Сандра Браун
Френска коприна (25)

Глава двадесет и четвърта

— Тя…

— Какво? — настоя Касиди.

— Не знам — направи отчаяно изражение Джош. — Ако наистина съм се взирал след нея, както казвате, то е, защото бях не само бесен, но и напълно озадачен.

— От какво?

— От нея. Тя има особено излъчване, нали знаете.

— Не, не знам. Обясни ми.

— Не мисля, че мога да го опиша с думи.

— Опитай.

— Сякаш виждаше вътре в мен — рече той. — А аз се чувствах, сякаш я гледах през някакъв воал. Говорехме на един и същ език, а думите не отговаряха на това, което ми казваха очите й. Тя остана пълна загадка за мен.

— Какво, по дяволите, приказваш?

Всъщност Касиди съвсем точно разбираше Джош. Всеки един път, когато бе разговарял с Клер, с изключение на онази нощ, когато тя открито и свободно бе споделила страстта му, той се бе чувствал напълно прозрачен, докато нещо съществено от нейната същност винаги оставаше прикрито. Сякаш тя бе с маска. Знаеш, че е тя, но не можеш да я видиш както трябва.

— Знаех си, че няма да ми повярвате — измърмори Джош. — Затова не исках изобщо да го споменавам.

Надявайки се да изкопчи още някаква информация от разстроения млад мъж, Касиди излъга:

— Мисля, че ми наприказва един куп небивалици, за да ме пратиш да гоня вятъра.

Джош изруга и направи жест, сякаш се опитваше да намери точните думи, с които да изрази мислите си.

— Никога не бях се срещал с тази жена лице в лице, но изпитах странното чувство, че я познавам. Или още по точно, че тя ме познава. По дяволите, нищо не разбирам. При татко постоянно идваха разни хора. Може някой път да съм се засякъл за малко с нея и да си спомням за това само подсъзнателно.

Той престана да крачи и се извърна с лице към Касиди.

— Току-що ми хрумна нещо. Може би Клер Лоран е опитала същата тактика с баща ми и когато той й е отказал, тя го е убила. Мислили ли сте за този вариант?

Без да му отговаря, Касиди се изправи и тръгна към вратата. Там спря за миг, обърна се и каза със заплашителен тон:

— Джош, ако си ме лъгал, ще се върна и здравата ще пострадаш. Ще издърпам долната ти устна нагоре, докато покрие главата ти, и после надолу по гърба ще я натикам в задника ти. — Той насочи показалеца си към него. — Питам те за последен път. Срещал ли си се с Клер Лоран преди тази вечер?

Джош преглътна с видимо усилие.

— Не. Кълна се в гроба на майка си.

Отвън Касиди изостави суровото изражение. Идваше му прекалено изтощително. Той се завлече до колата си изведнъж сломен от умора. Докато караше към апартамента си, очите го пареха и реагираха раздразнено от всеки блеснал фар насреща му. Но той осъзнаваше, че веднага щом легне в леглото си, очите му ще се отворят широко и няма да може да заспи поне до зори.

Влезе в задушната дневна на апартамента си, набързо прегледа пощата и се замъкна до спалнята. Докато изучаваше изпитото си отражение в огледалото над мивката в банята, той осъзна защо се чувства като бегач след изтощително състезание. Тази вечер се бе уверил, че Клер не го е излъгала за срещата си с Джош, но междувременно се бе натъкнал на друга възможна причина тя да е убила Джексън Уайлд.

* * *

Касиди бе оставил Клер много разстроена. Дълго след като заключи вратата на „Френска коприна“ зад него, тя не помръдна оттам, опряла глава на хладния метал. Беше се надявала срещата й с Джош да остане абсолютна тайна. Отсега нататък трябваше да бъде двойно по-предпазлива. Сигурно бе изпратил цивилни полицаи, които да я следят непрестанно.

