Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Concrete Blonde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 86 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2010 г.)

Издание:

Майкъл Конъли. Блондинка в бетона

Първо издание

Преведе от английски Рени Димитрова

Библиотечно оформление и корица — Тандем G

Рисунка Досю Досев

Предпечатна подготовка „Атика“

Печат „Образование и наука“, ЕАД

Шрифтове на SoftPlus

Формат 32/84/108

23 печатни коли

Всички права на българското издание са запазени за „АТИКА“, ЕТ „Ангел Ангелов“.

София, 1995

История

  1. — Добавяне

Седемнадесет

Белк поиска дискусията по повод неговото възражение на въпроса на Чандлър да се проведе така, че представителите на пресата да не могат да я чуят. Съдията предложи тя да стане в неговия кабинет. В дискусията бяха включени съдията, Чандлър, Белк, Бош, секретарят на съда и помощникът на съдията. Те трябваше да пренесат още два стола от залата, след което заеха места около огромното бюро на съдията. То беше от тъмен махагон и изглеждаше като кутия, в която спокойно би могъл да се помести малък автомобил.

Първото нещо, което направи съдията, бе да запали цигара. Когато Бош видя, че Чандлър го последва, и той направи същото. Съдията бутна един от пепелниците от бюрото си към ъгъла, за да могат всички да достигнат до него.

— И така, господин Белк, ваш ред е — каза съдията.

— Ваша светлост, тревожи ме насоката, в която госпожица Чандлър задава въпросите си.

— Как можете да съдите за това от един-единствен въпрос?

За Бош беше очевидно, че Белк може би е възразил твърде рано. Не се знаеше колко информация е събрала Чандлър, освен че знаеше за писмото. И Бош помисли, че заобикалянето на проблема от страна на Белк е може би загуба на време.

— Господин съдия — обади се той. — Ако отговоря на последния въпрос, ще компрометирам разследване, което се извършва в момента.

Съдията се облегна на облицования си с кожа стол.

— И как? — попита той.

— Ние мислим, че има и друг убиец — каза Бош. — Тялото, което бе намерено през тази седмица, бе идентифицирано вчера. Определено тя не може да е била убита от Чърч. Тя е била жива допреди две години. Уби…

— Методът, използван от убиеца, е бил идентичен с този на истинския Майстор — намеси се Белк. — Полицията мисли, че има последовател. Някой, който е знаел начина на убиване на Чърч и е следвал същия шаблон. Има доказателства да се предполага, че за седмото и единадесетото убийство, приписвани досега на Чърч, е виновен Последователя.

— Последователя трябва да е някой близък до първоначалното разследване — каза Бош. — Някой, който е знаел детайлите.

— Ако вие й позволите да се насочи по тази линия на задаване на въпроси, това ще бъде описано от медиите и ще осведоми Последователя — каза Белк. — Той ще разбере колко близо е полицията до разкриването му.

Съдията замълча за момент, за да обмисли положението.

— Това звучи наистина интригуващо и аз ви желая успех в хващането на този Последовател, както го наричате — каза най-после той. — Но вашият проблем, господин Белк, е, че вие не ми давате никакво юридическо основание, за да разреша на вашия клиент да не отговаря на въпроса, зададен му от госпожица Чандлър. Никой не иска да компрометира разследването. Но вие сам извикахте клиента си за свидетел.

— Значи, ако има втори убиец — каза Чандлър, — става очевиден изводът, че всъщност убиецът е един и той не е бил Чърч. Те сега излизат с това измислено…

— Госпожице Чандлър — прекъсна я съдията. — Заседателите ще решат въпроса. Запазете аргументите си за тях. Господин Белк, проблемът е, че това е ваш свидетел. Вие го извикахте и го изложихте на необходимостта да отговаря на тези въпроси. Не знам какво да ви кажа. Сигурно е обаче, че няма да изгоня репортерите оттук. Не записвайте това, госпожице Пени. — Съдията изчака секретарката да вдигне пръсти от клавиатурата на пишещата машина. — Господин Белк, вие сам се преебахте, извинете ме, дами, за израза. Той ще отговори на въпроса и на следващия, и на по-следващия. Добре, хайде да се връщаме.

