Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (6) (Маугли)

ЦАРСКИЯТ АНКУС

Четирима са те, все така ненаситни от век на век:

чакалски уста, лешоядово гърло, маймунски ръце и очи на Човек.

Поговорка от джунглата

Каа, големият скален питон, си беше сменил кожата може би за двестатен път от рождението си, а Маугли, не забравяйки, че дължи своя живот на Каа след неговия нощен лов в Студените дупки, за който може би си спомняте, отиде да го поздрави. Смяната на кожата винаги прави змията раздразнителна и подтисната, докато новата кожа започне да блести и да изглежда хубава. Каа вече не си правеше шеги с Маугли, а като всички животни в джунглата го приемаше за Властелин на джунглата и му предаваше всяка новина, която един питон с неговия размер би могъл да научи. Съвсем малко бяха нещата, които Каа не знаеше за така наречената Средна джунгла — живите същества, които се движат близко до земята или под нея, под камънаците, в хралупите и по дънерите.

Този следобед Маугли седеше между големите пръстени на Каа и опипваше люспестата изхабена стара кожа, цялата извита и нагъната между скалите, там, където Каа я беше оставил. Каа любезно се беше разположил под широките голи рамене на Маугли, така че момчето сякаш почиваше в живо кресло.

— И никъде не е скъсана, чак до люспите край очите! — тихо каза Маугли, докато си играеше с кожата. — Чудно е да видиш това, което ти е покривало главата, да се търкаля в краката ти!

— Да, но аз нямам крака — каза Каа. — И понеже такъв е обичаят на целия мой народ, не го намирам чудно. Никога ли не чувстваш кожата си огрубяла и стара?

— Тогава отивам и се изкъпвам, Плоска главо, но наистина в голямата жега някой път ми се е искало да се измъкна безболезнено от кожата си и да ходя така, без кожа!

— Аз също се къпя, а освен това си свалям кожата. Как ти се струва новата?

Маугли прекара ръката си по ромбовете на огромния гръб.

— На костенурката е по-твърда, но не е така пъстра — каза той дълбокомислено. — На жабата, моята съименница, е по-пъстра, но не е така твърда. Много е хубава: като шарено петно в сърцето на лилия!

— Тя има нужда от вода. Новата кожа се показва във всичките си цветове едва след първата баня. Хайде да се изкъпем!

— Аз ще те нося! — извика Маугли, наведе се със смях и се опита да вдигне грамадното тяло на Каа точно в средата, където то е най-дебело. Със същия успех Човек би могъл да се опита да вдигне два фута дебела водопроводна тръба. Каа лежеше, без да се мръдне, и пухтеше от удоволствие. После започна тяхната редовна вечерна игра: момчето в разцвета на силите си, питонът със своята разкошна нова кожа се изправиха един срещу друг да се състезават в борба — проверка на окото и силата. Разбира се, Каа би могъл да премаже десетина души като Маугли, ако дадеше воля на цялата си сила, но той играеше внимателно и не употребяваше и една десета от нея. Откакто Маугли порасна достатъчно, за да издържа малко по-сурови обноски, Каа го бе научил на тази игра и тя повече от всичко друго заякчаваше мускулите му. Понякога Маугли се озоваваше обвит до шията в движещите се пръстени на Каа и се бореше, за да освободи едната си ръка и да го хване за шията, После Каа му даваше възможност да се измъкне и Маугли с двата си бързи крака не позволяваше на размаханата голяма опашка да намери опора в някоя скала или пън. Така те се люлееха насам-натам, глава до глава, и всеки дебнеше удобен миг, и бяха красиви като статуя, която изведнъж оживяваше сред вихър от черно-жълти пръстени и борещи се крака и ръце.

— Хайде, хайде, хайде! — викаше Каа и нанасяше с главата си лъжливи удари, които не можеше да отклони дори и бързата ръка на Маугли. — Ето виж! Аз те допирам тук, малко братче! И тук! И тук! Да не са се вцепенили ръцете ти? А сега тук!

Играта винаги свършваше по един и същи начин — със силен прав удар с главата, от който момчето изхвръкваше встрани. Маугли не можа да се научи как да се предпазва от тази светкавична атака, а и Каа му беше казал, че няма смисъл да опитва.

— Добър лов! — изсъска Каа накрая и както обикновено Маугли с пъшкане и смях отхвръкна на пет-шест ярда. Той се вдигна, стиснал трева в шепите си, и последва Каа до неговото любимо място за къпане — един дълбок, черен като смола вир, заобиколен от скали и привлекателен поради дънерите, потопени тук-там във водата. По обичая на джунглата момчето се гмурна безшумно, заплува, показа се отгоре също безшумно и се обърна по гръб, с ръце зад тила. Той гледаше как луната се подава между скалите и с пръстите на краката чупеше нейното отражение във водата. Диамантената глава на Каа преряза като бръснач езерото и се отпусна върху рамото на Маугли. Те лежаха неподвижно и поглъщаха насладата от студената вода.

