Лий Чайлд
61 часа (36)

36

Холанд и Ричър се заеха да обсъждат детайлите. Като хора, които търсят слабостите в дадена версия, не намират такива и убеждението в правотата им нараства. Корупцията в силите на реда обясняваше защо наблюдението на новодошлите в града не беше дало резултат. Корумпирано ченге в патрулна кола, което примигва с фаровете или вдига ръка през сваленото странично стъкло, обясняваше защо един опитен и предпазлив адвокат спира на някакъв път сред пустошта. Корумпираното ченге бе чуло по радиостанцията триумфалното съобщение на Холанд, което обясняваше смъртта на Питърсън съвсем скоро след това. Той бе преценил, че трябва да се действа веднага, още преди разсъмване. „Утре рано сутринта Питърсън ще се свърже с централата на Агенцията за борба с наркотиците във Вашингтон да ги запознае с детайлите“, беше казал Холанд. Пълно безумие. Корумпираното ченге бе спряло на празния паркинг и тревожно бе размахало ръце. Това обясняваше защо Питърсън бе спрял редом с него. Нищо неподозиращ, абсолютно неподготвен.

А включените сирени на затвора и задействането на кризисния план, които бяха ангажирали корумпираното ченге, обясняваха защо Джанет Солтър беше останала жива през всичките пет часа на обявената тревога.

— Грешката е моя — прошепна Холанд. — Моето съобщение по радиостанцията уби Андрю.

— И аз бих постъпил като теб — рече Ричър. — Всъщност съм го правил.

— Исках да му помогна.

— Непредвидени обстоятелства. Не се самообвинявай.

— Как да не се самообвинявам?

— Въпросът е защо е отишъл там. Не беше дежурен. Не е минавал случайно оттам, защото не му е на пътя.

— Той винаги беше дежурен. Такава му беше психиката. А пътят му за дома минава съвсем наблизо. С много малко отклонение. Не повече от две минути. Андрю си беше такъв — винаги готов да направи последен опит, да провери още едно място.

Ричър замълча.

— Според мен това е работа на мексиканеца — промърмори Холанд. — Оня, за когото чуваме разни неща.

— Платон — каза Ричър.

— Кога според теб е успял да вербува някой от нашите?

— Преди около година. Тази работа е подготвяна поне от година.

— С пари?

— Почти винаги става въпрос за пари.

— Кой е той?

— Не знам.

— Някой от новите, предполагам. Аз почти не ги познавам. И не им се доверявам. В участъка цари пълна бъркотия, което също е по моя вина. Не успях да си стегна хората.

Ричър замълча.

— Откъде ще започнем? — попита след кратка пауза Холанд.

— Кажи ми нещо повече за Каплър.

— Имал е проблеми в Маями. Нищо не е доказано, само слухове. Все пак става въпрос за Маями, където се въртят много пари от дрога.

— Страхотно.

— Само слухове, нищо повече.

— Трябвало е да го държиш под око. Лоуъл също. Какво му се е случило преди година? Би трябвало да държиш под око и онзи Монтгомъри. Хората, които се озовават на местопрестъплението сами, често се оказват и извършителите.

— Трябва ли да ги събера в участъка?

— По-добре да събереш всички. Целият шибан личен състав. Да ги вкараш тук, в тази зала. Само така ще бъдеш сигурен, че и твоят човек е между тях.

— Дали? — попита Холанд.

— Разбира се.

— Трябва ли да го направя?

Ричър замълча. Основен въпрос за всяко ченге. Ами ако греша?

— Екипът в къщата на мисис Солтър е чист — рече Холанд. — Никой не е излизал, никой не е чакал на празния паркинг. Всички имат алиби. Както и ти.

— Вярно, така е.

— Следователно мога да ги оставя на пост.

— Но първо трябва да ги предупредиш — каза Ричър. — Усети ли, че примката се затяга, твоят човек може да направи още един, последен опит.

— Те ще го заковат.

— Само ако ги предупредиш. Иначе какво ще се получи? Един колега просто се появява на вратата. Как ще го посрещнат? Първо стрелят, а после задават въпроси, а?

— Ще го заковат по-късно.

— Дори прекалено късно.

— Това би означавало самоубийствена мисия.

— Той може би е готов за нея. Дава си сметка, че рано или късно ще го хванат. Че каквото и да се случи, ще умре. Притиснат е до стената. Ще го изпържат на стола, независимо дали е убил двама или трима души.

— Може би изобщо няма да се появи. Може би няма да изпълни заповедта ми.

— Това би означавало да се саморазкрие. Все едно че рисува мишена на гърба си. И ще ти спести куп усилия.

— Въпросът е дали да ги събера още сега?

— На твое място бих го направил — каза Ричър. — Основното задължение на полицията е да прочиства улиците от престъпници.