Секретарката сложи пръсти върху клавишите.

— Ваша светлост, това не може…

— Аз вече се разпоредих. Господин Белк, нещо друго?

Тогава Белк изненада Бош.

— Ние бихме искали отлагане.

— Какво?

— Ваша светлост, ищецът възразява — каза Чандлър.

— Знам, че възразявате — отговори съдията. — За какво говорите, господин Белк?

— Ваша светлост, трябва да прекъснете делото. Поне до следващата седмица. Това ще даде на разследването време да успее да достигне до някои резултати.

— Някои резултати ли? Забравете за това, господин Белк. Вие сте в средата на делото, приятелю.

Белк стана и се наведе над огромното бюро.

— Ваша светлост, аз ще изискам специално внимание към тези действия, когато направим апелация към по-висша инстанция.

— Можете да апелирате за каквото си искате, господин Белк, но няма да има прекъсване. Тук е съд.

Последва мълчание и всички се загледаха в Белк.

— А какво ще стане, ако аз откажа да отговарям? — попита Бош.

Съдията Кейес го погледна.

— Ще го сметна за неуважение към съда — каза той. — После ще ви наредя отново да отговорите и ако пак откажете, ще ви изпратя в затвора. После, когато вашият адвокат поиска балотаж в апелационния съд, аз няма да разреша. И всичко това ще стане тук, пред заседателите и пред приятелите от медиите. И аз няма да слагам ограничения на онова, което госпожица Чандлър ще каже или няма да казва на репортерите в коридора. Та мисълта ми е, че вие можете да се опитате да се направите на нещо като герой и да не отговаряте, но така или иначе историята ще стигне до медиите. И както казах преди няколко минути на господин Белк, когато не запис…

— Не можете да направите такова нещо — изведнъж го прекъсна Белк. — То… то… това не е честно. Вие трябва да закриляте следствието. Вие…

— Синко, никога не ми казвай какво трябва да правя — каза много бавно и неумолимо съдията. Той като че ли увеличи ръста си, докато Белк се дръпна встрани от него. — Единственото нещо, което аз трябва да правя тук, е да осигуря честен съд по това дело. Ти искаш от мен да прикрия информация, която може да бъде жизненоважна за ищеца. Ти също така се опитваш да ме засрамиш, а това е нещо, което аз няма да допусна. Аз не съм ти провинциален съдия, който се нуждае от кимането ти всеки път, щом наближат избори. Аз съм назначен пожизнено. Спрете записването сега.

Госпожица Пени спря да пише. На Бош съвсем не му се искаше да присъства на заколението на Белк. Главата на адвоката от градската колегия бе клюмнала и той бе заел поза на обречен. Беше навел глава и подложил врат, готов да приеме меча.

— Затова моят съвет е да напънеш дебелия си задник и да започнеш да работиш като дявол върху въпросите, с които ще спасяваш положението след Чандлър. Защото след пет минути Бош ще отговори на този въпрос или ще предаде пищова, значката и колана си, и с обувки без връзки ще се отправи, следван от пазачите, към федералния затвор. Хайде, връщаме се. Съвещанието приключи. — Съдията Кейес със сила загаси цигарата си в пепелника. Не отклони погледа си от Белк.

Докато процесията се връщаше в съдебната зала, Бош се приближи зад Чандлър. Погледна назад, за да се увери, че съдията се е насочил към мястото си, и каза с тих глас:

— Ако получаваш информацията си от някой вътрешен в управлението, щом го открия, той ще изгори, да знаеш.

Тя не пропусна и сричка. А когато отговори, изобщо не се обърна.

— Ако сам не си се превърнал на пепел дотогава.

Бош зае мястото си на свидетелския стол и съдебните заседатели бяха поканени да влязат. Съдията каза на Чандлър да продължи.