— Много е хубаво — каза сънливо Маугли. — А по това време, доколкото си спомням, в Човешката глутница лягат върху твърди дървени парчета вътре в техните пръстени капани и след като се запушат срещу всички чисти ветрове, хвърлят върху дебелите си глави мръсни покривки и пеят грозни песни през носовете си! В джунглата е по-добре.

Една кобра бързо се спусна от скалата, пи вода, каза им „Добър лов“ и отмина.

— С-с-с! — обади се Каа, сякаш изведнъж си бе спомнил нещо. — Значи джунглата ти дава всичко, което искаш, а, малко братче?

— Не всичко — със смях отговори Маугли. — Иначе всяка луна щеше да има по един нов и силен Шир Хан, за да го убивам отново. Сега вече мога да убивам със собствените си ръце, без да търся помощ от биволите. Искам също слънцето да грее посред дъждовете и да валят дъждове посред най-горещото лято. И макар никога да не съм останал гладен, но ми се е искало да убия коза, а когато убия коза, да съм убил елен, и когато убия елен, да е нилгаи! Но ние всички сме така, нали?

— А друго не искаш ли? — попита голямата змия.

— Какво повече? Имам джунглата и Милостта на джунглата. Какво друго има между изгрева и залеза, за да го искам?

— Да, но кобрата каза… — започна Каа.

— Коя кобра? Кобрата ей сега отмина и не каза нищо. Тя отиваше на лов.

— Оная беше друга кобра!

— Че ти имаш ли много вземане-даване с Отровния народ! Аз винаги ги оставям да си вървят из пътя. Те носят смърт в предните си зъби и това не ми харесва, защото са твърде малки. С каква качуларка си приказвал?

Каа бавно се обърна във водата като параход срещу странични вълни.

— Преди три-четири луни — каза питонът, — бях на лов из Студените дупки, едно място, което, мисля, не си забравил. И това, което преследвах, с писък избяга покрай водохранилищата, към онази къща, едната стена на която някога съборих заради теб, и там изведнъж потъна под земята.

— Но народът от Студените дупки не живее под земята! — Маугли разбра, че Каа говори за маймуните.

— То не влезе вътре, за да живее, а за да си спаси живота — отговори Каа и върхът на езика му трепна. — То се вмъкна в една дупка, която водеше много далече. Аз го последвах, убих го и легнах да спя. А когато се събудих, продължих нататък.

— Под земята?

— Да. И най-сетне стигнах до една Бяла качулка (бяла кобра), която ми заговори за неща, които не ми бяха известни, и ми показа неща, които никога не съм виждал.

— Нов дивеч? Имаше ли там добър лов? — Маугли бързо се обърна настрани.

— То не беше дивеч и би ми счупило всичките зъби, но Бялата качулка каза, че всеки Човек (а тя говореше така, сякаш познава добре човешкото племе), че всеки Човек би дал и последния топъл дъх под ребрата си само за да погледне тези неща!

— Ще видим тази работа — каза Маугли. — Спомням си, че някога и аз бях Човек…

— По-спокойно, по-спокойно! Многото бързина погуби Жълтата змия, която изяде слънцето! Ние си поговорихме под земята и аз й споменах за теб, казах й, че си Човек. И Бялата качулка каза (тя наистина е стара като джунглата): „Много отдавна не съм виждала Човек! Доведи го тук и той ще види тези неща! За най-мъничкото от тях много човеци биха умрели!“

— Това трябва да е някакъв съвсем нов дивеч. Но Отровният народ никога не съобщава на другите, че има дивеч. Те не са дружелюбни към другите.

— То не е дивеч. То е… то е… не мога да ти кажа какво е то!

— Добре, да отидем там. Никога не съм виждал бяла кобра и бих искал да видя другите неща. Тя убила ли ги е?

— Те всички са мъртви неща. Тя казва, че била тяхна пазителка!

— А! Също като вълк, който е закарал месо в леговището си и стои над него! Да вървим!

Маугли заплува към брега, изтъркаля се в тревата, за да се обърше, и двамата тръгнаха към Студените дупки, изоставения град, за който може да сте чули. В тези дни Маугли никак не се страхуваше от Маймунския народ, докато Маймунският народ изпитваше ужас от Маугли. Впрочем техните племена бяха тръгнали на грабеж из джунглата и Студените дупки бяха празни и безмълвни на лунната светлина. Каа стигна до разрушената беседка на цариците, която се издигаше на терасата, пропълзя между купищата развалини и се вмъкна в полузатрупано стълбище, което водеше от средата на беседката надолу, под земята. Маугли произнесе Властните думи на змийски език: „Ние сме от една кръв, вие и аз!“ — и го последва на четири крака. Те дълго пълзяха по наклонения коридор, който няколко пъти извиваше, и накрая стигнаха до корените на грамадно дърво, израсло горе трийсет фута над тях. Корените бяха изместили един голям камък от стената. Те минаха през отвора и се намериха в широко подземие, чийто сводест покрив тук-там бе също пробит от корени, така че тънки ивици светлина се спускаха в мрака.

