Сандра Браун
Превратности (11)

Глава десета

Скай почти събори мъжа, когато онзи се извъртя с пистолет в ръката, насочен право към главата на Скай.

— Спри!

— Кучи син! — Додж свали ръката си и хвърли гневен поглед на помощник-шерифа. — За една бройка да те гръмна.

— Щеше да е лошо и за двама ни.

— Особено за теб. — Додж върна револвера в кобура, закачен отзад на кръста му.

— Имаш ли лиценз за притежаване на оръжие? — попита Скай.

— В Джорджия.

— Тук е Тексас.

Додж сви рамене:

— Този в Джорджия не важи ли и за Самотния звезден щат?

— Не си ли даде труда да провериш?

— Не. Важи ли?

— Да.

— Тогава какъв е проблемът?

Скай закачи при движението си една фиданка и скъси дистанцията между себе си и дънера на дървото, където бе седял Додж, когато той изникна зад него. Дърветата наоколо жужаха от нестройния хор на насекомите и басовите партии на едрите жаби на брега на езерото, които бяха заглушили приближаването му.

Нощта беше гореща, от никъде не повяваше. Околните дървета бяха безчувствени и неподвижни. Светлината, процеждаща се от прозорците на къщата на Керълайн Кинг, хвърляше блясък, който позволяваше на двамата мъже да се виждат един друг, но не и повече.

Додж се върна да седне на дънера и запали цигара. Докато загасяше кибритената клечка, изгледа отгоре до долу Скай.

— Ти да не си индианец? От онези, кашата^[1]?

— Приличам ли ти на индианец?

— Не те чух, докато не се озова на два метра от мен. Едва успях да извадя пистолета си.

Скай клекна до основата на един бор и подпря гърба си в грубата му кора.

— Армията. Специалните сили. Тайни мисии.

— Бива си те.

— Ако ме биваше толкова, щях да ти прережа гърлото, преди да си разбрал, че съм до теб.

— Да не би да си помисли, че съм Старкс, който се е върнал на сцената на местопрестъплението?

Скай поклати глава.

— Надуших миризмата на тютюна ти. Той не е пушач.

Възрастният мъж се замисли за миг.

— Защо остави армията?

— Раниха ме.

— Ирак?

— Афганистан. В разгара на събитията — каза той сухо. — Бях прострелян. Няколко месеца се възстановявах. По времето, когато ме изписаха от болницата, службата ми почти беше минала. Не се записах отново.

Додж продължи да пуши, не каза нищо. По причини, които Скай не можеше да обясни, някак си му се искаше да спечели одобрението на този мъж. Казано накратко, искаше му се да смекчи презрението, с което Додж Хенли явно мислеше за него.

— Вече бях завършил, но се върнах обратно в Тексаския университет, изкарах курсове по криминология, после се върнах тук, в родния ми град, с по-висока степен.

— Защо точно в този пиклив град? Защо не в столицата?

— Обичам да карам ски.

— Нещо не схващам. — Изражението на Додж остана безстрастно.

— Водни ски. Гребане. Риболов. Туризъм. Големите градове не предлагат много от тези неща.

— А може би си мързелив и ти липсва амбиция.

— Може и така да се каже — кимна той, без да се оправдава или да опровергава.

Додж продължи да гледа помощник-шерифа, когато пусна фаса си до дънера.

— Обичаш да караш ски. Оттам ли идва прякорът ти?

Скай взе едно парче кора от земята и взе да го подхвърля в дланта си.

— Една лятна нощ — мисля, че бяхме петнайсет-шестнайсетгодишни — аз и няколко приятели взехме две-три бутилки евтино уиски, и задигнахме една моторна лодка, собственост на бащата на едно от момчетата. Аз поех предизвикателството. Счупих си ръката, няколко ребра и ключицата. Оттогава ми викат Ский, което после стана Скай…

— Какво беше предизвикателството?

— Да карам водни ски. Обаче без ските — слалом една миля на бос крак върху водата и с превързани очи.

Додж се изсмя.

— Исусе.

