Сергей Лукяненко
Чернова (8)

8

Някога молили ли са ви за помощ?

Със сигурност са ви молили, „Дай ми назаем една хилядарка за седмица, а?“, „Все пак си купих гарнитура! Ела, ще я качваме на четвъртия етаж без асансьор!“, „Колата ти в движение ли е? Тъща ми пристига в три часа от Анталия“…

Разбира се, това понякога напряга. От друга страна, разбираш, че днес са помолили теб, а утре може ти да молиш за помощ.

А някога нареждали ли са ви да помогнете?

Със сигурност. „Камионът със стоката пристигна, помогни на товарачите“, „Стойте, гражданино, ще бъдете свидетел!“, „В събота вечерта ще ходим на митинг против тероризма!“.

Знаете ли каква е разликата? И без това бихте отишли да разтоварвате камиона, нали от пристигналата стока зависи заплатата ви. И сте били готови да свидетелствате, че мрачният тип с шарещия поглед има в джоба си женско портмоне. А отношението ви към терористите е по-лошо, отколкото към хлебарките, и „ако зависеше от мен“…

Но на вас не ви оставят избор. Нареждат ви да правите нещо, на което и без това сте съгласни. Подчертават кой тук е началникът и кой — глупакът.

Макар че всъщност в такива случаи умният началник не би заповядвал нищо, а щеше да ви остави с илюзията, че имате свободна воля.

Бележката, подхвърлена от девойката „с такъв задник“, се оказа нареждане. Със старателния закръглен почерк на човек, който не е свикнал да пише ръкописно, на листче от тефтерче, беше написано в колонка:

След час тръгнете подир мен.

Намерете бяла роза.

Човекът ще отговори на всички въпроси.

Погледнах часовника си, засичайки времето.

— Какво ще правим? — повтори Котя. — Ще търсим мъж с бяла роза?

— А може би жена? — попитах аз, колкото да има спор.

— Нали тук е написано — „човекът“! — искрено се възмути Котя. — По подразбиране се има предвид мъж… Кириле, имай предвид, че тук явно мирише на контрабанда!

— На какво? На бели рози? — завъртях пръст, допрян до слепоочието.

— Може да е на какво ли не… Ти даже тези… тези… не ги провери както трябва!

— Не носеха нищо забранено. Нито пък в непозволени количества.

— Откъде знаеш? — учуди се Котя. И веднага възкликна възторжено: — О! Разбрах! Ти просто знаеш! Като с асфетидата!

Кимнах.

— Да идем горе.

— Трябва да си купиш електрически чайник — каза Котя, докато се изкачваше подире ми. — Или печка. Как ще го караш без горещо?

— Още и тюлени пердета и саксия с мушкато… Нямам намерение да се устройвам тук!

— Ха! — изсумтя Котя. — Нямал намерение… Слушай, а къде ти е…

— В Москва. Зад кулата.

Котя застина като закован.

— Ти какво, сериозно ли?

— За голяма нужда можеш да изтичаш до гарата.

— Това не може да бъде — каза строго Котя. — Извинявай, но това помещение се променя според твоя вкус. Искам да кажа, според твоите потребности!

— А ти някъде тук забелязал ли си тоалетна?

Котя се замисли за секунда и започна да се изкачва по стълбата.

— Там е затворено — казах вяло аз.

Котя бутна люка, препречващ прохода нагоре. И той леко поддаде, вдигна се на пантите си.

— Затворено е, казваш? — възкликна той бодро. — Така… тук има ли осветление?

Имаше осветление. Аз намерих ключа — той някак удобно легна под ръката ми.

Третият етаж на кулата се оказа разделен на две части. Малка кръгла площадка около стълбата, две врати. Едната водеше към модерен санитарен възел — вана с гигантски размери, умивалник, клозетна чиния. На закачалките се намериха чисти кърпи и пъстра хавлия мой размер. Нямаше прозорци.

— Почакай за минутка, става ли? — Котя безцеремонно затвори вратата след себе си.

