Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Джунглата (9)

8.

— Съжалявам за настаняването — каза Кабрило, отваряйки вратата на една от каютите в надстройката на „Орегон“, — обаче сега, когато и Смит е на борда, трябва да поддържаме привидността, че старото корито може да предложи само това.

Мак Ди Лоулес подуши, направи физиономия, но после вдигна рамене.

— Ти каза, че престоят ми тук е изпитателен срок. Предполагам, че това е цената, която трябва да платя.

— Когато нещата се успокоят, аз лично ще те разведа из кораба и ще ти покажа местата, за които Смит не бива да научи. О, щях да забравя — каютата му е до твоята. Дръж си ушите наострени — сигурен съм, че ще поддържа връзка с Кроасар, а тези стени са тънки като хартия.

Във всяко помещение имаше микрофони, но Хуан искаше Лоулес да има усещането, че върши нещо, за да заслужи заплатата си.

Той хвърли войнишката си мешка на единичната койка, където тя потъна почти двайсетина сантиметра в останалия без пружини матрак. Илюминаторът беше мръсен, затова нахлуващата отвън светлина беше сумрачна и хвърляше сенки. Подът бе покрит с кафеникав мокет, толкова тънък, че вместо с прахосмукачка можеше да се чисти с парцал. Стените бяха гола стомана, боядисана в любимото на фатмаците сиво. До нея имаше ниша без врата, в която беше монтиран стоманен умивалник със стоманена батерия като в болница или затвор.

— Това място излъчва обаянието на къмпинг с каравани край шосе 66 десет години след затварянето му — обяви Лоулес. — Обаче съм спал и на по-кофти места.

Двамата с Джон Смит току-що бяха докарани с хеликоптера от летището на Читагонг, а „Орегон“ вече се носеше с шестнайсет възела в източна посока към северното крайбрежие на Мианмар.

— Забелязах, че вече не куцаш — отбеляза Кабрило.

Мак Ди се потупа по крака и нарочно засили нюорлианския акцент, символизиращ безгрижно спокойствие.

— Чувствам се добре. Няколко дни почивка и възстановяване и човек напълно се оправя. Гърдите ми все още приличат на Роршаховия тест^[1], но вече не ме болят. Сигурен съм, че ще накараш доктор Хъкс да ме види отново. Мога ли да попитам нещо?

— Давай.

— Защо мен? Искам да кажа, ъъъ… знаеш какво имам предвид. Познаваш ме само от няколко часа, а ми предлагаш работа.

Не беше нужно Кабрило да се замисля за отговора.

— По две причини. Първата, поведението ти по време на престоя ни в Пакистан. Зная как мислиш и как се сражаваш, когато запищят куршумите. Това не мога да науча от четенето на досиета. И второ, предчувствие. Работих за ЦРУ като агент без официално прикритие. Знаеш ли какво значи това?

— Да, отиваш в съответната чужда страна и шпионираш без защита от посолството.

— Точно така. Вербувах местни. Това е работа, при която бързо се научаваш да усещаш хората или свършваш в канавката. Както можеш да видиш, още съм жив, така че трябва да съм развил много добро усещане за това на кого мога да се доверя и на кого не.

— Благодаря — простичко каза Лоулес и му протегна десницата си, но думите му бяха изпълнени със скрито значение.

— Аз ти благодаря. След обяда в столовата ще има инструктаж. Една палуба по-долу, откъм десния борд. Следвай обонянието си. Вечерята е в шест.

— С черна вратовръзка? — пошегува се Мак Ди.

— По желание — отговори Кабрило през рамо.

 

 

Кухнята зад столовата продължаваше да е мръсна, но това нямаше значение, защото храната се приготвяше в главния камбуз и се докарваше с помощта на малък сервизен асансьор. Хуан беше предупредил главния готвач и неговия помощник да не развихрят много уменията си, за да не би Джон Смит да се усъмни в обстановката. Не би било подходящо петзвездно меню да изскочи от омърляна и пълна с хлебарки кухня.