— Сигурно съм бил горе-долу трезвен, за да се справя, но момчето, което караше лодката, беше наквасено до козирката. Издърпа ме на плиткото и ме запрати в една кипарисова горичка. Направо литнах — от водата, та в небесата, по-точно в клечките… — Той се засмя на безразсъдството си, после стана сериозен и прие професионално изражение. — Сега ако хвана някого да кара лодка, напомпан с алкохол, моментално ще го тикна в затвора. Никаква снизходителност, никакви извинения.

Додж запали следваща цигара.

След известно време Скай го погледна:

— Кой си ти, всъщност? Само не ми казвай, че си приятел на семейството, защото това, че си ченге, личи от сто километра.

— Бивше ченге. В момента детектив в една адвокатска фирма в Атланта.

— Хубаво.

— И…?

— Какво правиш тук?

— Нещатна работа.

— Пристигна на помощ на госпожа Кинг веднага.

— Работих за една нейна приятелка в Хюстън преди години. Тя ме е препоръчала.

— И ти захвърляш всичко и долиташ веднага тук?

— Казаха ми, че госпожа Кинг има много пари, а на мен ми трябват допълнителни доходи. Имам две алчни бивши съпруги, истински кръвопийци са.

Скай се запита какво караше Додж Хенли да го смята за толкова глупав, че да повярва на подобни дрънканици. Замисли се дали да не сподели онова, което бе научил днес след няколкото телефонни разговора, но за момента реши да играе сам и да се прави на неосведомен.

— Освен да пушиш навън, какво друго правиш тук?

Насочвайки дима далеч от Скай, Додж кимна към езерото.

— Мислех си, че може би Старкс е дошъл с лодка. Но обиколих кея и крайбрежната линия и не видях доказателства за подобно нещо. — Той се обърна към Скай с вдигнати вежди. — Нищо толкова убедително, колкото онези пресни следи от гуми, които намери ти.

Скай се усмихна слабо.

— Кого четкаш?

— Не е задължително да е дошъл по вода. А ти прекарваш достатъчно дълго в окръжния съд, чуваш това-онова. Хората са като ръждива тръба, непрекъснато изпускат по нещо.

Скай мисли известно време над думите му, после явно взе решение, изправи се и кимна към гората.

— Какво ще кажеш да се поразходим?

Додж стана.

— Води.

— Само че остави цигарата. Не искам да запалим гората.

Додж пое голяма глътка дим и пусна една ругатня, когато издиша. Стъпка цигарата, после тръгна след Скай през ниския храсталак, като разтваряше клоните настрани и умело избягваше естествените препятствия на терена, възстановявайки в паметта си пътя, по който беше дошъл.

— Оставих си фенерчето като идвах насам. Виждаш ли добре?

— Не се притеснявай за мен — промърмори Додж.

Скай се провря под един клон. Не беше планирал да споделя никакви аспекти на случая, но внезапно се хвана, че кани бившето ченге за сътрудничество.

— Знаеш ли тройния знак „Стоп“, където свършва Лейк роуд? Магазина за полуфабрикати?

— Да?

— Говорих с един тип, който е бил тук снощи някъде към полунощ, зареждал е колата си. — Гордостта го възпря да каже на детектива ветеран, че всъщност един цивилен беше проследил рибаря.

— Малко късничко за зареждане с гориво.

— Подготвял лодката си сутринта да излезе пръв. Искал да приключи досадната работа, така че да излезе в езерото преди съмване.

— Това е една от причините никога да не ловя риба. Започва прекалено рано.

— Тъкмо зареждал бензин — продължи Скай, — когато някакъв тип спрял тойотата си отстрани на сградата. Времето, по което приблизително госпожица Малоун звъни на 911.

— Колата откъм тяхната къща ли е дошла?

— Да.

— Онзи рибар сигурен ли е, че колата е била тойота?

— Напълно. Дъщеря му имала такава. Той каза, че шофьорът излязъл и залитайки се насочил към мъжката тоалетна.

— От външния вход?

— Точно така.

— Залитал, казваш?

— Даже ми го демонстрира. Изглеждал като куц. Когато заредил гориво, рибарят решил, че може би е добре да провери какъв е този тип. Отишъл до мъжката тоалетна, почукал на вратата и се направил на любезен: попитал онзи вътре дали всичко е наред и дали не се нуждае от помощ.