 

 

Холанд проведе серия от телефонни разговори. Седем на брой, с четирите жени и тримата мъже, охраняващи мисис Солтър. С много необичаен контекст. Вярвайте само на себе си, защото между вас има убиец. После включи радиостанцията и обяви обща тревога. Всички служители трябваше да се явят в участъка в рамките на трийсет минути. Независимо къде са и с какво се занимават, независимо дали са на работа, или почиват. Което според Ричър беше малка тактическа грешка. По-добре би било просто да изиска присъствието им. И бездруго щеше да им трябва време, за да дойдат до тук. Но поставянето на краен срок, независимо колко е къс той, щеше да бъде сигнал за престъпника, че все пак разполага с време и свобода на действие, за да довърши делото си. При това в максимално удобна обстановка на объркване и хаос, с щъкащи навсякъде ченгета. Следващият половин час щеше да бъде крайно рискован.

Холанд остави радиостанцията и посегна към слушалката.

— Все още не сме уведомили Ким Питърсън — рече с въздишка той.

— Не го прави по телефона — спря го Ричър. — Не е хубаво.

— Знам. Възнамерявам да звънна на дежурния, защото ти ще я уведомиш. Дежурният ще те закара, а после ще те върне обратно. Мисля, че един час ще ти бъде достатъчен.

— Сериозно ли говориш?

— Аз нямам време. Ще бъда много зает.

— Но аз нямам статут — поклати глава Ричър. — Аз съм само един непознат, който минава оттук.

— Вече я познаваш. Нали пренощува в дома й?

— Това е твоя работа, а не моя.

— Но си го правил и друг път, нали?

— Няма значение.

— Сигурен съм, че си се справял добре.

— Не особено.

— Трябва да го направиш! — отсече Холанд. — Защото аз просто не мога, разбираш ли? Не мога!

 

 

След един час на място 1А в предната част на салона Платон започна да губи търпение. Нощните полети му бяха досадни. През деня имаше гледка, дори и от десет километра височина. Далечна и еднообразна, разбира се, но все пак гледка. Пътища, къщи и градчета, които му напомняха, че там долу има нови клиенти, които чакат да бъдат зарибени и обслужвани. Но през нощта не можеше да ги види. През нощта цареше мрак, прорязван само от далечни мигащи светлини.

Той стана и тръгна по пътеката. Покрай хората си към големия салон на икономична класа, освободен от седалките. Огледа екипировката, струпана на пода, а после се зае да я проверява. Защото той беше Платон, а другите не бяха.

Храната и водата не бяха интересни. Седем палта, седем шапки, седем чифта ръкавици. Всичките нови и удобни. Всъщност палтата не бяха палта, а дебели якета с пълнеж от гъши пух като на популярния анимационен герой Норт Фейс. Шест от тях бяха с нормални размери, а седмото — детско. Автоматите бяха „Хеклер & Кох“, модел МР5К, с къси цеви, смъртоносни. Любимото му оръжие. Имаше и седем малки раници с фенерчета и резервни пълнители.

След което той откри и един проблем. Ремъците на раниците трябваше да бъдат максимално отпуснати на дължина, за да могат да се сложат върху якетата. Ясно като бял ден, но въпрос на съобразителност, която не беше проявена.

Но той беше Платон, а те не бяха.

Стълбите бяха производство на американската компания „Уернър“. Алуминиеви, девет метра и половина в разгънато положение, изчислени да издържат товар от 113 килограма. Бяха облепени с жълти предупредителни стикери и леко потракваха от вибрациите на реактивните двигатели. Десет килограма всяка, общо тегло четирийсет килограма. Четири на брой. Щяха да ги зарежат там, а мястото им щяха да заемат четирийсет опаковани в пергамент блокчета. За какво са им четири безполезни стълби по обратния път?

Разбира се, същото важеше и за шестимата безполезни мъже. Те също щяха да бъдат зарязани. Четиристотин и осем килограма заменима плът и кръв срещу четиристотин и петдесет допълнителни блокчета метамфетамин? Никакво място за колебание.

Платон вече си представяше обратния път. Беше сигурен, че ще успее. Имаше много предимства, повечето от тях вродени и непреодолими. Неговият човек на земята беше само застраховка, нищо повече.

 

 

Кейлъб Картър беше възприеман като човек на най-ниското стъпало в йерархията. Той не знаеше много неща за йерархията. Знаеше малко за много неща, но по някакъв странен начин онова, което знаеше, изобщо не му помогна да получи добри оценки в гимназията и не му предложи никакви особени шансове да си намери добра работа. Затова той се обърна към Управлението на затворите. Принудителен избор, направен малко преди абитуриентската вечер. Като много подобни след него. Той премина специален курс на обучение, облякоха го в униформа от изкуствена материя, връчиха му радиостанция и го назначиха нощна смяна в общинския арест. Беше най-младият и неопитен член на екипа, състоящ се от четирима души.