— Сигурно леговище — каза Маугли и се изправи на два крака. — Но е много далече, за да идваме тук всеки ден. И какво можем да видим в него?

— Нима аз съм нищо? — чу се глас от средата на подземието и Маугли видя, че нещо бяло се движи към тях. Полека-лека пред очите им застана най-голямата кобра, която някога бе срещал — дълга близо осем фута. Поради дългия си живот на тъмно тя беше придобила белезникавия цвят на стара слонова кост. Дори знакът на очилата върху разперената качулка беше избелял до бледожълто, а очите й бяха червени като рубини. С една дума, тя беше твърде необикновена гледка.

— Добър ден! — каза Маугли, у когото учтивите думи бяха винаги под ръка, както и ловният му нож.

— Какво става горе в града? — попита кобрата, без да отговори на поздрава. — Какво става с великия укрепен град — града на стоте слона, на двадесетте хиляди коня, на безбройните говеда? Града на царя, който властва над двадесет други царе? Тук оглушах и отдавна не съм чувала гонговете да звънят за поход!

— Над главите ни е джунглата — каза Маугли. — Ако става дума за слонове, познавам само Хати и синовете му. Багира уби всички коне в едно село и. Какво значи цар?

— Аз ти казах — меко се обърна Каа към кобрата, — аз ти казах още преди четири луни, че градът го няма вече.

— Градът, великият град сред гората, чиито порти се пазят от царските кули, не може никога да изчезне! Те са го построили, преди да се излюпи бащата на моя баща, и той ще трае, докато синовете на моите синове побелеят като мен! Саломди, син на Чандрабиджа, син на Виеджа, син на Йегасури, го построи в дните на Бапа Равал! Вие кому принадлежите?

— Тази диря не води доникъде — обърна се Маугли към Каа. — Не разбирам думите й. — Нито аз. Тя е много стара. Майко на кобрите, тук над нас има само джунгла и така е било от самото начало!

— Тогава кой е този — попита бялата кобра, — който седи пред мен, без да се страхува, и не знае дори името на царя, а говори на нашия език с човешките си уста? Кой е този с ножа и със змийския говор?

— Наричат ме Маугли — беше отговорът. — Аз съм от джунглата. Вълците са моят народ, а Каа е мой брат. Майко на кобрите, коя си ти?

— Аз съм пазителката на кралското съкровище! Курун Раджа сложи големия камък над мен в дните, когато моята кожа бе още тъмна, така че да показвам какво е смърт на ония, които влязат, за да крадат. После пуснаха съкровището под камъка и аз слушах как пеят брамините, моите господари.

— Пфу! — каза си Маугли. — Аз вече имах работа с един брамин в Човешката глутница и… знам, каквото си знам. Тук скоро ще стане нещо лошо.

— Пет пъти се вдига камъкът, откакто пазя съкровището, но винаги за да се добави още, а не да се вземе. Никъде няма такива богатства като тия съкровища на стотици царе. Но от дълго време камъкът не се е вдигал и ми се струва, че моят град е забравил за тях!

— Няма град! Погледни нагоре! Ето там корените на големите дървета разместват камъните. Дървета и човеци не растат заедно — настоя Каа.

— Два-три пъти човеци успяха да се доберат дотук! — яростно отвърна бялата кобра. — Но те не произнасяха нито дума, докато не ги намирах, опипвайки в тъмнината, и тогава надаваха съвсем кратък вик. А вие идвате тук с лъжи, един Човек и една змия, и искате да ме накарате да повярвам, че моя град го няма и че моята работа е свършена. Човеците се променят малко с годините. Аз пък изобщо не се променям! Докато не се вдигне камъкът, докато брамините не слязат и не изпеят познатите песни, и не ме нахранят с топло мляко, и не ме изведат пак на светлината, аз, аз и само аз оставам пазителка на царското съкровище! Градът е мъртъв, казвате вие, и дотук са стигнали корените на дърветата? Щом е така, коленичете и си вземете колкото искате! На земята няма такива съкровища. Човече със змийски говор, ако излезеш жив, откъдето си влязъл, всички по-малки царе ще бъдат твои слуги!

— Пак изгубихме дирята — студено каза Маугли. — Да не би някой чакал да се е заровил така дълбоко и да е ухапал тази голяма Бяла качуларка? Тя сигурно е луда. Майко на кобрите, не виждам нищо за вземане!

— О, богове на слънцето и луната, смъртно безумие е обхванало това момче! — изсъска кобрата. — Преди очите ти да се затворят, ще ти даря тази милост! Погледни и виж това, което никой Човек не е виждал!

— В джунглата не са за завиждане тези, които говорят на Маугли за милост! — каза през зъби момчето. — Но аз знам, че тъмнината променя всичко. Ще погледна, щом това ти доставя удоволствие.

