Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (5)

РАЗКАЗ ЗА МЛАДИЯ СВЕЩЕНИК

Преподобният мистър Саймън Ролз се беше отличил в етичните науки и бе особено сведущ в теологията. Студията му „Върху християнската доктрина за обществения дълг“ в момента на публикуването й му спечели известна слава в Оксфордския университет, и в духовните и научните кръгове се говореше, че младият мистър Ролз е замислил внушителен труд — както разправяха, цял том — за влиянието на църковните отци. Тези успехи, тези амбициозни планове обаче съвсем не му помагаха да се издига служебно и той все още търсеше място за енорийски свещеник, когато, при една случайна разходка из тази част на Лондон, спокойната, великолепна гледка на градината, стремежът към усамотение и научна работа и евтината квартира го накараха да се настани у мистър Рейбърн, градинаря от Стокдъвлейн.

Той имаше навик всеки следобед, след седем-осем часа работа върху свети Амвросий или свети Йоан Златоуст, да се поразходи между розите, отдаден на съзерцание. И обикновено това бяха едни от най-продуктивните му моменти за деня. Но дори искрената жажда за размисъл и увлечението по чакащите решение сериозни проблеми не са винаги достатъчни, за да предпазят разума на философа от малки сътресения и досег със света. Тъй че когато завари окъсания и облян в кърви секретар на генерал Вендилър в компанията на своя наемодател, като видя как той пребледня и се мъчеше да отбягва въпросите, и особено когато най-невъзмутимо отрече самоличността си, мистър Ролз бързо забрави и светии, и отци, обзет от съвсем простосмъртно любопитство.

„Невъзможно е да се лъжа — мислеше си той. — Няма съмнение, това е мистър Хартли. Но как се е насадил така? Защо отрича името си? И каква работа може да има с този долен мошеник, моя хазяин?“

Докато размишляваше така, друго странно обстоятелство му направи впечатление. От един нисък прозорец до вратата надзърна мистър Рейбърн и се случи тъй, че очите им се срещнаха. Градинарят изглеждаше смутен и дори разтревожен и тутакси щората на прозореца се спусна рязко.

„Може пък да е в реда на нещата — размишляваше мистър Ролз, — дори съвсем в реда на нещата, но, откровено казано, чини ми се, че тук има нещо нечисто. Подозрителни, потайни, лъжат, боят се да не ги видят — бога ми — мислеше си той, — и двамата май кроят някаква низост.“

Детективът, който се крие у всеки от нас, се пробуди и заговори в сърцето на мистър Ролз и с бърза, енергична стъпка, която никак не приличаше на обичайната му походка, той почна да обикаля градината. Когато стигна мястото, където Хари бе извършил своя акробатически номер, изведнъж погледът му падна на един прекършен розов храст и следи от стъпки по земята. Вдигна глава нагоре и видя драскотини по тухлената стена, а на една счупена бутилка се развяваше парче от панталон. Значи така е предпочел да влезе добрият приятел на мистър Рейбърн! Ето как секретарят на генерал Вендилър е дошъл да се любува на цветната градина! Като се наведе да огледа земята, младият свещеник си подсвирна тихо. Разбра къде точно бе паднал Хари след опасния си скок, разпозна плоското стъпало на мистър Рейбърн, забило се дълбоко в почвата, когато вдигаше секретаря за яката; щом се вгледа по-внимателно, различи като че ли следи от пръсти, сякаш нещо се е разпиляло и после трескаво е събирано.

„Ей богу — рече си той, — работата става много интересна.“

Точно в тоя момент съзря нещо, почти изцяло зарито в земята. След миг изрови една изящна позлатена марокенена кутия със закопчалка. Тя беше здраво затъпкана в пръстта, затова в прибързаното си търсене мистър Рейбърн не я бе забелязал. Мистър Ролз отвори кутията и ахна от смайване, близко до ужас: на възглавничка от зелено кадифе лежеше изумително голям и чист диамант. Той беше колкото паче яйце, красиво оформен и без никакъв дефект, а когато слънцето го огря, светна като електрическа лампа и като че пламтеше на дланта му с хиляди адски огньове.

