми приятел! До довечера ще ти ги донеса. Тогава ще ахнеш!

Скарлатов пак млъкна и не проговори до София.

Следващите дни бе погълнат от възложената му неприятна мисия. Паметта на Вегенел му бе скъпа и той докрай изпълни приятелския си дълг. С помощта на Туше Динев и юристите от България и Австрия всичко бе уредено. Едновременно и Неделев развиваше бурна дейност. С ред договори контролираните общи предприятия с Вегенел преминаха в негови ръце. Изкупваше неговия дял на безценица. Шилингът бе паднал много. В Австрия цареше невиждана инфлация. Карасулиев не остана по-назад. Разбира се, той нямаше тия възможности на Неделев. Последният като директор на Търговската банка знаеше всичко, имаше приоритет. Но в цялата тая огромна сделка и бъркотия Йосиф успя да вземе своя дял. Купи дъскорезницата от селото заедно с целия дървен материал. После, подпомогнат от манастирските старци, купи и тяхното наследство от съоръженията по реката за сваляне на трупи. От гледна точка на неосведомения човек постиженията му бяха нищожни, защото там отдавна се бе окопал индустриалецът Балабанов, клиент на Търговската и Италианската банка, който имаше голямо влияние в този край и собствена книжна фабрика в Бараково. Но все пак Карасулиев бе успял да направи пробив, да заеме плацдарм в чужда територия. Лъвският пай остана за Неделев. Навремето, преди да започне Световната война, Скарлатов бе разговарял веднъж с Вегенел и му изказа своите съображения, че Австрия ще изгуби войната, затова го посъветва да има капитали в чужда, неутрална страна — в случая Швейцария. Вегенел неохотно се бе съгласил, така че доста голямата сума в швейцарски франкове стоеше и даваше лихви в Мезон Щерн и Ван Юлиус. След смъртта на стария барон ръководството пое зет му, който замени холандското си поданство с швейцарско и успешно пое банката. Скарлатов запази старите си връзки с Мезон Щерн. Тъкмо тази сума искаше да остане за сестрата. Неделев естествено знаеше за нея и бе уведомен за предприетите стъпки от Скарлатов. За пръв път двамата остро се сблъскаха. Той влезе в кабинета му и съвсем нямаше вид на заспал.

— Скарлатов, аз имам право на вето, нали така?!

— Съвсем вярно, както и аз.

— Е, добре! Аз слагам своето вето върху швейцарските франкове на Вегенел!

— Те не са Ваши и са в чужда банка! Аз съм само изпълнител на завещанието.

— Вие в случая действате като…

Тук Неделев спря.

— Искате да кажете като глупак?

— Вие сте първо генерален директор на Търговската банка, а след това изпълнител на завещания или каквото искате друго!

— Пак повтарям. Само изпълнител в полза на наследницата! Сумата е нищожна част от това, което досега притежаваше. Срамота е, Неделев! Искам да направя нещо съвсем човешко — да може жената да изживее както трябва старините си.

— При такъв син?!

— А Вие какво предлагате?

— В момента притежаваме в австрийските банки голям капитал в шилинги, които ни останаха от войната. Те са достатъчни, за да изплатим на наследниците сумата от швейцарската валута. Ще я включим общо в договора.

— И тази сума ще влезе в твоя джоб?

— Ще се споразумеем. Аз също имам нужда от чужди девизи за моята работа. Освен това всеки ден шилингът се обезценява. На Вас ли, банкера Скарлатов, трябва да обяснявам какво значи швейцарска валута в тия времена?!

— А сега чуйте моята дума! Аз ще обясня на жената цялата Ви игра с тия нещастни пари. Ще й разкажа за машинациите, за глупостта на сина й, за това, че ще остане на пътя.

Той погледна Неделев. За негово учудване последният се усмихна.

— Нямам нищо против. Опитайте!

Този човек бе силен, защото предвиждаше всички трудности и предварително ги бе преодолял. По какъв начин? Чрез сина грандоман и глупак! Разделиха се студено.

Насаме със сестрата на Вегенел Скарлатов трудно постигна разговор. Старата скромна жена бе доведена в кабинета лично от Туше Динев след дълго убеждаване. Бе мръкнало и лампите запалени. Скарлатов я посрещна и й целуна ръка.