Той загледа с присвити очи из подземието, после вдигна от пода шепа лъскави неща.

— Охо! — каза Маугли. — Те са като ония неща, с които си играят в Човешката глутница. Само че ония бяха кафяви, а тези са жълти!

Той остави златните монети да паднат и направи крачка напред. Подът на подземието беше затрупан с купища златни и сребърни монети на пет-шест фута дълбочина; те се бяха пръснали от чувалите, където ги бяха сложили, и през годините металът се бе настлал и слегнал като пясък по време на отлив. Сред тях се виждаха изскочили, както остатъци от корабокрушения изскачат от пясъка, скъпоценни еленски седла от ковано сребро, осеяни с плочки от ковано злато и обсипани с рубини и тюркоази. Имаше паланкини и носила за цариците с рамки от сребро и емайл, с нефритови дръжки на прътите и кехлибарени халки за завесите; златни свещници с нанизани висящи изумруди, които потръпваха край поставките; украсени идоли на забравени богове, пет фута високи, сребърни, с брилянтени очи; ризници от стомана, инкрустирани със злато, с ресни от потъмнели дребни бисери; шлемове с гребени и шарки от рубини с цвета на гълъбова кръв; лакирани щитове, щитове от коруби на костенурки и от кожа на носорог, оковани с червено злато, със смарагди по краищата; мечове, кинжали и ловджийски ножове с диамантени дръжки; златни жертвени купи, черпаци и малки преносими олтари, които никога не бяха виждали дневна светлина; нефритови чаши и гривни; кадилници, гребени и съдове за парфюми, за къна и за антимон, всичките от ковано злато; безброй обеци, гривни, пръстени и пояси; седем пръста широки колани с квадратни елмази и рубини и дървени ковчежета, тройно оковани с желязо, дървото на които бе изгнило и станало на прах, та вътре се виждаха купища необработени сапфири, опали, котешки очи, (Скъпоценен камък от Цейлон и Малабар. Б. пр.) рубини, диаманти, изумруди и гранати.

Бялата кобра имаше право. С никакви пари не можеше да се оцени това съкровище, натрупано от вековни войни, грабежи, търговия и данъци. Само монетите нямаха цена, да не говорим за скъпоценните камъни; теглото на среброто и златото, взети отделно, беше двеста-триста тона. Всеки туземен владетел в Индия, колкото и да е беден, има хазна, към която винаги се добавя по нещо, и макар че понякога някой по-просветен княз изпраща четиридесет-петдесет волски коли сребро, за да бъде заменено с държавни облигации, мнозинството държи своите съкровища и самото им съществуване в тайна.

Но Маугли, естествено, не разбираше значението на тия неща. Ножовете го позаинтересуваха, но понеже не бяха гъвкави като неговия, той ги остави. Най-сетне намери нещо, което наистина го очарова, сложено върху слонско седло, полузарито в монетите. Това беше анкус или еленски остен, дълъг два фута — нещо като мъничка лодкарска канджа. Върхът представляваше един кръгъл блестящ рубин, осем инча от дръжката бяха плътно покрити с нешлифовани тюркоази и тя беше много удобна за хващане. После следваше един нефритов пръстен с изрязано цвете около него, само че листата бяха от изумруди, а цветовете — от рубини, инкрустирани в студения зелен камък. Останалата част на дръжката беше от чиста слонова кост, а краят — шипът и куката — от стомана, инкрустирана със злато и с изображения на лов на слонове; тези изображения привлякоха Маугли, който видя, че имат нещо общо с неговия приятел Хати.

Бялата кобра го наблюдаваше отблизо.

— Е, не си ли струва да го видиш и да умреш? — каза тя. — Не те ли удостоих с голяма милост?

— Не разбирам — отговори Маугли. — Тия неща са твърди и студени и в никой случай не стават за ядене. Но това — той вдигна анкуса, — това бих искал да взема, за да го видя как изглежда на слънце! Ти казваш, че всички са твои. Би ли ми го дала, а аз ще ти донеса жаби за ядене!

Бялата кобра се разтресе от злобна наслада.

— Разбира се, че ще ти го дам — каза тя. — Всичко, което е тук, ще ти го дам… докато дойде време да излизаш!

— Но аз вече ще излизам. Това място е хладно и тъмно, а аз искам да отнеса островърхото нещо в джунглата.

— Погледни в краката си! Виждаш ли какво има там?

Маугли напипа нещо бяло и гладко.

— Череп от човешка глава — спокойно каза той. — А тук има още два!

— Те дойдоха преди много години за съкровището. Аз им поговорих в тъмното и те останаха неподвижни.

— Но за какво ми е на мен всичко това, което наричаш съкровище? Ако ми дадеш анкуса, ще ти пожелая добър лов. Ако не ми го дадеш, пак ще ти пожелая добър лов. Аз не воювам с Отровния народ и знам Властните думи на твоето племе.