Докато чаках, погледнах във втората полукръгла стая.

Както и можеше да се очаква. Електрическа печка, шкафове, маса и четири стола. Кухня. В шкафчетата се намериха съдове. Чинии, вилици и лъжици, тенджери и тигани. Приличен комплект. Дори намерих чугунен казан за пилаф с внушителни размери. Кухнята имаше прозорче — то гледаше право към железопътната линия.

— Знаеш ли кое е интересното… — каза Котя, влизайки в кухнята. — Никакви етикети на кърпите. Никакви означения върху плочките. В сапунерката има някакъв сапун, който е просто сапун. Без рисунка, без символи. Има шишенце с шампоан, който не мирише на нищо и е прозрачен. Но се пени!

— Хипоалергенен, значи — казах аз. — Котя, ще вляза да взема един душ. Знаеш ли кога се къпах за последен път? Вчера сутринта у вас.

— А тази… — Котя явно се обърка — молба за помощ?

— Молба? Според мен това е нареждане. Не обичам нарежданията.

— Но ние и без това искахме да отидем там! — възкликна Котя.

— Да търсим човек с бяла роза? Нещо не ми се иска. Това е някакъв капан. По-добре да се изкъпя.

Върху лицето на Котя се отразиха последователно обърканост, обида и дори неприязън.

— Дамата помоли — каза той. — Виж… Ходи си направи водните процедури. А аз през това време ще пренеса кльопачката ти в кухнята.

Когато затварях вратата, чух нещо от рода на: „Дамата моли, а той не може да издържи два дни без душ“…

Не ми пукаше от неговото мърморене! Гореща вода, шампоан с неизвестен произход, хубаво налягане на водата — изкъпах се с наслада и се облякох. Уви, не се сетих навреме за чистото бельо, но и така ми беше добре.

Когато влязох в кухнята, Котя стоеше до прозореца. На печката кипеше алуминиев чайник. При появата ми Котя погледна демонстративно часовника си и въздъхна.

— Котя, как си представяш търсенето на човек с бяла роза в чужд свят? — попитах аз, сядайки пред масата. Трябва да кажа, че въпреки пълния бардак в дома му, като гост Котя беше обзет от някаква страст към реда. Той наистина беше пренесъл в кухнята всички продукти и ги беше наредил грижливо по шкафовете.

— Допускам, че уникалният шанс за изследване на чужд свят не се е паднал на точния човек! — каза Котя с горчивина.

— Котя, сега е седем вечерта — отговорих аз. — Още двайсет минути.

— Значи ще тръгнеш? — Той веднага живна. — А си ме баламосвал… Впрочем тук е същата работа — никакви знаци на производителя, нито на съдовете, нито на печката. Мисля, че всичко е създадено от механизми на кулата, като идеално отражение на конкретни предмети! Един вид платоновски идеални предмети!

— Какви механизми? — попитах аз, докато си наливах вряла вода и слагах в чашата пакет чай. — Какви идеални вещи? Този изкривен чайник идеален ли е?

— Веднага се вижда, че не се интересуваш от философия. — Котя също си направи чай. — Между другото, бялата роза е древен философско-магически символ. Както и кулата впрочем! От времето на Вавилонската кула…

— Котя… — въздъхнах. — Това не е символ. Ние седим в нея. И чаят, който пием, също не е символичен.

— Целият свят се състои от символи, а нашият живот — още повече! — възкликна Котя с горчивина. — Любовта на мъжете към жените също е дълбоко символична. Мисля, че когато тази дама е оставила бележката…

— Котя! — възкликнах аз, досещайки се. — Дама?

Котя зашари с поглед, но твърдо повтори:

— Дама!

За първи път ставах свидетел на влюбване на приятеля ми. Ето как ставало! Мимолетен поглед, възхищение от фигурата — и Котя е готов. Та той дори не беше успял да разгледа лицето й както трябва.

Да, момичето безспорно беше симпатично. Но…

— Кириле, ако си съгласен, ще дойда с теб — каза твърдо Котя.