— Не е ли отворил?

— Не. Изкрещял, че е добре. Бил влязъл само „да се изпикае“. Използвал точно тези думи. И нашият човек, на когото, цитирам: „не му се слушали цинизми“, си тръгнал.

Скай спря да вземе фенерчето си от чатала на едно дърво, където го бе оставил. Включи го и се обърна да види Додж, който едва креташе.

— Добре ли си?

— Обувките ми не са като за тук.

Обувките му не можеха да бъдат обвинени за това, че дробовете му хриптяха като развалена гайда.

— Трябва да оставиш цигарите.

— Давай, давай.

Скай насочи лъча светлина към земята, което направи движението по-лесно.

— Рибарят си заминал по пътя и повече не се и замислил.

— Дори след като чул, че е имало стрелба в района по това време?

— Прекарал на езерото целия ден. Не разбрал за инцидента, докато не се прибрал днес следобед, когато се свързахме с него.

— Даде ли описание?

— Видял го е доста добре, защото над вратата на тоалетната имало крушка. Ръст като на Орън Старкс, тегло като на Орън Старкс, както и възраст. Оплешивяващ. Бил облечен с широки панталони цвят каки и тъмна риза за голф. Госпожица Малоун каза, че Старкс бил с такива панталони и моряшко синя риза за голф.

— Никой ли не е казал на рибаря? Не е ли чул това описание по телевизията или от жена си, когато се прибрал вкъщи след риболова?

— Каза, че не, и не мисля, че ни лъже.

Додж се изхрачи.

— По дяволите, не! Не и ако той се е обидил от думата „пикая“.

Скай се ухили.

— Освен това му показах снимка на Старкс, която взех от „Личен състав“ на фирмата, в която е работил. Рибарят каза, че е деветдесет и пет процента сигурен, че е същият човек.

— Не сто, така ли?

— При условие, че е било тъмно, а той е бил на двайсетина метра. — Скай посочи. — Точно отпред е.

Лъчът на фенерчето освети жълтата лента, която ограждаше малък район, който изглежда представляваше задънената улица, в момента обрасла с трева.

— Аз лично предполагам — каза Скай, — че когато къщата се е строяла, бригадата зидари са изкарвали колите си от пътя и са ги паркирали тук, където било сенчесто, освен това не задръствали района пред къщата.

Докато строежът завърши, пътеката и поляната постепенно престанали да се използват. — Той освети следите от гуми в почвата. — Пресни са. И не са оставени от тежка машина. Открих ги още днес на разсъмване и веднага доведох тук един колега. Не е експерт, но направи много добра отливка.

— Добре че не валя миналата нощ.

Скай кимна.

— Пуснах я за търсене на съответствие, но мога да се закълна, че гумите са стандартните за тойота.

— Откри ли нещо друго, освен следите от гуми?

— Отпечатъци от стъпки. — Скай освети земята. — За съжаление, неясни.

— Обвивки от бонбони, капачка от бутилка, някаква дреха?

— Нищо. Претърсих два пъти района, накарах и други двама колеги да направят същото. Нищо. Но ако знаеш какво да търсиш, Старкс е оставил ясна диря до къщата.

Той показа на Додж тънък клон, наскоро счупен, който висеше от едно дърво, също така място с отъпкана трева.

— Госпожица Малоун спомена, че не бил човек, който излиза сред природата.

Додж огледа няколкото счупени клона.

— Няма твоите изследователски умения, това е сигурно.

Възрастният мъж хапеше замислено вътрешността на бузата си, което подсказа на Скай, че има нещо на ум.

— Какво мислиш? — не се сдържа той.

— Питам се защо е спрял в магазина за полуфабрикати и е отишъл до тоалетната, рискувайки да бъде видян.

— Вярно. Звучи прекалено небрежно за контролирания субект, какъвто ни го описа госпожица Малоун, нали? Но тя каза също, че Старкс е бил разстроен миналата нощ. Току-що е бил застрелял човек. Не е разсъждавал логично. Или може би си е бил съвсем с ума и е отишъл в тоалетната, за да прецени раната на крака си.

— С други думи — каза Додж, — нямаш следа.

Скай прояви достатъчно благоприличие да се усмихне.