Мистър Ролз не разбираше твърде от скъпоценни камъни, но от само себе си се виждаше, че Диамантът на раджата е истинско чудо; ако го намери някое селянче, ще се втурне с вик към най-близката селска къщурка, а дивак ще се просне благоговейно пред такъв чуден фетиш. Погледът на младия свещеник беше обаян от красотата на камъка, мисълта му — поразена от неговата неизчислима стойност. Той знаеше, че държи в ръката си нещо, което превишава дохода на един архиепископ за много години, с което могат да се построят катедрали, по-величествени от Елийската или Кьолнската, че този, който го притежава, е избавен за вечни времена от първородното проклятие и може спокойно и безгрижно да се отдаде на наклонностите си, без трудности и пречки. А когато неволно го обърна, лъчите отново се отразиха в него с още по-силен блясък и сякаш го пронизаха в сърцето.

Често човек за миг се решава на някаква смела стъпка, която не е съзнателен плод на размишление. Така стана и сега с мистър Ролз. Той се огледа бързо, но подобно на мистър Рейбърн видя пред себе си само обляната от слънце цветна градина, високите върхове на дърветата и къщата със спуснатите щори, после мигновено затвори кутията, пъхна я в джоба си и закрачи бързо към работния си кабинет, сякаш бе извършил някакво престъпление.

Преподобният Саймън Ролз бе откраднал Диаманта на раджата. Рано следобед полицията дойде с Хари Хартли. Градинарят, обезумял от ужас, с готовност предаде съкровището си, скъпоценностите бяха проверени и описани в присъствието на секретаря. Колкото до мистър Ролз, той се показа изключително любезен: разправи откровено каквото знаеше и изказа съжаление, че не може да помогне с нищо повече на полицаите в изпълнението на служебния им дълг.

— Все пак — додаде той — предполагам, че работата ви е почти привършена.

— Съвсем не — отговори представителят на Скотланд ярд и разказа за втория обир, жертва на който бе станал самият Хари, описа на младия свещеник по-важните от все още ненамерените скъпоценности, като се спря по-специално на Диаманта на раджата.

— Сигурно струва цяло състояние — забеляза мистър Ролз.

— Десет състояния… двайсет състояния — възкликна полицаят.

— Колкото е по-ценен — подхвърли Саймън хитро, — толкова по-трудно може да се продаде. Такова нещо има особености, които не могат да се прикрият, и според мен човек по-лесно би продал катедралата „Свети Павел“.

— Е, разбира се! — каза полицаят. — Но ако крадецът е умен човек, ще раздели диаманта на три или четири части и пак ще има достатъчно, за да стане богат.

— Благодаря ви — рече свещеникът. — Не можете да си представите колко ми беше интересно да разговарям с вас.

Тук представителят на властта призна, че наистина има много интересни неща в работата им, и незабавно си тръгна.

Мистър Ролз се прибра в стаята си. Сега тя му се виждаше по-малка и по-гола от обикновено, материалите за великия му труд вече слабо го интересуваха, а на библиотеката си гледаше с презрение. Свали том след том съчиненията на няколко църковни отци, попрелисти ги, но не намери в тях нищо подходящо за целта си.