— Тук има само едни Властни думи! Те са моите! Каа се хвърли напред с блеснали очи.

— А нали ти ме накара да доведа Човека тук? — изсъска той.

— Аз, разбира се! — прошепна старата кобра. — Отдавна не бях виждала Човек, а този тук говори и нашия език.

— Но тогава ти не каза, че ще убиваш! Как мога да се върна в джунглата и да обясня, че съм го докарал тук, за да умре? — възкликна Каа.

— Аз не говоря за убиване, докато дойде мигът да убивам! А колкото до това как ще се върнеш или как няма да се върнеш, ето ти там онази дупка в стената! И млъкни малко, ти, дебел гълтачо на маймуни! Достатъчно е само да се допра до шията ти, и джунглата вече няма да чуе за теб! Никога Човек не е излизал оттук с топъл дъх в гърдите! Аз съм пазителката на съкровището в Царския град!

— Но нали ти казах, бял нощен червей, че вече няма нито цар, нито град! — извика Каа. — Навсякъде около нас е джунгла!

— Но съкровището го има още! И каквото трябва да бъде направено, ще бъде направено! Почакай малко, Каа, скална змийо, почакай да видиш как ще бяга момчето! Тук има място за хубава игра. Животът е скъп. Я побягай насам-натам, момчето ми, за да стане хубава игра!

Маугли спокойно сложи ръка върху главата на Каа.

— Това бяло животно досега е имало работа само с човеци от Човешката глутница. То не познава мене — прошепна той. — Тя сама си поиска този лов! Щом е така, да го почнем!

Маугли стоеше и държеше анкуса с острието надолу. Той бързо го хвърли, анкусът падна напреки точно зад качулката на голямата змия и я прикова към пода. Каа светкавично се метна върху гърчещото се тяло и с тежестта си го затисна от качулката до опашката. Червените очи запламтяха, а останалите шест свободни инча от главата бясно се замятаха наляво и надясно.

— Убий я! — каза Каа, когато ръката на Маугли посегна към ножа.

— Не — каза той. — Никога вече няма да убивам, освен за храна. Но виж тук, Каа! — той хвана змията зад качулката, отвори насила устата й с острието на ножа и показа върху горната челюст ужасните отровни зъби: те стояха сред венеца черни и проядени. Старостта бе изсушила отровата на бялата кобра, както става със змиите.

— Туу (гнил пън)! — каза Маугли, отмести Каа, вдигна анкуса и освободи кобрата. — Царското съкровище има нужда от нова пазителка — мрачно добави той. — Ей, Туу, не те бива вече! Я побягай насам-натам, за да стане хубава игра, Туу!

— Позор, позор! Убий ме! — съскаше бялата кобра.

— Много вече приказвахме за убиване! Ние сега ще си отидем. А това островърхо нещо ще го взема, Туу, понеже се бих с теб и те победих!

— Гледай тогава то да не убие и теб накрая! То е смърт! Запомни, то е смърт! В това нещо има достатъчно сила, за да убие човеците в целия ми град! Дълго няма да го държиш, човече от джунглата, дълго няма да го държи и този, който ще го вземе от теб! Те ще убиват, и ще убиват, и ще убиват все заради него! Моята сила е пресъхнала, но анкусът добре ще извърши същата работа! То е смърт! Смърт! Смърт!

Маугли пак запълзя през дупката в прохода и последното, което видя, беше бялата кобра: тя бясно хапеше с безвредните си зъби златните лица на идолите, които се търкаляха по пода, и съскаше:

— То е смърт!

Двамата се почувстваха щастливи, когато пак видяха дневната светлина. Бяха отново в своята родна джунгла. Маугли накара анкуса да заблести на утринното слънце и много се радваше, сякаш бе намерил китка нови цветя, които да забоде в косата си.

— То е по-лъскаво от очите на Багира — каза той очарован и завъртя рубина. — Ще й го покажа. Но какво искаше да каже Туу, когато дрънкаше за смърт?

— Не знам. Мен ме е яд до края на опашката ми, че тя не опита твоя нож. Винаги има скрито зло в Студените дупки, и над повърхността, и под нея. Но сега съм гладен. Ще дойдеш ли тази сутрин на лов с мен? — попита Каа.

— Не, Багира трябва да види това нещо. Добър лов! Маугли затанцува, размаха дългия анкус и от време на време спираше да му се полюбува. Най-сетне стигна до онази част на джунглата, където обикновено се движеше Багира, и я намери да пие вода след голям лов. Маугли й разказа от край до край всичките си приключения, а Багира от време на време душеше анкуса. Когато Маугли стигна до последните думи на кобрата, Багира утвърдително замърка.

— Какво, нима Бялата качуларка е говорила истината? — бързо попита Маугли.

— Аз съм родена в царските клетки в Удайпур и стомахът ми знае доста неща за човеците. Твърде много човеци биха убили три пъти в една нощ само заради този червен камък!

