Ан Райс
Вещиците: Лашър (2)

Две

Сега къщата беше тъмна. Колите си бяха отишли и единствената светлина струеше от прозореца на Майкъл Къри в старата спалня, където бе умряла братовчедката Деидре. Мона разбираше какво точно се бе случило тази нощ и трябваше да признае, че беше доволна. Почти го беше планирала, почти…

Беше казала на баща си, че ще се върне в Метаир с чичо Райън и братовчедките Джен и Кланси, но после не се беше обадила на чичо си. Той си бе отишъл отдавна, уверен, като всички останали, че Мона се е върнала с баща си у дома, на Амелия стрийт.

Бе ходила на гробището, където загуби баса, че Дейвид няма да се представи добре в самата нощ на Марди Грас, пред гробницата на Мейфеър. Но той го беше направил. Е, не беше страхотно, наистина, но не беше лошо като за петнайсетгодишен. На Мона й хареса — измъкването с него, страхът и вълнението му, катеренето по белосаната стена на гробището и прокрадването по алеите между високите мраморни гробници, за да легнат точно на чакълестата пътечка във влагата и студа, което беше немалка част от предизвикателството. Но тя го беше направила, беше постлала полата си на земята, за да може да си свали бельото, без да се изцапа.

— А сега го направи! — каза на Дейвид, който нямаше нужда от още окуражаване, нито от директни заповеди.

Мона се втренчи над рамото му в студеното облачно небе, в единствената видима звезда, а после остави погледа си да се плъзне по стената от малки четвъртити надгробни камъни, докато стигна до името: Деидре Мейфеър.

А после Дейвид беше свършил.

— Ти не се страхуваш от нищо — беше й казал след това.

— И от кого трябва да се страхувам, от теб ли? — Тя седна, дори не се беше престорила, че й харесва. Беше разгорещена, без изобщо да харесва братовчед си, но все пак доволна, че го е направила.

Мисията е изпълнена, така щеше да напише на компютъра си, в тайната директория \WS\MONA\PLAN, където съхраняваше изповедите си за триумфите, които не можеше да сподели с никого на този свят. Никой не можеше да проникне в компютърната й система, дори чичо Райън или братовчеда Пиърс, които бе хващала, по различно време, да се опитват да ровят из директориите. „Просто леко подреждаме, Мона.“ Но това беше най-бързият IBM на пазара, с максимум памет и огромен хард диск. Колко малко знаеха хората за компютрите! Това винаги я изумяваше. Тя самата всеки ден научаваше по нещо ново.

Да, това беше момент, който щеше да бъде споделен единствено с компютъра. Може би това щеше да се превърне в редовно явление сега, когато майка й и баща й бяха на път да умрат от пиене. А имаше и толкова много Мейфеър, които трябваше да победи. Всъщност към този момент нейният план дори не включваше външни хора, освен, разбира се, Майкъл Къри, но той вече беше Мейфеър. Определено беше. Семейството го бе впримчило здраво.

Майкъл Къри, сам в тази къща. Мисли за случилото се. Беше десет часът вечерта на Марди Грас, три часа след парада на Свитата на Краля, и Мона Мейфеър бе сама на ъгъла на Първа и „Честнът“, безплътна като призрак, втренчена в къщата, с цялата мека и тъмна нощ пред нея, в която можеше да прави каквото поиска.

Баща й със сигурност вече се беше отрязал; вероятно някой го бе откарал у дома. Щеше да е чудо, ако е изминал пеша тринайсетте пресечки до Амелия стрийт и „Сейнт Чарлз“. Още преди края на парада той беше толкова пиян, че седеше на тротоара, на неутралната територия на „Сейнт Чарлз“, със свити колене и вкопчени в бутилка „Южен комфорт“ ръце, и пиеше пред чичо Райън, леля Беа и всички, които си направеха труда да погледнат към него. И казваше на Мона, със съвсем недвусмислени изрази, да го остави на мира.

Чудесно. Тя искаше точно това. Майкъл Къри я беше вдигнал на раменете си, сякаш бе лека като перце, и тя изгледа оттам целия парад. Колко приятно беше да язди този силен мъж, заровила ръка в меката му къдрава черна коса. А да усеща лицето му между бедрата си беше прекрасно. Притисна го леко, колкото посмя, и остави лявата си ръка да се спусне към бузата му.

Чуждият човек, Майкъл Къри. И баща й, твърде пиян, за да забележи какви ги върши тя.

Майка й се бе отрязала още следобеда на Марди Грас. Щеше да е цяло чудо, ако изобщо се бе събудила да види парада по „Сейнт Чарлз“ и Амелия стрийт. Древната Евелин, разбира се, беше там, тиха, както обикновено, но будна. Тя знаеше какво става. Ако Алисия подпалеше леглото, Древната Евелин щеше да извика: „Пожар!“. Пък и наистина вече не можеха да оставят майка й сама.

Работата беше там, че всичко беше подсигурено. Дори лелята на Майкъл, Вивиан, тази вечер не беше в къщата на Първа улица. Отиде да прекара нощта при леля Сесилия. Мона ги видя да тръгват след парада. А Аарън Лайтнър, този мистериозен изследовател, бе отведен от леля Беа. Мона ги чу да се уговарят. С нейната кола или с неговата? Обичаше да си ги представя заедно. Аарън се подмладяваше с десет години, когато беше покрай Беатрис, сивокосата Беатрис, която привличаше всички мъжки погледи, където и да се появеше. Ако влезеше в „Уолгрийнс“, мъжете от склада излизаха да й помогнат. Или пък някой джентълмен я питаше за добър шампоан против пърхот. Беше почти смешно как леля Беатрис привлича мъжете, но тя искаше само Аарън Лайтнър, а това беше нещо ново.

Нямаше проблем дори и старата прислужница Еужения да беше в къщата, защото тя спеше в най-отдалечената стая и се говореше, че обърне ли вечерната си доза портвайн, вече нищо не може да я събуди.

Практически къщата беше празна, там беше само нейният мъж. А сега, когато Мона вече знаеше историята на вещиците Мейфеър — сега, когато най-накрая се бе добрала до дългото досие на Аарън Лайтнър — нищо не можеше да я задържи далеч от Първа улица. Разбира се, тя имаше някои въпроси по това, което беше прочела; тринайсет вещици, потомки на шотландката от Донелайт, изгорена на клада през 1659 година. Това беше точно от онези сочни истории, за които човек си мечтае. Е, или поне тя мечтаеше.

Но в тази дълга семейна приказка имаше неща със специално значение за нея, а най-интересната част беше дългият разказ за живота на чичо Жулиен.

Дори любимата й леля Джифорд сега бе много далеч от Ню Орлиънс, в къщата си в Дестин, Флорида, скрита от всички и всичко, терзаеща се за съдбата на целия род. Джифорд бе помолила семейството да не ходи в голямата къща на Марди Грас. Горката леля Джифорд. Тя беше проклела историята на Таламаска за вещиците Мейфеър, беше я изхвърлила от къщата си и от съзнанието си. „Не вярвам в такива неща!“

Леля Джифорд живееше в страх, дишаше в страх. Не искаше и да чува за историите от старите дни. Горката леля Джифорд чак сега намери сили да се вижда с баба си, Древната Евелин, и то само защото тя вече почти не говореше. Леля Джифорд дори не обичаше да се споменава, че е внучка на Жулиен.

Понякога Мона изпитваше дълбока, безнадеждна тъга за нея, чак й се плачеше. Леля Джифорд като че страдаше за цялото семейство и когато Роуан изчезна, тя бе по-разстроена от всички, дори от Райън. Леля Джифорд беше нежна и любяща душа, нямаше по-подходящ човек от нея, ако имаш нужда да поговориш за някои практически неща от живота — какви дрехи да облечеш за училищната забава, да започваш ли вече да си бръснеш краката, кой парфюм е най-добър за момиче на тринайсет? (Лаура Ашли №1.) Това бяха въпроси, на които Мона трудно намираше отговор сама.

Е, какво ще прави сега, навън, в нощта на Марди Грас свободна? Никой не знаеше какво ще стане, вероятно никой никога нямаше и да разбере. Но тя знаеше. Да, тя беше готова. Къщата на Първа улица беше нейна! Сякаш огромното мрачно здание с бели колони й шепнеше: „Ела, Мона, ела. Тук живя и умря чичо ти Жулиен. Това е къщата на вещиците, а ти си вещица, Мона, не по-малко от всички тях! Тук ти е мястото“.

Може би й говореше самият чичо Жулиен. Не, това бе просто фантазия. С въображение като нейното можеше да чуе и види каквото си поиска.

Но кой можеше да е сигурен? Може би щом влезеше вътре, щеше наистина да види призрака на чичо Жулиен! О, това щеше да е великолепно. Особено ако се окажеше същият елегантен и дяволит чичо Жулиен, за когото непрекъснато мечтаеше.

Мона прекоси уличката под тежкия покров на дъбовете и бързо се покатери по старата ограда от ковано желязо. Приземи се тежко сред гъстите храсти и бегониите, усети студеното им, влажно докосване, и то никак не й хареса. Придърпа надолу розовата си пола и тръгна на пръсти по влажната земя към пътеката от каменни плочи.

От двете страни на голямата входна врата с форма на ключалка мъждукаха лампи. Верандата тънеше в мрак, а люлеещите се столове едва се различаваха, защото бяха боядисани в черно, за да пасват на капаците. Градината като че изведнъж се сключи около нея и започна да я притиска.

Самата къща й изглеждаше каквато винаги я бе виждала — красива, тайнствена и приканваща, макар че, трябваше да признае, я харесваше повече, когато бе потънала в паяжини руина, преди появата на Майкъл и неговите инструменти. Най-много й харесваше по времето, когато леля Деидре неизменно седеше в своя люлеещ се стол на страничната веранда, а пълзящите растения като че се канеха да погълнат цялото място.

Разбира се, Майкъл беше спасил къщата, но… о, ако можеше да е влязла в нея навремето, когато бе още съсипана, щеше да узнае всичко за трупа, който бяха открили на тавана.

Майка й и леля Джифорд се караха за това от години. Майка й я бе родила едва на тринайсет, а леля й бе винаги около нея.

Всъщност наистина имаше време, когато Мона се чудеше коя от двете й е истинска майка — Джифорд или Алисия. Но там беше и Древната Евелин, която винаги люлееше Мона на коленете си и въпреки че не говореше много, й пееше стари протяжни песни. Джифорд изглеждаше логичният избор за майка, защото по онова време Алисия вече се бе превърнала в ужасна пияница, но Мона се справяше с това, и то от години. Тя беше жената в къщата на Амелия стрийт.

През онези дни те говореха много за тялото на тавана. Говореха за братовчедката Деидре, наследницата, която гаснеше в своята кататония. Говореха за тайните на Първа улица.

Мона стъпи за първи път там точно преди сватбата на Роуан и Майкъл. Беше си въобразила, че усеща миризмата на трупа. Искаше да се качи горе и да сложи ръце на мястото. Майкъл Къри бе реставрирал къщата и работниците бяха там — боядисваха тавана. Леля Джифорд каза на Мона, да „стои мирна“ и я поглеждаше сурово всеки път, щом тя понечеше да се отдалечи от нея.

Беше невероятно да гледа сътвореното от Майкъл. Мона си мечтаеше нещо такова да се случи някой ден и в къщата на ъгъла на „Сейнт Чарлз“ и Амелия стрийт.

Е, тази вечер щеше да се качи в стаята на третия етаж. Благодарение на историята тя вече знаеше чие е било мъртвото тяло — на младия изследовател от Таламаска, Стюарт Таунсенд. Все още не беше ясно кой точно го е отровил, но Мона можеше да се обзаложи, че това е бил чичо й Кортланд, който всъщност не й беше никакъв чичо, а всъщност прапрапрадядо, което бе една от най-забавните главоблъсканици в семейната история.

Миризми. Тя искаше да изследва онази друга миризма, която се усещаше в салона и всекидневната на къщата на Първа улица и която нямаше нищо общо с мъртвото тяло. Миризма, която бе дошла от нещастието, случило се на Коледа. Миризма, която като че ли никой друг не усещаше, освен ако леля Джифорд я бе излъгала, когато Мона я попита.

Леля Джифорд правеше така. Тя не би признала, че „вижда неща“ или пък усеща странни миризми. „Не усещам нищо!“, беше й казала с раздразнение. Е, може би беше вярно. Мейфеър обикновено добре четяха мислите на хората, но и можеха да затварят собственото си съзнание за другите.