Членовете на екипажа, облечени като инженери, моряци и неколцина офицери, изпълваха спартанското помещение, но бяха оставили една маса за Кабрило, Лоулес, Смит, Макс Хенли и Линда Рос. Тя щеше да бъде четвъртият член на екипа за тази мисия. Линда беше повече от способна да се оправя сама, а освен това говореше малко тайландски, което можеше да се окаже полезно.

Смит носеше джинси и тениска, а на краката — черни войнишки обувки. Настроението му не се беше подобрило от първата им среща в Сингапур. Черните му очи бяха непрекъснато полускрити от надвисналите вежди на свъсената му физиономия и оглеждаха всяко лице, а от време на бреме проучваха помещението. Когато влязоха, преди да седнат да похапнат лазаня и чеснови хлебчета с много масло, Кабрило му позволи да си избере място на кръглата маса. Не се изненада много, когато Смит седна така, че стената да пази гърба му.

Когато му казаха, че Линда Рос ще бъде в екипа, който ще търси Солей Кроасар, лека презрителна усмивка заигра в крайчеца на устните му, преди отново изражението му да стане като маска.

— Както кажете, господин Кабрило.

— Хуан е напълно достатъчно.

— Кажете, мистър Смит — включи се Линда в разговора, — името ви е английско, но акцентът ви е някак различен.

— Това е името, което избрах, когато влязох в Легиона. Доколкото си спомням, в подготвителния клас бяхме осмина с тази фамилия.

— А откъде сте?

— Това е въпрос, който никога не се задава на легионер. Всъщност не питаш нищо за миналото му.

Мъжът отпи от чашата вода с лед.

Намеси се Макс:

— Сигурен ли сте, че Солей не се е обаждала на татко си от последния път, когато се видяхме?

— Точно така. Той се опита много пъти да се свърже с нея, но телефонът й не отговаряше.

— Значи изходната ни точка — включи се и Хуан — ще бъдат последните джипиес координати, засечени при последното телефонно обаждане.

— До хеликоптера забелязах нещо, покрито с платнище — предполагам, че е лодка?

— Да — отговори Хуан на въпроса на легионера. — Дори ако са свалени всички излишни екстри, хеликоптерът ни не може да стигне до последното известно местонахождение на Солей. Ще го използваме да пренесе лодката в страната и след това ще тръгнем да я търсим по вода.

— Мисля, че планът е добър — призна Смит. — Лодката е единственото превозно средство, с което можеш да пътуваш из джунглата. Спомням си обучението ни във Френска Гвиана. Там Легионът охранява ракетния полигон на Европейската космическа агенция. Спускаха ни в джунглата с манерка и мачете и засичаха колко време ни е нужно да се върнем обратно в базата. Беше толкова гъста, че най-добрите сред нас успяваха да изминат средно по километър и половина на ден.

— Всички ще се озовем там — обади се Мак Ди Лоулес. — Блатата в Джорджия издържат сравнение с всяка южноамериканска джунгла.

— Рейнджър? — попита Смит, защото се сети, че рейнджърите се обучават в школата във Форт Бенинг, Джорджия.

— Аха.

— А вие, госпожице Рос, какъв е вашият минал опит?

Тя го стрелна с наперена усмивка, която му подсказа, че може и да отвръща, а не само да поема.

— Никога не питай жената за нейното минало.

Смит обаче се усмихна.

— Едно на нула за теб.

Хуан разгъна на масата донесената от него карта, като затисна единия й край с чаша кафе, а другия с чиния, пълна с остатъците от боровинков пай, който за негово облекчение Смит не беше опитал, защото се оказа най-добрият от всички, които някога бе слагал в уста.

— И така, ще влезем с „Тайсън Хонд“ ето от тук — посочи той с пръст точка малко пред южното крайбрежие на Бангладеш. „Тайсън Хонд“ беше името, което сега красеше кърмата и двете страни на носа. С него наричаха кораба, откакто Смит беше стъпил на борда. — Там няма почти нищо — няколко рибарски села и номадски кланове, които живеят на борда на своите лодки. Ще ми се да можехме да прелетим нощно време, но спускането на лодката тук — той посочи точка на около сто и шейсет километра навътре в сушата, доста отвъд границата с Мианмар — е прекалено опасно без светлина. Толкова на север няма военни бази, така че не трябва да се тревожим, че ще ни забележат. Въпреки това на влизане ще летим ниско.