— Но камъкът само го прави по-тежко за ръката! Моят лек блестящ нож е по-добър и виж, червеният камък не става и за ядене! Защо ще убиват?

— Маугли, върви да се наспиш! Ти си живял между човеците и… Да, спомням си. Човеците убиват не защото са на лов, те убиват от безделие и за удоволствие. Ей, събуди се, Багира! А за какво е направено това островърхо нещо?

Багира наполовина отвори очи — на нея много й се спеше, и злобно примигна.

— То е направено от човеците, за да бодат с него синовете на Хати по главите, докато бликне кръв. Виждала съм такива по улиците на Удайпур, пред нашите клетки. Това нещо е опитало кръвта на мнозина като Хати.

— Но защо ще бодат с него главите на слоновете?

— За да ги научат на Човешкия закон! Понеже нямат нито зъби, нито нокти, човеците правят такива неща… и по-лоши!

— Все повече и повече кръв намирам, дори когато се докосна до неща, направени от Човешката глутница! — с отвращение каза Маугли. Той вече чувстваше ръката си малко уморена от тежестта на анкуса. — Ако знаех това, нямаше да го взема! Първо кръвта на Месуа по ремъците, сега кръвта на Хати! Не ми трябва повече. Гледай!

Анкусът с блясък полетя и се заби с острието между дърветата, на петдесетина ярда.

— Сега ръцете ми са чисти от смърт — каза Маугли и взе да си трие ръцете о прясната влажна пръст. — Туу каза, че смъртта ще ме следва. Тя е стара и бяла, и луда.

— Бяла или черна, луда или не, аз отивам да спя, малко братче! Не мога да ходя на лов цяла нощ, а после да вия цял ден, както правят някои!

Багира се отправи към едно от ловните си леговища, отстоящо на около две мили. Маугли леко се настани върху едно удобно дърво, върза три-четири лиани заедно и след миг се люлееше в люлка петдесет фута над земята. Макар че нямаше нищо против силната дневна светлина, Маугли следваше обичая на своите приятели и я използваше колкото можеше по-малко. Когато се събуди сред гласовитите племена, които живеят по дърветата, пак се свечеряваше, а той бе сънувал захвърлените хубави цветни камъчета.

— Нека поне още веднъж да погледна онова нещо! — каза си той и се спусна по една лиана на земята. Но Багира го беше изпреварила: Маугли я чу да души в полумрака.

— Къде е островърхото нещо! — извика Маугли.

— Взел го е един Човек. Ето дирята му.

— Сега ще видим дали Туу е казала истината. Ако островърхото нещо е смърт, Човека ще умре. Да го проследим!

— Първо ще убием нещо — каза Багира. — Празният стомах замъглява окото. Човеците вървят много бавно, а джунглата е достатъчно влажна, за да се запази и най-леката диря.

Те скоро убиха своя дивеч, но повече от три часа минаха, преди да свършат вечерята си, да се напият и да тръгнат по дирята. Народът на джунглата знае, че най-лошо от всичко е да бързаш с яденето си.

— Мислиш ли, че островърхото нещо ще се извърти в ръцете на Човека и ще го промуши? — попита Маугли. — Туу каза, че било смърт!

— Ще видим — отговори Багира и се затече с наведена глава. — Тук има само една стъпка (искаше да каже, че Човека е бил сам) — и тежестта на нещото е натискала петата му дълбоко в пръстта.

— Хай! Та това е ясно като лятна светкавица! — отговори Маугли и те, пресичайки ивици лунна светлина, тръгнаха със своя бърз, променлив тръс по дирята на двата боси крака.

— Тук е тичал бързо — каза Маугли. — Пръстите са разтворени. — Те продължиха по мокра земя. — Ами сега защо се е отбил настрана?

— Чакай! — Багира се хвърли напред с великолепен скок. — Първото нещо, което трябва да направиш, когато дирята е объркана, е да скочиш напред, без да оставяш по земята своя диря, понеже тя ще те обърка още повече. — Багира се обърна, погледна Маугли и извика: — Тук идва друга диря и го пресреща. Това е по-малък крак и пръстите са обърнати навътре.

Маугли дотича и погледна.

— Това е кракът на ловец гонд — каза той. — Виж! Тук той е влачил своя лък по тревата. Затова първата диря се е отбила встрани така бързо. Големият крак се е скрил от Малкия крак.

— Точно така — каза Багира. — Сега, за да не объркаме дирите с нашите собствени стъпки, нека всеки от нас следва една диря! Аз съм Големия крак, малко братче, а ти си Малкия крак, гондът.

Багира скочи към първата диря и остави Маугли наведен над чудноватата стъпка с извърнати навътре пръсти, която беше оставил дивият жител на джунглата.

— Сега — каза Багира и тръгна крачка след крачка по редицата стъпки, — сега аз. Големия крак, се отбивам тук. Крия се зад тази скала и стоя неподвижно, без да смея да мръдна. Извикай какво има по твоята диря, малко братче!