Мона искаше да докосне всичко. Искаше да потърси стария грамофон „Виктрола“. Не се интересуваше от перлите. Искаше грамофона. Искаше да узнае голямата семейна тайна — какво се бе случило с Роуан Мейфеър на Коледа. Защо бе напуснала съпруга си Майкъл? И защо той бе открит в ледената вода на плувния басейн? Почти мъртъв. Всички си мислеха, че няма да оцелее след подобен инцидент. Всички, с изключение на Мона.

Разбира се, можеше да си представи какво се е случило, но тя искаше нещо повече. Искаше версията на Майкъл Къри. До ден-днешен обаче такава нямаше. Ако бе разказал на някого за случилото се на Коледа, това сигурно беше неговият приятел Аарън Лайтнър от Таламаска, който пък нямаше да каже на никого. Хората съжаляваха Майкъл твърде много, за да го притискат. Бяха решили, че може да се спомине след случилото се.

Мона успя да се промъкне в стаята му в интензивното отделение в нощта на Коледа и да подържи ръката му. Не, той нямаше да умре. Да, сърцето му не беше добре, защото бе спрял да диша за доста дълго време в студената вода, и сега трябваше да си почива, за да се излекува, но не беше близо до смъртта. Тя узна това още щом усети пулса му. Когато го докосна, все едно докосваше някой Мейфеър. И той притежаваше „нещо повече“ като останалите от рода. Можеше да вижда призраци. Досието на вещиците Мейфеър не включваше него и Роуан, но Мона знаеше. Зачуди се дали той би разкрил истината.

О, искаше да научи и да открие толкова много неща. Възприемаше възрастта си, това, че беше на тринайсет, като някаква нелепа шега със самата нея. Тя не беше на тринайсет повече, отколкото Жана д’Арк някога е била на тринайсет. Или Катерина Сиенска^[1]. Разбира се, те бяха светици, но само донякъде. Всъщност бяха почти вещици.

Ами Кръстоносния поход на децата… Ако тя беше с тях, със сигурност щяха да си върнат Светите земи. Ами ако сега вдигнеше на бунт всички тринайсетгодишни гении в страната — с искания за правото да гласуват, защото са не по-малко интелигентни, и да карат кола от мига, в който са достатъчно високи, за да виждат пътя над арматурното табло… Не, това щеше да почака.

Работата беше там, че тази нощ, на връщане от парада, бе разбрала, че Майкъл е достатъчно силен, за да легне с нея, ако успее да го накара, което със сигурност нямаше да е много лесно.

Един мъж на възрастта на Майкъл имаше доста силен самоконтрол. С някой по-стар, като прачичо й Рандъл, беше доста по-лесно, а с младите момчета, като братовчед й Дейвид — беше направо нищо работа.

Но едно тринайсетгодишно момиче да преследва Майкъл Къри? „Беше като да изкачиш Еверест“, помисли си Мона с усмивка. Ще го направя, ако ще и да пукна. И може би тогава щеше да узнае истината за Роуан, защо се бяха скарали на Коледа и защо тя изчезна. Това нямаше да е точно предателство спрямо Роуан. Почти сигурно беше, че тя е избягала с друг и всички в семейството, без значение дали говореха за това, бяха ужасно притеснени за нея.

Не така, като че ли бе мъртва, а сякаш бе изчезнала внезапно, оставила отворена вратата на хамбара. И ето, сега през нея щеше да влезе Мона, полудяла от желание към Майкъл Къри, към този огромен и силен мъж.

Мона се взря в огромната врата с форма на ключалка и се сети за снимките на членове на семейството, застанали пред нея. Портретът на прачичо Жулиен още висеше в къщата на Амелия стрийт, макар че майката на Мона го сваляше при всяко посещение на леля Джифорд, което пък бе смъртна обида за Древната Евелин. Древната Евелин рядко продумваше — само когато се събуждаше от унеса си заради ужасната тревога за Мона и майка й, защото се страхуваше, че Алисия наистина ще умре от пиене, а Патрик си беше отишъл толкова отдавна, че вече никой не помнеше що за човек е бил.

Докато гледаше вратата, изведнъж й се стори, че вижда чичо Жулиен, с бялата му коса и тъмни очи. Като си помислеше само, че навремето е танцувал там горе с Древната Евелин. Таламаска не знаеше нищо за това. Историята беше пропуснала Древната Евелин и нейните внучки Джифорд и Алисия, както и единственото дете на Алисия — Мона.

Но не, всичко бе във въображението, всичко бе само игра. Чичо Жулиен го нямаше пред вратата. Трябваше да бъде внимателна. Тези видения не бяха реални. Това, което предстоеше, беше реално.

Мона тръгна по пътеката покрай къщата и после отново по плочите, покрай страничната веранда, където леля Деидре бе седяла с години в плетения си стол. Горката леля Деидре. Мона я бе виждала през оградата много пъти, но никога не бе успявала да се промъкне вътре. Сега вече знаеше ужасната история за това как я бяха дрогирали.

Верандата беше чиста и красива, без мрежа, въпреки че чичо Майкъл бе оставил стария стол на Деидре и дори го използваше, сякаш беше полудял също като нея — седеше на него с часове в студа. На прозорците в трапезарията имаше дантелени пердета и модни копринени драперии. О, какъв разкош.

А тук, където пътеката завиваше и ставаше по-широка, бе паднала и умряла леля Анта преди много години, обречена вещица, също каквато щеше да бъде и дъщеря й Деидре. Черепът й се бе разбил и от главата и сърцето й бе рукнала кръв.

Сега нямаше кой да спре Мона и тя коленичи и докосна камъните. За миг й се стори, че вижда осемнайсетгодишната Анта, с огромни мъртви очи и оплетена в окървавената коса смарагдова огърлица.

Не, отново си въобразяваше. Никога не беше сигурна дали е просто въображение, или е нещо повече, особено след като цял живот бе слушала невероятни истории и бе мечтала за странни неща. Джифорд се разплака на кухненската маса в къщата на Амелия стрийт. „Тази къща е зла, зла, казвам ти. Не пускай Мона там.“

„О, Джифорд, стига глупости, тя иска да бъде шаферка на сватбата на Роуан Мейфеър. Това е такава чест.“

Да, определено беше чест. Най-голямата сватба в семейството за всички времена. Много й хареса. Ако не беше леля Джифорд, още тогава щеше да предприеме тайната си инспекция на къщата, докато всички се наливаха с шампанско, говореха за благоразумната страна на нещата и се чудеха кой точно е господин Лайтнър, тъй като тогава той още не беше разкрил пред тях своята история.

Но Мона изобщо нямаше да бъде на тази сватба, ако Древната Евелин не бе станала от стола си, за да се противопостави на Джифорд: „Нека детето мине по църковната пътека“, бе казала тя със своя тих, сух шепот. Вече беше на деветдесет и една. И голямото достойнство на това, че почти никога не говореше, бе, че когато го направеше, всички я слушаха. Е, освен ако не мънкаше неразбираемо.

Но понякога Мона мразеше леля Джифорд заради страховете й, вечната й тревога, постоянният ужасен израз на лицето й. Никой обаче не можеше да я мрази истински. Тя беше твърде добра към всички, особено към сестра си Алисия, майката на Мона, която всички вече смятаха за безнадеждна алкохоличка и която вече три пъти бе влизала в клиника, без това да доведе до нищо добро. Всяка неделя, без изключение, Джифорд идваше в къщата на Амелия стрийт, да поизчисти малко, да помете алеята и да поседи с Древната Евелин. Носеше рокли за Мона, която никак не обичаше да ходи по магазините.

— Нали знаеш, че трябва да се обличаш като тийнейджър — каза Джифорд само преди няколко седмици.

— Момичешките рокли ми харесват, благодаря — отвърна Мона. — Те са моята маскировка. Освен това, ако питаш мен, повечето тийнейджъри изглеждат раздърпани. Нямам нищо против и аз да нося такива дрехи, но съм твърде ниска.

— Е, да, но номерът на сутиена те издава! Трудно се намират такива сладки памучни сутиени с толкова голяма чашка.

— Ама ти хем искаш да раста, хем искаш да се държа прилично. Какво съм аз за теб — малко момиче или социологически проблем? Не обичам общоприетото. Лельо Джиф, някога хрумвало ли ти е, че конформизмът може да бъде разрушителен? Обърни внимание на мъжете по новините. Никога в историята мъжете в столицата не са се обличали толкова еднакво. Връзки, ризи, сиви сака. Това е отвратително.

— Тук става дума просто за отговорност. Да се обличаш и да се държиш както подобава на възрастта ти. Ти не правиш нито едното, нито другото и всъщност в момента говорим за абсолютно различни неща. Превърнала си се в умалено копие на Вавилонската блудница с панделка в косата.

Джифорд спря, шокирана от това, че бе изрекла думата блудница, бузите й порозовяха, тя стисна ръце, а черната й къдрава коса падна пред лицето.

— О, Мона, скъпа, толкова те обичам.

— Зная, лельо Джиф, но, моля те, в името на Бог и всичко свято, никога не ме наричай умалено копие на каквото и да било, никога!

Мона остана коленичила на камъните доста дълго, докато студът не започна да вледенява коленете й.

— Горката Анта — прошепна тя. Изправи се и отново приглади розовата си пола. Отметна косата си зад раменете и провери дали копринената панделка е все още здраво прикрепена на тила й. Чичо Майкъл харесваше нейната сатенена панделка, сам й го беше казал.

— Докато Мона носи панделка — беше казал същата вечер по пътя към парада, — всичко ще бъде наред.

— Аз навърших тринайсет през ноември — прошепна му тя и се приближи, за да хване ръката му. — Казаха ми да махна панделката.

— Ти? На тринайсет? — Очите му пробягаха по нея, задържайки се за част от секундата на гърдите й. После се изчерви. — Е, не съм забелязал. Но това не означава, че трябва да спреш да носиш панделки. Виждам в сънищата тази червена коса и панделката в нея.

Разбира се, това беше просто закачка. Майкъл беше невинен и благоприличен мъж, беше просто прекрасен. Всички виждаха това. Но по бузите му отново се бе появила червенина. Повечето мъже на неговата възраст гледаха на тринайсетгодишните момичета с големи гърди просто като на деца, но Майкъл явно не беше от тях.

Е, тя щеше да обмисли още малко стратегията си, когато влезеше в къщата и се приближеше до него. Но сега искаше да се разходи около басейна. Изкачи стълбите и излезе на широката каменна тераса. Светлините под водата бяха пуснати и я караха да сияе, лека пара се издигаше от повърхността. Мона не разбираше защо бяха затоплили басейна, та Майкъл не би плувал отново в него. Сам го каза. Е, все пак идваше денят на свети Патрик, нищо, че още беше студено, и вероятно тук щяха да се съберат стотици деца от рода. Така че бе по-добре да не спират нагревателите.

Тя отиде до другия край на терасата, където бяха открили кървавите петна в снега, обозначаващи мястото на борбата. Сега всичко беше почистено, пометено, само тук-там се виждаше по някое листо. На места градината още беше посърнала заради снега, паднал през тази люта зима, така необичайна за Ню Орлиънс, но благодарение на последната топла седмица лунничетата се бяха завърнали и тя усещаше аромата им, виждаше миниатюрните им цветчета в мрака. Беше трудно да си представиш всичко това покрито със сняг и кръв, а Майкъл Къри да се носи под повърхността на водата с кървящо лице, целият в рани, със спряло сърце.

Тогава усети другата миризма — същата странна миризма, която бе доловила и преди, в коридора на къщата и в двойния салон, където беше китайският килим. Слаба, но осезаема миризма. Мона се приближи до балюстрадата и я помириса. Тя цялата беше оплетена със студени лунничета. Да, много съблазнителна миризма. „Някак вкусна“, помисли си тя. Както е вкусна миризмата на карамела или пък на бонбоните лакта, само че това не беше миризма на храна.

Изведнъж почувства лек гняв към онзи, който бе наранил Майкъл Къри. Беше харесала Майкъл още щом го видя. Беше харесала и Роуан. Копнееше да прекара малко време насаме с тях, да ги разпита за много неща, да им каже много неща и най-вече да ги помоли да й дадат грамофона „Виктрола“, ако го намерят. Но не й се беше удала подобна възможност.

Отново коленичи на плочите и докосна студения камък, който смразяваше голите й колене. Да, миризмата се усещаше, но Мона не видя нищо. Вдигна глава към тъмната веранда за слугите на гърба на главната къща. Никъде не светеше. После погледна отвъд желязната ограда, към конюшните зад дъба на Деидре.