— Вместо да карам секретарката да търси последния ми въпрос, за да го повторя, нека да го перифразирам. След като убихте господин Чърч, спряха ли убийствата на така наречения Майстор на кукли?

Бош се поколеба. Замисли се. Погледна към местата на зрителите и видя, че там сега има повече репортери или поне хора, които той мислеше за репортери. Всички седяха заедно.

Видя също и Силвия, сама на най-задния ред. Тя му се усмихна леко, но той не й отвърна. Чудеше се откога ли е тук.

— Детектив Бош — подкани го съдията.

— Не мога да отговоря на този въпрос, без да компрометирам текущо разследване — най-после каза Бош.

— Детектив Бош, ние тъкмо се разбрахме по този въпрос — каза ядосано съдията. — Отговорете на въпроса.

Бош разбра, че отказът и отиването му в затвора няма да го спасят от изтичането на информацията. Чандлър ще каже всичко на репортерите, след като всъщност съдията й разреши. Така че той разбра: ако се подложи на едно отиване в затвора, ще спре единствено себе си и няма да може да преследва Последователя. Той реши да отговори. Внимателно състави изказването си, докато печелеше време, пиейки бавно вода от чашата си.

— След като беше вече мъртъв, Норман Чърч очевидно престана да убива. Но имаше някой… има някой друг, все още там, навън. Убиец, който използва същите методи като Норман Чърч.

— Благодаря, господин Бош. И кога достигнахте до този извод?

— Тази седмица, когато беше намерен още един труп.

— Коя е била жертвата?

— Жена на име Ребека Камински. Изчезнала е преди две години.

— Детайлите на смъртта й съвпадат ли с тези на другите жертви на Майстора?

— Точно, с изключение на един.

— И кой е той?

— Тя е била погребана в бетон. Скрита. Норман Чърч винаги оставяше жертвите си на открити места.

— Няма ли други разлики?

— За момента не знам за такива.

— И понеже е умряла две години след като убихте Норман Чърч, няма начин той да е виновен?

— Точно така.

— Защото е бил мъртъв и е имал идеално алиби, нали?

— Точно така.

— Как беше открито тялото?

— Както казах, беше заровено под бетон.

— И какво доведе полицията до мястото, където то бе погребано?

— Получихме бележка с указания.

Тогава Чандлър предложи копие на писмото като документ на ищеца номер 4А и съдията Кейес го прие, след като отхвърли възражението от страна на Белк. Чандлър подаде копието на Бош, за да го идентифицира и прочете.

— На висок глас този път — каза тя, още преди той да започне. — За да го чуят заседателите.

Бош се почувства зловещо, докато четеше на висок глас думите на Последователя в стихналата съдебна зала. След миг тишина, когато четенето приключи, Чандлър започна отново:

— „Аз играя за пореден път“, пише той. Какво означава това?

— Означава, че иска да си припише всичките убийства. Иска внимание.

— Може ли да е затова, защото той е извършил всички убийства?

— Не, защото Норман Чърч е извършил девет от тях. Веществените доказателства, намерени в апартамента на Чърч, неоспоримо го свързват с тези девет. Няма съмнение в това.

— Кой намери тези веществени доказателства?

— Аз — каза Бош.

— Тогава не възникват ли големи съмнения, детектив Бош? Не е ли тази идея за втория убиец, който използва точно същия метод, абсурдна?

— Не, не е абсурдна. Това се случва. Аз не съм убил невинен човек.

— Не е ли истина, че целият този разговор за убиец имитатор, последовател е измислен ребус, за да се прикрие фактът, че вие сте направили точно това — убили сте невинен човек? Невинен, невъоръжен човек, който не е направил нищо лошо, освен че е наел проститутка, с тактичното одобрение от страна на съпругата си?

— Не, не е истина. Чърч е убил…

— Благодаря, господин Бош.

— … много жени. Той беше чудовище.

— Като онзи, който е убил майка ви?

Той несъзнателно погледна към зрителите, видя Силвия и отмести очи. Опита да се успокои, забави дишането си. Нямаше да позволи на Чандлър да го накара да се издъни.