„Тези стари джентълмени — мислеше си той — безспорно са много ценни автори, но явно не познават живота. А аз съм човек със знания за епископ, пък не зная как да се отърва от един откраднат диамант. Най-обикновен полицай ми подхвърля намек, но въпреки всичките си томове не мога да се възползувам от него. Колко струва тогава университетското ми образование!“

С тези думи той прекатури лавицата с книги и като си сложи шапката, забърза от къщи към клуба, в който членуваше. На това място за мирска отмора се надяваше да намери човек с богат опит в живота, който да му даде съвет. В читалнята завари много представители на провинциалното духовенство и един архидякон; трима журналисти и някакъв автор на трудове по висша метафизика играеха на билярд, а на обедната трапеза само обичайните посетители на клуба показваха баналните си и безлични физиономии. „Никой от тези, помисли си мистър Ролз, няма да отбира повече от мен от такива опасни работи; нито един от тях не е способен да ме напъти как да се измъкна от това положение.“ Най-после в пушалнята, до която с мъка се изкачи по безкрайни стъпала, попадна на някакъв джентълмен с доста внушителна фигура, облечен с очебийна простота. Той пушеше пура и четеше „Двуседмичен преглед“, на лицето му нямаше нито следа от грижа или умора, а във външността му се четеше нещо, което предразполагаше към откровеност и покорство. Колкото повече се взираше младият свещеник в чертите му, толкова повече се убеждаваше, че е намерил човек, способен да му даде подходящ за случая съвет.

— Сър — подзе той, — ще ме извините, че така дръзко се обръщам към вас, но като съдя по външността ви, виждам, че сте преди всичко човек с житейски опит.

— Наистина имам солидни основания да претендирам за такова звание — отвърна непознатият, като сложи списанието настрани, едновременно учуден и заинтригуван.

— Аз, сър — продължи свещеникът, — съм самотник, книжовник, човек на мастилото и черковните книги. Едно неотдавнашно събитие ме накара да видя ясно колко съм безразсъден, затова искам да науча нещо повече за живота. Имам предвид живота — добави той — не в смисъла, вложен в романите на Текъри, а престъпленията и потайните сили в нашето общество и също как да се държим разумно при изключителни събития. Аз съм усърден четец; може ли това да се научи от книгите?

— Вие ме поставяте в затруднение — каза непознатият. — Трябва да призная, че не виждам особена полза от книгите, освен да ни развличат, когато пътуваме с влака, макар че, вярвам, има някои много компетентни трудове по астрономия, география, земеделие, както и за умението да се правят изкуствени цветя. Боя се обаче, че няма нищо съществено за по-скритите страни на живота. Впрочем почакайте — додаде той, — чели ли сте Габорио? (Френски писател от XIX век, автор на много криминални романи, главен герой на които е детективът Льокок. — Б. пр.)

Мистър Ролз призна, че дори не е чувал такова име.

— Габорио може да ви научи някои неща — продължи непознатият. — Той поне навежда на размисъл, а тъй като е любим автор на принц Бисмарк, в най-лошия случай ще си губите времето в добро общество.

— Сър — каза свещеникът, — безкрайно съм ви задължен за вашата любезност.

— Вие вече с лихва ми се отплатихте — отвърна другият.

— Как? — учуди се Саймън.

— Със странната си молба — отговори джентълменът и с вежлив жест, сякаш молеше за позволение, се вдълбочи отново в „Двуседмичен преглед“.

На път към къщи мистър Ролз си купи някаква книга за скъпоценните камъни и няколко романа от Габорио. Последните чете жадно до късен утринен час, но макар да му навяха много нови мисли, никъде не намери съвет какво да прави с откраднат диамант. Нещо повече, с раздразнение откри нужните му сведения пръснати сред романтични истории, вместо да бъдат сериозно изложени под формата на наръчник, и заключи, че дори писателят да е промишлявал много над тези въпроси, абсолютно му липсва педагогически метод. Не можеше обаче да сдържи възхищението си от характера и подвизите на Льокок.

„Наистина е бил велик човек — размишляваше мистър Ролз. — Познавал е света така, както аз зная «Откровенията» на Пейли. Всичко е извеждал докрай собственоръчно, и то при големи трудности.“

— Но, боже мой — провикна се той внезапно, — дали това не е поуката? Дали не трябва да се науча сам да цепя диаманти?