Една светлинка. Това означаваше, че Хенри е още буден. Е, какво от това? Можеше да се оправи с него. На вечерята след парада тя бе осъзнала, че Хенри вече се страхува от къщата и не му харесва да работи тук, вероятно нямаше да остане дълго. Не знаеше как да направи щастлив Майкъл, който постоянно повтаряше: „Аз съм пролетарий, Хенри. Може всеки ден да готвиш само червен боб и ориз“.

Пролетарий. Мона беше отишла при чичо Майкъл след вечеря, точно когато той се опитваше да се усамоти за своята нощна разходка, както я наричаше, и му каза:

— Какво, по дяволите, значи пролетарий, чичо Майкъл?

— О, какъв език! — прошепна той с ирония и изненада. Явно не успя да се въздържи и погали панделката в косата й.

— Съжалявам — каза тя, — но за едно момиче от тази част на града е, нали се сещаш, задължително да има по-богат речник.

Той се засмя, може би леко очарован.

— Пролетарий е човек, който не държи на всички удоволствия, типични за средната класа. Дали едно момиче от тази част на града ще разбере това?

— Със сигурност. Това е съвсем логично и искам да знаеш, че и аз ненавиждам конформизма във всяка негова форма.

Той пак се засмя, нежно, подмамващо.

— А как се става пролетарий? — настоя тя. — Мога ли и аз да се запиша?

— Няма записване, Мона. Човек се ражда такъв. Пролетарий е пожарникарският син, който е спечелил много пари. Такъв човек може да коси сам моравата си, когато си пожелае. Може да мие собствената си кола. Или пък да кара ван, когато всички постоянно му повтарят, че е длъжен да кара мерцедес. Той е свободен човек. — О, как й се беше усмихнал! Разбира се, той се надсмиваше над себе си леко и някак изморено. Но явно му харесваше да я гледа. Да, харесваше му да я гледа. Само странната умора и чувството му за приличие го караха да се въздържа.

— Звучи добре — каза тя. — А сваляш ли си ризата, когато косиш моравата?

— На колко години си, Мона? — попита я той игриво и наклони глава на една страна. Очите му обаче бяха напълно невинни.

— Нали ти казах, на тринайсет — отвърна тя, повдигна се на пръсти и го целуна бързо по бузата, а той се изчерви отново. Да, той я огледа, погледна гърдите й и тънкото й кръстче, бедрата й под широката розова памучна рокля. Но изглеждаше развълнуван от нейната проява на обич, от някаква съвсем отделна емоция. Очите му за миг станаха стъклени, а после каза, че трябва да излезе да се поразходи. Каза и нещо за нощта на Марди Грас, как е минавал покрай тази къща като дете по пътя към парада.

Не, сега сърцето му си беше съвсем наред, въпреки че лекарите продължаваха да го плашат и му даваха твърде много лекарства и въпреки че от време на време той усещаше леки бодежи, както бе казал на Райън, които му напомняли какво бива и какво не бива да прави. Е, Мона скоро щеше да разбере какво бива и какво не бива.

Остана доста дълго до басейна, мислеше за късчетата на тази тайнствена история — Роуан избягала, следи от нещо като аборт в предния салон, кръв навсякъде, и Майкъл — изранен, плаващ в безсъзнание в басейна. Дали случилото се в салона бе източникът на миризмата? Беше питала Пиърс дали я усеща. Не. Пита и Беа. Не. Пита Райън. Разбира се, че не. Спри да се моташ наоколо и да търсиш мистерии! Спомни си пребледнялото лице на леля Джиф, която чакаше в болничния коридор в нощта на Коледа, когато всички мислеха, че Майкъл умира. Спомни си и как тя поглеждаше към чичо Райън.

— Ти знаеш какво е станало! — каза му.

— Това е суеверие, безумие — отвърна Райън. — Не искам да слушам. Не ти позволявам да говориш за това пред децата.

— Аз и не искам да говоря за това пред децата — каза леля Джифорд, а брадичката й трепереше. — Аз не искам децата да знаят! Дръж ги далеч от онази къща, умолявам те, винаги съм те молила за това.

— И какво, аз ли съм виновен! — прошепна чичо Райън. Горкият чичо Райън, семейният адвокат, семейният закрилник. Той се бе превърнал в идеален пример за това какво може да направи с човек конформизмът. Чичо Райън във всяко отношение беше красив мъжки екземпляр, от предимно героичен тип — квадратна челюст, сини очи, хубави здрави плещи, плосък корем и ръце на музикант. Но никой не забелязваше това. Всички виждаха в него само костюма му, тъмносинята риза и блестящите официални обувки. Всеки мъж в „Мейфеър и Мейфеър“ се обличаше така. Цяло чудо беше, че и жените не го правеха, техният стил включващ перли и пастелни цветове, както и обувки с токчета с различна височина. Направо да ти призлее според Мона. Когато тя станеше мултимилионер, щеше да си изработи свой собствен стил.

Но при спора в болничния коридор чичо Райън бе показал колко отчаян е всъщност, колко е притеснен за Майкъл Къри; не искаше да обиди леля Джиф. Той никога не го правеше.

Тогава дойде леля Бет и ги накара да млъкнат. Мона трябваше да каже на леля Джиф, че Майкъл Къри няма да умре, но ако го беше направила, щеше да я изплаши още повече. С леля Джиф не можеше да се говори за нищо.

А сега, когато майката на Мона бе пияна почти през цялото време, и с нея не можеше да се говори. Древната Евелин също рядко отговаряше на въпросите й. Разбира се, когато го правеше, личеше, че все още е с всичкия си. „В перфектно състояние на ума“, казваше лекарят й.

Мона никога нямаше да забрави какво стана, когато поиска да посети къщата, тогава още съвсем порутена и мръсна, докато Деидре все още седеше в люлеещия се стол. „Снощи сънувах сън — бе пояснила тя на майка си и леля Джиф. — Сънувах чичо Жулиен и той ми каза да се покатеря по оградата, без значение дали леля Карл е там, и да седна в скута на Деидре.“

Това си беше самата истина. Леля Джифорд веднага изпадна в истерия:

— Да не си посмяла да припариш до братовчедката Деидре.

Алисия се смя до припадък, а Древната Евелин само ги гледаше.

— Виждала ли си някого до леля си Деидре, когато минаваш покрай къщата? — попита я Алисия.

— Сиси, как можа! — сопна се Джифорд.

— Само онзи млад мъж, който винаги е с нея.

При тези думи леля Джифорд направо обезумя, а след това Мона технически бе заклета да не припарва до къщата на Първа улица и никога да не я поглежда отново. Разбира се, тя не обърна внимание на тази забрана. Ходеше там винаги когато можеше. Две нейни приятелки от Светото сърце живееха доста близо до Първа и „Честнът“. Понякога тя се прибираше с тях от училище и то само за да има извинение. Те обичаха да им помага с домашните, а и на нея й харесваше. Разказваха й разни неща за къщата.

— Този мъж е призрак — прошепна майка й пред леля Джифорд. — Не бива да казваш на никого, че си го виждала. На мен обаче може. Е, как изглежда? — И тогава Алисия избухна отново в пискливия си смях, а леля Джиф се разплака. Древната Евелин не каза нищо, но ги слушаше. Винаги личеше кога ги слуша, личеше по напрегнатия поглед на малките й сини очи. Какво ли, за бога, мислеше за двете си внучки?

По-късно Джифорд дръпна Мона настрани, докато вървяха към колата й (ягуар седан, тъкмо в нейния стил, съвсем подходящ за Метаир).

— Моля те, повярвай ми, не бива да се приближаваш до онази къща. От нея не идва друго, освен зло.

Мона се опита да обещае, но не можа. Жребият за нея вече беше хвърлен. Още тогава тя искаше да узнае всичко за мястото. А сега, след разрива между Роуан и Майкъл, това стана най-важната й задача: да влезе вътре и да разбере.

Досието на Таламаска, което откри в писалището на Райън, утрои любопитството й. Досие на вещиците Мейфеър. Грабна го и изтича в закусвалнята да го прочете. Никой не я спря, никой не се усети какво става. Донелайт, Шотландия.

Дали семейството още притежаваше онзи замък? О, каква история само. Подробностите за Анта и Деидре, разбира се, бяха абсолютно скандални. За Мона бе пределно ясно, че този документ, в оригиналната му форма, е щял да включи и историята на Майкъл и Роуан Мейфеър.

Аарън Лайтнър бе прекъснал своето „повествование“, както сам пишеше в досието, преди раждането на „настоящата наследница“ и то, за да не бъде осъществено вмешателство в личния й живот, макар Орденът да смяташе, че семейството има право да знае своята история, дотолкова, доколкото тази история бе позната на всички и записана навсякъде.

Хм, тези от Таламаска бяха невероятни. „И леля Беа ще се жени за един от тях“, помисли си Мона. Беше като да чуеш, че някоя голяма сочна муха се е хванала в нечия лепкава мрежа.

Това, че Роуан Мейфеър се бе измъкнала от ноктите на Мона, която не успя да прекара и пет минути насаме с нея, беше истинска трагедия, описана в папка WS/MONA/PROVAL.

Но Мона бе усетила, и то съвсем осезаемо, че Роуан се страхува от силата си, както и всички останали.

Е, тези сили не плашеха нея самата. Тя все повече се чувстваше като танцьор, който влиза в перфектна форма. Беше само метър и петдесет висока и по всичко личеше, че няма да порасне повече. Тялото й съзряваше с всеки изминал ден.

Харесваше й да е силна и необикновена. Обичаше да чете мислите на хората и да вижда неща, които те не могат да видят. Фактът, че мъжът, когото бе видяла, е призрак, я изпълваше с вълнение. Не беше много изненадана да разбере това. Само да можеше да се промъкне в къщата онези дни.

Е, онези дни вече бяха минало, нали така? Трябваше да се занимае с настоящето, а то беше просто чудесно. Изчезването на Роуан Мейфеър разтревожи цялото семейство. Тайните започнаха да излизат наяве. И сега в голямата къща нямаше никого, освен Майкъл Къри и нея самата.

Миризмата покрай басейна някак се беше разнесла или пък тя беше привикнала към нея.

Този миг й принадлежеше изцяло.

Приближи се към задната покрита веранда и провери една по една вратите на кухнята. Ако бяха забравили поне една отключена… но не, онзи дървеняк Хенри бе залостил къщата като крепост. Е, нищо. Мона знаеше как да влезе вътре.

Промъкна се към задната част на къщата, до края на старата кухня, която сега беше баня, и погледна през прозореца. Кой би заключил прозорец толкова високо на стената? Но как да стигне до него? Ще домъкне един от варелите за смет, те почти не тежаха. Мина по алеята, хвана варела за дръжките и, какво да види, той беше на колелца. Колко практично! Покатери се върху него, първо на колене, после се изправи на огъващия се черен пластмасов капак, отвори със сила зелените капаци и натисна прозореца.

Той се вдигна нагоре, просто така. После засече, но вече се бе разкрила достатъчно голяма пролука. Щеше да си изцапа роклята на прашния перваз, но това нямаше значение. Набра се на ръце, промъкна се през прозореца и тупна на покрития с килим под.

Беше вътре! Постоя секунда насред малката баня, взираше се в проблясващия порцелан на старата тоалетна чиния и облицования с мрамор умивалник. Припомняше си последния сън за чичо Жулиен, когато я беше въвел в тази къща и двамата изкачиха стълбите.

Сънят вече бе станал неясен, както винаги се случва със сънищата, но тя го беше описала в компютърния си дневник под името \WS\SUNISHTA\JULIEN, наред с всички останали за него. Сега добре си спомняше файла, беше го чела много пъти.

Чичо Жулиен бе пуснал грамофона, който сега се падаше по право на нея, и бе започнал да танцува, облечен в дълъг ватиран халат. Каза й, че Майкъл е твърде добър. И добротата на ангелите си има граници. „Чистата доброта рядко ме е побеждавала, разбираш ли, Мона — каза той със своя очарователен френски акцент — в сънищата винаги й говореше на английски, въпреки че тя знаеше френски добре. — Тя винаги е неприятност за всички, освен за онзи, който е абсолютно добър.“

Прекалено добър. Мона беше написала: „Абсолютно секси, абсолютно изкусителен, абсолютно парче!“ във файла с името „Майкъл“.

