Рьоне Госини
Малкият Никола (52)

Правим вестник

През междучасието Мексан ни показа подарък от кръстницата си: печатница. Това е кутия със сума ти гумени букви, те се наместват в една щипка и човек може да нареди така която дума си поиска. После това нещо се натиска върху мастилен тампон — също като онези в пощата, после върху хартия и думите излизат печатни, също като във вестника, дето го чете татко и все се кара, понеже мама му измъква страниците с роклите, рекламите и съветите за готвене. Адски щура е тая печатница на Мексан!

Мексан ни показа какво е направил досега с печатницата. Извади от джоба си три листчета, а на тях сума ти пъти и във всички посоки беше написано „Мексан“.

— Много по-красиво е отколкото на ръка — каза Мексан и наистина си беше така.

— Ей, момчета — обади се Рюфюс, — я да направим вестник, а?

Идеята беше адски щура и всички се навихме, дори Анян, който е любимец на учителката и обикновено не играе с нас през междучасията, а си преговаря уроците. Той Анян си е луд!

— Ами как ще наречем вестника? — попитах аз.

Тоя път работата се запъна. Едни искаха да го наречем „Страшни“, други — „Победител“, трети — „Великолепни“ или „Безстрашни“. Мексан настояваше да го кръстим „Мексан“ и се обиди, когато Алсест заяви, че това име било тъпо и той предпочитал вестникът да се нарича „Вълшебна“ като месарницата до тях. Решихме да измислим заглавието по-нататък.

— А какво ще има във вестника? — попита Клотер.

— Ами същите неща като в истинските вестници — каза Жофроа. — Разни там новини, снимки, картинки, разказчета за крадци и убити и курсовете на Борсата.

Ние си нямахме представа какви са тия курсове на Борсата. Жофроа пък ни обясни, че били едни ситни цифрички и татко му се интересувал най-много от тях. Ама на Жофроа не бива много да му се вярва: той е ужасен лъжец и не се знае какво приказва.

— Снимките няма как да ги печатам — рече Мексан. — Печатницата ми е само с букви.

— Можем обаче да слагаме картинки — предложих аз. — Аз знам как се рисува замък с хора, които го нападат, дирижабли и самолети, които хвърлят бомби.

— Аз пък рисувам карти на Франция с всичките департаменти — каза Анян.

— А аз веднъж нарисувах мама как си слага ролки на косата — обади се Клотер, — обаче мама ми скъса рисунката. Иначе татко си умря от смях, като я видя.

— Много хубаво — заяви Мексан, — само че ако задръстите всичко с вашите тъпи драсканици, няма да има място да отпечатаме нещо интересно във вестника.

Аз попитах Мексан дали иска да му бия един шамар, обаче Жоашен каза, че Мексан е прав — той например имал едно съчинение за пролетта, за което получил оценка „добър“, било гот да го отпечатаме, в него се говорело за цветя и за птичета, които чуруликат.

— А бе ти да не смяташ, че ще хабим буквите да печатаме твоето чуруликане? — обади се Рюфюс и двамата се сбиха.

— Мога да подбера задачи — предложи Анян, — а читателите ще ни изпращат отговорите. И ще им пишем оценки.

Всички изпокапахме от смях; тогава Анян се разплака, каза, че сме лоши, че все му се подиграваме, че ще ни обади на учителката и ще ни накажат, че няма да говори вече с нас и така ни се пада.

Жоашен и Рюфюс се биеха, Анян плачеше и едва се чувахме: мъчно се прави вестник с приятелчетата!

— А като отпечатаме вестника — попита Йодес, — какво ще го правим?

— Хайде и ти сега! — каза Мексан. — Ще го продаваме! Вестниците са за това: продаваш ги, забогатяваш и си купуваш, каквото си искаш.

— На кого ще го продаваме? — попитах аз.

— Ами на разни хора по улицата — рече Алсест. — Тичаш, викаш „извънредно издание“ и всичко живо ти дава пари.

— Само че вестникът ще е само един — каза Клотер. — Няма как да вземем пари от всичко живо.

— Ами ще го продам по-скъпо — рече Алсест.

— Защо пък ти? Аз ще го продам — заяви Клотер. — И без това пръстите ти са винаги мазни, ще изцапаш вестника и никой няма да иска да го купи.

— Ей сега ще видиш мазни ли ми са ръцете — каза Алсест и се пресегна и с двете към лицето на Клотер.

Това ме учуди, понеже обикновено Алсест мрази да се бие през междучасието — разсейва се и не успява да се наяде. Този път обаче Алсест доста се беше ядосал, така че Рюфюс и Жоашен се поотместиха, да могат и Алсест и Клотер да се бият. А ръцете на Алсест наистина са мазни. Винаги е хлъзгав, като се ръкуваш с него.

— Е, хубаво, разбрахме се — рече Мексан, — значи аз ще бъда директор на вестника.

— Я, откъде накъде? — попита Йодес.

— Ами че печатницата е моя! — каза Мексан.

— По-полека — викна Рюфюс, като дойде при нас. — Аз се сетих да правим вестник, аз ще бъда директор!

— Ей — обади се Жоашен, — бива ли да ме зарязваш така? Нали се биехме? И това ми било приятел!

— Стига ти толкова — каза Рюфюс, на когото му течеше кръв от носа, — победен си.

— Я не ме разсмивай — отвърна Жоашен, който беше целият издран, и двамата отново започнаха да се бият до Алсест и Клотер.

— Я кажи пак — мазен ли съм? — крещеше Алсест.

— Мазен си! Мазен! Мазен! — крещеше Клотер.

— Мексан — каза Йодес, — ако не искаш да те цапардосам по носа, трябва да признаеш, че директорът съм аз.

— Да не мислиш, че ме е страх от теб? — попита Мексан.

Според мен точно така си беше. Докато говореше, Мексан полекичка отстъпваше назад; внезапно Йодес го блъсна и печатницата падна, а буквите се разпиляха. Мексан се зачерви цял и се нахвърли върху Йодес. Аз се опитах да събера буквите, обаче Мексан ме настъпи по ръката. Изчаках Йодес да ми остави малко място и лепнах един шамар на Мексан, а след това пристигна Бульона (той е нашият възпитател, ама всъщност не се казва така) и ни раздели. Хич не беше весело, защото ни взе печатницата, каза, че всички сме хулигани, наказа ни да останем в училище след часовете, отиде да удари звънеца и след това отнесе Анян в амбулаторията, понеже му беше станало лошо. Не му е леко на Бульона!

Няма да правим вестник. Бульона отказа да ни върне печатницата, преди да е дошла лятната ваканция. Здраве да е! И без това — какво ли щяхме да съобщаваме във вестника.

Нали при нас никога нищо особено не се случва.