Струваше му се, че изведнъж е изплувал от дилемата си, спомни си, че познава един бижутер, някой си Б. Макълох от Единбург, който с удоволствие ще го научи каквото трябва; няколко месеца, може би няколко години къртовски труд, и ще придобие достатъчно сръчност да раздели и достатъчно умение да пласира изгодно Диаманта на раджата. След това ще може да продължи спокойно изследванията си като богат и охолствуващ учен, комуто всички ще завиждат и ще го уважават. Приятни видения съпровождаха съня му и утринното слънце го събуди ободрен и в добро настроение.

Този ден полицията щеше да запечатва къщата на мистър Рейбърн, а това му даваше възможност да се измъкне. Той весело приготви багажа си, пренесе го до гараКингс-крос, където го остави в гардеробната, и се върна в клуба да обядва и да убие времето си до вечерта.

— Ако възнамеряваш днес да обядваш тук — забеляза един негов познат, — може да видиш двама от най-забележителните хора в Англия — принц Флоризел на Бохемия и стария Джек Вендилър.

— Слушал съм за принца — отвърна мистър Ролз, — а генерал Вендилър дори съм срещал в общество.

— Генерал Вендилър е глупак! — отсъди другият. — Става дума за брат му Джон, най-големия авантюрист, най-добрия познавач на скъпоценни камъни и един от най-вещите дипломати в Европа. Не си ли чувал за дуела му с лук дьо Вал д’Орж? За подвизите и жестокостите му, когато беше диктатор на Парагвай? Как умело издири бижутата на сър Семюъл Леви? За заслугите му в потушаването на бунта в Индия — заслуги, от които правителството се възползува, но не посмя да признае? Караш ме да се замисля върху смисъла на славата и дори позора, защото Джек Вендилър имаше пълно право да претендира и за двете. Тичай долу — продължи той — да заемеш маса до тях и си отваряй добре ушите. Ако се не лъжа, ще чуеш интересни неща.

— Но как ще ги позная? — запита свещеникът.

— Как ще ги познаеш ли! — възкликна приятелят му. — Ами че принцът е най-изтънченият джентълмен в Европа, единственият жив човек, който има вид на крал, а колкото до Джек Вендилър, ако си способен да си представиш Одисей на седемдесетгодишна възраст и с белег от сабя през лицето, това е той! Как да не ги познаеш! Та и двамата можеш да ги намериш на дерби!

Ролз забърза нетърпеливо към столовата. Както бе казал приятелят му, не можеше да не познае въпросната двойка. Старият Джон Вендилър беше човек с изключителна физическа сила и явно свикнал на най-трудни упражнения. Той не приличаше нито на фехтовач, нито на моряк, нито дори на опитен ездач, а представляваше някакво съчетание и от тримата, резултат и израз на най различни навици и способности. Чертите му бяха сурови, носът — орлов, изражението му — надменно и хищническо, цялата му външност издаваше енергичен, буен, безскрупулен човек на действието, а гъстата бяла коса и дълбоката резка от сабя, която пресичаше носа и слепоочието, придаваше някаква свирепост на главата му, сама по себе си причудлива и страшна.

В лицето на неговия сътрапезник, принца на Бохемия, мистър Ролз с учудване позна джентълмена, който му бе препоръчал да изучи Габорио. Принц Флоризел, рядък посетител на клуба, на който, както повечето други, беше почетен член, навярно бе чакал Джон Вендилър, когато Саймън го заговори предишната вечер.

Останалите клиенти в столовата се бяха отдръпнали смирено в ъглите на помещението и оставили знатната двойка в усамотение, ала тъй като никакво чувство на страхопочитание не възпираше младия свещеник, той смело се приближи и зае място на съседната маса.