„Мисли за Майкъл Къри: Сега той е дори по-привлекателен, отколкото преди инфаркта, като огромен звяр с ранена лапа, рицар със строшен крак, лорд Байрон с изкривения си крак.“

Тя винаги бе смятала, че Майкъл е „убийствен“. Нямаше нужда сънищата да й казват това, въпреки че всъщност й бяха вдъхнали кураж. Цялата тази история с чичо Жулиен някак й подсказваше, че Майкъл е невероятно завоевание. А освен това разбра, че когато Древната Евелин е била на тринайсет — на нейната възраст — чичо Жулиен е легнал с нея в стаята си на тавана на къщата на Първа улица и от този забранен съюз се е родила бедната Лаура Лий, майката на Джифорд и Алисия. Чичо Жулиен беше дал на Древната Евелин грамофона и й беше казал: „Отнеси го от тази къща, преди да са дошли. Отнеси го и го пази…“.

„… Това беше налудничав замисъл. Никога не съм вярвал в магиите, трябва да го разбереш, Мона. Но трябваше да се опитам да направя нещо. Мери Бет бе започнала да изгаря книгите ми още преди смъртта ми. Гореше ги на моравата отвън, сякаш бях някакво дете без права и достойнство. Този грамофон беше нещо като малка магия, центъра на волята ми.“

Докато сънуваше, всичко й се струваше съвсем ясно и разбираемо, но още на следващия ден „налудничавият замисъл“ беше вече напълно забравен. „Добре. Грамофонът. Чичо Жулиен иска той да бъде при мен. Магии, любимото ми нещо.“

А какво се бе случило с този проклет грамофон.

Чичо Жулиен си беше направил толкова голям труд да го измъкне от къщата през 1914 година — ако се приемеше, че сексът с тринайсетгодишно момиче е голям труд — и когато Древната Евелин бе опитала да предаде грамофона на Мона, Джифорд и Алисия се скараха ужасно. О, беше кошмарен ден.

Мона никога не ги беше виждала да си крещят така.

— Няма да й даваш грамофона! — пищеше Джифорд. Втурна се към Алисия и я зашлеви неколкократно, опитваше се да я избута от спалнята, където беше грамофонът.

— Не можеш да направиш това, тя е моя дъщеря и Древната Евелин каза, че той е неин! — крещеше Алисия.

От деца се карат така, каза й Древната Евелин, не обръщай внимание. Тя бе останала в салона.

— Джифорд няма да счупи грамофона. Ще дойде време и той ще е твой. Никой Мейфеър не може да счупи грамофона на Жулиен. А колкото до перлите, Джифорд може да ги задържи засега.

На Мона не й пукаше за перлите.

Древната Евелин не проговори следващите три или четири седмици.

Джифорд се разболя и не се оправи с месеци. Кавгите явно я изтощаваха. Чичо Райън я отведе в Дестин, Флорида, за да си почива в къщата на плажа. Същото се бе случило и след погребението на Деидре; леля Джифорд беше толкова зле, че чичо Райън я отведе в Дестин. Леля Джифорд винаги бягаше в Дестин, при белия пясък и чистите води на залива, към спокойствието и тишината на малката модерна къща, където нямаше нито паяжини, нито семейна история.

Но най-ужасно за Мона беше, че леля Джифорд така и не й даде грамофона! Когато тя все пак я притисна и настоя да й каже къде е, леля Джифорд отвърна:

— Отнесох го на Първа улица. Перлите също. Върнах ги, там са на сигурно място. Там са всичките неща на чичо Жулиен, заедно със спомена за него.

Алисия отново се разкрещя и те пак се скараха. В един от сънищата чичо Жулиен бе казал, докато танцуваше под звуците на грамофона:

— Валсът от „Травиата“, дете мое, е подходяща музика за една куртизанка. — Той танцуваше, а тънкото сопрано пееше ли, пееше.

Беше чула мелодията съвсем ясно. Не се случва често да си тананикаш история, чута насън. Прекрасното пращене на грамофона. Древната Евелин разпозна мелодията, която Мона тананикаше. Беше от Верди — арията на Виолета.

— Това беше плоча на Жулиен — каза Евелин.

— Да, но как да стигна до грамофона? — попита го Мона в съня си.

— Никой в това семейство ли не може да измисли нищо сам? — почти проплака чичо Жулиен. — Толкова съм уморен. Не виждаш ли? Ставам все по-слаб и по-слаб. Cherie, моля те, носи виолетова панделка. Розовата не ми харесва, въпреки че е доста скандална на тази червена коса. Носи виолетова заради чичо Жулиен. Толкова съм изморен…

— Защо? — попита тя, но той вече беше изчезнал. Това беше миналата пролет, тогава го сънува. Беше си купила виолетова панделка, но Алисия обяви, че тя носи лош късмет и я скри. Тази нощ Мона беше с розова панделка, като памучната й рокля, обточена с дантела.

Бедната братовчедка Деидре почина през май, точно след онзи сън, и къщата на Първа улица остана за Роуан и Майкъл, които започнаха големия ремонт. Всеки път щом Мона минеше оттам, виждаше Майкъл или на покрива, или на стълба до някой от високите железни парапети с чук в ръка.

— Същински Тор! — извика му веднъж, но той не я чу, само й помаха и се усмихна. Боже, наистина беше убийствен.

Не беше много сигурна кога точно е сънувала всичките сънища. Но още щом започнаха, беше сигурна, че ще са много. Сънищата й се рееха в пространството. В началото не се сети да записва датите и да започне хронология на събитията в семейството. Сега обаче имаше файл \WS\MAYFAIR\CHRONO. Всеки месец научаваше все повече за компютрите, още начини да документира мислите си, чувствата си, плановете си.

Отвори вратата на банята и пристъпи в кухнята. Басейнът проблесна за миг отвъд стъклените врати, сякаш капризен ветрец бе развълнувал повърхността на водата. Беше като жив. Тя пристъпи напред, малката червена светлинка на детектора за движение мигаше, но Мона веднага видя на контролния панел на стената на кухнята, че алармата не е активирана. Значи затова не се беше включила, когато отвори прозореца. Какъв късмет! Беше забравила за проклетата аларма, а точно тя бе спасила живота на Майкъл. Той се беше удавил, когато пожарникарите го откриха — все колеги на баща му, починал много отдавна.

Майкъл. Да, още щом го видя, почувства фатално привличане към него. Порази я най-вече едрото му тяло. Вратът му беше толкова як. Мона много си падаше по мъжките вратове. Можеше да изгледа цял филм само за да зяпа врата на Том Беринджър.

Пък и Майкъл винаги беше в добро настроение. Макар че никога не го бе виждала да й се усмихва, само й смигаше. Обожаваше невероятните му, смайващо сини очи. Крещящо сини, както се бе изразила веднъж Беа, но го каза като комплимент. Дори леля Джифорд бе усетила това: „Този мъж е някак твърде ярък“.

Обикновено толкова добре сложен мъж се оказваше полуидиот. Но интелигентните мъже Мейфеър винаги имаха съвършени пропорции. Ако дрехите от „Брукс Брадърс“ или „Барбъри“ не ти стават, значи си незаконороден. Ще ти сложат отрова в чая. Държаха се като навити с ключе играчки, щом се върнеха от Харвард — с перфектни прически и хубав загар — не преставаха да се здрависват с хората.

Дори братовчедът Пиърс, гордостта на Райън, се държеше така — лъскаво копие на баща си, чак до русата коса, подстригана в стил Принстън. Сладката братовчедка Кланси беше тъкмо за него. Тя пък беше малък клонинг на леля Джифорд — само че без вечното измъчено изражение. Изглеждаха като направени от пластмаса и тримата — Райън, Пиърс и Кланси. Корпоративни адвокати, чиято единствена цел в живота им бе да видят колко дълго могат да останат непокътнати.

„Мейфеър и Мейфеър“ беше правна фирма, пълна с пластмасови хора.

— Какво от това? — бе попитала майка й в отговор на нейните критики. — Те се грижат за парите, така че ти и аз да не се безпокоим за тях.

— Чудя се дали това е добра идея — отвърна Мона, докато гледаше как майка й не може да уцели устата си с цигарата и все посяга към чашата вино на масата. Мона я побутна към нея, въпреки че се мразеше за това, но не издържаше на нещастните й опити.

Майкъл Къри обаче беше различен от всички Мейфеър — як и спокоен, красиво брадясал, изцяло лишен от блясъка на мъже като Райън и все пак съвършено великолепен, като звяр, особено когато го видя този следобед, да чете Дикенс с очилата с тъмни рамки. Изобщо не му пукаше за Марди Грас. Не искаше да слиза долу. Все още бе замаян от предателството на Роуан. Времето като че не означаваше нищо за него, защото ако започнеше да мисли за това, щеше да осъзнае от колко време вече я няма.

— Какво четеш? — попита го Мона.

— „Големите надежди“ — отвърна той. — Постоянно я препрочитам. Сега чета за жената на Джо, мисис Джо. Чела ли си я? Обичам да препрочитам книгите. Сякаш слушам отново и отново любима песен.

Разкошният неандерталец, спотаен в тялото му, иска да те завлече за косата в пещерата си. Да, неандерталец с мозък на кроманьонец, който може да се усмихва, да е любезен и е също толкова добре възпитан като всеки друг от това семейство. Той имаше много богат речник, когато решеше да го използва. Самата Мона говореше като студент от университета. Даже някой в училище се бе пошегувал, че от най-малкото момиче излизат най-големите думи.

Майкъл можеше да говори като нюорлиънски полицай и в следващия миг — като училищен директор. „Неустоима комбинация — бе написала Мона в компютърния си дневник.“ А после си спомни за предупреждението на чичо Жулиен: „Този мъж е твърде добър“.

— А аз лоша ли съм? — прошепна тя в тишината. — Не съм.

Мона наистина нямаше и най-малкото съмнение, че не е лоша. Подобни мисли бяха твърде старомодни за нея и типични за чичо Жулиен, особено за Жулиен от сънищата й. Когато беше по-малка, не знаеше точните думи за това, но сега го разбираше: „Самоиронизиращ се, самоосъждащ се“, това бе написала в поддиректорията \WS\JULIEN\CHARACTER в папката SUNISHTA.

Прекоси кухнята и бавно мина през тесния килер — откъм верандата проникваше бяла светлина, която красиво озаряваше дъските по пода. Трапезарията беше огромна. Според Майкъл дъските на пода бяха положени през трийсетте, но Жулиен й беше казал, че е станало през деветдесетте години на деветнайсети век — настилката се наричала дървен килим и го доставили на ролка. Какво ли се очакваше от нея да прави с онова, което Жулиен й беше казал в сънищата?

Виждаше изненадващо ясно мрачните стенописи — плантацията Ривърбенд, където бе роден Жулиен, и старомодния свят на захарната фабрика, бараките на робите, конюшните и каретите, които минаваха по стария път покрай реката. Но тя имаше котешко зрение, нали така? Обичаше тъмнината. Чувстваше се сигурна и някак у дома си в мрака. Приискваше й се да запее. Не можеше да обясни на хората колко добре се чувства, когато се скита сама в тъмнината.

Мина покрай дългата маса, сега чиста, гола и гладка, макар че само няколко часа по-рано на нея бе наредено угощението за Марди Грас — кралски кейкове и сребърна купа за пунш, пълна с шампанско. Боже, Мейфеър със сигурност са яли до премала тук, помисли си тя. Всички бяха толкова щастливи, че Майкъл пожела да остане в къщата въпреки изчезването на Роуан при толкова мистериозни обстоятелства. Дали той знаеше къде е тя?

Леля Беа бе казала през сълзи: „Сърцето му е разбито!“.

Е, сега идваше едно хлапе с чудодейно лепило за разбити сърца! Дръж се свят, малката Мона пристига.

Тя мина през голямата врата с форма на ключалка към предния салон, където спря и сложи ръце на рамката — точно както чичо й Жулиен бе изобразяван на старите портрети, на тази врата или на друга. Почувства тишината и необятността на къщата, подуши нейния свят.

Тази миризма я караше да се чувства… как? Почти гладна. Беше вкусна. Не като бонбони лакта, не, не като карамел, не и като шоколад, но нещо гъсто като тях, сякаш хиляда миризми бяха пресовани в една. Както когато за първи път опитваш покрита с шоколад пияна вишна. Или пък шоколадово яйце от „Кетбъри“.

Не, трябваше да открие по-добро сравнение. Нещо, което не беше за ядене. Може би миризмата на горещ катран? Тя също я вълнуваше, както и миризмата на бензин, от която буквално не можеше да се откъсне. Но тази тук беше нещо повече.

Тръгна през салона и забеляза мигащите светлинки на друга аларма. Не бяха включени, чакаха. Миризмата стана по-силна, когато стигна подножието на стълбите.

Знаеше, че чичо Райън е огледал всичко тук, че дори след като кръвта е била отмита и китайският килим от салона — отнесен, той бе дошъл с някакъв химикал, който кара останалата кръв да сияе в мрака. Е, сега и нея я нямаше. Просто я нямаше. Той се бе погрижил за това, преди Майкъл да се прибере от болницата и се кълнеше, че не се усеща никаква миризма.