Въпреки това бе погрешно да се твърди, че той стои на най-ниското стъпало в йерархията. Индианците не са били глупави и нарочно са поставяли най-важните хора най-ниско. На нивото на очите. Кой важен човек би желал да бъде на десет метра височина, където никой не може да го види? Това е като в супермаркетите — най-добрата стока се излага на лавици, които са на нивото на очите. Бързооборотната стока, която не се задържа независимо от високата цена. Големите корпорации плащат на експерти, които определят каква да бъде тя. Решаващо е нивото. На височината на очите. Следователно нископоставеният човек всъщност е високопоставен. И обратното. Образно казано. Всеобща заблуда. Лингвистична инверсия. Кейлъб Картър нямаше идея откъде се беше появила тя.

Нощното дежурство беше лесна работа. Заключваха килиите още преди да застъпят на смяна, а ги отключваха, след като смяната им беше свършила. Практически екипът на Кейлъб имаше само едно задължение — да следи за възникването на някой спешен медицински проблем сред обитателите на килиите. Понякога затворниците започваха да си блъскат главите в стените, а по устата им избиваше пяна. Повечето от тях нямаха представа какви лекарства трябва да вземат. Някои правеха опити да се обесят с крачолите на гащеризоните си, завързани на многобройни възли. Те бяха най-жалките.

Процесът на наблюдение включваше десет инспекционни обиколки, по една на всеки кръгъл час. Естествено, повечето от тях биваха прескачани. А понякога всички. Много по-лесно беше да си стоят в дежурната стая, да играят покер за центове, да гледат порно на компютъра или просто да дремят с тапи в ушите. Отначало Кейлъб изпитваше притеснение от това нехайство. Беше получил нова работа, очакваше го нов живот. Това го правеше умерено мотивиран. Беше готов да приеме задачите си сериозно. Но първата работа на всеки новак е да се приобщи към колектива. И той го направи. Месец по-късно вече не помнеше какво го беше разстроило в началото. Какво искаше от тях проклетата затворническа управа срещу десет долара на час?

Но размириците в голямата къща предната нощ промениха нещата. Началникът на смяната обяви три задължителни обиколки, като едната от тях осъществи лично. Тази вечер се очакваха още две такива. Но от началото й бяха изминали четири часа, без никой да помръдне. Явно нещата се връщаха към обичайната рутина. Напълно естествено беше именно Кейлъб да прояви инициатива, тъй като той беше най-важният човек на най-ниското стъпало в йерархията. И щеше да направи задължителната обиколка. Скоро, но не веднага, тъй като в момента беше влязъл в някакъв сайт с дебели голи мадами, позиращи в обори с домашни животни. Работата можеше да почака.

 

 

Ричър слезе от очукания седан на дежурния полицай и го изчака да се отдалечи. После тръгна към къщата. Имаше чувството, че навлиза в бял тунел. От двете му страни се издигаха почти двуметрови преспи сняг. В дъното алеята се разделяше на две. Наляво към хамбара, надясно към къщата. Вятърът духаше с неотслабваща сила. Земята беше плоска и равна. Никога не беше изпитвал такъв студ. Сигурен беше. Още един суперлатив беше станал действителност. Преди време, в началото на операция „Пустинен щит“, температурата в Саудитска Арабия беше скочила до шейсет градуса по Целзий. В момента наближаваше минус трийсет и пет, но поради вятъра усещането бе за минус петдесет. И двете крайности му бяха неприятни, но определено беше сигурен коя предпочита.

Стигна до разклонението и зави наляво към къщата. Алеята беше старателно почистена, посипана със сол и сгурия. Може би благодарение на последното домашно задължение на Андрю Питърсън. Работа за десетина минути, улесняваща носителя на новината за смъртта му.

Къщата се появи пред очите му. Червени дъски, червена врата, по която играеха синкавите отблясъци на луната. Топла жълтеникава светлина зад прозорците. Едва доловима миризма на изгорели дърва от комина. Ричър продължи да крачи напред. Беше толкова студено, че се чудеше как го прави. Крачеше като поразен от инсулт. Трябваше да се концентрира. Левият крак, после десният. Крачка, после още една. Направени с усилие на волята. Сякаш овладяваше нов вид спорт.

Той се добра до вратата. Изчака за момент, изкашля ледения въздух от дробовете си и почука. Дебелата ръкавица и неудържимото треперене превърнаха деликатното двойно почукване в някаква забързана поредица от глухи удари. Най-гадният звук на света. Семейството на полицая бе затворено в дома си, а някой чукаше на вратата. Далеч след полунощ. Никакъв шанс за добри новини. Ким го бе разбрала за частица от секундата. Единственият проблем беше колко време ще й трябва да се съвземе. Ричър знаеше какво се случва. Беше чукал на доста врати след полунощ.