— Сега аз. Малкия крак, идвам до скалата — каза Маугли, тичайки по дирята. — Сега сядам под скалата, облягам се на дясната си ръка и оставям лъка между краката си. Чакам дълго така, понеже отпечатъците на краката ми са дълбоки.

— Също и аз — каза Багира, скрита от другата страна на скалата. — И аз чакам и съм оставила островърхото нещо подпряно на един камък. То се плъзва, по камъка има драскотина. Викни какво има по твоята диря, малко братче!

— Тук едно-две малки клончета и един голям клон са счупени — каза тихо Маугли. — Чакай, чакай, как трябва да ти го кажа това? А! Сега е ясно. Аз, Малкия крак, си отивам и нарочно вдигам шум, така че Големия крак да ме чуе!

Крачка след крачка той се отдалечи от скалата и гласът му постепенно се засили, защото се доближаваше до малък водопад.

— Аз отивам… тук… където… шумът на падащата вода… скрива моя шум… и тук… чакам!… Извикай своята диря, Багира, дирята на Големия крак!

Пантерата заподскача във всички посоки, за да види как дирята на Големия крак се отдалечава от скалата. После отговори:

— Аз изпълзявам на колене иззад скалата и влача островърхото нещо. Не виждам никого пред себе си и хуквам напред. Аз, Големия крак, тичам бързо, Дирята е ясна. Нека всеки да следва своята! Аз тичам!

Багира се понесе по ясно откроената диря, а Маугли последва стъпките на гонда. Известно време джунглата притихна.

— Къде си, малко братче? — извика Багира. Гласът на Маугли й отговори от петдесетина ярда вдясно.

— Охо! — каза пантерата и се изкашля дълбоко. — Двамата тичат успоредно и все повече се доближават!

Те потичаха още половин миля, запазвайки същото разстояние помежду си. Маугли, чиято глава беше по-високо от земята, извика:

— Те са се срещнали. Добър лов е било! Виж! Ето тук е застанал Малкия крак, коленичил е на този камък, а оттатък е Големия крак!

На десетина ярда пред тях, прострян сред купчина скални отломъци, лежеше трупът на местен селянин. През гърба и гърдите му стърчеше тънка малка стрела с перо накрая — стрела на ловец гонд.

— Е какво, толкова стара и луда ли е била Туу, малко братче? — попита Багира. — Ето ти поне една смърт!

— Да вървим по-нататък! Но къде е онзи пияч на слонска кръв, онзи червеноок бодил?

— Малкия крак го е взел може би! Ето, сега стъпката е пак една.

Дирята на лекия Човек, който тичаше бързо и носеше товар на лявото си рамо, продължаваше по една дълга, ниска ивица суха трева, където за зорките очи на преследвачите всяка стъпка бе сякаш отпечатана с нажежено желязо.

И двамата не проговориха, докато дирята стигна до пепелта на изгаснал огън, скрит в клисура.

— Пак! — каза Багира и се спря вкаменена. Трупът на малък, сбръчкан гонд лежеше с краката в пепелта. Багира въпросително погледна Маугли.

— Ударен е с бамбукова тояга — каза момчето, след като погледна тялото. — Аз също съм използвал такива тояги, когато пасях биволите на Човешката глутница. Майката на кобрите явно е познавала добре човешкото племе, тъй както аз би трябвало да го познавам! Мъчно ми е, че се подиграх с нея. Не ти ли казах, че човеците убиват от безделие?

— Не, те всъщност са убивали заради лъскавите червени и сини камъни — каза Багира. — Не забравяй, че съм била в царските клетки в Удайпур.

— Една, две, три, четири дири! — Маугли коленичи до пепелта. — Четири дири на човеци с обути крака. Те не вървят така бързо като гонда. Какво зло им е направил малкият човечец? Гледай, та петимата са си приказвали заедно, после са се надигнали, преди да го убият! Багира, да се връщаме! Стомахът ми е пълен, но въпреки това играе нагоре и надолу като гнездо на авлига върху малко клонче!

— Лошо ловуване е, когато оставиш дивеча да ти избяга! Да вървим нататък! — каза пантерата. — Тези осем обути крака не са отишли много далече.

Цял час след това те мълчаха и вървяха по широката диря на четиримата обути мъже. Беше вече горещо пладне, когато Багира каза:

— Подушвам дим.

— Човеците винаги са по-наклонни да ядат, отколкото да бягат — отвърна Маугли. Той тичаше между ниските храсти на новата джунгла, в която бяха навлезли. Багира беше малко по-отляво и изведнъж издаде с гърлото си неописуем звук.

— Ето тук един, който е свършил с яденето! — каза тя.

Под храстите лежеше нещо подобно на вързоп от шарени дрехи, а наоколо имаше разпиляно брашно.