Мона си пое дълбоко дъх. Да, миризмата пораждаше у нея някакъв копнеж. Както когато пътуваше с автобуса към центъра при едно от своите бягства — сам-самичка и безгрижна, неустрашима — и усети миризмата на вкусна скара. Слезе от автобуса да провери откъде идва — беше малък ресторант във Френския квартал, в една порутена сграда на Еспланада авеню. Но вкусът на скарата не бе и наполовина толкова добър, колкото миризмата.

Но ето че отново се върна на храната, а това тук не беше храна.

Тя огледа всекидневната, за да види как Майкъл е променил къщата след бягството на Роуан. Разбира се, китайският килим го нямаше. Нали целият беше в кръв. Но не беше ли променена и старата схема на двойните салони? Да, точно така. Това си беше чисто богохулство.

Сега имаше само един огромен салон, с грамаден мек диван под арката. Красив ансамбъл от френски столове — сякаш чу чичо Жулиен да изрича това — но претапицирани с нова златиста дамаска и с дамаска на ивици, и двете упадъчно разкошни. Имаше и стъклена маса, през която се виждаха тъмните кехлибарени цветове на огромния стар килим. Сигурно бе дълъг към двайсет и пет фута, щом покриваше двете стаи и се простираше от камина до камина. И колко стар изглеждаше, сякаш бе свален от нещата на тавана, а може и наистина да беше така. Може би Майкъл го бе взел оттам заедно със златистите столове.

Разправяха, че единственото му желание, след като се прибрал у дома, било да промени двойния салон. Свалил и нещата на Жулиен. Сега всичко изглеждаше съвсем различно.

Явно Майкъл искаше да изличи всяка следа от Роуан; искаше да промени стаите, в които бяха прекарали най-щастливите си мигове. Някои от столовете бяха поизбелели, дървото бе очукано на места, а килимът на пода от борова сърцевина изглеждаше съвсем тънък, сякаш от коприна.

Може би всички мебели са били изпръскани с кръв. Никой нямаше да каже на Мона какво точно е станало. Никой, освен чичо Жулиен. А в сънищата си тя рядко бе дотолкова адекватна, че да го попита. Чичо Жулиен само говореше ли говореше, танцуваше ли танцуваше.

Грамофонът го нямаше в тази стая. Щеше да е голям късмет, ако бяха свалили и него, заедно с останалите неща, но не го бяха направили. Тя не бе чула някой да споменава, че са го намерили.

Всеки път, когато идваше в къщата, оглеждаше първия етаж. Майкъл слушаше някакъв касетофон в библиотеката, но тази стая беше тиха, голямото пиано „Бьозендорфер“ в ъгъла, пред втората камина, изглеждаше просто като част от мебелировката, като нещо, което не би произвело звук.

Тази стая още беше красива. Колко хубаво беше преди — да се тръшне на мекия диван, от който се виждаха всички огледала, двете мраморни камини — едната отляво, а другата отдясно, и двете врати, точно срещу старата веранда на Деидре.

Да, много удобна позиция и много омайваща стая. Понякога тя танцуваше на голите дъски в двойния салон на Амелия стрийт, мечтаеше за огледала, за огромна печалба от инвестиционните фондове, създадени с пари, които щеше да заеме от „Мейфеър и Мейфеър“.

Само още една година, мислеше си. Ще разбия пазара, ако успея да открия поне един човек, готов да рискува в тази тромава фирма! Нямаше смисъл да ги пита как да поправи къщата на Амелия стрийт. Древната Евелин винаги отпращаше бояджиите и другите работници. Тя обожаваше своята „тишина“. Пък и какъв смисъл имаше да се ремонтира къща, в която Патрик и Алисия просто се напиваха през цялото време, а Древната Евелин се бе превърнала в част от мебелировката?

Мона си имаше свое собствено пространство, голямата спалня на втория етаж над Булеварда. Там държеше компютъра, дисковете, файловете, всички книги. И нейният ден щеше да настъпи. А дотогава имаше достатъчно време след училище да проучва акциите, ценните книжа, финансовите инструменти и прочие.

Мечтата й беше да управлява свой собствен инвестиционен фонд, наречен „Мона Едно“. Щеше да покани Мейфеър да се включат и щеше да подбира внимателно всяка компания, в която да инвестират, на базата на това доколко е чувствителна към финансовата среда.

Мона знаеше от „Уолстрийт Джърнъл“ и от „Ню Йорк Таймс“, че компаниите, които се променят спрямо средата, осъществяват големите печалби. Например някой изобретяваше микроб, който яде мазнините и може да почисти вместо теб фурната ти — това бе вълната на бъдещето. „Мона Едно“ щеше да стане легенда сред инвестиционните фондове, като „Фиделити Маделан“ или „Никълъс II“. Мона можеше да започне и сега, ако някой й дадеше шанс, ако Светът на Възрастните се отвореше мъничко, съвсем мъничко, за да я допусне вътре!

Чичо Райън, разбира се, беше заинтригуван, развеселен, изумен и объркан, но не би й дал шанс.

— Продължавай да се учиш — каза й той. — Но трябва да кажа, че съм впечатлен от твоите познания за пазара. Откъде научи всичко това?

— Шегуваш ли се? Оттам, откъдето и ти — отвърна тя. — От вестниците и от интернет, следя денонощно всички статистики. — Тя говореше за модема в компютъра си и за многобройните бюлетини, които можеше да отвори. — Ако искаш да разбереш нещо за борсата посред нощ, не се обаждай в офиса. Обади се на мен.

Как се бе смял Пиърс.

— Да, просто се обади на Мона!

Но чичо Райън бе заинтригуван въпреки умората от Марди Грас. И все пак не достатъчно, защото й каза:

— Е, много съм доволен, че се интересуваш от тези неща.

— Да се интересувам ли? — възмути се Мона. — Аз съм готова да започна! Защо си толкова задръстен, когато стане дума за агресивни инвестиционни фондове? Ами какво ще кажеш за Япония? Не знаеш ли простия принцип, че ако балансираш американските си инвестиции в чужбина, ще имаш глобална…

— Чакай малко — рече той. — Кой ще инвестира във фонд, наречен „Мона Едно“.

Мона не се забави с отговора:

— Всеки.

Чичо Райън накрая се засмя и отново обеща да й купи черно порше „Карера“ за петнайсетия й рожден ден. Тя не го оставяше да забрави това още от момента, в който бе полудяла по тази кола. Не разбираше как така Мейфеър не могат да й купят фалшива шофьорска книжка, за да я подкара още сега. Знаеше всичко за колите. Поршето беше нейната кола и всеки път, щом видеше някоя карера, тя започваше да се навърта около нея с надеждата собственикът й да се появи. Беше си изпросила на три пъти да я повозят, и то на пълно непознати хора. Никому не каза за това! Роднините й направо щяха да умрат.

Сякаш една вещица не можеше да се пази и сама.

— Да, да — бе казал Райън същата вечер. — Не съм забравил за черното порше, но ти не бива да забравяш какво ми обеща — че няма да го караш с повече от петдесет и пет мили в час.

— О, пак се шегуваш, нали? — отвърна тя. — Защо, по дяволите, ще искам да карам порше с над петдесет и пет мили в час?

Пиърс едва не се задави със своя джин с тоник.

— Нали няма да купиш на това дете ковчег на колела! — изуми се леля Беа. Тя все се месеше. Без съмнение щеше да докладва на Джифорд за идеята.

— Какво дете? Не виждам дете наоколо, а ти? — беше отвърнал Пиърс.

Мона щеше да продължи да говори за фонда, но все пак беше Марди Грас, хората бяха уморени и чичо Райън бе потънал в бездънната яма на любезен разговор с Рандъл. Чичо Рандъл бе се обърнал към нея да й каже да замълчи. Все така правеше, откакто Мона го бе завела в леглото, но не й пукаше. Това бе просто експеримент, нищо повече, да сравни един мъж на осемдесет с младите момчета.

Сега нейната цел бе Майкъл. Майната му на чичо Рандъл. Той й беше интересен само защото беше толкова стар, а начинът, по който един много стар мъж гледа младо момиче, й се струваше много вълнуващ. Но чичо Рандъл не беше мил мъж. А Майкъл беше. Мона харесваше неговата доброта. Тя самата се бе лишила от тази черта преди много време. Някак си делеше света на добър и недобър — ако може така да се каже.

Е, утре ще продължи с акциите.

Утре или вдругиден може би щеше да направи и истинска презентация за „Мона Едно“, на базата на най-успешните компании на борсата за последните пет години. О, така лесно се увличаше в мечти — „Мона Едно“ щеше да се разрасне толкова много, че тя ще създаде още една фирма „Мона Две“, а после и „Мона Три“, ще пътува из целия свят със собствения си самолет, за да се среща с директорите на компаниите, в които ще инвестира.

Ще контролира фабрики в Китай, офиси в Хонконг, научни изследвания в Париж. Виждаше се с каубойска шапка на тези обиколки. Сега нямаше такава, сега имаше само панделка. Но някак си винаги се виждаше с каубойска шапка на главата, когато излиза от въображаемия самолет. И всичко това щеше да се случи. Беше сигурна.

Може би сега му беше времето да покаже на чичо Райън разпечатката на акциите, които бе следила последната година. Ако беше инвестирала в тях, вече щеше да е спечелила цяло състояние. Да, трябваше да разпечата този файл.

О, пак се беше унесла в мисли.

Тази нощ бе тук на път към най-важната си цел — завоюването на апетитното парче, наречено Майкъл. И откриването на мистериозната „Виктрола“.

Позлатените столове с прави облегалки сияеха грациозно в сенките. Бродирани възглавници бяха разхвърляни красиво по дивана. Над всичко това се стелеше воал от неподвижност, сякаш светът отвъд се бе разтворил в дим. Прах по пианото. Бедната стара Еужения май не беше много добра в чистенето? А Хенри вероятно бе твърде важен, за да се заеме с това. И Майкъл, твърде болен и безразличен, за да се грижи за каквото и да било.

Мона излезе от двойния салон и тръгна към подножието на стълбите. Тук беше много тъмно, както и трябваше да бъде, като стълба към небеса от сенки. Докосна новото дърво и после започна да се изкачва. Най-после беше в къщата, бродеше из нея сама и свободна в мрака!

— Чичо Жулиен, тук съм — пропя съвсем тихо. Когато стигна до върха на стълбището, видя стаята на леля Вив отворена и празна. Точно както и очакваше.

— Бедни Майкъл, ти си мой — рече Мона тихичко и когато се обърна, видя, че вратата на господарската спалня е отворена, а слабата светлина на нощната лампа се процежда в тесния коридор.

Значи си сам там вътре, голямо момче. Не се плашиш да спиш в стаята, в която умря Деидре. А да не забравяме и пралеля Мери Бет и всички онези хора, които са виждали призраци около нея. Пралеля Мери Бет, когато си е лягала в същото това легло, а кой знае какво още е ставало преди това?

Джифорд смяташе за ужасно, че Майкъл се е върнал в тази прокълната стая, но Мона го разбираше. Защо ще остава в младоженската спалня, след като Роуан го беше напуснала? Пък и това бе най-хубавата стая в цялата къща — северната господарска спалня. Той самият бе възстановил гипсовия таван и медальона. Беше лакирал огромното легло с балдахина.

О, тя разбираше Майкъл. Той също харесваше мрака по свой собствен начин. Защо иначе щеше да се жени за някой от това семейство? Нещо в него бе привлечено от тъмнината. Той се чувстваше добре в сумрака, в мрака, също като нея. Разбра го, когато го видя да се разхожда в градината нощем. Ако той харесваше ранното утро, в което тя се съмняваше, то щеше да е само защото то също е сумрачно и неясно.

„Той просто е твърде добър“ — върнаха се думите на чичо й Жулиен. Е, добре, ще видим.

Мона се прокрадна до вратата и видя малката нощна лампа, обърната точно към отдушника на отсрещната стена. Светлината от уличните лампи се филтрираше меко през дантелените завеси. Майкъл лежеше, извърнал глава на другата страна, в безукорно чиста бяла памучна пижама, изгладена така внимателно от Хенри, че ръкавите й бяха с перфектни ръбове. Ръката му лежеше с полуотворени пръсти върху юргана, сякаш готова да приеме подарък. Мона го чу да си поема дъх дълго, свирепо и някак мъчително.

Но той не я беше чул. Сънуваше. Обърна се на другата страна, бълнуваше.

Тя влезе в стаята.