— Бих казал, да. Вероятно са си приличали. Две чудовища.

— Затова го убихте, нали? Перуката не е била под възглавницата. Вие сте го убили хладнокръвно, защото в негово лице сте видели убиеца на майка си.

— Не. Грешите. Да не мислите, че ако бях измислил историята, нямаше да подложа нещо по-добро от една перука? Там имаше кухня, а в шкафовете имаше ножове. Защо ще слагам…

— Стига, стига, стига — изрева съдията Кейес. — Излизаме извън релсите. Госпожице Чандлър, вие започнахте да изказвате твърдения, вместо да задавате въпроси, а вие господин Бош правите същото, вместо да отговаряте. Да продължим.

— Да, ваша светлост — каза Чандлър. — Не е ли вярно, детектив Бош, че цялата работа, цялото това приписване на всички убийства на Норман Чърч, е било едно измислено прикритие, което сега излиза наяве с намирането на трупа на жената в бетона през тази седмица?

— Не, не е истина. Нищо не излиза наяве. Чърч беше убиец и той заслужаваше онова, което получи.

Мисълта на Бош трепна и той веднага затвори очи. Щом думите се изплъзнаха от устата му. Беше успяла… Отвори очи и погледна Чандлър. Нейните бяха спокойни, безизразни.

— Вие казвате, че той е заслужавал онова, което е получил — тихо каза тя. — Кога са ви назначили за съдия, съд и екзекутор?

Бош отново отпи вода от чашата си.

— Исках да кажа, че той сам го предизвика. Той беше безспорно отговорен за онова, което му се случи. Когато започваш нещо такова, трябва да приемеш и последствията.

— Както Родни Кинг заслужи онова, което получи ли?

— Възражение! — извика Белк.

— Както Андре Галтон получи онова, което е заслужавал ли?

— Възражение!

— Поддържам, поддържам — намеси се съдията. — Стига, госпожице Чандлър, вие…

— Случаите им не бяха същите.

— Детектив Бош, аз подкрепих възраженията. Това означава, че не трябва да отговаряте.

— Засега нямам повече въпроси, ваша светлост — каза Чандлър.

Бош я наблюдаваше как отива до масата на ищеца и пуска бележника си върху дървения плот.

Върху врата й се беше отпуснал кичур коса. Сега вече беше сигурен, че дори и този детайл е част от внимателно планираното и проведено от нея представление по време на делото. След като тя седна, Дебора Чърч се пресегна и стисна, ръката й. Чандлър нито се усмихна, нито й върна жеста.

Белк направи каквото можа, за да поправи вредите, които тя бе нанесла, като в повторния разпит задаваше въпроси по детайлите относно отвратителната същност на престъплението, стрелбата и разследването на Чърч. Но май никой не слушаше. Съдебната зала бе изсмукана от вакуума, който бе създала Чандлър с кръстосания си разпит.

Белк изглеждаше толкова безпомощен, че Чандлър не си направи труда да задава въпроси след него. Бош беше освободен от свидетелския стол. Стори му се, че разстоянието до масата на защитата бе поне миля.

— Следващият свидетел, господин Белк? — попита съдията.

— Ваша светлост, мога ли да получа пет минути отсрочка?

— Разбира се.

Белк се обърна към Бош и зашептя:

— Ще искаме почивка, мислиш ли, че ще имаш проблеми с това?

— Не знам.

— Няма кой друг да призовем, освен ако искаш да извикаме други членове на целевия екип. Те ще говорят същото като теб и Чандлър ще ги разпитва по същия начин. Предпочитам да не го правим.

— Ами ако призовем Локи отново? Той ще ме подкрепи във всичко, което казах за Последователя.

— Много е рисковано. Той е психолог и затова всичко, което казва, е една вероятност. Тя може да го изработи така, че да каже, че хем е възможно да е така, хем не. Той не се занимава сега с тази материя и ние не знаем със сигурност какво ще каже. Освен това мисля, че трябва да стоим далеч от втория убиец. Това обърква заседателите и ние…

— Господин Белк — обади се съдията. — Ние чакаме.