— Отворен съм за идеи.

— Кой, по дяволите, знае защо някой прави нещо? Аз във всеки случай не знам. Фактът е, че Старкс е спрял на бензиностанцията. Бил е видян. Какво ти дава това, помощник-шериф?

— Доказателство, че снощи наистина е бил тук.

Очите на Додж се присвиха.

— Съмнявал си се?

Скай сви рамене уклончиво.

— Това потвърждава показанията на госпожица Малоун и Лофланд. И обяснява защо никой не е чул колата нито на идване, нито на отиване.

— Окей.

— След като получим потвърдителна идентификация на тези отпечатъци от гуми, ще знаем производството и модела на колата, и тогава мога да пусна информация по радио каналите на всички агенции. Няма регистрирана тойота на името на Орън Старкс, но госпожица Малоун каза, че е достатъчно умен, за да не използва собствената си кола.

— Но достатъчно тъп, за да остави пресни следи от гуми. — Додж размишляваше на глас, а когато Скай му даде знак да продължи мисълта си, довърши: — Този тип изглежда е гений, а?

— Да си умен не те прави непременно добър престъпник.

— Не, но помага. — Додж посочи към инкриминиращите следи от гуми. — Това е просто глупаво.

— Точно колкото да напусне сцената на престъплението и да отиде право на място, където би могъл да бъде разкрит.

— Да-а-а, точно така — съгласи се Додж. — Не допускам благочестивия рибар да е записал номера на тойотата.

— Нямахме този късмет. Не е сигурен дори за цвета. „Тъмна“, това беше всичко, което можа да ми каже.

— Ще ядосаш страшно много невинни шофьори на тойоти, които ще бъдат спрени.

— Не мога да направя нищо. — Скай изчака малко, след което попита: — Видя ли достатъчно?

— Може да се върна обратно, да поогледам наоколо. Ако няма проблем.

— Разрешение ли искаш?

— Всъщност — не.

— Така си и помислих.

Скай последва ограничителната лента до другата страна на поляната, след което тръгна по обраслата пътека, докато стигна до пътя. Джипът му беше паркиран отчасти в канавката. Той отвори вратата откъм шофьорската седалка и се пресегна за бутилката вода. После я подаде на Додж, който отпи жадно.

— Трябва ли ти минутка, за да си поемеш дъх?

Додж затвори шишето и го хвърли обратно в купето на джипа.

— Синко, във всеки ден от седмицата мога да те победя.

— Не и в честна игра.

— Никога не играя честно. Честните ги убиват. Армията на нищо ли не те е научила?

Двамата мъже се измериха един друг с погледи, както когато за пръв път се бяха видели в болничния коридор. Накрая Додж сякаш взе решение. Бръкна в джоба на панталона си, извади нещо и го сложи в дланта на Скай.

— Клетъчният телефон на Аманда Лофланд.

Скай погледна телефона в ръката си.

— Намерих го — обясни Додж. — В кафенето на болницата.

— В болницата нямат ли бюро за изгубени и намерени вещи? — попита Скай.

— Проверих, но не видях такова. Пък и бързах.

— Това означава, че си включил телефона, за да видиш на кого е.

Додж леко вдигна рамене, без да се оправдава.

— Ще се погрижа да бъде върнат на госпожа Лофланд.

— Сигурен съм, че ще го оцени.

Те размениха по още един дълъг, преценяващ поглед, след което Скай направи жест към Додж да се качи в колата. Той заобиколи капака и почти веднага последва цветиста ругатня, когато градските му обувки се хлъзнаха по стръмния наклон на канавката.

Когато минаха покрай колата, паркирана в края на алеята към къщата, Додж се обади:

— Забелязах го тук днес следобед. Охранител ли е?

— Пенсиониран полицай от шерифството. Малко сме, не можем да си позволим да държим човек на щат, но ги използваме при необходимост. Друг наблюдава кея.

— Натъкнах се на него по-рано — измърмори Додж. — Огледа ме хубаво.

Скай се усмихна, мислейки: Обзалагам се, че го е направил. На глас произнесе:

— Не отхвърлям възможността Скай да се върне и да се опита да изпълни заканата си да убие госпожица Малоун.