Всичко, което чу, беше наистина нещо ново за книжовника. Бившият диктатор на Парагвай разказа за много от необикновените си приключения в различни части на света, а принцът им направи коментар, който за човек на мисълта беше по-интересен дори от самите случки. Така двама различни хора разкриваха опита си пред младия свещеник и той не знаеше от кого да се възхищава повече — от дръзкия авантюрист или от опитния познавач на живота, от човека, който говореше самонадеяно за делата си и преживените опасности, или от човека, който като бог комай знаеше всичко и не бе страдал от нищо. Държането на всеки от двамата точно съответствуваше на ролята му в диалога. Диктаторът беше груб и в говора, и в движенията — ту разтваряше, ту свиваше ръка в пестник и я стоварваше тежко върху масата, а гласът му беше гръмовит и суров. Принцът, напротив, изглеждаше живо олицетворение на вежлива кротост и спокойствие; и най-малкото движение, и най-тънката модулация на гласа му имаха по-голяма тежест и значимост от всички крясъци и жестикулации на събеседника му, а ако описваше, както вероятно често му се случваше, някакво свое лично преживяване, така изкусно го вмъкваше между другото, че оставаше незабелязано.

Накрая разговорът се насочи към последните обири и Диаманта на раджата.

— Дано в морето да беше потънал този диамант — изказа се принц Флоризел.

— Ще извинява ваше височество — възрази диктаторът, — но като Вендилър не мога да се съглася с него.

— Аз изхождам от обществените интереси — продължи принцът. — Такива ценности трябва да се пазят в сбирката на монарх или в хазната на велика държава. Да минават от ръка на ръка между простолюдието значи да се изкушава Добродетелността и ако кашгарският раджа — доколкото разбирам, много просветен владетел — рече да си отмъщава на европейците, най-лесно би постигнал целта си, като ни прати тази ябълка на раздора. Ничия почтеност не би издържала на такова изпитание. Аз самият, човек с много задължения и привилегии — аз самият, мистър Вендилър, не бих могъл да пипам спокойно този обайващ кристал. Колкото до вас, по наклонности и призвание „ловец“ на диаманти, едва ли има в списъка на престъпленията такова, което не бихте извършили, едва ли съществува на тоя свят приятел, когото с охота не бихте предали; не зная имате ли семейство, но ако имате, уверявам ви — бихте пожертвували децата си-и всичко това за какво? Не за да се обогатите, не за да живеете по-охолно или да спечелите повече уважение, а просто за да можете една-две години до смъртта си да притежавате този диамант, от време на време да отваряте сейфа си и да го разглеждате, както се разглежда картина.

— Вярно — отговори Вендилър. — Много неща съм ловил — от мъже и жени до комари, гмуркал съм се за корал, преследвал съм и китове, и тигри, но най-желаният трофей е диамантът. Той е красив и скъпоценен, сам по себе си би бил достойна награда за трудностите на такъв лов. Точно в този момент, както може би се сеща ваше височество, съм тръгнал по следа. Аз имам тънък нюх и голям опит, познавам всеки скъпоценен камък от колекцията на моя брат, както овчарят познава овцете си, и да пукна, ако не ги намеря всички до един!

— Сър Томас Вендилър ще ви бъде много благодарен — рече принцът.

— Не съм толкова уверен в това — отвърна диктаторът, като се засмя. — Във всеки случай някой от Вендилъровци ще бъде благодарен. Томас или Джон, Питър или Пол — всички сме апостоли. (Английските имена Томас, Джон, Питър и Пол съответствуват на имената на апостолите Тома, Йоан, Петър и Павел. — Б. Пр.)

— Не ви разбирам — каза принцът малко раздразнен.

В този момент келнерът уведоми мистър Вендилър, че каляската му го чака на входа.

Мистър Ролз погледна часовника и видя, че и той трябва да тръгва, а това съвпадение го порази силно и неприятно, защото не искаше да вижда повече „ловеца на диаманти“.

Тъй като продължителните научни занимания бяха поразклатили нервите на младия човек, той имаше навика да пътува при най-големи удобства и в случая нае кушетка в спалния вагон.

