Том Кланси
Бойни действия (7)

7.

Понеделник, 7:56

Вашингтон, окръг Колумбия

— И аз не съм доволен от цялата тази история, Мат — каза Пол Худ и допи първото си кафе в Оперативния център. — Стивън Винс е добър наш приятел и аз бих искал да му помогнем.

— Тогава да го направим — отвърна Стол, който седеше на дивана вляво от вратата и нервно потропваше с крак. — По дяволите, ние сме тайни агенти. Да отвлечем човека и да му дадем нова самоличност.

Худ се намръщи.

— Очаквам сериозни предложения.

Матю гледаше към Пол, вместо към отговорника по политическите и икономическите въпроси Марта Макол, която седеше от лявата му страна. Тя беше скръстила ръце, а на лицето й бе изписано недружелюбно изражение.

— Добре, не знам какво да направим — призна той. — Но хрътките от Капитолийския хълм ще дойдат на работа след около деветдесет минути. Дотогава можем да предприемем нещо. Да съставим списък на мисиите, в които Стивън ни е помогнал. Или да доведем хора, чийто живот е спасил. Господи, това би трябвало да се брои за нещо.

— Не и ако спасените хора не са по-голямата част от гласоподавателите.

Марта кръстоса дългите си крака.

— Мат, оценявам лоялността ти. Но напоследък предварителното финансиране е предмет на горещи дебати. А Стивън Винс взимал пари от един проект и ги е влагал в друг.

— Защото е знаел, че вторият проект ще бъде необходим за националната сигурност. Не се е обогатил лично.

— Няма значение — заяви тя. — Нарушил е правилата.

— Правилата са глупави.

— Това също няма значение. Откровено казано, най-доброто, за което можем да се надяваме, е никой от комисията да не реши да разследва Оперативния център за неправомерен достъп до информацията на Националната разузнавателна служба.

— Привилегирован достъп — поправи я Пол.

— Да — съгласи се Марта. — Ще видим дали Лари Речлин ще го нарече така, когато неговите момчета от ЦРУ свидетелстват, че ние имаме десет пъти повече сателитно време от тях. И какво мислите ще стане, ако Контролната комисия по разузнаването към Конгреса реши да прегледа финансите ни? Невинаги сме правили отстъпки на Националната разузнавателна служба за това време, защото бюджетът не беше наш.

— Регистрирахме целия дълг и внесохме парите в бюджета за следващата година — рече Худ.

— Конгресът ще каже, че сме изхарчили повече от необходимото. И ще дойдат да видят как и защо.

— Ето! — възкликна Стол и плесна с ръце. — Тази заплаха е още по-основателна причина да подкрепим Стив. Нашето бюро е на прицел. Двама души — това вече е обединен фронт. Сила. Ако ще подпомагаме Националната разузнавателна служба, Конгресът може да се откаже да се занимава с нас. Особено ако няма заплаха, че националната сигурност ще пострада.

Марта погледна Худ.

— Откровено казано, Пол, някои от онези представители с радост ще запретнат ръкави и ще направят ревизия на цялата национална сигурност. Знаеш ли какво чувам от приятелите ми в Конгреса, след като Майк Роджърс спаси Япония от ядреното оръжие на Северна Корея? «Защо ще плащаме, за да пазим Япония от тероризъм?» А останалите говорят: «Хубава работа, но как не разбрахте за заговора, преди да е стигнал толкова далеч?». Същото е и с бомбата в нюйоркския тунел. Намерихме извършителя, но от Капитолийския хълм искаха да разберат защо нашите разузнавателни източници не са знаели какво ще стане и не са го предотвратили. Не, Мат. Може да потънем, ако започнем да клатим лодката.

— Не искам да клатите нищо. Само хвърлете на човека спасителен пояс.

— Може самите ние да се нуждаем от спасителен пояс.

Стол вдигна ръце, сякаш се канеше да възрази, после ги пусна.

— Това ли е най-доброто, което можем да направим за нашия верен приятел? Да го оставим сам да се справя? По дяволите, Пол, това ли ще се случи с мен, с Марта или с някой друг от Оперативния център, ако загазим?

— Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Както и да е, случаят е различен — отбеляза Марта.

— Защо? — попита Матю. — Защото получаваме заплати оттук, а не от друго място?

— Не — хладно отговори тя. — Защото хората, ръководещи Оперативния център, трябва да одобрят онова, заради което си загазил. Ако е било грешка, понасяш последствията. Бихме си го заслужили.

Той погледна Марта, сетне отново Худ.

— Извинявай, Пол, но Марта е тук, защото Лоуел не е в града. Ти искаше юридическо мнение и тя ти го даде. А сега аз искам морална присъда.

— Да не искаш да кажеш, че спазването на закона е неморално? — запита го тя, а големите й кафяви очи пламнаха.

— Съвсем не. Подбирам думите си много внимателно. Само казах, че си дала юридическо мнение.

— Моралната ми присъда би била същата — изсумтя Марта. — Онзи човек е сбъркал. Ние не сме. Ако ще му бъдем изтривалка, някой любопитен журналист ще наблюдава под лупа следващата ни операция. Защо да рискуваме?

— Защото това е правилният избор — заяви Матю. — Мислех, че тук, в разузнаваческото съсловие всички сме братя и сестри. И едва ли бих вдигнал червено знаме, ако Пол или особено ти, една чернокожа…

— Афроамериканка — твърдо го прекъсна тя.

— … трябва да бъдете разпитани от следователите от Конгреса и им кажете, че добрите дела на Винс натежават над лошия избор, който е направил с предварителното финансиране. Господи, той не е прибрал парите в джоба си. Всичките са отишли в хазната на Националната разузнавателна служба.

— За негово съжаление националният дълг леко се е повишил заради онова, което е направил. И данъкоплатците трябва да се бръкнат за лихвата. Държавата сигурно е изпаднала в затруднение с около осемдесет милиона заради неговото творческо счетоводство.

— Той е използвал парите, за да си свърши по-добре работата — изсъска през зъби Стол. — Служил е на данъкоплатците.

Худ погледна голямата си празна чаша, докато леко барабанеше с пръсти по нея. Вкъщи съпругата му разрешаваше само еднакви чашки за кафе. Тази беше лично негова — стара рекламна чаша на лосанджелиските «Овни», подарена му от полузащитника Роман Гейбриъл по време на един благотворителен мач на ветераните.

И Оперативният център беше негов. Трябваше да се грижи за него и да го защитава. Да го накара да работи. Стивън Винс му помогна да осъществи това. С неговата помощ Оперативният център спаси много хора и защити цели нации. А сега Винс се нуждаеше от помощ.

Въпросът беше дали Худ имаше право да рискува бъдещето на хората, които докладваха пряко на него и можеха да бъдат засегнати от рикошета, за да помогне на един човек.

Сякаш прочела мислите на шефа си, Марта тъжно каза:

— Предполагам, че политиката на Оперативния център е да се грижи за хората, които са доказали своята лоялност, а не за човек, който я е дал безплатно.

— Въпросът не е толкова елементарен, какъвто го правите да изглежда. И двамата знаете това.

Марта често се дразнеше от Худ и от другите в правителството, които правеха всичко, за да изложат на риск кариерата й. Но фактът, че беше амбициозна, невинаги означаваше, че греши.

— Кой е най-добрият ни приятел от Комисията по разследването? — обърна се към нея Худ.

— Зависи — ядосано отговори тя. — Смяташ ли сенатора Фокс за наш приятел?

Сенаторът Барбара Фокс отговаряше за бюджета на Оперативния център. Когато беше по работа в Германия, Худ намери човека, убил преди няколко десетилетия дъщеря й.

— За момента Фокс е наша приятелка — отговори той. — Но както каза Мат, един човек е мишена, а двама са сила. Към кого още можем да се обърнем?

— Към никого. На петима от другите осем члена от комисията им предстои да се явят на избори, а председателят Ландвер е на кръстоносен поход. Ще направят каквото е необходимо, за да се харесат на електората. А това означава, че ще защитят данъкоплатеца, като накажат прахосника. Двамата сенатори, които няма да бъдат преизбрани, са Бойд и Грифит. А те са близки с Лари Речлин.