Дневникът му беше на нощното шкафче.

Позна го по корицата; беше го видяла да пише в него същата вечер. О, не беше редно да го чете. Не можеше да го направи, но колко й се искаше да зърне поне няколко думи.

Ами ако само надзърне за малко?

Роуан, върни се при мен. Чакам те.

Тя затвори дневника с въздишка.

Боже, колко лекарства. Постоянно го бомбардираха с такива неща. Мона разпознаваше повечето от тях, защото бяха често срещани и някои от по-възрастните Мейфеър ги взимаха често. Предимно лекарства за високо кръвно налягане и „Ласикс“, този отвратителен диуретик, който изкарваше целия калий от човека, както при Алисия, когато решаваше да отслабне. Имаше и три други опасни на вид лекарства, заради които вероятно той през цялото време изглеждаше така, сякаш се опитва да се събуди.

„Трябва да ти направя голяма услуга и да изхвърля всичко това на боклука, помисли си Мона. Ти имаш нужда единствено от отвара на вещица Мейфеър.“ Когато се прибереше у дома, щеше да прочете за тези лекарства в големия фармацевтичен справочник в библиотеката си. О, виж, „Ксанакс“. Това нещо може да превърне всеки в зомби. Защо му дават по четири таблетки на ден? Бяха взели това лекарство от майка й, защото тя го пиеше с шепи заедно с вино и бира.

Хм, тази стая май наистина носеше лош късмет. Мона харесваше красивия декоративен фриз над прозорците и полилея, но стаята определено носеше лош късмет. А и тук също се усещаше онази миризма.

Много слабо, но се усещаше, прекрасна миризма, миризма, която не принадлежеше на къщата и имаше нещо общо с Коледа.

Тя се приближи до леглото, което беше много високо, като повечето старовремски легла, и погледна чичо Майкъл. Профилът му се очертаваше ясно върху снежнобялата памучна калъфка на възглавницата — тъмни ресници и изненадващо открояващи се в тъмното вежди. Страхотен мъж, просто му влейте още малко тестостерон и ще получите огромен кроманьонец с рошави вежди и широки гърди. Но тук нямаше излишък на тестостерон и резултатът беше съвършен.

— О, прекрасен нов свят — прошепна тя, — в който има хора като този тук!^[2] Беше упоен, разбира се. Беше се отнесъл напълно.

Вероятно затова бе изгубил дарбата на ръцете си. Преди Коледа постоянно носеше ръкавици, казваше, че ръцете му са твърде чувствителни. Мона на няколко пъти се опита да го накара да говори за това, а тази вечер той отбеляза, че вече няма нужда от ръкавици. Е, разбира се, че няма да има, като взема по два милиграма ксанакс на всеки четири часа, плюс всички останали лекарства! Нали така бяха отнели и силите на Деидре, упояваха я. О, бяха пропуснати толкова много възможности. Но тази нямаше да пропусне.

А какво беше това сладко шишенце, „Елавил“? Не беше ли и то приспивателно? Боже, каква доза само. Цяло чудо бе, че Майкъл въобще успя да слезе долу тази вечер. И като си помислиш, че бе седяла на раменете му по време на парада. Горкият човек. Това си беше направо садизъм.

Тя докосна леко бузата му. Беше много гладко избръсната. Той не се събуди, само въздъхна още веднъж, дълбоко, почти като прозявка, но някак много по мъжки.

Мона знаеше, че може да го събуди, все пак той не беше в кома. Тогава й хрумна една много смущаваща мисъл. Вече беше правила секс с Дейвид тази нощ! По дяволите! Сигурно не беше опасно, но пък от чисто хигиенна гледна точка… Не можеше да събуди Майкъл, преди да вземе една хубава топла вана.

Хм. А досега дори не се бе сетила за това. И дрехите й бяха мръсни. Това му бе лошото да си на тринайсет. Не можеш да съобразиш всичко. Забравяш ужасно важни неща! Дори Алисия й го беше казала:

— В един момент си същински компютърен факир, а в друг пищиш, че не можеш да си намериш куклите. Казах ти, че куклите ти са в шкафа. Никой не ти пипа проклетите кукли! Нали знаеш, че те родих на тринайсет години!

— Да, точно така. Била си на шестнайсет, когато аз съм била на три и си ме оставила в „Мейсън Бланш“, изгубила си ме за цели два часа!

— Забравих те. Ясно! Не те взимах често в града!

Кой друг, освен една шестнайсетгодишна майка ще измисли подобно извинение? Е, не беше толкова лошо. Мона се вози нагоре-надолу с ескалаторите до насита.

— Прегърни ме — примоли се тя, загледана в Майкъл. — Аз имах ужасно детство! — Но той спеше непробудно, сякаш докоснат от вълшебна пръчка.

Може би не биваше да спи с него тази нощ. Искаше всичко да е перфектно. Не само защото бе спала с Дейвид и беше доста мръсна от пръстта на гробището. Имаше дори няколко сухи листа в косата, същинска Офелия, но вероятно не беше много секси.

Може би тази нощ бе подходяща за претърсване на тавана. Можеше да намери грамофона и да го отнесе. Може би щеше да открие и някакви стари плочи например, онази, която Древната Евелин все въртеше? Може би сега бе времето да се срещне в сенките с чичо Жулиен?

Но Майкъл лежеше там така апетитен, така великолепно несъвършен, нейният пролетарски Ендимион с леко изкривения нос и леките бръчки по челото, същински Спенсър Трейси, да, мъжът на нейните мечти. А един мъж в ръцете струва колкото два призрака насън.

И като стана дума за ръце, ето я ръката му, голяма и мека! Да, това беше мъжка ръка. Никой не би му казал: „Имаш пръсти на цигулар“. А тя винаги бе смятала такива мъже за секси — деликатни мъже, като братовчеда Дейвид, с голи брадички и одухотворени очи. О, цялата й представа за мъжественост се бе преобърнала, сега харесваше по-грубите, по-потайните, по-добрите.

Докосна брадичката на Майкъл и крайчеца на ухото му, врата му. Почувства къдравата черна коса. О, няма нищо по-меко и по-нежно от къдрава черна коса. Майка й и Джифорд имаха същата нежна черна коса. Червената коса на Мона никога нямаше да бъде такава. Долови аромата на кожата му, съвсем лек, превъзходен и топъл, наведе се и го целуна по бузата.

Той отвори очи, но като че не виждаше нищо. Мона легна до него — просто не можа да се сдържи, макар да знаеше, че навлиза в личното му пространство — а той се обърна. Какъв беше планът й? Хм… Внезапно почувства такъв копнеж по него. Дори не беше еротичен. Беше като някакъв зашеметяващ прилив на романтика. Искаше той да я прегърне и да я повдигне; искаше да я целуне и други такива неща. Мъжки ръце, не момчешки. Щяха да танцуват. Всъщност беше просто прекрасно, че в него нямаше нищо момчешко, че беше див звяр, както само някои мъже могат да бъдат, чепат, загрубял, някак прекомерно израсъл, с устни с цвета на кожата му и гъсти вежди.

Тя осъзна, че той я гледа, дори на светлината на уличните лампи лицето му беше бледо, но ясно видимо.

— Мона! — прошепна Майкъл.

— Да, чичо Майкъл. Забравиха ме. Голяма бъркотия беше. Може ли да остана тук през нощта?

— Трябва да се обадим на майка ти и баща ти, миличка.

Той понечи да седне, прекрасно разрошен, черната му коса падаше в очите. Наистина беше упоен, нямаше никакво съмнение.

— Не, чичо Майкъл! — каза тя бързо, но внимателно и сложи ръка на гърдите му. О, прекрасни бяха. — Татко и мама спят. Те си мислят, че съм у чичо Райън в Метаир. А чичо Райън си мисли, че съм у дома с тях. Не се обаждай на никого. Само ще ги притесниш, аз ще трябва да взема такси до вкъщи сам-сама, а не искам да го правя. Искам да остана тук тази нощ.

— Но те ще разберат, че…

— Кой, родителите ми ли? Можеш да ми вярваш — те няма да разберат нищо. Видя ли татко тази вечер?

— Да, видях го, скъпа. — Той се опита да потисне една прозявка, но не успя. Внезапно много се смути, сякаш не беше удобно да се прозява, докато говори за алкохолизирания й баща.

— Той няма да живее дълго — каза Мона отегчено. Не й се говореше повече за него. — Не мога да стоя в онази къща, когато и двамата са пияни. Там няма никого, освен Древната Евелин, а тя вече изобщо не спи. Само ги гледа.

— Древната Евелин — повтори той. — Какво хубаво име. Познавам ли я?

— Не. Тя не излиза от къщи. Каза им веднъж да те заведат при нея, но те не го направиха. Тя е моя прапрабаба.

— О, да, Мейфеър от Амелия стрийт — каза той. — Голямата розова къща. — Отново леко се прозя и се опита да се изправи още малко. — Беа ми показа къщата. Хубава е. Италиански стил. Беа каза, че Джифорд е израсла там.

Италиански стил. Архитектурен термин, късния деветнайсети век.

— Да, точно така, тя е типична нюорлиънска къща — каза Мона. — Построена е през 1882 година и е преустроена от архитект на име Съли. Пълна е с всякакви боклуци от плантацията, Фонтевро.

Той бе заинтригуван, но Мона не искаше да говорят за история и за хоросан. Искаше него.

— Е, ще ми позволиш ли да остана тук? Наистина много, много искам да остана тук, чичо Майкъл. Сега и без това няма много други възможности. Трябва да остана.

Той седна и се облегна на възглавниците, едва си държеше очите отворени.

Внезапно тя го хвана за китката. Той като че ли не усети, че му мери пулса, като истински лекар. Ръката му бе тежка и леко хладна, твърде хладна. Но сърцето му биеше равномерно. Това беше добре. Не беше зле като баща й. Той нямаше да преживее и шест месеца. Но не заради сърцето, а заради черния дроб.

Ако затвореше очи, Мона можеше да види камерите на сърцето на Майкъл. Виждаше всичко ясно, необяснимо и подробно, като на модерна картина вихър от ярки цветове, петна, линии и издуващи се форми! О, той беше добре. Можеше да легне с него, без да го убие.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — попита тя. — Тези лекарства. Изхвърли ги. Толкова много лекарства ще разболеят всекиго.

— Така ли мислиш?

— Говориш с Мона Мейфеър, една от онези Мейфеър, които знаят неща, недостъпни за другите. Чичо Жулиен е мой прапрапрадядо три пъти. Знаеш ли какво значи това?

— Че си негова наследница по три линии?

— Да, и на всички останали, по доста заплетени пътища. Без компютър никой не би могъл да разгадае тази бъркотия. Но аз имам компютър и го направих. Аз имам повече мейфеърска кръв от когото и да било в това семейство. И то защото мама и татко са твърде близки братовчеди, за да могат да се оженят, но татко забременил мама и… Но ние всички сме оплетени с такива връзки, така че това няма значение.

Тя млъкна, бъбренето беше номер, но той не беше подходящ за мъж на тази възраст, и то толкова сънлив. Трябваше да подходи по-майсторски.

— Е, ти си добре, голямо момче — каза му Мона. — Можеш да изхвърлиш лекарствата.

Той се усмихна.

— Значи ще живея, така ли? Пак ще се качвам по стълби, за да забивам гвоздеи?

— Ще размахваш чука като същински Тор — каза тя. — Но ще трябва да разкараш всичките успокоителни. Не знам защо те надрусват така, вероятно се страхуват, че ако не го направят, ще тъгуваш до смърт заради леля Роуан.

Той се засмя тихо и хвана ръката й с явна обич, но лицето му беше някак мрачно, очите му също, а за секунда и гласът му.

— Но ти вярваш повече в мен, така ли, Мона?

— Абсолютно. Аз съм влюбена в теб.

— О, боже! — изхили се Майкъл.

Тя бързо го хвана за ръката, сякаш той искаше да се отдръпне. Не, сега сърцето му си беше съвсем добре. Лекарствата го разболяваха.

— Влюбена съм в теб, но ти не бива да се притесняваш, чичо Майкъл. Просто бъди достоен за това.

— Да, точно така. Ще бъда достоен, точно това си помислих и аз. За едно малко момиче от „Светото сърце“.

— Но, чичо Майкъл, моля теее! — проплака тя. — Започнах с еротичните приключения, когато бях на осем. Не съм изгубила девствеността си, а изкорених всяка следа от нея. Аз съм напълно зряла жена, само се преструвам на малко момиче, седнало в края на леглото ти. Когато си на тринайсет и не можеш да опровергаеш това, защото всичките ти близки знаят, да си останеш малко момиче е просто вид политическо решение. Логично. Но, повярвай ми, не съм каквато изглеждам.

