Сандра Браун
Последният ден на карнавала (25)

Двадесет и пета глава

Наколната колиба образуваше островче от обрулено от времето дърво, заобиколено от вода в граховозелен цвят.

— Не прилича на „Риц“ — забеляза Бърк, когато приближи лодката до една от старите автомобилни гуми, закрепени за коловете. След това се покачи на кея, завърза лодката за един кол и помогна на Реми да слезе. — Има кей, който свързва колибата с полуострова — обясни той и посочи вдясно, — но през зимата, когато нивото на водата е високо, той е потопен. А и без това е пред срутване.

Тя погледна през протока и видя оплетена гора с гъсти храсти и остра трева. От мястото, където бе застанала, не се виждаше суша. Изглеждаше така, сякаш растителността и дърветата бяха изникнали направо от водата.

— Колко е дълбоко?

— Достатъчно — рече кратко той и й подаде кафяв плик с продукти. — Вратата е отключена. Вземете това с вас, като отивате натам.

Реми го остави да разтоварва лодката и да нарежда продуктите върху кея, който се намираше на около метър над водата. Стъпките й кънтяха глухо върху обветрените греди, докато вървеше към постройката, наричана колиба, макар по-подходящото наименование за нея да бе „съборетина“.

Вдигна резето и отвори вратата. Вътре беше мрачно, понеже капаците бяха затворени. Миришеше на мухъл. Дори и в най-хубавите домове в Луизиана беше истинско предизвикателство да се бориш с разрушителния ефект на влагата. Очевидно тази съборетина отдавна й се бе поддала.

— Предупредих ви, че не е луксозно — каза Бърк, който застана зад нея и я побутна да влезе. — Засега сложете чантата на масата. Трябва да проверя за хлебарки, преди да разопаковаме.

Реми направи това, което й беше казано, след това огледа по-внимателно вътрешността на колибата. В единия край на стаята имаше врата, на която някой бе нарисувал четвърт луна, указваща, че това е тоалетната.

— Оттича се — поне през повечето време — в септична яма на полуострова — рече й той. — Има и течаща вода, но ви съветвам да пиете само бутилирана. За миене има цистерна отвън до западната стена. Не препоръчвам ръкава за къпане или плуване.

Тя му хвърли яден поглед през рамо, докато той се приближаваше до един прозорец и отваряше капаците. Денят все още беше сив и светлината — оскъдна, но все пак донякъде смекчаваше мрака.

До едната стена имаше тапицирано канапе, което изглеждаше като изхвърлено за някоя благотворителна организация. В средата на стаята стоеше кухненска маса от петдесетте с ламиниран плот и ръждясали хромирани крака. Краката на трите стола бяха в подобно състояние, но имаха яркосини възглавнички на седалките. Имаше и газова печка с два котлона, но не и хладилник.

— Няма електричество — каза той, сякаш бе прочел мислите й. — Но имаме газова печка и донесох пълна бутилка от Дред. Студено ли ви е?

— Замръзвам.

Той започна да се занимава с печката, а тя продължи да оглежда. Освен един скрин и няколко разпръснати лавици и маси, единствената друга по-значителна мебел беше двойното легло. Пружините, които се показваха от края, бяха ръждясали. Дюшекът бе покрит е безнадеждно лекьосан синьо-бял калъф. Над леглото висеше мрежа против комари.

Още докато наблюдаваше леглото, в средата му се приземи една натъпкана калъфка.

— Донесох и малко чисти чаршафи — каза й Базил. — Докато опушвам за насекоми и прибирам тия неща, можете да оправите леглото.

Благодарна за разсейващата задача, тя изтърси съдържанието на калъфката на леглото и почувства облекчение, когато видя, че заедно с обикновените бели чаршафи има и подплатен калъф за дюшек.

— Колко ще останем тук?

— Толкова, колкото е нужно на съпруга ви да ни намери.

— Той ще го направи.

— Бас държа.

— Можете също така и да се обзаложите, че ще ви убие.

Той прехвърляше бързо консервите от кафявия книжен плик върху грубите лавици. При последните й думи се спря, сложи една от кутиите на долната лавица, оправи я внимателно и бавно се обърна към нея.

— Мисля, че ще е честно да го знаете. Преди няколко седмици държах пистолета си в ръка и смятах да си пръсна черепа. Единствената причина, поради която не го направих, беше, че смятам да убия хората, отговорни за смъртта на приятеля ми. След това хич не ми пука какво ще стане с мен.

— Мисля, че грешите, господин Базил. В момента, в който дойде време за избор между живота и смъртта, ще изберете да живеете.

— Както кажете — рече с безразличие той и отново се зае със задачата си.

— А семейството ви?