— Ще ви бъде много уютно — каза разпоредителят. — В купето ви няма никого, само един стар джентълмен в другия край на вагона.

Наближаваше времето за отпътуване и вече се проверяваха билетите, когато мистър Ролз видя няколко носачи да настаняват втория пътник в купето му. Едва ли би имало друг човек на света, който да му е така неприятен като спътник — защото това беше старият Джон Вендилър, бившият диктатор.

Спалните вагони по Северната железопътна магистрала бяха разделени на три купета: по едно от двата края за пътници и едно в средата, което служеше за умивалня и клозет. Плъзгаща се врата делеше всяко от пътническите купета от умивалнята, но тъй като нямаше нито резета, нито ключалки, фактически целият вагон беше обща територия.

Когато мистър Ролз проучи положението си, той разбра, че е беззащитен. Ако диктаторът решеше да го навести през нощта, не му оставаше нищо друго освен да го приеме, нямаше начин да се барикадира, беше изложен на нападение като в открито поле. Това положение го хвърли в душевен смут. Спомни си с тревога самохвалните изявления на спътника си на трапезата и безскрупулността, която бе проявил пред възмутения принц. Бе чел някъде, че има хора, надарени с необикновена чувствителност, когато са близо до скъпоценни метали; казват, че усещали наличието на злато през стени и дори от значително разстояние. „Дали не става същото и с диаманти? — запита се той. — В такъв случай кой би притежавал такъв необикновен усет, ако не този човек, който се перчи с прозвището Ловеца на диаманти?“ Ролз разбираше, че от такъв човек може да се очаква всичко, затова с нетърпение чакаше да се съмне.

А дотогава взе всички предпазни мерки, като скри диаманта в най-вътрешния джоб на балтона си и смирено се предостави на милостта на провидението.

Влакът се движеше все тъй равномерно и бързо и бе изминал почти половината път, когато сънят започна да надвива безпокойството в душата на мистър Ролз. Известно време той му се противеше, но сънят го овладяваше все повече и повече и най-после, малко преди Йорк, младият свещеник не устоя, просна се на една от кушетките, затвори очи и почти в същия миг потъна в забрава. Последната му мисъл бе за страшния съсед.

Когато се събуди беше още тъмно като в рог, само нощната лампичка слабо мъждееше, а непрекъснатото тракане и клатене показваше, че влакът лети с неотслабваща скорост. Той се изправи и седна на кушетката уплашен, защото го бяха измъчвали много тягостни сънища; минаха няколко секунди, докато дойде на себе си и дори след като си легна пак сънят продължаваше да бяга от клепките му и остана буден, в главата му се въртеше страшна вихрушка, очите му бяха вторачени във вратата на тоалетната. Нахлупи свещеническата си филцова шапка още по-ниско над челото, за да не му пречи светлината, и прибягна към обичайните средства — например броене до хиляда и отърсване от всякакви мисли, — с помощта на които страдащите от безсъние са свикнали от опит да примамват съня. В случая с мистър Ролз обаче всички те се оказаха безполезни, измъчваха го десетки най-различни тревоги, старецът в другия край на вагона му се явяваше в най-страшни образи, а и каквото положение да заемеше на кушетката, диамантът в джоба му причиняваше осезаема физическа болка. Пареше му, притесняваше го, убиваше му на ребрата, и за безкрайно малки части от секундата му хрумваше дори да го хвърли от прозореца.

Докато лежеше така, стана нещо странно.

Плъзгащата се врата на тоалетната се помръдна малко, после — още и накрая се дръпна около двайсет инча. Лампата там беше без абажур, тъй че през така отворилата се осветена пролука мистър Ролз видя главата на мистър Вендилър, застанал в поза на напрегнато внимание. Усети погледа на диктатора вторачен напрегнато в лицето си, инстинктът за самосъхранение го подтикна да затаи дъх, да не прави дори най-малко движение и със сведени очи да следи изпод клепки своя посетител. След около минута главата се отдръпна и вратата на тоалетната се затвори.