Тази мисъл я потресе по няколко причини. Първо, така отново се нарушаваше правото й на личен живот. Второ, независимо от променената насока на разследването тя и всички свързани с „Френска коприна“ явно още си оставаха сред заподозрените. А най-неприятно от всичко бе, че мъжът, с когото бе имала интимна близост, сега упражняваше такава огромна власт над живота й.

Демонстрацията му насила разваляше спомена за нежната и страстна нощ, сякаш някой безчувствен и коравосърдечен човек бе захвърлил прекрасен букет рози в калта. Цветята си бяха още цветя, но тяхната красота бе безвъзвратно загубена.

С тази тъжна мисъл Клер се отдръпна от вратата и се отправи към товарния асансьор. Когато го доближи, чу, че той се движи, и след миг видя Ясмин да отваря вратата.

— Здравей — каза тя, опитвайки се да прозвучи по-бодро, отколкото се чувстваше. За съжаление видът на Ясмин не я зарадва. Тя й беше още една грижа. — Пак ли ще излизаш тази вечер?

— Да, за малко.

— Искаш ли компания? Мога да се обадя на Хари да дойде при мама.

— Извинявай, но имам други планове — поклати глава приятелката й.

Клер положи всички усилия да задържи усмивката на лицето си.

— Радвам се, че пак започна да излизаш. Вече се тревожех за теб.

— Не е трябвало, всичко е наред.

— Знаех, че ще се справиш. Вземи колата ми, ако искаш.

— Не, благодаря. Ще извикам такси.

За да не любопитства излишно, Клер не попита Ясмин къде отива. Не можеше да отгатне и по дрехите й. Беше си облякла семпла копринена рокля. Прасковеният цвят подчертаваше мекото сияние на кожата й. Естествените къдрици на косата й ограждаха лицето с абаносовия си блясък. На ушите й висяха големи златни дискове. Неизменните гривни подрънкваха около тънките й китки. Изглеждаше изключително красива и Клер й го каза.

— Благодаря, постарах се да изглеждам добре тази вечер.

— Ти винаги изглеждаш добре — призна Клер и в спонтанен изблик прегърна приятелката си.

Ясмин отвърна на прегръдката.

— Благодаря ти за всичко, Клер.

— Няма нужда да ми благодариш. Не ти бе лесно напоследък.

— Но ти остана моя приятелка, когато всички други ме забравиха.

— Никога няма да те изоставя. Можеш да разчиташ на това. — Прегърна я още по-силно. — Приятно прекарване и се пази.

— Познаваш ме добре, скъпа. — Ясмин се отдръпна и й намигна. — Винаги съм на върха.

Клер се засмя. Това бе старата неотразима Ясмин. За миг се зачуди дали Алистър Петри не й се е обадил да се сдобрят. Това би обяснило специалните грижи, които бе положила за външността си тази вечер.

— Да се тревожа ли, ако закъснееш?

— Не, не ме чакай. Чао. Ще включа алармата, като излизам.

— Благодаря. Чао.

Клер я изчака да прекоси целия първи стаж до външната врата. Там Ясмин се обърна и й махна весело. Дори и от такова разстояние се чуваше подрънкването на гривните й. Горе Клер надникна в стаята на майка си и се успокои, като я видя да спи дълбоко. Тъкмо затваряше вратата на стаята на Мери Кетрин, когато подуши дим и се закова на място. По време на ремонта на старата сграда Клер бе платила доста пари за противопожарни детектори. Въпреки тях и автоматично включващите се пръскалки Клер продължаваше да е параноичка на тази тема.

Сега проследи откъде идва пушекът и стигна до спалнята на Ясмин. Отдавна не бе влизала там, но преди раздялата си с Алистър Петри приятелката й рядко затваряше вратата на стаята си. Сега Клер не се поколеба да влезе вътре и да провери какво става.