— Сигурен съм, че не го искаш. Майка й е известна бизнес дама в града. Ако нещо се случи на дъщерята на Керълайн Кинг, шефът ти ще ти откъсне главата.

Скай го изгледа мрачно.

— Гадно е да се говори така.

— Съди ме. — После побърза да добави: — Добре, добре, това беше глупаво. — След малко попита: — А общинската полиция? Оказва ли ви някаква помощ?

— Петчленна група. Занимават се главно да потушават спречкванията по време на гимназиалните футболни мачове и организират Парада за четвърти юли.

— Ясно.

— Ние от шерифския офис се занимаваме предимно с поддържане на обществения ред. Решили сме…

— Решил си ти.

Скай сви рамене.

— Решил съм да открия Старкс.

— Хубаво, не е в хижа „Сайприс“. Вече проверих.

— Благодаря — произнесе сухо Скай. — Ще я отметна в списъка си. — После, след кратка пауза продължи: — Мислех си, че може би ще дойдеш да спиш тук, в къщата на госпожа Кинг.

Додж не отговори нищо, игнорирайки хвърлената от Скай уловка, и не каза и една дума, докато приближаваха къщата. Фаровете осветиха входната врата точно в момента, в който Керълайн излезе и застана на верандата. Изглеждаше облекчена, когато видя Додж на предната седалка.

— Започнах да си мисля, че си паднал в езерото или че някой алигатор те е изял — едва го изчака тя да слезе.

— Имате ли алигатори?

Тя премести очи от Додж към Скай, който беше застанал до него. Явно се питаше къде и как са се срещнали.

— Какво става?

— Още не съм задържал Старкс — каза Скай, — но има някои неща, за които да поговорим, а трябва също така да задам няколко въпроса на госпожица Малоун.

— Тя е вътре.

Керълайн въведе двамата мъже в антрето и им направи знак да влязат в дневната.

— Ще извикам Бери. — Но преди да е изчезнала от погледа им, стомахът на Скай изкурка шумно.

— Съжалявам, мадам.

Тя му се усмихна.

— Не е необходимо да се извиняваш.

 

 

Бери тъкмо приключваше почистването от вечерята, когато майка й влезе в кухнята.

— Прибра ли останалите спагети?

— Току-що.

Керълайн отвори хладилника, извади запечатана кутия, и я пъхна в ръката на Бери.

— Ще бъдеш ли така добра да стоплиш една чиния от това за помощник-шериф Ниланд?

— Моля?

Керълайн извади прибори от чекмеджето.

— Току-що дойдоха двамата с Додж.

Бери погледна през кухненското прозорче към задната част на къщата, където детективът беше изчезнал преди повече от час; беше й казал да бъде готова да обсъдят отношенията й с Бен, когато се върне след изпушването на цигарата си.

— Как е станало?

— Представа нямам. Но са тук, и помощник-шериф Ниланд призна, че не е ял през целия ден. Най-малкото, което можем да направим, е да му предложим да хапне нещо.

— Най-малкото, което можем да направим? Мамо, той ме мрази.

— О, Бери, не бъди глупава. И когато идваш, донеси каната с чай, моля те.

Майка й излезе от кухнята, понесла прибори, подложка за чинии и платнена салфетка.

Бери изгледа кутията с храна в ръката й и я почувства толкова чужда, колкото всички онези разрушителни стихии, които я бяха връхлетели през изминалите двайсет и четири часа.

Нападение, нещо напълно извън преживяванията й до момента.

Криминално разследване, нещо съвършено чуждо на живота й.

Помощник-шериф, очевидно скептичен към всяка дума, излязла от нейната уста.

Тя пъхна кутията в микровълновата и нагласи таймера. Докато го гледаше да отброява времето, се учуди на внезапното решение на майка си да потърси услугите на Додж Хенли, човек груб и невъзпитан, казано най-меко. Беше пълната противоположност на останалите познати на Керълайн, предимно бизнесмени, банкери, адвокати, доктори, културни и изтънчени мъже, какъвто беше и бащата на Бери.