— Ще измръзнеш. Там вали сняг, а твоите обувки са с тънка подметка и якето ти е тъничко.

— Само изглежда тъничко, но всъщност много топли!

Свих рамене.

— Моля! Няма да ти връзвам шал на шията като родната ти майка! Вече си голямо момче, сам ще си лекуваш възпалението на белия дроб.

— Ще дойда с теб! — повтори упорито Котя.

 

 

На глухата улица беше тъмно. Както е през зимата — когато не виждаш небето, но раждащият се в него бял сняг очертава въздуха като координатна мрежа, а земята сякаш излъчва слаба бяла светлина. Едва-едва се различаваха заснежените стени и тъмният контур на кулата. По нея, кой знае защо, не се лепеше сняг.

— Една малка крачка открива цял огромен свят — обади се изведнъж Котя.

— А? — потрепнах аз. — Какви ги говориш?

— Ами… нали сме първите, влезли в друг свят. Трябва да се каже нещо. — Пред погледа ми Котя започна да пристъпва от крак на крак. — Нещо умно.

— Първите? Та тук постоянно се шляят хора! Насам-натам! И ние вече излизахме преди час, разглеждахме кулата.

— Онзи път не се брои… Потегляме ли?

Реших, че е безполезно да се боря с романтичния порив на Котя, и тръгнах напред. Нататък, откъдето беше дошъл пощальонът, и накъдето, вероятно, се беше отправил кабриолетът с непознатата дама и нейния спътник. За изминалия час беше навалял доста сняг, но следите от каретата все още си личаха и ние се стараехме да се придържаме към тях.

— Всичко това е неправилно — въздишаше зад гърба ми Котя. — Трябваше да си вземем уреди. Термометър, барометър… Каква е температурната разлика между този свят и нашия? Защо не възникват спадове в налягането? Добре би било да си вземем сняг за анализ… Да проверим работи ли тук радиото…

— В телефона имам радиоприемник — похвалих се аз.

— О!

— Само че човек трябва да си сложи слушалките, те са вместо антени. Но не са у мен.

— Мобилният — сети се Котя. — Сега… — Той извади телефона си от джоба и каза обидено: — Мамка му… Мрежата е недостъпна.

— Стига сме дрънкали на студа, ще си простудим гърлата.

Мислите ли, че Котя се успокои? Той обсъждаше с мен архитектурата на околните сгради — макар че какво можеше да се види в тъмнината? Излагаше и опровергаваше хипотези за света на Кимгим — например според него имаше възможност този свят да е много по-развит от нашия, но да използват коларски превоз от екологични съображения и от любов към традициите.

Почти не го слушах. Вървях, газех рехавия пухкав сняг. Има хора, които в сложна ситуация се затварят в себе си и чакат развитието на събитията. А има такива, които се раздрънкват и от тях започват да бликат идеи. По-рано смятах, че и аз самият съм от тях. Но в присъствието на Котя неволно бях станал мълчаливец.

Много повече ме вълнуваше какво да правим, ако наистина намерим човека с бялата роза. Какви въпроси да му зададем. И какви отговори ще получим…

Улицата завърши някак неочаквано навреме. Котя, вървящ зад мен, първо престана да дърдори, после задиша тежко, след това каза, че се нося като танк и изобщо не жаля работника на умствения труд, несвикнал да утъпква снежните пътеки. Изглежда, той вече беше готов да се предаде и да се върне. Но в този момент отпред замъждука слаба светлинка, неволно ускорихме крачка и след няколко минути излязохме на открито. За да са по-пълни впечатленията ни, и снеговалежът малко поутихна.

— Гръм да ме удари! — възкликна Котя. — Къде сме?

Бях абсолютно солидарен с него.

Кой знае защо, ми се струваше, че глухата улица е разположена някъде в центъра на града. Че е достатъчно да излезем от нея — и ще се озовем насред местния живот. Привиждаха ни се някакви криви улички, притиснати една към друга къщи на три или четири етажа, малки площадчета с фонтанчета и магазинчета със стоки с неизвестен произход и предназначение, благоприлично разхождащи се хора, конни карети…

Къде ти.