Щом прекрачи прага и влезе в стаята, едва не изпадна в шок от това, което видя и подуши. Притисна ръка към носа си и се доближи до саморъчно направения върху нощното шкафче олтар. По края му имаше кръг от димящи догарящи свещи, които хвърляха трептящи сенки върху стените. По повърхността на шкафчето бяха разпръснати някакви неразгадаеми билки и масла, които отчасти бяха причината за зловонното в цялата стая.

В центъра на олтара имаше груба глинена купа, пълна с нещо, което приличаше на останки от някакво дребно животно. В някой предишен момент сигурно ясно се бяха виждали органите на животното. Сега всичко бе някаква отвратителна пихтия. От мириса Клер едва не повърна.

На повърхността на тази смес внимателно бе капано с кръв, за да се оформят определени фигури. Малката кукла с образа на Алистър Петри, която Ясмин бе показала на Клер сутринта след раздялата, сега бе обезглавена и кастрирана, а една огромна игла бе забодена в гърдите й.

— Божичко! — изстена Клер и се отдръпна от ужасяващата гледка. — О, божичко, Ясмин! Не!

Веднага щом Хари пристигна в отговор на трескавото й телефонно обаждане, Клер се втурна към колата си и се отправи към тежкарския квартал край езерото Пончартрейн, където живееше конгресмен Алистър Петри заедно с жена си и децата си. Клер неспирно се молеше да не пристигне прекалено късно.

* * *

— Да ви изчакам ли? — Шофьорът на таксито прехвърли ръка през облегалката на седалката си и погледна ослепителната пътничка.

— Не, благодаря. — Ясмин му подаде двайсетдоларова банкнота. — Задръжте рестото.

— Благодаря, мис. Оценявам щедростта ви. Вижте, не ви ли познавам отнякъде? Да не сте някоя известна личност?

— Бях фотомодел. Сигурно сте виждали снимките ми в списанията.

Той се плесна по челото.

— Боже господи! Как не се сетих! — Той се ухили и показа кривите си, пожълтели от тютюн, зъби. — Кой би помислил, че ще ви возя в таксито си? Единствената друга знаменитост, която съм возил, бе онази от готварското шоу по телевизията. Джулия някоя си. Вижте, с удоволствие ще се върна да ви откарам обратно. Мога да ви дам номера си. Обадете се, когато сте готова да тръгвате.

Ясмин поклати глава и се усмихна.

— Благодаря.

— Ами, довиждане, за мен бе удоволствие.

Той превключи на скорост, махна на Ясмин и потегли. Тя го изчака да се отдалечи. Усмихваше се, стана й драго, че е зарадвала този човечец. Той сигурно щеше да говори за нея месеци наред, може би години. Щеше да разказва на всички, че е возил Ясмин в колата си в нощта, когато тя е станала особено известна.

— Желая ти късмет, захарче — прошепна тя в тихата вечер. Застанала на тротоара, огледа голямата къща от другата страна на улицата. Беше като от пощенска картичка. Дори и испанският мъх по клоните на дъбовете отпред бе идеално разположен.

По тъмния прозорец на трапезарията вече нямаше кръв. Бяха я измили още на следващата сутрин, след като Ясмин бе платила да „доставят“ тук мъртвото пиле. Беше минала с колата на другия ден, за да провери. Нямаше и следа от ужаса, който се надяваше, че е причинила на онзи самодоволен кучи син с пратката си.

Но той не знаеше какво е ужас. Все още не.

Ясмин слезе от тротоара и тръгна да пресича улицата. Бръкна в голямата си кожена чанта и извади револвера. Въпреки че бе проверявала барабана му десетки пъти през дългия следобед, докато чакаше да се мръкне, видя още веднъж дали е зареден.