— Пилотът ви достатъчно квалифициран ли е?

— Отмъкнахме го от 160-и десантен полк за специални операции — успокои го Хуан, като спомена елитния въздушен полк за специални операции на американската армия.

— Значи е достатъчно квалифициран.

— Дори повече. От тук ще тръгнем нагоре срещу течението. Картите са ужасни, но по всичко личи, че реката ще ни отведе само на няколко километра от мястото, откъдето Солей и нейният придружител са се обадили за последен път. Както можеш да видиш от тези две нанесени позиции, тя не може да се е отдалечила много от района, където за последен път се е свързала с баща си по план.

— Това важно ли е? — попита Смит.

— Не знам — честно си призна Кабрило. — Може би. Всичко зависи от това какво се намира в този отрязък от джунглата. При последното си обаждане тя казва, че е близо до нещо, но и че някой друг е по-близо.

— Позволете да рискувам с едно предположение — намеси се Линда и продължи, когато мъжете насочиха погледи към нея. — От това, което прочетох за нея, Солей е луда глава, но тя не рекламира своите приключения. Не си пада да вижда името си на първите страници на жълтите вестници. Просто си поставя щури цели и когато ги постигне, само ги отмята по списъка. Автомобилни състезания — чавка. Гмуркане с големи бели акули — чавка. Най-високите върхове на света — чавка. Моето предположение е, че няма да обяви на света онова, което търси. Тя търси нещо заради самата себе си.

— Да прекосиш Бирма пеша е наистина дяволско изпитание — обади се Макс. — Не става дума само за терена, но и за контрабандистите на опиум. Освен това там е едно от най-репресивните правителства, което много ще се зарадва да я арестува и да я подложи на монтиран процес.

— Възможно ли е нещата да са толкова прости? — обърна се Хуан към Смит.

— Нямам представа. Тя никога не е казвала на господин Кроасар защо върши това или онова.

— Ако това е причината — подхвърли Мак Ди Лоулес, — защо не се е придвижила с повече от петнайсетина километра за цели две седмици?

Нямаше кой да отговори на въпроса му.

— Ами ако тя гледа на себе си като въплътена Лара Крофт? Има ли древни храмове или нещо подобно в тази джунгла?

— Възможно е — кимна Хуан. — Кхмерската империя се е простирала нашироко. Преди или след нея също може да е имало значими цивилизации. Но аз не познавам тази история толкова добре, колкото би трябвало.

— Не разбирам, какво ни засяга защо е там? Единственото, което ни интересува, е да я измъкнем.

Кабрило се увери, че Смит има мисленето на изпълнител. Приемаше заповеди, изпълняваше ги и продължаваше нататък, без изобщо да се замисля. Пролича му, че му липсва въображение, за разлика от Мак Ди Лоулес, който смяташе, че ще имат полза, ако успеят да разберат мотивите на Солей Кроасар. Причината да бъде там беше важен фактор за начина, по който щяха да я измъкнат.

Ами ако се бе завлякла там, за да купи голямо количество опиум? Кабрило се съмняваше, че случаят е такъв, но ако излезе обратното, това щеше да повлияе на начина, по който щеше да действа. Търговците на наркотици не обичат някой да им се бърка по средата на сделката. А ако беше отишла да се срещне с някой избягал борец за граждански права, преследван от цяла армия? Обмислянето на възможните причини Солей да е на това място можеше по-късно да спаси нечий живот.

Не очакваше някой като Смит да разбере това. Спомни си първото си впечатление от него в курорта „Сандс“ в Сингапур. Този тип беше просто нает бияч, когото Кроасар бе лъснал малко, за да подхожда на доброто общество и да му върши мръсната работа.

— Тъй като времето е от значение — каза Хуан и кимна по посока на Смит, — засега ще оставим този въпрос. — След като никой от нас не може да мине за местен, няма нужда да се въздържаме и по отношение на оръжията, които ще използваме. Джон, ти какво предпочиташ?

