Джак Дю Брул
Мисия „Вулкан“ (15)

Потомак, Мериленд

Ричард Хена си лягаше след късно похапване в кухнята, когато телефонът до леглото му иззвъня. Той грабна слушалката преди второто позвъняване. Съпругата му бе свикнала със среднощните обаждания и не се размърда.

— Хена.

— Дик, обажда се Мардж. — Маргарет Дойл беше заместник-директор на ФБР, най-старият и най-добрият приятел на Дик Хена. Тя не си направи труда да се извини, че го е събудила. — Филип Мърсър е напуснал района на Вашингтон.

— Как?

— С влак. Агентите, които изпратихме да наблюдават гара „Юниън“, не са го видели, защото се е качил в метрото на Ню Карълтън. Разбрахме го току-що по кредитната му карта. Купил е два еднопосочни билета за Ню Йорк от кондуктора във влака.

— Господи.

— Какво има, скъпи? — сънено измъкна Фей.

— Нищо, мила — отговори той, слагайки ръка на слушалката, а после заговори тихо, но ясно. — Добре, Мардж, обади се в Ню Йорк и им кажи да изпратят няколко души на гара „Пенсилвания“ в случай че Мърсър опита да се върне с влак. Изпрати им по факса снимката му.

— Вече го направих.

— Ако го хванат, искам веднага да бъда уведомен. А после Мърсър и Тиш Талбът незабавно да бъдат откарани във военновъздушната база „Андрюс“.

— Да прекратим ли наблюдението на къщата му?

— Не. Готов съм да се обзаложа, че той отново ще се промъкне покрай нас. Обади ми се, ако има някакво развитие.

— Съжалявам за провала, Дик.

— Вината не е твоя. Мисля, че всички подценихме Мърсър.

Хена затвори и облече халата си. Знаеше, че няма да заспи до сутринта. Слезе на долния етаж, направи си чаша кафе и сетне влезе в кабинета си. Запали лампата на бюрото и изпъшка, когато светлината блесна в очите му.

Набра комбинацията на сейфа и извади единствената папка вътре. Надписът беше „Преди войната“ и там бяха записани личните му наблюдения, откакто му бяха донесли писмото от Ониши.

Хена бавно прочете написаното. Първата страница съдържаше само факти, подредени в хронологичен ред. Добави пътуването на Мърсър и Талбът до Ню Йорк в края на списъка.

Обърна чист лист и започна да чертае диаграми, свързвайки събитията. След няколко минути бе сътворил неразгадаеми поредици от линии, кръгове и спирали. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че Мърсър е заминал за Ню Йорк вследствие информацията от адвокатската кантора на Дейвид Соулман.

Отново прочете данните, които Мърсър бе поискал от Соулман, получени от ФБР чрез съдебна заповед. Кантората на Соулман без желание бе предала няколко списъка с имена на кораби и основната информация за „Океански превози и товари“.

Прозрението изведнъж осени Хена. Корабът, спасил Тиш Талбът, беше собственост на „Океански превози и товари“, чиято централа се намираше в Манхатън. Той разля кафето си, когато протегна ръка към телефона. Без да обръща внимание на бъркотията, набра номера на службата в Ню Йорк.

— Федерално бюро за разследване — отговори уморен глас.

Без встъпителни думи, Хена каза на дежурния офицер личния си код за разпознаване. В подобни ситуации цифрите в кода спестяваха ценни минути, когато високопоставен човек в Бюрото искаше да говори с полеви агент. Хена бе чувал, че подобна система използват и престъпните синдикати, срещу които ФБР се бореше. Той поиска да говори със специален агент Франк Литъл.

— Съжалявам, но агент Литъл е дневна смяна. Мога ли да ви помогна? Аз съм агент Скофийлд.

— Кой друг е там? — Хена държеше да разговаря с човек, когото познаваше лично.

— Убеден съм, че ще мога…

— Кажете ми кой друг е там — прекъсна го Хена.

— Агент Мортън и…

Пит Мортън беше новобранец, когато Хена беше шеф на централата в Ню Йорк преди шест години.

— Чудесно. Ще говоря с него.

Гласът на Мортън се чу след минута.

— Пит, обажда се Дик Хена.

— Господи.

— Успокой се. Искам една услуга.

— Да, разбира се, господин Хена.

— Свържи се с някой от хората си в нюйоркската полиция. Интересувам се дали тази вечер е имало някакви неприятности около Единайсета улица.

— Не разбирам как…

— Моля те, Пит, направи го. — Дик си спомни, че Мортън има навика да задава милион въпроси за всичко. — Обади ми се вкъщи и после забрави номера.

Хена му каза домашния си телефон и затвори.

Прелисти папката пред себе си, докато стигна до досието на Филип Мърсър, съставено от ЦРУ през 1990 година. Мърсър бе роден в Белгийско Конго. Баща му беше американец, минен инженер, служител на „Мин Белжик“, фирма, добиваща диаманти в богатата провинция Катанга. Майка му беше белгийка, манекенка. Двамата се бяха запознали по време на фотосесия в Леополдвил, столицата на Конго. Филип беше единственото им дете. Родителите му бяха убити по време на бунт в Руанда през 1964 година. Подробностите за смъртта им бяха оскъдни.

Мърсър бе отгледан от родителите на баща си в Бар, Върмонт. Дядо му работеше в гранитна кариера, а баба му беше домакиня. Завършил бе пръв в класа си гимназията и с отличие университета на Пенсилвания, специалност геология. След това бе учил минно дело в Голдън, Колорадо, и отново се бе дипломирал сред първите във випуска. След още четири години в Пенсилвания, през които бе работил за различни въгледобивни мини, бе защитил докторска дисертация по геология. Научната му теза за динамиката в промяната на скалните образувания беше допълнително учебно помагало за студентите в Пен.