Озовахме се при море. На дълга заледена крайбрежна улица, под която се разбиваха сиви студени вълни. От едната страна море, от другата — еднотипни сгради от червени тухли; железни покриви, обсипани със снежец; прозорци без нито една светлинка в тях; улички, водещи надалеч от брега. Снеговалежът пречеше да се види докъде се простират сградите край брега. Но със сигурност поне на километър от нас в двете посоки.

От страната на морето се издигаше доста висок каменен парапет — до гърдите ми. Върху него, на тумбестите му стълбчета, пламтяха със слаба, мъждукаща светлина млечнобели стъклени кълба с диаметър един метър. Фенерите бяха разположени нарядко, но благодарение на снега цялата крайбрежна улица беше осветена.

— Изглежда, осветлението не е електрическо — изрече Котя с интонацията на естествоизпитател. — Виж, а какво е това там?

Приближихме се до заледения, мокър от пръските парапет. В далечината, в морето, бавно се движеха пламъчета — цяло съзвездие, плаващо зад мътната снежна завеса.

— Кораб — предположих аз.

— Аха.

— Прилича на Питер^[1] — каза Котя. — Не, не на Питер. На Юрмала^[2].

— Искаш да кажеш…

— Не, не искам. — Котя се сви от студ. — Всичко е някак чуждо… Не те ли е страх, Кирил е?

Замислих се и поклатих глава. Не, не ме беше страх. Любопитство, лека напрегнатост, но нищо повече.

— Дали да не се върнем — предложи Котя. — Потърсихме честно, но не намерихме никого.

— Виждаш ли следите от кабриолета? — попитах.

— Виждам ги — призна си Котя.

— Нека да повървим по тях. Все пак това е талига, а не лека кола. Не може да са се отдалечили много. Или измръзна?

— Аз ли? — възмути се Котя. — Даже се изпотих! Казвам ти — якето ми топли!

— Тогава да вървим. Не, почакай!

Преминах покрай парапета, като утъпквах снега и се опитвах да намеря някакъв боклук. Камък, клонка… каквото и да е. Не ми се искаше да прескачам парапета и да слизам на брега. Най-накрая намерих объл камък с големината на юмрук, избърсах го от снега и тържествено го сложих върху парапета.

— Отбелязваш мястото? — досети се Котя. — Правилно. Че ще се заблудим.

Честно казано, малко завиждах на приятеля си. Той се държеше един вид… правилно. Изследваше новия свят. Героично понасяше студа. Бързаше да зададе всички въпроси и да получи всички отговори. И беше явно, че се страхува.

А у мен имаше някаква непонятна увереност в себе си, която напълно убиваше самия дух на приключението. Ако трябва да дам сравнение, Котя се държеше като ловец от XIX век, отишъл в Африка да лови лъвове. А аз — като съвременен турист, тръгнал на сафари с удобен джип.

Може би така и трябваше?

Може би тук нямаше никакви лъвове?

Тръгнахме по крайбрежната улица. Тук беше по-лесно да се върви, вятърът издухваше снега към морето. От лявата ни страна, се точеха къщи, от дясната — парапетът с фенерите и губещите се в далечината светлинки на кораба. Котя подскачаше в движение и криеше длани под мишниците си. Аз, честно казано, също съжалих за липсата на ръкавици. Снегът отново се усили не на шега.

А после през виелицата се очерта здание на брега. Тук крайбрежната улица правеше дъга към морето, а на образувалата се площадка стоеше двуетажна къща. Също тухлена, но жива — с топла светлина в покритите със завеси прозорци, с дим от комина, с разчистен сняг пред входа. Такива къщи се рисуват от възпитаните деца, които обичат родителите си. Освен това могат да се срещнат в благоустроена и уютна Европа.

При нас нещо не виреят.

