Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (11)

Тара вече не е млада, но това не личи по поведението й, когато е на разходка. Опашката й винаги се вее, носът й непрекъснато души и тя не пропуска нищо около себе си. Когато чуе необичаен звук, наостря уши и незабавно започва да се оглежда за ново приключение.

Възхищавам се на отношението й към живота и ми се иска да мога да й подражавам. За съжаление ушите ми не са в състояние да се наострят.

Във всеки случай, макар че едва ли ми се е случвало да попадна на голдън ретривър, който да не е най-малкото невероятен, Тара някак е успяла да се издигне до по-високо ниво.

Когато говорят за кучето си, мнозина със смях го хвалят, че се мисли за човек — сякаш това е нещо, към което едно куче би се стремило. Вероятно причината е в това, че посвещавам голяма част от времето си на разправии с наказателната съдебна система, но за мен всяко средностатистическо куче далеч превъзхожда представителите на моя вид.

Кучетата, почти без изключение, притежават достойнство, съчувствие и вродена интелигентност. В тези области хората най-често не са на ниво. Тара се издига високо над тях.

Ако случайно не сте забелязали, малко съм луд на тема кучета.

Задачата ми бе да защитя Майло от системата, която го беше поставила зад решетките. Освен че нямах представа каква тактика да използвам, не знаех дори какъв искам да бъде окончателният резултат. Ако успеех да го измъкна, къде щеше да иде, щом господарят му е в затвора? И ако дори в приюта имаше нужда от въоръжена охрана, кой щеше да го охранява навън?

От друга страна, много добре си давах сметка, че кучетата живеят малко. Средната продължителност на живота на една немска овчарка е дванайсет години и всеки прекаран в клетката ден бе изгубен за Майло.

Когато се върнах от разходката с Тара, вече бях твърдо решен да изкарам Майло навън. Само трябваше да измисля как точно.

Лори ни чакаше у дома. Откакто се върна в Ню Джърси и при мен, тя претърпя един вид обрат в кариерата. Накратко, досега бе работила като ченге в Патерсън, като частен детектив, работещ предимно за мен, и една година като шеф на полицията във Финдли, Уисконсин.

Миналата година, докато ми беше на гости в Ню Джърси, беше простреляна тежко. Все още страда от последиците от раняването, затова реши да преподава криминология в близкия университет „Уилям Патерсън“. Никак не бях изненадан, че се посвети изцяло на новата си работа и че е направо влюбена в нея.

Запознах я със ситуацията, докато вечеряхме, като преди всичко описах доста нехайното отношение на Били към затрудненото му положение и факта, че знае повече, отколкото е склонен да разкрие.

Тя ме прекъсна:

— Извинявай, Анди, но това изобщо не е важно, поне засега.

— Как така?

— Целта ти е да помогнеш на кучето, нали? Трябва да се съсредоточиш единствено върху това как да го изкараш от приюта. Останалото просто няма значение.

— Именно то е причината да проявяват такъв интерес към Майло. Повечето кучета в приюта не могат да се похвалят с лични телохранители.

Тя поклати глава.

— Пак няма значение. Ще ти се наложи да се бориш според законните основания дали имат право да държат Майло затворен. А и не оставам с впечатление, че са склонни да дават публичност на всичко това.

Беше права, разбира се, но това изобщо не ми даваше някакъв конкретен план за действие.

— Проблемът е в законните основания — казах аз. — В момента не разполагам с такива. Дори не зная каква е официалната причина да го държат затворен.

— А каква би могла да е тя?

— Доколкото знам, единствената основателна причина да задържат Майло е, ако е опасен. Ако е ухапал някого.

— А не го е направил, нали?

— Не съм чувал да го е правил. Просто е откраднал някакъв плик.

— Значи Майло е крадец — усмихна се тя. — Случвало ти се е да защитаваш такива, нали?

— Никога. Всичките ми клиенти са невинни — заявих възмутено.

— В такъв случай ще можеш да защитаваш Майло така, както защитаваш тях.

Замислих се над думите й и заформящата се в главата ми идея ме накара да се усмихна.

— Знаеш ли какво? Точно това ще направя.