— МР5 и „Глок 19“.

— Добре. Утре сутринта в осем ще те посрещна на кърмата с тях. Можеш да ги прострелваш колкото си искаш. Мак Ди, искаш ли един „Барет REC7“, каквито ползвахме в Афганистан? — попита Кабрило с такъв тон, който да накара Смит да си мисли, че Лоулес е отдавна в Корпорацията.

— Доколкото си спомням, ни спаси задниците. И една „Берета 92“, каквато ми беше дал Чичо Сам.

— Линда? — обърна се към нея Хуан, с цел да направи случващото се да изглежда като обичайна подготовка. — За да мога да кажа на оръжейника.

— REC7 и „Берета“ и за мен. Чичо Сам ме научи как да я използвам, но така и не ми подари една.

— В интерес на истината — подхвърли Мак Ди дяволито, — аз моята си я задигнах.

Смит изглежда усети, че срещата върви към своя край, затова се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Аз самият не съм родител — започна той, — затова не мога да знам какво притеснение преживява в момента господин Кроасар. Младият Лоулес ми каза по време на полета до кораба, че има малка дъщеря в Щатите. Сигурно той може да си представи какви страдания търпи моят началник.

Той погледна многозначително Мак Ди. Лоулес кимна в знак на съгласие:

— Ако нещо се случи на момиченцето ми, ще намеря виновния и ще му прережа гърлото.

Лицето му почервеня само от мисълта, че дъщеря му може да бъде наранена, а в гласа му затрептя гняв.

— Напълно те разбирам. Точно това очаква и господин Кроасар от нас. Ако нещо, не дай боже, се е случило със Солей, ние трябва да сме готови да отмъстим вместо него.

— Договорът ни не е точно такъв — намеси се Кабрило, на когото не хареса посоката, в която поемаше разговорът.

Смит извади портфейл от задния джоб и от него лист хартия. Разгъна го и го сложи на масата. Беше банков чек за пет милиона долара.

— Нареди ми да ви предам това, когато реша, че е оправдано. Така добре ли е?

Кабрило срещна вторачения му поглед. За миг между тях прехвръкнаха искри. Всички около масата го почувстваха. Минаха десет секунди, после петнайсет. Ако се намираха в Дивия запад, досега помещението щеше да се е опразнило заради предстоящия дуел. Двайсет секунди.

Бившият легионер сведе поглед и прибра чека. Беше мигнал.

— Да се надяваме, че няма да се стигне до това, нали?

— Да, да се надяваме — съгласи се Хуан, облегна се на стола си и прехвърли ръка върху облегалката на съседния в заучена поза на отпускане.

На следващата сутрин, както се бяха уговорили, Смит се срещна с Кабрило на кърмата. Днес и двамата носеха камуфлажни панталони и тениски със същия десен. До ръждясалия релинг беше сложена сгъваема маса за карти, върху която бяха подредени оръжията, които Смит бе поискал, както и резервни пълнители и няколко кутии .9-милиметрови муниции, защото автоматът и пистолетът използваха еднакви патрони. Освен това две слушалки, а под масата в хладилна чанта — оцветени в жълто ледени блокчета.

Големият хеликоптер MD 520N стоеше непоклатим върху най-крайния трюмов люк, перките на винтовете бяха сгънати, а върху всмукателния и изпускателния отвор на турбината бяха нахлузени калъфи. Обикновено с помощта на хидравличен подемник спускаха хеликоптера в трюма, но както с всичко останало, което Хуан бе предприел от качването на Смит на борда, не искаше да разкрие картите си за своя кораб и неговите истински възможности.

Бяха свалили сивата мушама от НМТК, която лежеше върху втория трюмен люк на кърмата. Двама техници правеха последен оглед на олекотената моторница.

— Добре ли спа? — учтиво се осведоми Хуан и протегна ръка, за да покаже, че няма лоши чувства след малкото състезание по вторачване.

— Да, чудесно. Благодаря, че попита. Трябва да отбележа, че вашият камбуз предлага отлично кафе.