— Ама че идиоти — каза Котя, спирайки. — Ама че сме идиоти!

Виж го ти — с очила, но пръв беше забелязал табелата над широката двукрилна врата.

— И защо решихме, че трябва да търсим роза? Бяла? През зимата? — Котя изсумтя от възмущение. — Това е хотел. Или ресторант. Ресторант ще е още по-добре… Отиваме ли?

— Почакай. — Хванах го за рамото. — Почакай.

Котя послушно спря.

Оглеждах сградата. Какво ме тревожи? Там сигурно е топло. Там вероятно наистина ще ни сервират нещо. Ако ги помолим. И ще отговорят на въпросите ни…

— Аз ще вляза пръв. — Погледнах строго Котя. — Разбра ли? А ти най-добре засега изчакай тук…

— Нека да отгатна — каза Котя. — Ти сигурно си служил в десантните. Или имаш красив цветен колан по карате.

— Не.

— Тогава не се прави на герой!

— Добре. — Отказах се да споря. — Само върви след мен. Моля те.

„Моля те“ свърши работа. Котя кимна.

Приближих се към вратата. Красива дръжка — бронзова, старинна, във вид на ноктеста птича лапа… какво се мотая, тук всичко е старинно! Нима съм се уплашил?

Хванах студения метал и дръпнах вратата. Тя се отвори с лекота.

— Какво има там? — попита Котя иззад рамото ми.

Там имаше малка стая, подобна на антре или гардеробна. Всички окачалки на стените бяха празни. Две врати. Голямо кресло, тапицирано с протрито червено кадифе. То беше празно, и това кой знае защо изглеждаше нередно. От стените стърчаха няколко лампи с цветни абажури. Изглежда, газови — светлината трепкаше, сякаш е от пламък.

Влязохме.

— Стилно — каза Котя. — И празно. Но топло!

Бутнах вътрешната врата. Зад нея вече се намираше това, което очаквах да видя: огромна зала (за нея ми се искаше да използвам именно тази дума — „зала“); таванът — на четири или дори пет метра височина; навсякъде солидни, здрави мебели: кресла, масички, шкафове със съдове; стените — окичени с бежови гоблени. Голяма камина с разпален огън, а на мраморния й плот — стъклени и керамични дрънкулки. Широки стълби към втория етаж. Ъгълът на залата беше зает от масивен барплот. Никакви металически подставки за чаши, никакви никелирани подпори, само матовочерно дърво. Зад барплота, до стената — тесни рафтове с шарени бутилки, по-нататък — полуотворена врата. На пода на залата лежеше светлокафяв килим със странен рисунък от безпорядъчно разхвърляни тъмни петна.

— Каква странна рисунка — каза Котя, гледайки под краката си. Погледна ме умоляващо: — Нали?

— Това е кръв — казах. И се огледах.

В гардеробната стоеше човек. Явно беше излязъл от втората врата след влизането ни вътре. Не ми харесаха дрехите му — панталони и пуловер в черно, всичко прилепнало, даже хлъзгаво на вид, не можеш да го сграбчиш. Дреха за битки, а не за сипване на напитки при камината. Не ми хареса и черната качулеста маска на главата, с процепи само за очите. Очите също не ми харесаха — студени, безмилостни. И никак не ми хареса тежката и къса тояга в ръката му.

Какво съм тръгнал да изброявам, човекът изобщо не ми хареса!

Нито пък начинът, по който се приближаваше — предпазливо, държейки тоягата леко наклонена.

— Кириле, не трябваше да идваме тук — каза Котя с треперещ глас, гледайки зад гърба ми.

Проследих погледа му — зад барплота имаше още един мъж в черно. Или се беше крил отдолу, или бе излязъл през вратата. Въобще не приличаше на добродушен барман, мечтаещ да ви смеси необичаен коктейл. Като начало щеше да му се наложи да остави тоягата и ножа с широко листовидно острие.

От някаква незабележима врата в далечния край на залата излязоха още двама, облечени в черно. Също с тояги и ножове.