— Нямам такова.

— И съпруга ли?

— Вече не.

— Разбирам.

— Не, нищо не разбирате — рече той и смачка книжния плик на топка. — Не ви казах всичко това, за да завържа разговор. Казах го само за да спестя на вас и на себе си всякакви тактики на плашене, които планирате да използвате. Няма да свършат работа. Вече знам какво голямо лошо момче е съпругът ви. Каквото и да направи, няма да ме спре да отмъстя за смъртта на Кев Стюърт.

Той хвърли плика в ъгъла, след това излезе и се върна до лодката, за да разтовари още неща. Печката вече излъчваше достатъчно топлина. Реми изхлузи карираното вълнено, изядено от молци яке и привърши с оправянето на леглото. Видя отдолу юрган, сгънат в кутия, измъкна я и го извади. Помириса го предпазливо и реши, че общо взето е чист и може да се поизтръска.

Стигна само до отворената врата, когато срещна Базил, който носеше вълнена чанта.

— Къде отивате?

— Да изтръскам юргана.

Той свали чантата от рамото си на кея и каза:

— Аз ще го изтърся.

След това провеси юргана зад ръба на кея и го изтупа здраво. Когато се увери, че в него не са се настанили насекоми, й го върна.

— Няма буболечки.

— Благодаря.

Реми се обърна и го чу как изруга тихо.

— Оставете юргана.

— Защо, какво има?

— Просто го направете.

Без да я дочака да се подчини, той взе юргана от ръцете й, хвърли го на леглото, и без да прекъсва движението, я обърна с гръб към себе си. Извади краищата на фланелената риза от колана на панталоните, които Дред й бе дал назаем, и преди тя да успее да възрази, оголи гърба й до раменете.

— Какво правите?

— По гърба на ризата ви има кръв. Някои от раните са се отворили. Дред ще ми откъсне главата, ако се инфектират. Седнете. — Той придърпа един от хромираните столове, натисна я по рамото и я принуди да седне. Тя се противеше. — Какво има?

— Бях отвлечена от човек, който току-що ми заяви, че смята да убие няколко души. Просто съм малко нервна.

Той изруга.

— Няма да ви сторя нищо лошо. Ясно? И престанете да подскачате всеки път, когато се приближа до вас. А сега седнете и се обърнете.

Тя се подчини, но седна на самия ръб на стола.

Дред беше опаковал всичко необходимо в брезентова чанта. Бърк я донесе до масата и нави ризата към врата й, за да не му пречи. Реми я придържаше. Той потупа кървящите места с памучен тампон, напоен с антисептик.

— Щипе ли?

— Не — излъга тя. Щипеше адски, но Реми го понасяше стоически.

Бърк работеше мълчаливо и методично. Първо почисти раните, а след това нанесе лечебния балсам на Дред върху всяка. Движенията му бяха неопитни и несигурни; не притежаваше финеса или успокоителното докосване на Дред, нито пък умееше да бърбори разсейващо. Мълчанието й причиняваше повече неудобство, отколкото щипенето.

— Колко често идвате тук?

— Не толкова често, че някой да се сети да ме търси тук, в случай че си мислите дали някой приятел няма да намине.

— Не съм си го помислила.

— Няма значение.

— Обикновено сам ли идвате?

— Понякога с брат си.

— Това е ужасно малка колиба за двама мъже.

— Хвърляме чоп кой ще спи на леглото.

— И изгубилият спи на канапето?

— Хм. — Той захлопна капака на кутията с балсам, за да й покаже, че е свършил. — Раните трябва да са се отворили, докато сте оправяли леглото. По-добре не вършете нищо до края на деня.

— Ами аз?

— Какво вие?

— Аз ще хвърлям ли чоп за леглото?

Той не отговори веднага и Реми обърна глава. Все още беше скръстила ръце на гърдите си, но задната част на ризата си оставаше навита до врата й. Тя го погледна през голото си рамо и осъзна, че въпросът й може да е прозвучал като провокиращо предложение.

— И какво ще е условието, госпожо Дювал? При ези губя и спя на канапето? При тура печеля и спя на леглото, а вие? — Той изсумтя презрително. — Предполагам, че би трябвало да се чувствам поласкан, тъй като на Дювал се продавате за доста повече. Но въпреки това — не, благодаря.

 

 

— Госпожа Дювал?

Дел Рей Джоунс доближи лице на сантиметри от това на клиента си.

— Неясно ли го казах?

— Не, но имаш отвратителния навик да пръскаш хората със слюнка, Дел Рей. Майка ти е трябвало да ти постави скоби, когато си бил малък. Тази твоя обратна захапка става и за бански душ.

Мънистените очички на Дел Рей станаха още по-малки.