Нещо повече, Керълайн, която е била винаги дама, не възразяваше срещу нецензурните коментари на Додж. Това, според Бери, беше тревожен сигнал. Имаше само едно-единствено обяснение за толерантността на Керълайн към неговата грубиянщина: той явно им беше необходим. Беше от онзи вид мъже, които искаш да са зад гърба ти по време на битка, което на свой ред означаваше, че майка й очаква такава.

Бери също се страхуваше. Орън нямаше да се откаже. Знаеше го. Обсебеността му към нея беше преобърнала света й. Тя бе използвала последните два месеца да се опита да стъпи на здрава почва. Но миналата нощ почвата под краката й рухна и сега всичко бе извън контрол. Извън нейния контрол. Изглеждаше неспособна да се справи.

Но трябваше. И за да може това да се случи, осъзна тя, нещата първо трябваше да се влошат още повече, преди да се оправят.

Микровълновата иззвъня. Тя изсипа спагетите в чиния, добави две филии чесново хлебче, после сложи чинията и каната с чай на един поднос и го понесе към дневната, където останалите се бяха събрали около масата. Майка й бе сложила салфетката и приборите пред помощник-шерифа, който стана, когато Бери се приближи до масата.

— Надявам се да не съм ви затруднил.

— Няма проблем. — Тя му сервира храната и остави чая на масата, но той не седна, докато тя не си измъкна един стол.

Майка й го подкани:

— Хайде, не оставяйте спагетите да изстинат.

Имаше такова силно присъствие. В полукръглия кът за хранене Ниланд изглеждаше необикновено едър, и то не само заради физическите си размери. Той доминираше и с личността, с излъчването си. Бери улавяше всяко негово примигване, всяко движение. Оставяше я без дъх. Но тя явно бе единствената засегната.

Докато той се хранеше, Додж — с разрешението на Скай — им разказа, че Орън всъщност е дошъл в къщата откъм един скрит паркинг близо до главния път, и че се е отбил в тоалетната на магазина за полуфабрикати.

— Това, че номерът на колата му не е бил записан, ме кара да се чувствам още по-добре — изсумтя Бери.

— Не би могла, дори да искаше — каза майка й.

Додж я попита дали Орън някога е карал тойота.

— Не знам. Никога не съм обръщала внимание на това каква кола кара.

— Никога ли не сте излизала с него? — попита Скай.

Тя се поколеба и хвърли поглед на Додж.

— Дали да не почакаме до сутринта, когато господин Карлисъл ще се присъедини към нас?

Преди Додж да е успял да реагира, Скай се обади:

— Търся само информация, отнасяща се до Старкс. Не сте заподозряна.

Додж го изгледа с присвити очи, докато той пъхаше вилицата с навити спагети в устата си.

— Добре, помощник-шериф, давай. Само че внимавай. А ти, Бери, ако ти е неудобно да отговориш на някой въпрос, не го прави.

Скай погледна Бери и остави вдигнатите си вежди да повторят въпроса, тъй като устата му беше пълна.

— Никога не съм ходила никъде с Орън.

Той задържа погледа й няколко секунди, след това попи устата си с кърпата.

— Благодаря, беше много вкусно.

В чинията не бе останала и една хапка. Беше използвал хляба, за да отопи допълнителния сос. Тъй като благодарностите бяха насочени към нея, тя промърмори:

— Пак заповядайте. Макар единствената ми заслуга да е, че ги затоплих. Всъщност мама ги приготви. Аз съм ужасна готвачка.

Той се усмихна на майка й.

— Доволен съм, че стомахът ми се обади във ваше присъствие.

Додж се размърда на стола, опипа джоба на ризата си, където стоеше пакетът му с цигари, после скръсти ръце пред гърдите си и лицето му придоби кисело и недоволно изражение.

— Говорих с някои от колежките ви, чиито имена ми дадохте. — Скай изцяло се беше обърнал към Бери.

— Те казаха ли ви за неуместното му флиртуване?

— По-точно за неумелите му опити. Плоски шеги, несръчност в социалните контакти, неща от този сорт. Описаха по-скоро един досадник, отколкото опасен мръсник.

— Той е опасен мръсник — произнесе тя упорито. — Интелигентен. Дори с проблясъци на гениалност. Но като човек е пълна нула. Не беше обаче толкова настоятелен с другите, колкото с мен и Сали Бъкланд. Говорихте ли с нея?