— Това пак е било направено с бамбуковата тояга — каза Маугли. — Виж! Белият прах е нещо, което човеците ядат. Те са взели плячката на този — той им е носел яденето — а самия него са дали за плячка на Чил, лешояда!

— Това е третият убит! — забеляза Багира.

— О, аз ще занеса големи, млади жаби на бялата кобра и ще я нахраня, докато се подуе — каза си Маугли. — Този пияч на еленска кръв е самата смърт, но въпреки това не мога да разбера!

— Да вървим — каза Багира.

Не бяха изминали и половин миля, когато чуха Коу, гаргата, да пее гробовна песен от върха на един тамариск, в чиято сянка лежаха трима души. До тях полузагаснал огън пушеше под железен тиган, в който имаше почерняла, обгоряла пита. Недалече от огъня, засиял на слънцето в рубини и тюркоази, лежеше анкусът.

— Това нещо работи твърде бързо — каза Багира. — Тук всичко свършва. Как са умрели тия трима, Маугли? Няма никаква рана по тях.

Жителите на джунглата от опит знаят повече неща за отровни растения и плодове, отколкото и най-добрия лекар-специалист. Маугли помириса дима, който се вдигаше от огъня, отчупи парченце от почернялата пита, опита го и веднага го изплю.

— Ябълката на смъртта! — закашля се той. — Първият трябва да го е сложил в храната за тези, които са го убили, след като са убили гонда!

— Наистина добър лов! Убиване след убиване — каза Багира.

„Ябълката на смъртта“ наричат в джунглата бодливата ябълка датура, най-бързо действащата индийска отрова.

— А сега какво ще стане? — попита пантерата. — Може би ние двамата с теб ще трябва да се убием един друг заради този червеноок кръвопиец!

— Може ли то да говори? — с шепот попита Маугли. — Направих ли му някакво зло, когато го хвърлих? На нас двамата то не може да стори злина, понеже ние не искаме това, което искат човеците. Ако го оставим тук, то сигурно ще продължи да убива един след друг човеци така бързо, както падат орехи при буря! Аз не обичам много човеците, но дори и за мен е неприятно шестима от тях да умрат в една нощ!

— Какво значение има? Това са само човеци. Те сами са се убивали и сега са били доволни — каза Багира. — Този първият, малкият, беше добър ловец.

— И все пак те са като вълчета, а едно вълче може да се удави, защото иска да захапе лунната светлина във водата! Аз съм виновен — заяви Маугли с такава сигурност, сякаш знаеше всичко по тези въпроси. — Никога вече няма да нося в джунглата странни неща, дори и да са хубави като цветя! Това — той предпазливо хвана анкуса, — ще се върне пак при Майката на кобрите. Но най-напред трябва да се наспим, а не можем да спим край тези спящи. Освен това трябва да го заровим, иначе ще избяга и ще убие още шестима. Хайде, изкопай ми една дупка под това дърво!

— Но, малко братче — закрачи Багира към посоченото място, — аз ти казах, че не е виновен този кръвопиец. Цялата беда е в самите човеци.

— Все едно — каза Маугли. — Изкопай дълбока дупка! Като се събудим, аз ще го изровя и ще го отнеса обратно!…

След две нощи, когато бялата кобра тъжно седеше в мрака на подземието, засрамена, ограбена и самотна, тюркоазният анкус литна през дупката в стената и дрънна върху златните монети на пода.

— Майко на кобрите! — каза Маугли (за всеки случай той стоеше от другата страна на стената). — Вземи си една млада кобра от твоето племе да ти помага в пазенето на царското съкровище, така че никой Човек да не излезе оттук жив!

— А-ха! Ти го връщаш! Аз ти казах, че това нещо е смърт! Как стана така, че още не си мъртъв? — измърмори старата кобра и любовно се обви около дръжката на анкуса.

— В името на бивола, с който съм откупен, не знам! Това нещо уби шест пъти в една нощ! Нека не излиза повече!

ПЕСЕНТА НА МАЛКИЯ ЛОВЕЦ

Ето, Мор, паунът, литва и маймуна закрещява,

лешоядът Чил е тръгнал пак на път.

Лека сянка и въздишка посред джунглата минава —

туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

 

Лека сянка — ето я къде те дебне мълчалива,

зад тревата странни шепоти вървят,

те са близо, те са близо, по челото пот избива —

туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

 

Ето, вдига се луната над скалите и трънака

и опашките, отпуснати, висят.

Тежко дишане те следва и сумти, сумти във мрака —

туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

 

Бързо тука лък свали ти, съскащи, пусни стрелите,

храстите с насмешка ще ги спрат.

Но ръката ти потръпва и кръвта ти се отдръпва —

туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

 

А когато буря жарка с тъмни облаци те стига

и дърветата, разцепени, кънтят,

над гръмовните фанфари глас по-силен се издига:

туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

 

Бурени реките влачат, камъни безноги скачат,

по листата мълнии блестят.

Но пресъхва в миг устата и сърцето с бяс се мята! —

туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!