— Сигурен съм, че ако се напънеш здравата, ще дадеш малко информация за госпожа Дювал.

— Госпожа Пинки Дювал?

— Виждаш ли, вече знаеш повече, отколкото си мислеше.

— Налучках — рече другият и направи с раменете си движение, сякаш искаше да ги освободи. — Ако питаш за благоверната на Пинки, никога не съм я виждал и не знам за какво, по дяволите, говориш.

Дел Рей наклони глава на една страна и се ухили закачливо.

— О, хайде де! Не лъжи стария Дел Рей. Толкова отдавна сме приятели.

— Приятели, дрън-дрън! Не си ми никакъв приятел. Ти си истинска чума.

— Обиден съм ти — рече Дел Рей и сложи ръка на сърцето си. — Сигурен ли си, че не знаеш нищо за госпожа Дювал?

— Сигурен съм.

— И не си чул, че е изчезнала?

— Изчезнала ли?

— Добре, добре. Това наистина беше добре. Напълно искрено. Ако бях малко по-глупав, щях да ти повярвам, че си изненадан.

Раменете на другия все още бяха напрегнати. Той ги сви смутено.

— Добре де, чух някакви слухове, но не зная факти. А сега се дръпни от лицето ми. Имахме уговорка за петък. Дотогава не искам да ти виждам грозната мутра.

Когато клиентът му се извърна, ръката на Дел Рей се стрелна. В нея имаше автоматичен нож. Той притисна върха му до бузата на мъжа. Вече без да се усмихва, дори злобно, Дел Рей каза:

— Можеш да си извадиш пистолета, но ще ти накълцам лицето, преди да успееш да ме застреляш.

— Даде ми време до петък — каза мъжът, като едва мърдаше устни. — Тогава ще си получиш парите.

— И преди си ме лъгал.

— Този път не. Вече съм ги приготвил.

— Без майтап?

— Кълна се в Бога!

— Знаеш ли какво ще ти кажа. — Дел Рей отдръпна острието и го потупа с плоската страна върху дланта си, сякаш размишляваше върху нещо, което току-що му беше хрумнало. — Ако сега дойдеш с мен, мога да убедя един човек да плати дълга ти заради теб.

— Да плати дълга ми заради мен ли?

— А ти каза, че не съм ти приятел. Не те ли е срам? — Лихварят направи знак на клиента си да се качи в кадилака, паркиран до бордюра. — Господин Дювал иска да говори с теб.

— Пинки Дювал иска да говори с мен?

— Аха. И не е ли много любезно от негова страна да те покани лично?

 

 

— Радвам се, че дойдохте при такова кратко предизвестие, господин Макуен.

Мак влезе в изискания кабинет на Пинки Дювал. Дел Рей Джоунс и Уейн Бардо го следваха по петите. Ако това не можеше да се нарече бърлогата на лъва, не знаеше кое може. И кой сега беше Данаил^[1]? Шансовете определено бяха на страната на другите.

Опитвайки се да изглежда безгрижен, той седна на стола, който му посочиха. Бардо и Дел Рей застанаха от двете му страни. Той погледна адвоката право в очите.

— Е, тук съм, Дювал. Какво искаш?

— Искам да си върна жената.

— Да си я върнеш! — Мак се насили да се изсмее: — Да не би да си я загубил? А? Е, не е при мен, но си добре дошъл да ме претърсиш.

Личеше си, че Дювал не оценява чувството му за хумор.

— Не е смешно, Макуен. Беше отвлечена.

— Айде бе! — възкликна Макуен и погледна първо Дел Рей, а след това Бардо, като повдигна вежди, за да покаже колко е впечатлен от важността на тази среща. След това се обърна към Дювал и каза: — Отвличанията са работа на федералните. Какво мога да направя аз по този въпрос?

— Не и да разрешиш някоя тайна. Зная кой я е отвлякъл. Бърк Базил.

Макар Макуен да го очакваше, макар да се бе приготвил за това, дори сам го бе предсказал, когато го чу от устата на Дювал, то стана реалност.

Дъг Пату беше нервен, откакто прочете статията във вестника за странния инцидент на „Кръстовището“. Отговори му троснато, когато Макуен го попита какво е научил в община Джеферсън. Мак му досаждаше с въпроси, но Пату отказваше да обяснява подробно, като настояваше, че това не е работа на полицията. Може би не официално, но не беше тайна защо Пату е толкова ядосан: страхът му, че Базил е замесен в това, се бе потвърдил.

Базил имаше основателни причини да отмъщава на Дювал, но го бе направил по ужасно драматичен начин. Дали отмъщението бе единственият му мотив? Мисълта, че може да има и нещо повече от очевидното, бе доста притесняваща. Но Макуен реши, че най-добрият начин да измъкне информация от Дювал е да продължи да се прави на глупак.