След доктората Мърсър бе постъпил в Института по геология на САЩ, но бе останал там само две години. Разговорите с колеги от онова време показваха, че не виждал предизвикателство в работата, възложена му в Института.

Хена отбеляза, че случаят на Мърсър е поредният пример за неспособността на правителството да задържи умните хора в която и да е област. Той бе загубил представа за броя на агентите, напуснали ФБР, за да станат охранители в частни фирми. Хората не си отиваха само заради заплащането. Работата за правителството просто изсмукваше духа им.

Мърсър бе започнал самостоятелен бизнес и правеше оценки на мини за инвеститорски фирми, които искаха да знаят каква ще бъде потенциалната възвращаемост, преди да вложат огромни суми. Бързо бе станал известен в бранша. Само след няколко години две седмици от времето му струваха петдесет хиляди долара плюс в някои случаи премии под формата на акции, ако Мърсър преценеше, че мината е ценна. В годината, когато ЦРУ бе извършило проверката, доходите на Мърсър според данъчната му декларация възлизаха на двеста и петдесет хиляди долара. ЦРУ се бе свързало и с американските митници, които изброиха трийсет задгранични пътувания, откакто бе издаден последният му паспорт.

Следващата част от досието описваше вербуването му от ЦРУ и мисията в Ирак. Когато бе съставен планът за инфилтриране, за длъжността експерт по минно-геоложки проучвания бяха поканени четирийсет и осем кандидати. Мърсър бе осмият от интервюираните и след първата серия от проверки останалите събеседвания бяха прекратени. Резултатите от теста му за интелигентност бяха над нивото на гениите и той се бе представил безупречно на всички проверки на паметта. Един от изпитващите бе отбелязал, че Мърсър може да помни четиринайсетцифрено число двайсет и четири часа, след като го види. Мърсър се бе съгласил да се включи в екипа и бе изпратен в тренировъчна база във Вирджиния, където бе показал отлични резултати по точна стрелба и преодоляване на препятствия, но се бе представил посредствено в комуникациите и „основните тънкости на занаята“.

Приложеният психологичен доклад документираше болезнено съсредоточаване върху самостоятелността и дълбоко вкоренен страх от изоставяне, който вероятно се дължеше на факта, че рано е останал сирак. Мърсър притежаваше качества на роден водач, но бе предпочел да не ги развива. В обобщение, психиатърът пишеше, че мотивът на Мърсър да се включи в екипа за инфилтриране е потребността му от постоянни предизвикателства. Лекарят се опасяваше, че това може да доведе до безразсъдно поведение, но препоръчваше одобряването му.

В средата на януари 1991 година Мърсър и осем командоси от силите за бързо реагиране „Делта“ се бяха спуснали с парашути в северен Ирак, близо до град Мосул. Мястото бе избрано от Мърсър и екип от анализатори на сателитни снимки като най-вероятните координати на уранова мина.

Мърсър бързо бе потвърдил, че мината още не произвежда нищо и уранът е с твърде лошо качество, за да послужи за направата на ядрено оръжие. Екипът бе нападнат от охраната на мината, докато се бе измъквал през оградата. По време на престрелката бяха убити двама командоси, а трети бе загинал след това, докато се оттегляха през скалистата пустиня.

Спасителният хеликоптер, на който бяха разчитали, не бе успял да ги вземе заради силния обстрел от иракски разузнавателни автомобили. Мърсър бе превел останалите командоси през сипеи, по които преследвачите им не бяха могли да минат, и бе сполучил да ги доведе до Мосул. Там те бяха откраднали камион с продукти и се бяха добрали до турската граница. Командосите бяха единодушни, че Мърсър е причината за успеха им и без него нито един от тях не би оцелял.

Два дни след анализа на разузнавателните данни президентът Буш бе издал заповед за началото на операция „Пустинна буря“.

Хена стана и закрачи напред-назад с наведена глава. От досието знаеше, че Мърсър познава покойния баща на Тиш Талбът. Това би обяснило посещението му в болницата. Но за действията му след това нямаше обяснение. Как бе разбрал, че мъжът, влязъл в стаята, не е лекар, нито агент на ФБР? Защо не се бе свързал с ФБР веднага щом бе измъкнал Тиш Талбът? Защо сам извършваше разследване? И ако бе отишъл в Ню Йорк да проучи корабоплавателната компания, какво бе открил?

— Господи, колко много въпроси, а нито един отговор — изстена Хена.

Телефонът иззвъня пронизително и той грабна слушалката.

— Хена.

— Господин Хена, обажда се Пит Мортън от Ню Йорк.

— Какво научи, Пит?

— Откъде знаехте, че на Единайсета улица нещо не е наред?

— Зарежи въпросите и ми кажи какво се е случило. — Сърцето на Хена биеше като обезумяло и дланите му се изпотиха.

— В 0:53 сутринта по Единайсета улица е минал човек, който е стрелял пет пъти с ловджийска пушка и е разбил няколко прозорци и врати, после е избягал. Няма заподозрени, нито улики.

— Някоя от поразените сгради собственост ли е на компания на име „Океански превози и товари“?

— Да. Как…

— Остави това. Незабавно изпрати няколко души там. Да арестуват всеки, когото видят. Обади ми се веднага щом приключат.

— Лично ще се погрижа, господин Хена.

Дик затвори и се отпусна на стола.

— Какви ги върши Мърсър, по дяволите?