Тръгна по тясната алея, която разделяше моравата на две идеално оформени половини. Вървеше с широки и уверени крачки — така, както го бе правила години наред по модните подиуми из целия свят. Ню Йорк, Париж, Милано — никой друг нямаше походката на Ясмин, никой не можеше да я имитира. Много манекенки се бяха опитвали, но никоя не бе успяла да комбинира като нея чувственото движение на бедрата и раменете с елегантност и грация.

Поколеба се само за миг, преди да стъпи на най-долното стъпало към верандата, после бързо ги изкачи, стигна до входната врата и натисна звънеца.

* * *

— Татко, в събота е мачът ми. Този път ще успееш ли да дойдеш? Аз съм вратар.

Алистър Петри се пресегна през масата в кухнята и разроши косата на сина си.

— Ще се постарая. Не мога да ти обещая, но ще опитам.

— Ей, това ще е страхотно! — засия лицето на момчето.

От инцидента с пилето, който бе съкратил живота му поне с десет години, Алистър се бе променил коренно. Дни наред не можеше да преодолее ужаса си и се осмеляваше да излезе от къщи само когато се налагаше, и то в компанията на телохранителите, които бяха наели по настояване на Бел.

Докато изнасяше речите по предизборната си кампания, коленете му не спираха да треперят, защото постоянно се страхуваше от наемни убийци. Нощем сънуваше кошмари как куршум пръсва като зряла диня челото му. Винаги осъзнаваше, че това е екзекуцията му, и се събуждаше разтреперен и бълнуващ.

Бел бе неизменно до него, за да го успокои и утеши. Притискаше треперещото му тяло до своето и го уверяваше отново и отново, че бившата му любовница е изляла цялата си жлъч в онзи отвратителен и дивашки жест с пилето и че всичко е вече минало.

Не пропускаше да пусне и малко от жилото си, разбира се. „Каквото си посял, това ще пожънеш, Алистър.“ „Каквото повикало, това се обадило.“ „Греховете ти винаги те намират.“ Имаше неизчерпаем запас от поговорки, всичките с библейски подтекст.

Те се забиваха като стрели в съзнанието му и постоянно отекваха в мислите му. Доста време щеше да мине, докато събере отново кураж да кръшка. Беше си научил урока. Когато желанието му наистина вземеше връх, щеше първо да се увери, че въпросната мадама няма ни най-малка представа от вуду. То може и да бе безобидно, но ти внушаваше ужасии по най-гадния възможен начин.

Постепенно, когато започна да изглежда, че мъртвото пиле е наистина изолиран инцидент и единствена проява на отмъщението на Ясмин, Алистър взе да се отпуска. Върна се към обичайния си трескав график на срещи, събрания и митинги. Освободи телохранителите. А семейното щастие бе единственият резултат от цялата история. Сега вече се прибираше вкъщи възможно най-често. Целуваше децата за лека нощ всяка вечер и отделяше достатъчно време да размени по няколко изречения с всяко от тях.

Бел подпомагаше кампанията му още по-активно. Двамата рядко се разделяха. Тя го държеше съвсем изкъсо, но точно сега той нямаше нищо против това, защото тя бе обещала да не намали и да не оттегли финансовите дарения за кампанията, които се стичаха от нейните лични банкови сметки и тези на многобройните й роднини.

Семейството обаче все още не бе подновило навика си да вечеря в официалната трапезария.

Тази вечер се бяха събрали около масата в уютната и просторна кухня. Човек не би могъл да си представи по-ярка картина на домашна хармония. За десерт имаше прясно изпечен ябълков пай и ароматът на канела се носеше из ярко осветената стая. Те бяха едно най-обикновено американско семейство — ако се изключеше прислужницата, която по даден от Бел знак започна да прибира чиниите и да ги поставя в миялната машина.

— Татко?

— Да, скъпа? — Алистър се обърна към дъщеря си.

— Днес нарисувах твой портрет в училище.

— Така ли?

— Да, нарисувах те как изнасяш реч на фона на американското знаме.

— Наистина ли? — възкликна той. — Хайде, донеси рисунката да я видим.

