Айзък Азимов
Двестагодишният човек (8)

8.

Сър остана недоволен и суровият му глас караше Ендрю да се чувствува така, като че ли бе включен на късо.

— Не искам проклетите ти пари, Ендрю — каза той. — Ще ги взема, само защото иначе няма да се чувствуваш свободен. От сега нататък ще можеш сам да избираш работата си и да я вършиш, както ти харесва. Няма да ти давам заповеди освен тази — да действуваш, както ти се нрави. Но аз съм все още отговорен за теб; това е част от решението на съда. Надявам се, че го разбираш.

Малката Мис го прекъсна.

— Не бъди раздразнителен, татко. Отговорността не е толкова трудна задача. Знаеш, че няма да има какво да правиш. Трите Закона са все още в сила.

— Тогава как е свободен той?

— Не са ли обвързани хората от законите си, Сър? — обади се Ендрю.

— Няма да споря — каза Сър и си отиде. Ендрю го виждаше след това рядко.

Малката Мис го посещаваше често в малката къща, която бе построена и обзаведена за него. Нямаше нито кухня, нито баня, разбира се. Състоеше се само от две стаи: едната беше библиотека, а другата комбинация от склад и работилница. Ендрю приемаше много поръчки и като свободен робот работеше повече, отколкото когато и да било преди, докато стойността на къщата бе изплатена и всичко официално прехвърлено на него.

Един ден дойде Малкият Сър… Не, Джордж! Малкият Сър бе настоял за това след кратко размишление.

— Един свободен робот не трябва да нарича никого „сър“ — бе казал Джордж. — Аз те наричам Ендрю. Трябва да ме наричаш Джордж.

Беше формулирано като заповед, така че Ендрю го наричаше Джордж. Но Малката Мис си остана Малката Мис.

В този ден Джордж дойде сам да каже, че Сър умира. Малката Мис беше край леглото му, но Сър искаше да види Ендрю.

Гласът на Сър беше достатъчно силен, въпреки че изглеждаше неспособен да се движи. Помъчи се да вдигне ръката си.

— Ендрю — каза той, — Ендрю! Не ми помагай, Джордж! Аз само умирам, не съм сакат… Ендрю, радвам се, че си свободен. Исках само да ти кажа това.

Ендрю не знаеше какво да каже. Никога преди не е бил край някого, който умираше, но знаеше, че това е начинът, по който човек спира да функционира. Беше като неволно и невъзвратимо разглобяване и Ендрю не знаеше какво да каже, което да бъде подходящо за случая. Можеше само да остане прав, абсолютно тих и неподвижен.

След като свърши, Малката Мис му каза:

— Може да не е изглеждал приятелски настроен към теб в последно време, Ендрю, но беше стар, и се засегна, че ти искаше да бъдеш свободен.

Тогава Ендрю намери необходимите слова и каза:

— Аз никога нямаше да бъда свободен без него, Малка Мис.