— Госпожо Браун, извиках Ви по важен въпрос, от който зависи Вашето бъдеще.

— Аз нищо не разбирам. Синът ми знае…

Борис се помъчи да обясни на жената цялата ситуация. Не се спря пред нищо. Каза й откровено своето мнение за сина й, че ще пропилее всичко, защото е некадърен.

— О, той е много добър. Много добро и умно момче! Само че нямаше късмет. Пречеха му. Сега, когато ще има капитали, той ще учуди всички!

— Но, госпожо Браун, става дума не за сина Ви, а за Вас, за Вашите старини!

— Той ми е единствен. Баща му умря рано. Повярвайте ми, господин Скарлатов, той е едно много добро и честно момче.

Изведнъж Борис се почувства отпаднал и уморен. Изгуби всякакъв интерес към жената. Искаше по-бързо тя да си отиде.

— Нали сте съгласен с мен, господин Скарлатов? Ще видите той какво ще направи! Тогава ще си промените мнението.

Вървете по дяволите и ти, и сина ти!… А после помисли, че човек би могъл да се бори със силен противник и пак да има шансове. Но борбата с човешката глупост бе поначало безсмислена. Глупостта винаги побеждаваше.

Късно вечерта го посети в библиотеката Туше Динев. Разговорът от само себе си се насочи към наследството на Вегенел. Динев разказа някои подробности от обработката на племенника. От Карасулиев очакваше всичко, но действията на Неделев го изненадаха. Беше устроил голям банкет в запазена зала на хотел „България“. Поставил на централно място наследниците, на няколко пъти вдигал тост за големия австрийски индустриалец „хер Браун“ и неговите заводи! Обградил ги с подаръци и внимание. Водил ги непрекъснато с колата, така че Йосиф да не може да се докопа до тях. Бюдолизничел и ласкаел, докато накрая ги преместил в собствения си дом. Разказът на Динев го отрезви и върна предишната му суровост. По-добре жертва, отколкото палач! — бе извикал някога Еразъм Ротердамски. Но щом не е съгласен с тази формула, оставаше му другата — да бъде палач, а не жертва! За миг през съзнанието му минаха картини от студентския живот и тогавашните идеали, но бързо помръкнаха. Не обичаше да си спомня миналото. Затова заговори по предстоящата сделка с фабриканта Евгени Проданов. Изтъкна му всички трудности и рискове. Динев внимателно слушаше.

— А ти какво научи за него? — попита накрая Скарлатов.

— Съвсем противоречиво. Добър организатор, фабрикант с твърда хватка, чувство за модерна индустрия… От друга страна, живее нашироко, основна слабост — жените. Харчи доста за тях. Живее под наем, въпреки че би могъл да си купи къща или апартамент. Въобще, ден за ден!…

— Но той е млад, ергенин…

— Не мога нищо сигурно да Ви кажа. Нуждая се от помощ.

— Имаш пълната свобода да плащаш на който и да било при твоите издирвания!

Наистина в тия години, докато Динев работеше в полицията, той строго си изпълняваше задълженията към Банката, като използваше държавния апарат и подчинените му лица. Само при нужда теглеше необходимите суми за подкупи, заплащания, каквито намереше за добре. Скарлатов имаше пълно доверие и знаеше, че харчи минимално.

— Любопитен съм как ще се добереш до необходимите сведения?

— Чрез жена.

— Звучи несериозно.

— Не съм на същото мнение.

Той сигурно бе имал връзки с много жени, които използваше за работа, помисли Борис, а гласно каза:

— Това ли научи от полицейската школа в Париж? Французите изобщо са маниаци на тема жени-шпиони. Вземи историята с Мата Хари!… От една глупава и повяхнала танцьорка, която дори не е била сексапилна, направиха криминално-сантиментална история, съперничеща на „Парижките потайности“ от Евгени Сю.

— Не съм съгласен с Вас! От моята практика мога да кажа, че най-добрите, най-сигурните осведомители са жените. Те са далеч по-интелигентни от мъжете и рядко се лъжат, защото имат непогрешим инстинкт. А са и по-почтени!