Виктор Пелевин
Принцът на ДПК ^[0] (4)

Level 3

— Лапин! На телефона!

Саша отиде до бюрото и вдигна слушалката.

— Саня? Здрасти!

Обаждаше се Петя Итакин от ДПК.

— Идваш ли?

— Не мислех да идвам днеска.

— Началникът каза, че щял да дойде някой от снабдяването с нови програми, и си помислих, че може да си ти.

— Не знам — каза Саша. — Нищо не са ми казали.

— Ти ли си с трите файла в повече в „Абрамс“?

— Да.

— Значи тебе ще те пратят. Ако съм излязъл, ме изчакай, нали?

— Добре.

Саша затвори и отиде на работното си място. На компютъра до бюрото му седеше един командирован от Пенза и съсредоточено стреляше с лазера по една ергенска ракетна установка, която вече беше почти в позиция за стрелба; наоколо, докъдето поглед стигаше, се простираха унилите пясъци на „Старглайдър“.

— Как е? — попита Саша.

— Кофти — отговори командированият, зачука по клавишите и се намръщи. — Много кофти. Ако това тука…

И изведнъж всичко избухна в ослепителен огнен смерч; Саша се дръпна и скри лицето си в шепи — направи го съвсем инстинктивно, но когато се сети, че не може да му стане нищо и отвори очи, командирования вече го нямаше, само на пода догаряше остатък от пеш на сако.

Борис Григориевич изскочи иззад шкафа, хвърли меча си на пода, събра полите на дългия прошит плащ, който винаги обличаше върху бронята си преди битка, и започна да тъпче вонящия тлеещ пеш. Рогатият му шлем изобразяваше някакво японско божество и в съчетание с малко суетно женските движения на отпуснатото му туловище, изкованата в метала озъбена усмивка беше наистина страшна. Щом ликвидира наченките на пожара, Борис Григориевич свали шлема, отри мократа си от пот плешивина и погледна Саша въпросително.

— Край — каза Саша и кимна към екрана, на който мигаше знакът на ДОС.

— Видях, че е край. Обаче ми го викни, понеже още не сме подписали документите.

Иззвъня телефонът и Борис Григориевич хукна към шкафовете.

Саша седна на компютъра на командирования, излезе на драйв „а“, погледна скапаната му българска дискета и извика играта. Компютърът тихо забръмча и след няколко секунди командированият от Пенза се материализира на стола.

— Когато ви обстрелват с ракети — каза му Саша, — по-добре бягайте нависоко. С лазера да ударите най-много една, а пък те стрелят на залпове.

— Я не ме учи, бе — озъби се командированият и се наведе над клавиатурата. — Знаеш ли от колко години съм в дълбокия космос!

— Ами тогава си направете автоекзек — каза Саша. — Тук нямаме време да ви връщаме.

Командированият не отговори — срещу него напредваха два крачещи танка и не му беше до приказки.

В кабинета на началника падна нещо, после се чуха крясъци.

— Лапин — викна Борис Григориевич иззад шкафовете. — Веднага при мен!

Саша хукна. Борис Григориевич се беше качил на бюрото и отбиваше с меча си атаките на някакъв миниатюрен китаец, който го бодеше с копието си със скоростта на шевна машина. Саша веднага разбра всичко, втурна се към клавиатурата и натисна „Escape“. Китаецът замръзна.

— Уф — пое си дъх Борис Георгиевич. — Ама че работа. Извиках пети дан — без да искам го натиснах, мислех, че става дума за типа на монитора. Ей сега ще го ошаткам… Не, хайде после… Виж сега. Свали на дискета разширението на „Абрамс“ и отиди в ДПК при Борис Емелянович. Познаваш го, нали?

— Нали аз му го качих — каза Саша. — Завеждащият отдел на шести етаж.

— Точно така. Тръгвай. Хем ще подпишеш и договорите — ей я там папката. Той ще ти даде една дискета…

Зад шкафовете лумна огън, нещо тресна и замириса на изгоряло месо.

— Какво става?

— Пак оня от Пенза. Сигурно е попаднал на пирамидална мина.

— Добре, ще го върнем утре сутрин. Стига вече с тия взривове и тая воня. Тръгвай. Той ще ти даде дискета с „Арканоид“. Ти също се огледай какво ново имат, нали ме разбираш?

Саша се обърна към вратата, но Борис Григориевич го хвана за ръкава.

— Чакай, чакай. Трябваш ми още малко — каза той и си сложи шлема. — Като викна: „Кия“, натисни клавиша.

— Кой?

— Няма значение.

Той мина зад замръзналия с пиката в ръце китаец, приклекна и се прицели с меча във врата му.

— Готов ли си?

— Готов съм — каза Саша и се обърна на другата страна.

— Кия!!!

Саша бутна с пръст някакъв клавиш; чу се свистене, нещо изхрущя, после друго нещо тупна на пода и се затъркаля, след това на пода падна нещо тежко и меко.

— Е, тръгвай вече — каза прегракнало Борис Григориевич. — И не се бави, че имаме много работа.

— Мислех да отида да обядвам — каза Саша; все така се мъчеше да гледа настрани.

— Върви, върви. Там ще обядваш.

Саша се измъкна през прохода между шкафовете, отиде до работното си място, подритна почти стопените очила на командирования под радиатора, седна на компютъра си и свали на дискетата всичко, което трябваше. После прибра дискетата, стана и бавно тръгна по осеяния с парчета камък коридор, ловко прескочи един капан, увисна на ръце, скочи на долния етаж, вдигна от пода една шарена делва и си помисли, че всъщност не знае нито кой слага тези делви из подземията, нито къде изчезват, когато ги изпиеш.

Пътят до четвърто ниво му беше съвсем ясен и Саша вървеше, катереше се и пълзеше съвсем механично, като си мислеше за какви ли не глупости. Отначало се сети за заместник-началника на втори подотдел на дребната дървесина Кудасов, който отдавна беше стигнал до осмо ниво на „Троаткатер“, но така и не успяваше да прескочи някакво зелено шкафче — точно затова, както казваха, щеше да си остане вечен зам на няколко изсвистели като ракети покрай него началници, които бяха прескочили шкафчето ако не веднага, то без особени усилия. После се замисли върху непонятните думи на Итакин по време на една от предишните им срещи — че някакви типове отдавна вече са му разбили играта и че тя била менте. Не му беше ясно какво има предвид Итакин, понеже тя наистина си беше менте — беше я купил на черно. После стигна до вратата на четвърто ниво и влезе в метрото зад нея.