— Да.

— И?

Той изгледа последователно Керълайн и Додж, преди да се обърне отново към нея:

— Може би все пак трябва да изчакаме адвоката ви.

На повърхността предложението му изглеждаше сякаш е в нейна полза. Но отдолу имаше предизвикателство, от което Бери нямаше да се откаже.

— Задайте си въпросите.

— Бери…

— Всичко е наред, Додж.

— Не е наред, глупаво е.

Игнорирайки го, тя задържа очи върху Ниланд.

— Е?

— Сали Бъкланд ми каза почти категорично, че Старкс няма нищо общо с напускането й от „Делрей“ и че да се предполага подобно нещо е пълен абсурд. Каза също така, че ако го наричате преследвач, значи лъжете.

Бери пропусна бавно дъха между устните си; изглеждаше учудена.

— Защо Сали би го казала?

— Бери…

— Не, мамо — прекъсна я тя. — Нещо ужасно не е наред в тази работа.

Тя се размърда в стола си, изправи се, заобиколи го, после се облегна на него, докато гледаше останалите трима в стаята.

— Казвам ви, че Орън направи живота на Сали в офиса толкова невъзможен, че тя напусна. След което той пренасочи вниманието си към мен. Нямам представа защо Сали го е отрекла сега, но ви казвам истината.

— Вярвам ти, Бери — каза майка й. — Всъщност, никой тук не спори с теб. Така че ако обичаш седни и да поговорим.

— Благодаря, предпочитам да остана права. Но наистина искам да го обсъдим. — Тя хвърли ядосан поглед към Скай, искайки да причини тревога в спокойните му сиви очи. — Е, какво друго?

— Със Старкс ли отидохте на офисното Коледно парти?

Тя наведе глава. Усети невярата на майка си, неизречения укор на Додж, осъдителния поглед на помощник-шерифа. След това вдигна рязко глава и тръсна коса предизвикателно.

— Да, съгласих се да бъда дама на Орън на Коледното тържество. И си мислех, че ако изляза с него веднъж, ще спре да ми досажда. Партито ми се видя безопасна алтернатива пред това да съм сама с него цяла вечер. Щяхме да бъдем заобиколени от много хора, които познаваме. Приех поканата му при условие, че се срещнем направо там, вместо да идва да ме взема от къщи. Отидох до там с кола сама и се прибрах сама. Сама. Казах ви истината за колата на Орън, помощник Ниланд. Никога не съм ходила с колата му никъде.

— Как беше на партито?

— Орън направи така, че всички да разберат, че ще сме двойка вечерта. Не ме остави през цялото време. Въртеше се непрекъснато около мен. Фамилиарничеше, докосваше ме постоянно. Споменът за това ме отвращава. Понасях поведението му единствено защото се надявах, че щом се изфука, че се е срещнал с мен, ще се почувства удовлетворен и ще се махне. Но не излезе така.

Тя спря, загледа се в някаква точка за момент, преди да се фокусира върху помощник-шерифа отново и да продължи:

— Последния работен ден преди Коледната ваканция Орън получи предупреждението си за уволнение. Обърна се към мен за утеха, сякаш му бях любовница, приятелка, защитник. — Тя млъкна отново и ги изгледа един след друг. — Точно тогава започна преследването.

Очевидно искайки най-после да спука цирея, тя спря очи върху Додж:

— Предполагам, че по време на разговора ти насаме с Аманда Лофланд днес следобед тя ти е издрънкала за Бен и за мен.

Додж кимна безрадостно.

Като гледаше помощник-шерифа, Бери призна:

— Беше време, когато двамата с Бен бяхме повече от колеги. — След липсата му на реакция тя добави: — Макар че не ми изглеждате изненадан.

Той кимна бавно с глава няколко пъти.

— Госпожа Лофланд ми позвъни късно днес следобед, каза че може би трябва да зная, че сте приели компанията на Старкс за Коледното парти и че вие и съпругът й сте били любовници.

— Тогава той още не й беше съпруг — каза Бери сурово. — И едва днес научавам, че Аманда е знаела. Във всеки случай това е стара история и няма нищо общо със случилото се снощи. — Тя отдели ръце от облегалката на стола и закрачи из стаята.