Диктаторът не бе дошъл да го напада, а да го следи, държането му беше не на човек, заплашващ друг, а на човек, който сам е под заплаха, и докато мистър Ролз се страхуваше от него, той от своя страна също не беше съвсем спокоен, що се отнася до мистър Ролз. Изглежда бе идвал да се увери, че единственият му спътник е заспал, а когато се убеди в това, веднага се оттегли.

Свещеникът скочи на крака; Крайният ужас бе отстъпил място на безразсъдна смелост. Мислейки, че тракането на летящия влак заглушава всички други звуци, той реши, каквото ще да става, да върне току-що направената му визита. Свали пелерината, която би ограничавала свободата на движенията му, влезе в тоалетната, спря се и се ослуша. Както и очакваше, от грохота на движещия се влак нищо не можеше да се чуе, и като улови другия край на вратата, започна внимателно да я придръпва. Когато я открехна около шест инча, спря и не можа да сдържи възклицанието си на изненада.

Джон Вендилър носеше на главата си кожена пътническа шапка с наушници, които заедно с шума на експреса му пречеха да разбере какво става. Във всеки случай той не вдигна глава, а продължи без прекъсване странното си занимание. Между краката му стоеше отворена кутия за шапки, с една ръка той придържаше ръкава на палтото си от тюленова кожа, в другата държеше голям нож, с който току-що бе разпорил хастара на ръкава. Мистър Ролз бе чел, че някои носят пари в колана си, а тъй като познаваше само обикновени колани, нямаше точна представа как става това. Но тук, пред очите му се разкриваше нещо странно: Джон Вендилър изглежда криеше диаманти в хастара на ръкава си, и докато младият свещеник гледаше напрегнато, лъскавите брилянти падаха един след друг в кутията за шапки.

Той стоеше вцепенен на място, следейки с очи това необикновено занимание. Повечето от диамантите бяха дребни и трудно се различаваха един от друг и по форма, и по блясък. Изведнъж диктаторът като че ли срещна някаква трудност, той се наведе и заработи с две ръце, ала едва след като се помъчи доста, измъкна от хастара една голяма диамантена диадема, вдигна я за няколко секунди да я разгледа, после я сложи при другите скъпоценности в кутията. Диадемата подействува на мистър Ролз като лъч на просветление: тутакси позна, че тя е част от съкровището, което скитникът бе откраднал от Хари Хартли. Не можеше да има грешка — тя съвпадаше точно с описаната от детектива: с рубинени звезди, голям смарагд в средата, преплетени полумесеци и крушовидни висулки, всяка от отделен камък, което придаваше особена стойност на диадемата на лейди Вендилър.

На мистър Ролз му олекна на сърцето. И диктаторът като него беше здраво заплетен в тази работа, значи, никой не можеше да издаде другия. В първоначалния изблик на радост свещеникът неволно изпусна дълбока въздишка и тъй като поради доскорошното напрежение още не можеше да си поеме дъх, а и гърлото му беше пресъхнало, подир въздишката последва кашлица.

Мистър Вендилър вдигна глава, лицето му се изкриви от най-свиреп, страшен гняв, очите му се разшириха, а долната челюст увисна от смайване, готово да се разрази в буря. С инстинктивно движение той бе закрил кутията с палтото си. Половин минута двамата се гледаха безмълвно. Това време не беше дълго, но достатъчно за мистър Ролз, тъй като спадаше към хората, които при опасни положения съобразяват бързо. Той се реши на извънредно смела стъпка и макар да чувствуваше, че залага живота си на карта, пръв наруши мълчанието.

— Моля да ме извините — каза той.

Диктаторът трепна леко, а когато проговори, гласът му беше дрезгав.

— Какво търсите тук? — запита той.