И нямаха вид, че се опитват да ни хванат. По-скоро бяхме досадна пречка, която трябваше да се отстрани по максимално прост и надежден начин.

Мъжът зад барплота леко вдигна ръката с ножа.

Мъжът от гардеробната беше прекрачил през прага и сега стоеше на два метра от нас.

— Кириле… — започна Котя.

Изобщо не го слушах. Узурпиралият барманското място човек стремително замахна с ръка. В същия миг изстрелях ръката си напред срещу проблясващия нож и изритах Котя под коляното — както можеше да се очаква, той рухна.

Всъщност това е абсолютно невъзможно. Освен ако не са те обучавали от детската ти възраст в някакъв Шао Лин. Но в момента не се замислях върху такива дреболии.

Докоснах ръкохватката на летящия нож и промених траекторията му. Той се вряза в гърдите на човека, застанал на пътя ни за бягство. Цялото широко острие се скри вътре; само късата ръкохватка, която изобщо не приличаше на ръкохватка, остана да стърчи от черния плат. Човекът издаде хриплив звук и падна на колене.

Този път вече не можех да кажа, че нямам вина за това.

Човекът, хвърлил ножа, прескочи барплота — красиво, опирайки се само на лявата си ръка, докато замахваше в движение с дясната, стиснала тоягата. Тоягата се носеше право към главата ми. Приклекнах, като оставих удара да прелети над мен, и ръгнах нападателя в гърдите с изпънатата си длан. Убиецът сякаш се пречупи. Отлетя назад, изпусна тоягата и безпомощно застърга с ръце по гърдите си. Ударих го пак, кой знае защо отново не с юмрук, а с разперени пръсти — отдолу под брадичката. И не чух, а по-скоро почувствах хрущенето на гръбначните прешлени, когато главата му се отметна назад.

Онези, които все още бяха живи, се спряха. Не показваха страх, макар че лично аз при вида на невъоръжен човек, убил двама нападатели, само преди три дни бих напълнил гащите. Те по-скоро изглеждаха объркани.

— Функционали? — неочаквано каза един от тях.

— Не. Не може да бъде — отговори вторият.

Изглеждаха като лошите герои в детските анимационни филмчета. При това единият все още държеше тояга в дясната си ръка, другият — в лявата, така че изглеждаха като огледални отражения един на друг.

— Кириле, ти ги уби! — възкликна внезапно лежащият по гръб Котя и се опита да се изправи. На лицето му беше изписан по-голям ужас, отколкото когато те се готвеха да ни убият. — Ти ги уби!

Левакът неочаквано изрита оказалия се пред него стол — с такава сила, че го запрати към главата ми. И двамата се хвърлиха в атака.

Улових стола с две ръце за резбованите крака и с едно движение ги счупих. Обърнах ги с острите счупени краища напред. И ги забих в гърдите на нападателите, преди те да успеят да стоварят тоягите си върху мен.

Както се изясни в хода на експеримента, дървеният кол в гърдите е смъртоносен за човека не по-малко, отколкото за вампира.

Левакът рухна право върху Котя, който с вопъл изскочи изпод потрепващото тяло. Отстъпи надалеч от мен, сякаш очакваше, че ще убия и него.

Честно казано, защо да не си помисли подобно нещо? Та нали аз бях почти непознат човек за Котя…

— Ти ги уби! Ти… ти…

— Те щяха да убият нас! — изревах аз. — Какво ти става, та нали искаха да ни убият! Между другото, ножът летеше право към гърлото ти!

Котя кимна, но без особена увереност. После очите му се проясниха, безумният ужас си отиде. Но явно обещаваше да се върне.

— Котя, не съм маниак. Не съм психар. Те нападаха, а аз се защитавах.

— Как ги… как успя? — Котя свали очилата си и започна да ги търка. При това лицето му, както често се случва с очилатите, стана объркано и беззащитно.