Той се засмя много, много иронично.

— Ами ако жена ми Роуан се прибере и те завари тук с мен, да говориш за секс и политически решения?

— Твоята жена няма да се прибере — каза Мона и в същия миг съжали за думите си. Не искаше да произнася нещо толкова ужасно, толкова депресиращо. Лицето му й показа, че и той мисли така. — Исках да кажа, че тя…

— Тя какво, Мона? Кажи ми. — Говореше тихо и ужасно сериозно. — Какво знаеш? Кажи ми какво се крие в малката ти мейфеърска главичка? Къде е жена ми? Хайде, изречи някакво пророчество.

Мона въздъхна. Опита се да говори съвсем тихо, като него.

— Никой не знае. Те са много изплашени, но не знаят. А аз имам усещането, че… тя не е мъртва, но… е, може би вече нищо няма да е същото. — Погледна го. — Разбираш ли какво имам предвид?

— Значи ти имаш чувството, че тя няма да се върне? Това ли искаш да ми кажеш.

— Да, нещо такова. Виж, аз не знам какво е станало в нощта на Коледа, нито пък искам ти да ми кажеш. Но сега държа ръката ти, нали? Ние говорим за случилото се и ти се притесняваш за нея, пулсът ти е добър. Ти не си толкова болен. Те те упояват. Прекаляват с грижите. Паникьосват се. Просто трябва да се изчистиш от лекарствата.

Той въздъхна някак пораженчески.

Мона се наведе напред и го целуна по устата. Мигновена връзка. Всъщност тя дори се стресна малко, а стресна и него. Но не последва нищо. Лекарствата не го позволяваха, сякаш притъпяваха целувката.

Възрастта имаше огромно значение. Да целунеш мъж, който е правил секс хиляди пъти, не е същото като да целунеш момче, което го е правило само два пъти. Да, механизмът бе същият, само трябваше да намери начин да го задейства.

— Чакай, скъпа, чакай — каза той нежно над лявото й рамо, докато се опитваше да я отблъсне.

Изведнъж почти я заболя от мисълта, че е с този мъж и вероятно няма да може да го накара да направи каквото иска от него. И може би никога няма да успее.

— Знам, чичо Майкъл. Но ти трябва да разбереш, че в това семейство има традиции.

— Така ли?

— Чичо Жулиен е спал с моята прапрабаба в тази къща, когато тя е била на тринайсет. Ето защо аз съм толкова умна.

— И хубава — каза той. — Но и аз си имам една семейна традиция. Тя се нарича морал. — Той вдигна вежди и се усмихна, хвана ръката й и я потупа така, сякаш Мона беше малко дете или коте.

Най-добре беше да отстъпи. Той изглеждаше по-замаян, отколкото в началото. Явно не биваше да го насилва. И все пак го желаеше до болка. Наистина, до болка желаеше да бъде с него и с целия свят на възрастните, който той олицетворяваше. Заседнала в детството, Мона внезапно се почувства някак странно объркана. За малко да заплаче.

— Защо не легнеш в предната спалня? — рече той. — Там е чисто и всичко е оправено. Стои си така, откакто Роуан я няма. Искаш ли да спиш там? Стаята е хубава. — Гласът му бе станал по-дрезгав. Очите му бяха затворени. Той погали нежно ръката й.

— Да, добре, става.

— Има и памучни нощници. На Роуан са. Аз й ги подарих. Ще са ти дълги. Но чакай малко, може би леля Вив е още будна. Трябва да й кажа, че си тук.

— Леля Вив е с леля Сесилия — каза Мона, като си позволи още веднъж да стисне ръката му. Тя като че ставаше по-топла. — Те станаха големи приятелки. Мисля, че леля Вив сега е почетна Мейфеър.

— Аарън. Аарън е във втората спалня — рече той, сякаш мислеше на глас.

— Аарън е с леля Беа. Отидоха в апартамента му в „Пончартрейн“, защото е твърде порядъчна, за да го заведе в дома си.

— Наистина ли? Беа и Аарън. Изобщо не съм забелязал.

— Няма как. Обзалагам се, че и Аарън скоро ще стане почетен Мейфеър.

— Е, няма нищо лошо. Беатрис е перфектна. Аарън има нужда точно от такава дама, която може да оцени един истински джентълмен. Не мислиш ли? — Очите му се затвориха отново, сякаш не можеше да ги задържи отворени.

— Чичо Майкъл, няма жена, която да не може да оцени джентълмен — каза Мона.

Той отвори очи.

— Ама ти всичко ли знаеш?

— Не. Ще ми се, но пък кой би искал да знае всичко? Сигурно ще е скучно. Ти как мислиш?

— Не мога да си го представя — каза той и се усмихна отново. — Ти си същински динамит, Мона.

— Почакай да ме видиш с памучна нощница.

— Не искам. Очаквам да се заключиш в стаята си и да заспиш. Аарън може да се върне, Еужения може да се събуди и да започне да броди из къщата…

— Да броди из къщата ли?

— Нали ги знаеш старите хора. Много ми се спи, Мона. На теб не ти ли се спи?

— Ами ако ми стане страшно в онази стая?

— Не мисля.

— Моля?

— Просто знам, че ти не се страхуваш от нищо. И ти знаеш, че аз го знам.

— Искаш да спиш с мен, нали?

— Не.

— Лъжеш.

— Няма значение. Няма да направя нещо, което не бива да правя. Скъпа, мисля, че трябва да се обадя на някого.

— Повярвай ми — каза тя, — ще си легна. Ще закусим на сутринта. Хенри казва, че правел прекрасни яйца по бенедиктински.

Той се усмихна замаяно, беше твърде уморен да спори, вероятно твърде уморен и да си спомни номерата на хората, на които искаше да се обади. Що за гадни лекарства бяха това. От тях едва успяваше да говори свързано. Тя ги мразеше. Никога не бе опитвала алкохол, нито пък бе пила каквито и да било лекарства.

Искаше умът й да е остър като бръснач.

Той се засмя внезапно и прошепна:

— Като бръснач!

О, значи я е чул. Тя не се замисли върху това, защото не осъзна, че не го е изрекла на глас. Усмихна се. Искаше да го целуне отново, но не вярваше това да помогне. Вероятно дори щеше да навреди. До няколко минути той щеше да спи като мъртвец. И тогава може би, след една топла вана, тя щеше да потърси грамофона на горния етаж.

Но той я изненада — отхвърли завивките и стана от леглото. Поведе я навън, олюлявайки се, но кавалерски.

— Хайде, ще ти покажа стаята — рече. Прозя се още веднъж и си пое дълбоко дъх, докато я водеше към вратата.

Предната спалня беше красива като в деня на сватбата. Имаше дори букет от жълти и бели рози на мраморната полица на камината — приличаше на букета, който бяха сложили тук в онзи ден. Белият копринен халат на Роуан бе на леглото, сякаш тя наистина щеше да се върне.

Майкъл спря за миг и се огледа, като че ли бе забравил какво трябва да направи. Опитваше се да си спомни защо бе дошъл. Ето какво могат да направят лекарствата с човека, лишават познатите неща от обичайния им контекст.

— Нощниците — каза той. Направи вял жест към отворената врата на банята.

— Ще ги намеря, чичо Майкъл. Връщай се в леглото.

— Нали наистина не те е страх, скъпа?

Боже, колко наивен беше.

— Не, чичо Майкъл — каза тя, — отивай да спиш.

Той я погледна, сякаш не можеше да разбере какво е казала, но бе решен да се погрижи за нея, да я успокои.

— Ако се уплашиш… — каза.

— Няма, чичо Майкъл. Само те дразнех. — Тя не се сдържа и се усмихна. — Аз съм тази, от която човек трябва да се бои. Поне през повечето време.

Той също не сдържа усмивката си. Поклати глава и си тръгна, като й хвърли последен синеок, възхитителен поглед, в който за миг пламъкът прогори пелената на лекарствата. После затвори вратата.

Банята имаше хубав мъничък газов нагревател и Мона го включи веднага. Имаше много дебели бели кърпи на рафта от ракита. Тя намери и памучните нощници, на горните рафтове на дрешника — дебели, старомодни нощници на цветя. Избра най-крещящата — розова на червени рози и пусна водата в дългата дълбока вана.

Свали внимателно розовата панделка от тафта от косата си и я сложи на тоалетката до четката за коса и гребена.

„О, каква прекрасна къща“, помисли си. Изобщо не приличаше на къщата на Амелия стрийт с нейните вани с лъвски крака и влажни изгнили дъски по пода; където малкото останали кърпи бяха разнищени и протрити, докато лели Беа не донесеше нова партида хавлии втора употреба. Единствено Мона ги переше; само тя переше в къщата, въпреки че Древната Евелин помиташе алеята, както наричаше тротоара, всеки ден.

Тази къща бе пример за това какво може да се постигне с любов. Да, стари бели плочки, но нов дебел килим в сливов цвят. Месингови кранове, които наистина работеха, и пергаментови сенници над аплиците до огледалото. Стол с розова възглавница; малък полилей с гипсов медальон и четири крушки от розово стъкло с формата на свещи.

— Парите, не забравяй за парите — беше й казала Алисия неотдавна, когато Мона обяви, че иска къщата да стане пак хубава.

— Защо не помолим чичо Райън за пари? Ние сме Мейфеър. Нали има завещание! По дяволите, достатъчно голяма съм да наема майстори, да наема водопроводчик. Защо всичко все се разпада?

Алисия бе махнала отвратено с ръка. Да помолиш някого за пари, означавало да му позволиш да ти се меси в живота. Никой на Амелия стрийт не иска полицията на Мейфеър да се намърда в къщата, нали? Древната Евелин не обича шума, нито непознатите мъже. Бащата на Мона не иска никой да му задава въпроси. И така нататък и така нататък. Все извинения.

А всичко ръждясваше, гниеше, разпадаше се и никой не правеше нищо по въпроса. Две от баните в задната част на къщата не работеха от години. Крилата на прозорците бяха счупени или запечатани с боя. О, списъкът бе безкраен.

Изведнъж една коварна мисъл се прокрадна в главата на Мона. Тя се бе прокраднала и преди, когато Майкъл й каза, че къщата й е в италиански стил. Какво ли би казал той за сегашното й състояние? Може би щеше да й обясни някои неща, като например, дали мазилката в нейната стая ще падне отново? Все пак би трябвало да знае. Нали с това се занимава, реставрира къщи. Ами да го заведе у дома да види къщата тогава.

Но тогава щеше да се случи неизбежното. Той щеше да види Алисия и Патрик постоянно пияни и щеше да се обади на чичо Райън, нещо, което все някой някога щеше да направи. Да, така щеше да стане. А леля Беа пак щеше да настоява да ги настанят в клиника.

Но това, което никой не разбираше, бе, че тези клиники носят повече вреда, отколкото полза. Алисия се връщаше оттам още по-луда, още по-нетърпелива да удави в алкохол нещастието си. Последният път бе станало особено лошо. Тя започна да троши всичко в стаята на Мона, която се опита да прикрие с гръб компютъра си.

— Да заключиш майка си в клиника! Ти го направи, нали? Ти и Джифорд. Ах, ти, лъжлива малка вещице, как можа да причиниш това на собствената си майка. Мислиш ли, че аз бих постъпила така с майка си? Ти си вещица, Древната Евелин е права, ти си вещица, махни тая панделка от косата си!

А след това се сбиха, Мона я хвана за китките и я забута назад.

— Стига, мамо, стига!

Алисия се отпусна като чувал картофи на пода, хлипаше и удряше с юмрук. След това последва нещо невероятно, Мона видя Древната Евелин на прага на стаята си, което означаваше, че бе прекосила дългия път по стълбите съвсем сама.

— Не бий детето! Алисия, ти си една нещастна пияница. И мъжът ти е жалък пияница.

— Това дете ме тормози! — зави Алисия.

Не, Мона повече нямаше да изпрати майка си в клиника. Но другите може би щяха да го направят. Никога не се знаеше. Най-добре беше да не води Майкъл там, дори и да искаше да й помогне да оправи къщата. Така, този план отпада. Минаваме на следващия.

Когато започна да се съблича, банята вече бе изпълнена с прекрасна пара. Мона изгаси осветлението, така че да остане само оранжевото пламъче на газовия нагревател, и потъна в топлата вода. Остави косата си да заплува по повърхността на водата, като на Офелия, която се отпуска към смъртта в потока.