— Какво те кара да мислиш, че Базил е отвлякъл жена ти? Че за какво му е тя? А-а — рече той, като се направи, че едва сега му е просветнало. — Бас държа, че става дума за отмъщение за Кев Стюърт.

Дювал погледна Бардо и сви рамене по начин, който изнерви Мак. С жеста сякаш искаше да каже: „Опитах се да бъда любезен, но не се получи.“

— Макуен, аз съм уморен, разтревожен и вбесен. Така че ще започна направо по същество.

— Чудесно. И аз имам по-важни задачи, с които да си запълвам времето.

— Въпреки доходоносната ти странична дейност, дължиш на Дел Рей сумата от петдесет хиляди долара, прав ли съм?

Мак се оказа като в небрано лозе, когато банките го заплашиха, че ще му анулират кредитните карти, ако не внесе дължимите суми. Не можеше да каже на Тони, че е проиграл на комар спестяванията им, без да се погрижи за дълговете; нито можеше да й каже да престане да използва просрочените кредитни карти.

Отчаян от безпаричието, той бе потърсил помощ, която се бе проявила в противната мутра на Дел Рей Джоунс. Той му даде малко пари, които Мак загуби на Суперкупата. И тъй като вече не можеше да изплати първия заем, Дел Рей му даде още. После още.

Сега Макуен си даде обет, че ако успее да напусне тази сграда на собствените си крака, с непокътнати крайници, до края на живота си няма да играе комар. Нямаше да залага на понита или на водещите спортни състезания. Щеше да се откаже завинаги от двайсет и едно, зарове и покер. Щеше да ги изостави веднага. По дяволите, дори нямаше да подхвърля ези-тура!

Понеже Дювал очевидно вече знаеше за дълговете му, можеше и да ги купи.

— Вече са около тридесет и пет хиляди.

— След тази нощ са петдесет — уведоми го Дювал. — А утре ще са още повече. Или пък… — Той се поспря, за да се увери, че Мак го слуша. — Или пък дългът ти може да бъде опростен. Напълно изплатен. От теб зависи.

Тъй като познаваше начина на действие на Дювал, Мак знаеше, че предложението е твърде хубаво, за да е истина. Дори сърцето му не запърха от радост.

— В замяна на какво?

— Базил.

Мак се засмя недоверчиво:

— Та аз не знам къде е!

— Все имаш някаква идея.

— Той не ми се доверяваше, докато работехме заедно — рече Мак и чу как собственият му глас изтънява от напрежение. — И със сигурност не го прави сега.

 

 

— Вечерта преди да отвлече жена ми, е вечерял у вас.

Мак преглътна. Господи, този човек знаеше всичко!

— Беше жест от моя страна. Нещо като прощална вечеря. Това е всичко.

— И той не ти изложи плана си за отвличане?

— По дяволите, не! Вижте, господин Дювал, Базил, не се доверява на никого. Особено откакто Стюърт загина, си е стиснал устата като мида. Никой не може да се приближи до него. Дори и Пату, наистина! Базил е единак.

— Да — озъби се Дювал. — А точно сега е сам с жена ми.

— Е, за това не знам нищо. Губите си времето. — Мак стана и понечи да си тръгне, но се озова лице в лице с Дел Рей. — Можеше да си спестиш това пътуване, задник. Казах ти, че не знам нищо по този въпрос. Ще си получиш парите в петък, както ти казах. — След това бутна настрани лихваря и се упъти към вратата.

Дювал каза зад гърба му:

— Сложи си този въпрос под възглавницата, Макуен. Порови из паметта си. Може Базил да се е изпуснал за нещо, което не можеш да си спомниш веднага.

Мак хвана бравата и отвори вратата.

— Не знам къде е Базил. Не ми досаждай повече с това.

— Господин Макуен?

— Какво? — Мак беше ядосан и уплашен. Как, по дяволите, щеше да намери петдесет хиляди долара? И то до петък, не по-късно. Дори и да можеше да уговори Дел Рей за отсрочка, Дювал беше съвсем друга работа. Той се обърна към адвоката със самонадеяност, каквато не чувстваше: — Какво има, Дювал?

— Поздрави жена си от мен.

Сърцето на Мак едва не изскочи от гърдите му.

— Жена ми ли? — попита с пресъхнало гърло той.

— Тони е толкова хубаво момиче!

Мак премести погледа си на Бардо, който млясна неприлично с устни и език и накара Дел Рей да се изкиска.

Когато Мак затвори бавно вратата на кабинета на Пинки Дювал, все още се намираше от вътрешната й страна.