Белк се изправи.

— Ваша светлост, защитата иска почивка.

Съдията се загледа за дълго в Белк, преди да се обърне към съдебните заседатели и да им каже, че са свободни за деня, тъй като адвокатите имат нужда да се подготвят за заключителните речи, а той самият трябва да състави инструкциите за заседателите. Следобедно заседание нямаше да има.

След като заседателите напуснаха залата, Чандлър отиде до катедрата. Тя поиска присъда в полза на ищеца, което съдията отказа. Белк направи същото, като поиска присъда в полза на ответника. С привидно саркастичен тон съдията му каза да си седне на мястото.

Бош се срещна със Силвия в коридора, след като изчака съдебната зала да се изпразни от публиката. Около двамата адвокати се бе събрала тълпа от репортери и Бош хвана Силвия за ръката и я поведе настрани по коридора.

— Казах ти да не идваш тук, Силвия.

— Знам, но чувствах, че трябва да дойда. Исках да знаеш, че аз те подкрепям, независимо за какво се отнася. Хари, аз знам за теб неща, които заседателите никога не ще могат да разберат. Няма значение как тя се опитва да те злепоставя, аз те познавам. Не забравяй това.

Тя беше облечена в черна рокля със сребристобял десен, която Бош харесваше. Изглеждаше много красива.

— Аз, хм, аз… откога беше вътре?

— По-голямата част от времето. Доволна съм, че дойдох. Знам, че беше тежко, но видях през какви трудности ти се налага да минеш понякога, преодолявайки вътрешните си добродетели.

Той само я погледна.

— Бъди оптимист, Хари.

— Онова, по отношение на майка ми…

— Да, чух го. Нарани ме, че трябваше да го чуя тук. Хари, какво ще стане с нас, ако помежду ни съществуват подобни тайни? Колко пъти трябва да ти кажа, че те заплашват онова, което съществува помежду ни?

— Виж — каза той. — Точно сега не мога. Не мога да се справям едновременно с това, и с теб, с нас… твърде много ми се струпва наведнъж. Пък и тук не е мястото… Нека по-говорим за това по-късно. Ти си права, Силвия, но аз… хм, аз просто не мога да… говоря. Аз…

Тя посегна и поправи вратовръзката му, а после го погали по гърдите.

— Няма нищо — каза тя. — Какво ще правиш сега?

— Ще продължа по случая. Независимо дали официално или не, но аз трябва да продължа. Трябва да открия втория човек, втория убиец.

Тя само го погледа известно време и Бош разбра, че може би е очаквала друг отговор.

— Съжалявам. Но това е нещо, което не мога да оставя просто така. Случва се.

— Тогава аз ще отида в училището. Така няма да загубя целия ден. Ще си дойдеш ли довечера вкъщи?

— Ще опитам.

— Добре, довиждане, Хари. Бъди оптимист.

Той се усмихна, а тя се прилепи до него и го целуна по бузата. После се отправи към ескалатора.

Когато Бремер го приближи, Бош все още гледаше подире й.

— Искаш ли да поговорим? В свидетелските ти показания имаше нещо интересно.

— Всичко, което имах да кажа, го казах там.

— Нищо повече ли няма?

— Не.

— Ами тя какво казва? Че вторият убиец всъщност си е първи и Чърч не е убивал никого.

— А ти какво очакваш да каже тя? Глупости. Само си припомни какво казах в залата под клетва. А това, което тя говори сега навън, не е вярно. Глупости са, Бремер. Не й се хващай.

— Гледай, Хари, аз трябва да го напиша. Нали знаеш? Това ми е работата. Нали ме разбираш? Не се сърдиш, нали?

— Не се сърдя, Бремер. Всеки трябва да си върши работата. А сега аз отивам да си върша моята, ясно ли е?

Той се насочи към ескалатора. Навън до статуята си запали цигара и даде една на Томи Фарауей, който се въртеше около сандъчето за угарки.

— Какво се е случило, лейтенант? — попита бездомникът.

— Правосъдие.