— Много ме интересуват диаманти — отвърна мистър Ролз, давайки си вид, че запазва пълно самообладание. — Двама такива любители трябва да се познават. Имам тук нещо дребно, което може да послужи за запознаването ни.

И като рече това, спокойно извади от джоба си кутията, показа за миг на диктатора Диаманта на раджата и пак го прибра в сигурното му скривалище.

— Принадлежал е някога на вашия брат — вметна той. Джон Вендилър продължаваше да го гледа с някакво тъжно учудване, но никой не проговори и не помръдна.

— Имах удоволствието да забележа — подзе отново младият човек, — че и двамата притежаваме скъпоценности от една и съща колекция. Слисаният диктатор най-после не издържа.

— Моля да ме извините — рече той, — но започва да ми се струва, че остарявам! Дори такива малки преживявания не са вече по силите ми. Но успокойте ме поне в едно отношение: дали очите ме лъжат, или сте наистина свещеник?

— Аз съм духовно лице — отговори мистър Ролз.

— О — възкликна другият, — докато съм жив, няма да позволя да се изрече лоша дума за божите служители!

— Вие ме ласкаете — каза мистър Ролз.

— Простете ми — отвърна Вендилър, — простете ми, младежо. Вие не сте страхливец, но все пак искам да се убедя дали не сте най-големият глупак. Надявам се — продължи той, като се облегна на седалката, — надявам се, че ще имате добрината да ми обясните някои неща. Предполагам, че с изумително дръзкото си държане целите нещо, а трябва да ви призная, любопитно ми е да узная целта ви.

— Много просто — отговори свещеникът, — всичко се дължи на голямата ми неопитност в живота.

— Бих искал да се убедя в това — рече Вендилър.

Тогава мистър Ролз му разказа историята с Диаманта на раджата — от момента, когато го намери в градината на Рейбърн, до отпътуването си от Лондон с Летящия шотландец. След това описа накратко чувствата и мислите си по време на пътуването и завърши със следните думи:

— Когато познах диадемата, разбрах, че отношенията ни с обществото са еднакви, а това ми вдъхна надежда, която, вярвам, няма да наречете неоснователна, че може да ми станете в известен смисъл съдружник в затрудненията и, разбира се, в изгодите, които може да извлечем от това положение. На човек като вас със специални познания и явно голям опит пласирането на диаманта няма да създаде особени главоболия, докато за мен то е невъзможно. От друга страна, прецених, че като дам да разцепят диаманта, и то по всяка вероятност на неопитна ръка, ще загубя почти толкова, колкото ако ви се отплатя с подобаваща щедрост за вашата помощ. Имах да решавам деликатен въпрос, а може би самият аз не бях достатъчно деликатен. Но ви моля да не забравяте, че за мен това положение беше ново, а и никак не познавах приетия етикет. Без да се хваля, мога да кажа, че бих ви венчал или кръстил както се полага, но всеки върши каквото знае, а такава сделка не беше работа за мен.

— Не искам да ви лаская — отвърна Вендилър, — но трябва да ви призная, че имате необикновена склонност към престъпния живот. У вас се крият неподозирани качества и макар да съм срещал навред по света какви ли не шарлатани, не съм виждал досега безсрамен като вас. Радвайте се, мистър Ролз, най-после сте си избрали подходяща професия! Колкото до молбата ви за помощ, аз съм на ваше разположение. Имам само един ден работа в Единбург по дребен въпрос на брат ми, а като я свърша, ще се върна в Париж, където обикновено живея. Ако обичате, можете да ме придружите дотам. А преди да изтече месецът, вярвам да доведа вашата малка работа до благополучен завършек.

Тук, противно на всички правила на изкуството си, нашият повествовател-арабин прекъсва Разказа за младия свещеник. Това не ми е по вкуса, но тъй като трябва да се придържам вярно към оригинала, ще помоля читателя да потърси края на приключенията на мистър Ролз в следващата история от поредицата — Разказа за къщата със зелените щори.