Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (51)

50.

Над петимата надвисна тежко мълчание. Конев се държеше най-неспокойно. Целият се тресеше, а ръцете му трепереха.

Морисън почувства смътна симпатия към него. Да си достигнал целта, да си изпълнил заплануваното през ред трудности, да си усетил, че се докосваш до успеха и в този миг нетърпеливи пръсти да ти го измъкнат от ръцете…

Познаваше това чувство. Сега, след като беше притъпено от разочарованията, вече не беше толкова силно както преди, но си спомняше какво беше някога — експериментите, които даваха надежда, но някак си никога не бяха напълно убедителни. Колегите, които се усмихваха и кимаха, но не му вярваха.

Наклони се напред и каза:

— Погледнете, Юрий! Просто наблюдавайте червените телца. Те пълзят напред, едно след друго, равномерно, което означава, че сърцето бие и то напълно нормално. Докато червените телца се придвижват напред, ние сме в безопасност.

— Освен това имаме и температурата на кръвта — намеси се Дежньов. — Постоянно я наблюдавам. Ако Шапиров не издържи, тя ще започне да спада бавно, но неизменно. Всъщност температурата е на горната граница на нормалното.

Конев изсумтя, като че ли отхвърляйки утешенията, но Морисън забеляза, че стана значително по-спокоен.

Морисън се отпусна в седалката си и затвори очи. Опита се да разбере дали усеща глад и реши, че не е гладен. Дали не усещаше натиск в пикочния си мехур? Нямаше нищо подобно. Човек винаги може значително време да отлага яденето, но нуждата от уриниране не дава толкова голяма възможност за избор.

Изведнъж разбра, че Калинина му говори нещо, но не я е чул.

— Извинете ме. Какво казахте? — обърна се към нея.

Калинина го погледна изненадано.

— Съжалявам. Прекъснах мислите ви.

— Добре, че ги прекъснахте, София. Моля да ме извините, че бях невнимателен!

— В такъв случай, исках да ви попитам какво правите при вашия анализ на мозъчните вълни? Имам предвид, какво различно правите от останалите? Защо беше необходимо да… — тя замълча, явно несигурна как да продължи.

Морисън довърши мисълта й без затруднение:

— Защо беше необходимо да ме отвличат от родината ми?

— Ядосах ли ви?

— Не. Предполагам, че не вие сте препоръчали подобно действие.

— Не, разбира се. Не знаех нищо за него. Всъщност затова зададох въпроса си. Не знам нищо във вашата област, освен че съществуват електроневронни вълни и че електроенцефалографията се превърна в сложна и важна наука.

— В такъв случай, ако ме питате какво е особеното в моите схващания, аз не мога да ви отговоря.

— Значи е тайна? Сигурно е така.

— Не, не е тайна — Морисън се намръщи. — В науката няма тайни или поне не би трябвало да има. Само че има опити за постигане на превъзходство, така че учените понякога са предпазливи при изказванията си. Самият аз нося подобна вина. В случая обаче думите ми бяха буквални. Не мога да ви обясня, защото ви липсват основните познания.

Калинина се замисли и присви устни, като че ли се опитваше да подпомогне мислите си.

— Бихте ли ми обяснили поне малко?

— Мога да опитам, ако желаете да чуете няколко прости твърдения. Не бих могъл добре да обясня всичко. Това, което наричаме мозъчни вълни представлява съвкупност от цялата невронна дейност — сетивните възприятия от различен тип, въздействията върху различните мускули и жлези, механизма на събуждането, координацията и така нататък. Мозъчните вълни, които управляват или са резултат от градивните и творческите мисли, се губят между останалите. Изолирането на скептичните вълни, както ги наричам, от останалите е трудна задача. Тялото го прави без затруднения, но ние, бедните учени, в повечето случаи губим напълно.

— Дотук разбрах всичко без затруднения — усмихна се Калинина.

„Когато успее да се отърве от меланхолията си, тя е забележително красива“, помисли си Морисън.

— Все още не съм стигнал до трудната част — продължи той.

— Моля, продължете тогава.

— Преди около двайсет години беше показано, че във вълните има случайна компонента, която никой дотогава не беше забелязал, тъй като използваните уреди не улавяха онова, което сега наричаме „трептене“. Представлява много бърза осцилация с непостоянна големина и сила. Разбирате, че това откритие не е мое.

— Предполагам, че преди двайсет години сте били твърде млад, за да направите откритието — отново се усмихна Калинина.