Огледах четирите неподвижни тела. Единият с нож в сърцето, другият със счупен врат, двамата, които прободох. На единия парчето дърво беше излязло през гърба. С такава сила ли трябваше да го удрям? Погледнах с лек ужас ръцете си. Така човек може да поиска да си бръкне в носа и току-виж си откъснал половината глава…

— Не знам как. Стана от само себе си. Трябваше да се защитавам — и…

— Ти… тогава очите ти станаха… замислени, меланхолични… Сякаш рецитираш стихове наизуст.

Биваше си го сравнението! Все пак Котя има заложби на писател.

— Правех това, което трябваше да направя. Аз… дори не се съмнявах в това. Знаех, че така трябва.

Котя кимна. Забоде очилата върху носа си. Погледът му стана по-смислен.

— Кажи, а разбра ли какво викаха?

— Да. Защо?

— Така и си помислих — кимна Котя. — Те не говореха на руски. Затруднявам се да кажа на какъв език… нещо доста приятно, като френския. Но не знам такъв език.

Не се учудих.

— И какво говореха? — попита Котя, като вдигна изтърколилата се в краката му тояга и с уважение премери тежестта й.

— Единият от тях попита другия: „Функционали?“. А другият отговори, че не може да бъде. Какво е това функционал?

— Математическа функция.

Котя внимателно остави тоягата на една крехка стъклена масичка, по чудо оцеляла във вихъра на сражението, и отбеляза:

— Ти си специалист по значението на редките думи, ти знаеш по-добре.

— Явно функционалите не ги прекарват през митницата.

Котя още веднъж ме измери с поглед и поклати глава.

— А ти го усети! Знаеше, че тук ще има засада!

Беше безполезно да се спори с очевидното. Отидох зад барплота, надникнах през вратата. Малка кухня, цяла все в този стил „тук при нас е XIX век, да имате нещо против“? Като че ли нямаше никого. Взех от рафта бутилка с течност, която приличаше на алкохол. Погледнах етикета. Така, информация за размисъл… Надписът явно беше на английски. Някакво уиски.

— Котя, какво пише тук? — Показах му бутилката. Котя се приближи, поглеждайки с неприязън телата.

— Господи, тук има четири трупа, а теб ти се е припило… Уиски, малцово, дванайсетгодишно… Яко! Дай го насам!

Той отпи голяма глътка направо от бутилката и се закашля.

— Значи четенето ти се получава? — попитах.

— Ако си спомняш, прочетох и табелката. — Котя ми подаде бутилката. — Тя беше на руски.

— Какво е това, говорят на един език, пишат на друг?

Котя ме погледна с неочаквана ирония:

— Бих предположил, че тези… че са гости тук, също като нас. И общуваха на своя език. Само че ти, изглежда, разбираш този език.

— Функционал? — Свих рамене. — Не бих казал, че разбирам, но…

Котя премина през телата, като ги хващаше за китките.

— Току-виж са живи… щяха да помогнат.

— Те са убийци!

— Но нали сега не са опасни! — Котя разпери ръце. — Не, ти добре ги нареди. Кириле, какви ги забърка… Та нали това е друг свят! Разбираш ли? А ние започнахме познанството си с тях с престъпление… Не трябваше да ги убиваш…

Той се приближи до далечната врата и предпазливо надникна през нея. После се обърна на другата страна и безсилно се облегна на стената. Лицето му стремително бледнееше.

Хукнах да му помогна, като в движение хванах една от тоягите.

— По-добре не гледай — каза бързо Котя. — По-добре недей.

Беше блед като тебешир и покрит с бисерчета от пот. Една от капките смешно висеше от носа му.

— Не трябваше да ги убиваш… — повтори Котя. — Толкова леко. Трябваше… трябваше да ги поизмъчваш.

Общо взето след тези думи можех и да не поглеждам през вратата. Всичко стана ясно. Но аз все пак погледнах.

— Гадини… — промърмори Котя.

— Изтезавали са ги — казах. — Стегни се. Точно тук трябва… да провериш за пулс.