Завъртя глава настрани, за да намокри дългата си коса, виждаше как червените кичури плават около нея. Започна да маха парченцата сухи листа. Господи! Едното май беше хлебарка! Колко гадно. Точно заради това косата й беше така гъста и блестяща — заради дългото киснене и плакнене. Водата от душа щеше да я сплеска. Мона обичаше косата й да е бухнала и гъста.

Парфюмиран сапун. Нима не го очакваше? И шишенце с гъст перлен шампоан. Тези хора знаеха как да живеят. Беше като в луксозен хотел.

Изми косата и тялото си съвсем бавно, наслаждаваше се на всеки миг, насапуниса се внимателно и се потопи във водата, за да отмие пяната. Може би все пак щеше някак да ремонтира къщата на Амелия стрийт, без да допусне семейната полиция. Може би ще успее да обясни на чичо Майкъл, че нещата трябва да се направят тихо и предпазливо, че не бива да говори с Патрик и Алисия. Но какво щяха да правят, когато Древната Евелин започнеше да гони работниците или да им забранява да използват шумни машини?

Беше толкова хубаво да е чиста. Отново си помисли за Майкъл, спящия гигант в леглото на вещицата.

Изправи се и посегна към хавлията. Изсуши енергично косата си и я метна напред, после назад. Обожаваше да е чисто гола. После излезе от ваната. Меката памучна нощница й създаде усещане за уют и сигурност, въпреки че, разбира се, й беше твърде дълга. Тя я вдигна леко нагоре като малко момиченце от старомодна картина. Точно така се и чувстваше. Така я караше да се чувства и панделката. Това бе любимата й маскировка — на малко старовремско момиченце — толкова любима, че вече преставаше да бъде маскировка.

Отново изсуши яростно косата си, после взе четката от тоалетката, огледа се за миг в огледалото и започна да се разресва енергично — от челото към раменете, за да може косата да изсъхне пригладена.

Топлината от газовия нагревател като че се кълбеше около нея, въздишаше и докосваше челото й с пръсти. Мона взе панделката и я постави на главата си. Видя как щръква на две места над челото й, като дяволски рогца.

— Чичо Жулиен, часът настъпи — прошепна и стисна здраво очи. — Дай ми насока. Къде да търся грамофона? — Тя се заклати напред-назад като Рей Чарлз, опитваше се да улови някой ярък момент от избледняващите сънища.

Дочу слаб далечен звук на фона на тихото жужене на газовия нагревател. Мелодия, която едва се чуваше. Цигулки? Не, музиката бе твърде тиха, за да определи инструментите, освен ако не бяха много, да… бяха… Отвори вратата на банята. Някъде от много далеч се чуваше валсът от „Травиата“. Пееше… сопраното. Тя започна да си тананика, не можа да устои, но така не чуваше добре мелодията! Господи, ами ако грамофонът беше долу в салона!

Мона тръгна боса, с кърпа, наметната като шал на раменете. Излезе в коридора и се наведе над перилата. Да, валсът се чуваше съвсем ясно, по-силно, отколкото в сънищата й. Жената пееше радостно на италиански, а ето че се чу и хорът, който звучеше на записа на старата плоча като чуруликане на ято птици.

Сърцето й внезапно заби учестено. Тя посегна към главата си и докосна панделката, за да се увери, че е закрепена добре. После захвърли кърпата на пода и тръгна към стълбите. В същия момент от вратите на двойния салон бликна мека светлина, която ставаше все по-ярка, докато Мона слизаше по стълбите. Вълненият килим бе груб под босите й ходила и когато тя случайно мерна пръстите на краката си, те й се сториха съвсем бебешки под дългата нощница, която трябваше да повдига също като момиченце от книжка с картинки.

Спря. Погледна надолу и видя, че вече не стои на червения вълнен килим. Стоеше върху ориенталска пътека, много износена и много тънка. Усещаше, че тъканта е друга, или по-скоро усети, че стои върху нещо по-овехтяло. Последва каскадата от рози в персийскосиньо и розово надолу по стъпалата. Стените също се бяха променили. Тапетите бяха прашно златисти, а далече долу, от тавана на салона, висеше непознат полилей, ограден с овален гипсов медальон с орнаменти на листа — изглеждаше доста кичозен, венециански, не можеше да си спомни да го е виждала някога. И по него имаше истински запалени свещи.

Усещаше миризмата на восъка. Сопраното продължаваше арията си в своя неизменен жизнерадостен ритъм. Сърцето й преливаше.

— Чичо Жулиен! — прошепна тя, имаше чувството, че ще избухне в сълзи. О, това беше най-страхотното й видение досега!

Погледна надолу към вестибюла. Шарките в него бяха великолепни. А през едната висока врата на салона, онази, през която преди много години един неин братовчед бе стрелял от същото това стълбище, тя видя, че стаята е променена и сега в нея танцуват малките пламъчета на полилея с газово осветление.

О, но килимът беше същият. Там бяха и столовете на Жулиен, онези със златната дамаска.

Тя забърза надолу, озърна се наляво и надясно, сякаш всеки детайл искаше вниманието й — старите газови аплици с техните надиплени ивици светлина и оловното стъкло около огромната входна врата, което го нямаше преди.

Музиката бе толкова силна, колкото вероятно бе възможно при стар грамофон. И виж само поличките, отрупани с малки керамични фигурки, и месинговият часовник на лавицата на едната камина, гръцките статуетки на другата, лъскавите завеси от мекото старо кадифе, чиито ресни се спускаха чак до лакирания под.

Рамките на вратите бяха боядисани в имитация на мрамор по модата от края на деветнайсети век! Первазите също. Газовите пламъци потрепваха на фона на облепения с тъмни тапети таван и танцуваха в ритъма на валса като малки кехлибари.

Какъв недостатък може да се открие в тази тъкан? Килимът беше същият като онзи, който бе видяла днес. Да, сега разбираше. Той беше на чичо Жулиен, и креслата бяха неговите, красиво наредени като за разговор в средата на помещението.

Тя вдигна ръце и затанцува на пръсти, в кръг, въртеше се, въртеше се, докато тясната нощница не се изду около нея като камбанка. Запя със сопраното, разбираше италиански без усилия, въпреки че бе последният език, който бе научила. Омагьосана от чистия ритъм, тя се залюля силно напред-назад от кръста, като оставяше косата си да се развява по лицето й и я отхвърляше отново назад, за да се пръсне по гърба. Очите й се плъзнаха по пожълтелите тапети на тавана, а после видя неясно големия диван, новия диван на Майкъл, само че сега не беше с бежова дамаска, а с протрито златисто кадифе, като драпериите, които висяха на прозорците — разкошни на потрепващата светлина.

Майкъл седеше неподвижен на дивана и я гледаше. Мона спря насред крачка, ръцете й се извиха надолу като на балерина и тя почувства, че косата й пада и се спуска отново по раменете. Той беше изплашен. Седеше по средата на дивана, облечен с памучната си пижама, и се взираше в нея, сякаш тя беше нещо ужасяващо или гротескно. Музиката продължаваше; Мона бавно си пое дъх, овладя ритъма на сърцето си и тръгна към него. Мислеше си, че ако някога е виждала нещо наистина страховито, това е гледката на Майкъл, седнал в тази стая, втренчен в нея, сякаш е на път да загуби разсъдъка си.

Той не трепереше. Той беше като нея. Не се страхуваше от нищо. Просто беше много тревожен, разстроен и ужасен от видението, да, и той го виждаше, трябва да го беше видял, и беше чул музиката, а когато тя се приближи и седна до него на дивана, той се обърна и я погледна с разширени от изумление очи. Тя притисна устни към неговите, дръпна го до себе си и бум, то се случи, верижната реакция премина през нея. Беше го получила. Той бе неин.

Майкъл се отдръпна за миг, сякаш да я погледне отново, сякаш да се увери, че наистина е там. Очите му още бяха замъглени от лекарствата. Католическата съвест спеше. Тя го целуна отново забързано и малко небрежно, а после посегна към краката му. О, беше напълно готов!

Ръцете му се сключиха около нея и той издаде тих извинителен стон, съвсем типичен за него, сякаш вече е твърде късно или нещо подобно, или като „Господи, прости ми“. Тя почти чу думите.

Дръпна го върху себе си и потъна дълбоко в дивана, усещаше праха, докато валсът продължаваше и сопраното пееше. Тя се изтегна под него, когато той се надигна, сякаш да я защити, а после почувства ръката му, леко, измамно трепереща, когато разкъса нощницата и докосна голия й корем, голото й бедро.

— Знаеш какво друго има там — прошепна тя и го дръпна силно към себе си. Но ръката му го изпревари и влезе нежно в нея, сякаш я разбуди, сякаш някой активира аларма, тя почувства как соковете й потекоха по краката й.

— Хайде, не мога да издържам повече — каза, усещаше как лицето й пламва. — Хайде, направи го. — Това вероятно звучеше твърде грубо, но в момента не можеше да се преструва на малко момиченце. Майкъл влезе в нея, причинявайки й сладостна болка, а после започнаха тласъците, тя изви глава назад и почти изкрещя: — Да, да, да.

— Добре, Моли Блум! — прошепна той дрезгаво и тогава тя свърши, отново и отново — скърцаше със зъби, едва издържаше, стенеше и пищеше през стиснатите си устни — също като него.

Някой беше вдигнал иглата на грамофона от плочата. Тя се обърна, той също, и видяха приведената фигурка на Еужения, черната прислужница. Стоеше печално до масата със скръстени ръце, вирнала брадичка.

И изведнъж вече нямаше никакъв грамофон. Диванът беше с новата дамаска. Приглушените светлини се смениха с електрически.

Еужения си стоеше просто така, заела тази праведна поза, взираща се в тях — преплетени на дивана.

— Господин Майк, какво правите с това дете! — рече тя.

Той беше объркан, смаян, засрамен, притеснен, вероятно готов да се самоубие. Изправи се, завърза връзките на памучната си пижама и се втренчи първо в Еужения, а после и в Мона.

Сега беше време да бъде Мейфеър. Време да бъде прапраправнучката на Жулиен. Мона се изправи и тръгна към старата жена.

— Искаш ли да си запазиш работата, Еужения? Тогава върви в стаята си и затвори вратата.

Тъмното сбръчкано лице на жената замръзна за миг от гняв, после омекна, когато Мона я погледна право в очите.

— Направи каквото ти казвам. Няма за какво да се тревожиш. Мона прави каквото реши. И Мона е подходяща за чичо Майкъл, знаеш това! Сега върви!

Дали я беше омагьосала, или просто бе надделяла? Нямаше значение. Мощта на вещицата си е мощ на вещица. Жената се предаде. Те винаги се предаваха. Беше почти страхливо да постъпва така, да ги принуждава по този начин. Но трябваше да го стори.

Еужения сведе поглед колебливо и забързано излезе от стаята с налудничава, крива невротична походка, а после хукна по стълбите с изненадваща бързина.

Майкъл седеше на дивана, взираше се в Мона с присвити очи, съвсем спокоен, сякаш се опитваше да си спомни какво се е случило, и примигна, за да покаже объркването си.

— За бога, Мона! — прошепна той.

— Готово, чичо Майкъл — каза тя. Внезапно гласът й изневери! Силата я напускаше. Усети треперенето. — Сега нека дойда с теб в леглото — прошепна тя, почти прекършена. — Защото наистина много, много се страхувам.

Лежаха в голямото легло в мрака. Мона се взираше в сатенения балдахин и се чудеше каква ли шарка е виждала в него Мери Бет. Майкъл беше напълно притихнал до нея, упоен и изтощен. Вратата беше заключена.

— Буден ли си? — прошепна тя. Ужасно й се искаше да го попита какво е видял, но не смееше. Още виждаше в ума си двойния салон, като някаква свещена кафеникава фотография — не беше ли виждала подобни, с газовите лампи и същите столове?

— Това не може да се случи отново, скъпа — рече той замаяно. — Никога, никога вече. — Беше я притиснал близо до себе си, но бе твърде сънлив и сърцето му не беше съвсем добре.

— Щом казваш, чичо Майкъл — прошепна тя. — Но ми се ще и аз да имах думата. — В леглото на Мери Бет, в леглото на Деидре. Тя се притисна още към него, чувстваше топлината на ръката му, отпусната вяло на гърдите й.

— Скъпа — прошепна той, — какъв беше този валс? Верди ли беше? „Травиата“? На това приличаше, но… — И заспа.

Тя лежеше до него и се усмихваше в мрака. Беше го чул! Беше там с нея. Обърна се и го целуна по бузата, но внимателно, за да не го събуди, а после заспа, свита до гърдите му, с ръка, пъхната под пижамата, до топлата му кожа.