Чарлс Буковски
Factotum (64) (Момче за всичко)

64

В девет часа вечерта бях там. Началникът Барнс ми показа, къде е апаратът за перфокартите. Вкарах моята и я продупчих. Той ми връчи три или четири парцала и една голяма кутия.

— Около сградата минава бронзов парапет. Искам да излъскаш този бронзов парапет.

Излязох навън и потърсих с очи парапета. Там беше. Обиколих сградата. Сградата беше голяма. Намазах част от парапета с препарата от кутията и после го изтрих с парцала. Като че не помагаше много. Минаваха хора и любопитно ме разглеждаха. Работил съм тъпи и глупави неща, но това бе най-тъпата и глупава работа, която бях вършил.

Въпросът е, реших аз, да не се мисли. Но как да спреш да мислиш? Защо аз трябваше да лъскам този парапет? Защо да не седя вътре и да не пиша статии за корупцията в държавните учреждения? Както и да е, можеше да е и по-лошо. Можеше да съм в Китай и да блъскам в оризище.

Излъсках около десетина метра от парапета, завих зад ъгъла и зърнах бар от другата страна на улицата. Взех си парцалите и кутията, пресякох и влязох в бара. Вътре нямаше никой, само бармана.

— Как я караш? — попита ме той.

— Супер. Дай ми една бутилка бира.

Извади бира, отвори я, взе парите и ги прибра в касата.

— Къде са момичетата? — попитах аз.

— Какви момичета?

— Знаеш кои. Момичетата.

— Това е порядъчно място.

Вратата се отвори. Появи се началникът Барнс.

— Да те почерпя една бира? — попитах го аз.

Той направи две крачки и застана зад мен.

— Пий бързо, Чинаски. Ще ти дам една последна възможност.

Изпих си бирата на екс и го последвах навън. Пресякохме заедно улицата.

— Очевидно — каза той — не те бива да лъскаш бронзови парапети. Последвай ме.

Влязохме в сградата и се качихме заедно в асансьора. Слязохме на един от горните етажи.

— Тази кутия — каза той, като посочи дълга картонена кутия върху едно бюро — е пълна с флуоресцентни лампи, чисто нови. Трябва да смениш всички изгорели лампи. Махаш изгорелите и слагаш здрави. Ето ти стълба.

— ОК — казах аз.

Началникът си тръгна и аз отново останах сам. Намирах се в нещо като склад. Тази стая имаше най-високия таван, който някога бях виждал. Стълбата се издигаше на десет метра. Взех една нова лампа и бавно заизкачвах стълбата. Трябваше непрекъснато да си напомням „опитвай се да не мислиш“. Катерех се все по-нагоре. Флуоресцентните лампи бяха дълги по метър и петдесет. Чупеха се лесно и бяха неудобни за носене. Когато стигнах върха на стълбата погледнах надолу. Това бе голяма грешка. По тялото ми преминаха тръпки, зави ми се свят. Страхливец съм. Намирах се до един от големите прозорци на горните етажи. Представих си как падам от стълбата през прозореца, надолу през празното пространство и пльосвам на улицата. Наблюдавах миниатюрните автомобили, които се движеха напред-назад долу на улицата, фаровете им ярко светеха в нощта. После съвсем бавно протегнах ръка и свалих изгорялата флуоресцентна лампа. Смених я с нова. Заслизах надолу, като с всяко стъпало облекчението ми растеше. Когато стигнах пода си обещах, че никога повече няма да се кача на тази стълба.

Мотаех се наоколо и четях разни неща оставени по бюрата. Влязох в един остъклен кабинет. Някой бе оставил бележка.

„Добре, ще пробваме новия карикатурист, но да се надяваме, че е добър. Хубаво ще е да започне добре и да продължи добре, няма да търпим мърлячи.“

Отвори се врата и се появи началникът Барнс.

— Чинаски, какво правиш тука?

Аз излязох от кабинета.

— Учил съм журналистика, сър, и ми е интересно.

— Това ли е всичко, което си свършил? Една лампа.

— Сър, не мога. Страх ме е от високо.

— Добре, Чинаски. За тази вечер ще те освободя. Не заслужаваш друга възможност, но искам утре отново да дойдеш в девет вечерта, готов за работа. И тогава ще видим.

— Разбрано, сър.

Тръгнахме заедно към асансьора.

— Искам да те питам нещо. Защо ходиш така смешно.

— Пържих пиле в един тиган, мазнината избухна и ми обгори краката.

— Мислех, че имаш рани от войната.

— Не, от пилето е.

Слязохме с асансьора.