— Мамо, ще ме извиниш ли за момент? Трябва да я взема от чантата си горе.

— Разбира се, скъпа — усмихна се Бел.

Малката стана от стола и хукна към стаята си. Тъкмо отвори вратата на кухнята, когато на външната врата се позвъни.

— Аз ще отворя. — Тънкият й детски глас отекна в стаите. Чу се как маратонките й скърцат леко по дървения под, заглъхвайки от време на време, когато тя стъпваше върху някой от килимите.

Телефонът иззвъня. Прислужницата вдигна слушалката.

— Дом Петри.

Чу се, че предната врата се отваря.

— Не — каза прислужницата. — Тук няма никой с такова име.

— Кой беше? — попита Бел.

— Грешка. Някаква истерична жена търсеше някой на име Ясмин.

Алистър пребледня и скочи на крака.

— Ясмин?

Бел го изгледа. И на двамата едновременно им хрумна една и съща ужасяваща мисъл. Бел попита:

— Това ли…

— Да — отвърна Алистър, който вече отваряше вратата на кухнята.

— Какво има, мамо?

— Нищо, синко.

— Изглеждаш странно.

Прислужницата се обади:

— Мисис Петри? Нещо не е наред ли?

— Глупости — отвърна бързо Бел. — Какво може да не е наред?

И тогава се чу изстрелът.

* * *

— Не, не затваряйте! — извика Клер в слушалката на уличния телефон. Чу сигнала за свободна линия и затръшна слушалката на мястото й. — Казах ви да не затваряте!

След като се бе изгубила безнадеждно в този район, който изобщо не познаваше, тя бе спряла при един уличен телефон, за да се обади на семейство Петри. Не бе сигурна точно как да ги предупреди и непохватно набра номера, който откри в указателя. Отговориха й още на първото позвъняване, но това бе икономката, която, като чу истеричния глас на Клер, бързо затвори, приемайки, че е грешка.

Пусна нова монета и набра повторно. Този път даде заето.

— Хайде, хайде, моля ви. Моля ви! — Повтори опита си. Телефонът звъня дълго, без никой да го вдигне. Реши, че може в бързината да е объркала някоя цифра, и набра от ново. Пак никой не вдигна.

Малко по-късно дочу звука на приближаващи се сирени. Ужасът, който досега само се прокрадваше у нея, сграбчи сърцето й безмилостно.

— О, не! Моля те, божичко, само не това!

Но молбите й не се сбъднаха. Тя видя полицейските коли и линейката, които профучаха край нея. Клер изпусна слушалката и изтича в колата си, за да ги последва. Когато спряха пред една къща, тя изскочи от автомобила си и попита един облечен с пижама съсед:

— Чий дом е това?

— На конгресмен Петри.

Полицаите вече се суетяха по поляната пред къщата, а мъжете от линейката тичаха с една количка към отворената врата. Клер избута недоумяващия съсед настрани и се втурна нагоре по поляната. Един полицай се опита да я спре, но тя не обърна внимание на виковете му.

— Приятелката ми се нуждае от мен.

Останала съвсем без дъх, тя стигна до стъпалата на верандата, изкачи ги и изтича към групичката хора, скупчени пред входната врата. Беше закъсняла! Ясмин го бе убила! Трескаво се огледа за Ясмин сред мрачните и объркани хора.

Изведнъж очите на Клер срещнаха погледа на Алистър Петри. Тя едва не извика от облекчение. Той изглеждаше замаян, но невредим.

После забеляза, че е изпръскан с кръв, която не бе негова. Стоеше в локва от кръв, която нарастваше заради струйката, идваща изпод найлоновото покривало.

Очите на Клер отново се сведоха към трупа и сега тя забеляза нещо, което й бе убягнало първия път — една красиво оформена ръка, дълга и тънка, с цвят на кафе с мляко.

Около китката имаше лъскави златни гривни.