Тя отвори. Един поглед й беше достатъчен да забрави и последната искрица надежда. Мъжът на прага не беше съпругът й. Той не беше загубил ключовете си в снега, не беше се напил, за да не може да улучи ключалката.

Тя се строполи на пода. Сякаш под краката й беше зейнала яма.

 

 

Кейлъб Картър взе от лавицата зад вратата голямото черно фенерче „Маглайт“ с четири батерии, а после провери радиостанцията си. Тя беше включена и работеше. Лъчът на фенерчето беше достатъчно силен. Батериите бяха нови. На стената висеше клипборд с химикалка, завързана с канап. Кейлъб се разписа за петата обиколка. Предишните четири подписа бяха фалшиви. Никой от останалите не му обърна внимание. Напусна дежурната стаичка и пое по коридора.

От гледна точка на юрисдикцията общинският арест беше напълно отделен от щатския затвор, който пък от своя страна беше отделен от федералния. Но трите места за лишаване от свобода използваха обща сграда. Така беше по-икономично и по-лесно за управление. В ареста лежаха предимно местни жители, които или не можеха да си платят гаранцията, или не им беше предложена такава. Предварителен арест. Невинни до доказване на противното. Кейлъб познаваше някои от тях от гимназията. Една четвърт от арестантите бяха вече осъдени и чакаха да бъдат преместени на друго, вече постоянно местожителство в рамките на системата.

Жалки негодници.

Килиите бяха шейсет, разположени в двуетажна сграда и разделени на четири секции по петнайсет. Долно източно крило, горно източно крило. Долно и горно западно. Етажите бяха свързани помежду си с метална стълба, намираща се в дъното на сградата, където стените се събираха под формата на буквата V. Зад нея бяха столовата и помещението за почивка, над тях втори етаж нямаше.

Всичките шейсет килии бяха заети. Както винаги. Парите идваха от други места. От град Пиер, Вашингтон и Бог знае още откъде. А тамошните политици явно държаха на пълноценното използване на своите инвестиции. В Болтън беше широко разпространено мнението, че когато в ареста има свободни килии, предстои затягане на закона. И обратно. Празното легло означаваше, че могат да ти щракнат белезниците и за два грама трева, намерена в колата ти. Но когато шейсетте килии са заети, за същото количество получаваш най-много някоя плесница зад врата.

Това се наричаше прилагане на закона. Кариерата, която беше избрал Кейлъб.

Той започна от далечния край на долното източно крило. Извървя разстоянието до стената, обърна се обратно и включи фенерчето. Този път крачеше значително по-бавно. Килиите бяха от лявата му страна. Качи фенерчето на рамото си. Това беше не само удобно, но и практично. Лъчът беше на едно ниво с погледа му. Отпред килиите имаха стоманени решетки. Леглата се намираха вляво. Пак там, но в дъното на килията, бяха монтирани умивалник и тоалетна. Срещу леглата имаше малки масички, които по-скоро приличаха на лавици. Върху леглата лежаха мъже. Повечето спяха и издаваха различни звуци. Изпод сивите чаршафи долитаха хъркане, ръмжене и пъшкане. Други бяха будни. Светлината на фенерчето се отразяваше в присвитите им, пъргави като на плъхове очи.

Кейлъб стигна до края на буквата V и зави в обратна посока, към долното западно крило. Петнайсет килии, петнайсет легла с петнайсет човека в тях. Дванайсет спяха, трима бяха будни. Никой от тях не изглеждаше неспокоен или изтерзан.

Изкачи стълбите и започна обиколката на горното източно крило. С абсолютно същия резултат. Нямаше представа защо бяха необходими тези обиколки. Затворът беше един склад, нищо повече. Нещо като евтин хотел. Дали хотелските служители проверяват клиентите си на всеки кръгъл час? Едва ли.

Процедурата беше не само тъпа, но и напълно излишна.

Пълна глупост.

Той подмина горния край на стълбището и пое по коридора на горното западно крило. Крачеше малко по-бързо от нормалното. Под светлината на фенерчето сенките на решетките мърдаха като живи. Килия номер едно. Празна отляво, свита фигура под завивката отдясно, будна. Килия номер две. Празна отляво, свита фигура под завивката отдясно, заспала. Положението беше същото и в килия номер три.

И така във всички килии до края на коридора. Дебелакът обитаваше номер шест. Той не разговаряше с никого, освен с рокера в номер седем.

Но рокера в номер седем го нямаше.

Килия номер седем в горното западно крило беше празна.