— Бен и аз бяхме останали да работим до късно една вечер, след това отидохме да пийнем по нещо, изпуснахме парата и едното доведе до другото. Фактът, че сме колеги, които се виждат всеки ден в офиса, добавяше малко към онова, което иначе би било по-скоро спокойно привличане. Скоро дори тази осъдителна случка не беше достатъчна да направи отношенията ни такива, че да си струват. Не искахме един престорен романс да разруши добрите ни колегиални отношения и осъзнахме, че е глупаво да продължаваме, след като и двамата не се чувстваме емоционално ангажирани. Затова взехме решение да се върнем към това, което бяхме преди — платонични приятели и колеги. Беше просто забежка, която продължи по-малко от месец. Той дори още не беше срещнал Аманда. След като се запозна с нея, аз бях първата, с която сподели за тази „възхитителна жена“. Зарадвах се за него. И когато се сгодиха им организирах парти. Мамо, спомняш си, нали?

— Тогава нае зала в кънтри клуба.

Бери кимна и погледна към Скай.

— Това е. Голямата лоша тайна. До тази грозна сцена в болницата Аманда винаги е била сърдечна с мен. Може би днешният изблик се дължи на това, че се тревожи за здравословното състояние на Бен. А може би е закъсняла реакция на травмата, след като е чула, че е прострелян.

Тя вдигна ръце безпомощно.

— Нямам представа кога Бен й е казал за нас, дали е било преди, или след като са се оженили, или може би тази сутрин, когато се е събудил в интензивното и е осъзнал, че е бил ранен, докато е бил по бельо в къщата ми. Не знам. Онова, което знам, е, че аферата ми с Бен беше мимолетна и пренебрежима. Нищо романтично не се е случвало между нас след нейното приключване. И определено никакво прелюбодеяние не е имало вчера.

Скай се изправи и заобиколи масата, заставайки право пред нея.

— Когато погледнах в гостната стая снощи, леглото още беше оправено.

— Не мога да отговарям за това. Може би Бен е седял в стола и е чел, може да е бил в тоалетната, може да е бил… Не знам какво е правел, защото не съм го виждала, след като се изкачихме на втория етаж, пожелахме си лека нощ и всеки се прибра в стаята си.

— Във вашето легло покривката беше махната.

— Ниланд, накъде биеш?

Нито тя, нито Скай отговориха. Тя нямаше представа защо това е такъв препъникамък, но искаше да го елиминира като разногласие между себе си и помощник-шерифа.

— Приготвих си леглото за сън, преди да отида да си взема душ.

Додж се намеси:

— Какъв е толкова проблемът с тези легла? Всъщност, каква е разликата дали тя и Лофланд са се чукали? Важното е, че този откачалник Старкс…

— Знам кое е важното — сряза го ядосано Скай, без да откъсва очи от Бери.

— Тогава защо опяваш непрекъснато за тези легла? — кипна Додж.

— Отношенията й с Лофланд могат да се окажат свързани с мотива на Старкс.

— Каза ти вече какви са им отношенията. А сега може ли да продължим?

Само че Скай не изглеждаше готов да продължи, нито пък да отиде, където и да било преди изчерпването на въпроса.

— С Бен имахме кратка афера преди години — каза тя. — Нищо не се е случило вчера, нито снощи, освен това, което вече ви казах.

— Хубаво. Добре. Страхотно. Доволен съм, че това се изясни — каза Додж. — Ниланд, сега доволен ли си?

Скай не трепна.

Бери си пое дълбоко дъх.

— В отговор на въпроса ви от вчера…

— Бери!

— Додж, седни — каза Керълайн.

— Тя има права. Не трябва да казва нищо повече.

— Може би иска.

Бери ги чу, но само с половин ухо. Погледът на Скай бе прикован в нея и тя не би могла да го избегне.

— В отговор на по-раншния ви въпрос искам да кажа, че бях напълно облечена по време на вечерята. Съблякох се чак когато отидох да си взема душ. Жената от екипа парамедици предложи да си наметна нещо. До този момент не бях осъзнала, че стоя гола.