— Това е едно от нещата, за които не се скъпим. Ще избухне бунт, ако сервираме нещо по-долу от „Кона“. Ако не знаеш, това е марка хавайско кафе.

Нямаше нужда да бъде чак дотам дребнав и да сервира боклуци на Смит.

— Да, забелязах и други неща, при които не сте толкова щедри — прокара Смит пръст по релинга и го вдигна почервенял от ръждата.

— Може и да не е нещо особено на външен вид, но старият „Тайсън Хонд“ винаги ни откарва там, където трябва да отидем.

— Странно име. Да не е свързано с някаква древна история?

— Вече се казваше така, когато го купихме, и никой не почувства необходимост да го сменя.

Смит кимна към масата с оръжията.

— Ето още една област, в която не се стискате.

Кабрило малко засили краските за наемника.

— Обущарите ги оценяват по това, как се отнасят към своите инструменти. А това са средствата на нашия занаят и аз настоявам да разполагаме с най-доброто.

Смит взе глока, вдигна го за малко до рамото си и след това провери дали патронникът е празен. Разглоби го и огледа внимателно всички части, след което го събра отново. После направи същото с автомата „Хеклер & Кох МР5“.

— Изглеждат наред.

Хуан подаде на Смит единия чифт защитни слушалки и си сложи другия. След това извади едно от боядисаните ледени блокчета от хладилната чанта и го запрати с все сила отвъд релинга. То падна с плясък във водата и за миг изчезна от поглед, преди да изскочи отново на повърхността.

Смит вкара пълнителя в автомата и дръпна лоста на затвора на късоцевното малко оръжие. Вдигна предпазителя, премести лостчето на единична стрелба и опря приклада в рамото си. Стреля, направи пауза, а след това стреля бързо три пъти един след друг. И четирите куршума улучиха леденото блокче, което заради скоростта, с която корабът пореше водата, вече се намираше на повече от сто метра от бакборда. Смит изчака водата да отнесе блокчето още малко към кърмата, оставяйки го да стигне до максималния обсег на автомата, и стреля още два пъти. Първият куршум пропусна и вдигна фонтанче, но вторият попадна точно в десетката и разцепи блокчето на две.

— Добра стрелба — каза Хуан. — Още едно?

— Да, моля.

Кабрило хвърли второ блокче зад борда. Този път Смит започна да стреля на откоси от по три куршума, които пращаха ледени късчета на всички страни. Блокчето напълно се разпадна. Повториха тренировката с пистолета. Смит изстреля целия пълнител с точността и равномерността на метроном. Всеки куршум попадаше в целта.

— Доволен ли си, или искаш още? — попита Кабрило, който трябваше да признае, че легионерът си познава работата.

— Ще призная, че напоследък не съм практикувал много с автоматични оръжия. Швейцарските власти нещо им се мръщят. Затова бих искал да продължа малко с автомата.

— Няма проблеми.

Те продължиха заниманията си още двайсетина минути. Хуан зареждаше пълнителите, докато Смит разстрелваше ледените блокчета. Накрая вече улучваше при всяко дърпане на спусъка, независимо колко далече бяха мишените.

Внезапно гласът на Макс се понесе от високоговорителя, монтиран на пасажа, който обикаляше втория етаж на надстройката.

— Прекрати стрелбата, прекрати стрелбата. Радарът е установил контакт на пет мили.

— Не са могли да ни чуят — каза Хуан и взе автомата от ръцете на Смит. Извади пълнителя и патрона, който вече беше в патронника. — Мунициите остават при мен, оръжията можеш да вземеш. Нищо лично, мярка за сигурност. Ще накарам някой да се отбие при теб, за да ти донесе комплект за почистване. Ще обядваме в дванайсет и в един ще излетим. Имаш ли нужда от нещо?

— Имам сателитен телефон, но тактическа връзка?

— Ще получиш радиостанция.

— Чудесно, друго не ми трябва.

— Да, и аз мисля, че всичко ти е наред — кимна Хуан.

Другият прие комплимента с едва забележимо кимване на глава.