Худ се намръщи. Речлин, директорът на ЦРУ, не поддържаше Оперативния център. Смяташе, че тази група за управление на кризите е отнела голяма част от неговата задокеанска слава, при това само със седемдесет и осем служители. Барбара Фокс беше единствената, на която можеха да разчитат. Но не се знаеше как щеше да се държи и тя, ако другите членове на комисията и пресата я притиснат. Това можеше да я направи по-твърда или да я принуди да отстъпи.

— И двамата защитихте отлично мнението си — рече той, — но има още нещо, което не мога да пренебрегна. Всички сме замесени, независимо дали го искаме, или не. Струва ми се разумно ние да подемем атаката.

Мат засия. Марта започна да барабани с пръсти по облегалката на стола.

— Марта, познаваш ли добре сенатора Ландвер?

— Не много. Няколко пъти сме се срещали на вечери и празненства. Той е тих и консервативен — точно както пише във вестниците. Защо?

— Ако започне разследване, призовките вероятно ще бъдат изпратени на мен, на Майк Роджърс и на Мат. Но ако ти стигнеш там първа, може да обърнем нещата в наша полза.

— Аз? Защото няма да се осмелят да атакуват една чернокожа?

— Не. Ти си единствената, която не е имала преки контакти с Националната разузнавателна служба. Ти нямаш приятели там. Това те прави подходяща в очите на комисията. Както и най-малко предубеденото длъжностно лице в очите на обществеността.

Марта престана да барабани по облегалката. Худ разбра, че е успял да я заинтересува. Тя наближаваше петдесетте и не искаше да остава до края на живота си в Оперативния център. Доброволните и безпристрастни показания щяха да я представят отлично пред нацията. Това щеше да бъде мотивът й да застане пред комисията. Според Худ, макар каузата им да беше справедлива, изслушванията пред комисията бяха много драматични и ако моментът за поява на сцената и актьорите бяха умело подбрани, поражението можеше да се превърне в победа.

— И какво ще кажа там? — попита тя.

— Истината. И точно това прави тази задача приятна. Ще кажеш на комисията, че от време на време и за много кратки периоди сме монополизирали Националната разузнавателна служба в името на националната сигурност. Стивън Винс е герой, който ни е помогнал да защитим човешките права и живот. Сенаторът Ландвер няма да ни атакува, задето сме казали истината. Ако спечелим него и сенатора Фокс на наша страна и опишем Винс като патриот, комисията ще бъде лишена от част от желания ефект. После ще остане само въпросът как Националната разузнавателна служба ще върне парите, което е ужасно отегчителна процедура. Дори Си Ен Ен няма да го отрази.

Марта замълча за миг, сетне каза:

— Ще си помисля.

На Пол му се искаше да каже: „Ще го направиш“, но тя беше костелив орех и трябваше да се отнася внимателно с нея.

— Следобед ще ми се обадиш ли да кажеш какво си решила?

Марта кимна и излезе.

Стол погледна Худ.

— Благодаря, шефе. Сериозно говоря.

— Твоят приятел се е провалил там, Мат. Но ако не можеш да помогнеш на един добър човек и верен съюзник, за какво те бива тогава, по дяволите?

Стол благодари още веднъж на Худ и излезе.

Останал отново сам, Пол притисна длани до очите си. Беше работил като кмет на голям град и като банкер. Когато беше на неговите години — четирийсет и три, баща му беше счетоводител, борещ се за оцеляването на малката си фирма. Как синът на Франк, Худ, се озова на това място в живота, където кариерите и хората живееха и умираха въз основа на решенията, които той взимаше?

Пол, разбира се, знаеше отговора на този въпрос. Той обичаше правителството си и вярваше в системата. И това беше така, защото смяташе, че може да взима тези решения съпричастно и интелигентно. Но, за бога, не беше лесно.

Самосъжалението свършваше дотук. Худ взе чашата си и излезе от кабинета, за да изпие следващото си кафе.