— По онова време не се бях дипломирал и правех откритието, че младите жени не са напълно недостъпни, което в никакъв случай не е маловажно. Всъщност мисля, че всеки човек може би трябва от време на време да го преоткрива. Но няма значение. Няколко човека изказаха предположението, че е възможно трептенето да отразява мисловните процеси в мозъка, но никой не успя да го изолира правилно. Трептенето се появяваше и изчезваше, понякога се улавяше, друг път — не. Общото убеждение беше, че произхода му е изкуствен — продукт на работата с апаратура, която е твърде деликатна за правените измервания, с други думи шум. Но аз не мислех така. Разработих компютърна програма, която направи възможно да отделям трептенето и да покажа, че то винаги съществува в човешкия мозък. Получих известно признание, макар малко хора да успяха да повторят работата ми. Използвах животни за опитите, които бяха прекалено опасни, за да бъдат правени върху хора и резултатите ми служеха за по-нататъшно подобряване на чувствителността на моята програма. Но колкото по прецизни ставаха анализите ми и колкото по-важни смятах, че са резултатите, толкова по-малко успяваха да ги възпроизведат и толкова повече настояваха, че съм подведен от експериментите с животни. Но дори и изолацията на трептенето беше далече от доказването, че то представлява абстрактна мисъл. Аз усилвах, променях, подобрявах отново и отново програмата си и се убедих, че изучавам мислите — самите скептични вълни. Никой не успя да дублира възловите точки в работата ми. Няколко пъти позволявах на други да ползват програмата и компютъра ми — установката, която използвам — и те неизменно се проваляха.

Калинина го слушаше със сериозно изражение.

— Имате ли представа защо никой не успява да повтори работата ви?

— Най-лесното обяснение е, че нещо не е наред с мене, че съм ексцентрик, ако не и луд. Предполагам, че неколцина от колегите ми подозират това да е истинската причина.

— Мислите ли, че сте луд?

— Не, София, не мисля, но самият аз понякога се колебая. Разбирате ли, след като изолирате скептичните вълни и ги усилите, може да се предположи, че човешкият мозък ще се превърне в приемник. Вълните могат да прехвърлят мисли, от мислещия, когото изучавате към самата вас. Мозъкът би могъл да бъде извънредно прецизен приемник, но също така и силно индивидуален. Ако подобря програмата си, така че да усещам мислите по-добре, това означава, че съм я прекроил според нуждите на собствения си мозък. Другите мозъци могат да останат незасегнати. На практика, колкото повече настройвам програмата към моя мозък, толкова по-малко би въздействала на останалите. Както при портрет. Колкото повече портрета прилича на мене, толкова по-малко прилича на който и да е друг. Колкото повече резултатите на програмата са смислени за мене, толкова по-малко те значат нещо за останалите.

— Наистина ли сте усещали мисли?

— Не съм сигурен. Понякога си мисля, че съм усещал, но никога не съм бил напълно убеден, че не е било само въображение. Със сигурност никой друг, с моята или друга програма, не е усещал нищо. Използвах трептенето, за да открия скептичните възли в мозъците на шимпанзета и по тях заключих къде би трябвало да се намират в човешкия мозък, но тези резултати също не бяха възприети. Когато един учен предлага прекалено усилено своята невероятна теория това се счита за свърхентусиазъм. Не можах да се уверя дори с помощта на проводници в скептичните възли, разбира се в мозъците на животни.

— С животните ще е трудно. Публикувахте ли тези ваши… усещания?

— Не посмях — поклати глава Морисън. — Никой няма да признае подобно субективно откритие. Споменах го мимоходом на няколко човека — каква глупост от моя страна! — и мълвата плъзна, и още по-твърдо убеди колегите ми, че съм, да го наречем, нестабилен. Едва тази неделя Наталия ми каза, че Шапиров ме е взел на сериозно, но той се смята, поне у нас, също за нестабилен.

— Не е нестабилен — твърдо рече Калинина — или поне не беше.

— Очевидно ще ми е приятно да мисля, че не е бил.

Пред Морисън Конев, без да се обръща, внезапно се намеси:

— Шапиров беше впечатлен от вашите усещания. Знам го. Той го обсъди с мене. Неколкократно спомена, че вашата програма служи като ретранслатор и че би искал сам да го изпробва. Ако сте били във вътрешността на неврон, ключовия неврон на скептичния възел, нещата щяха да се развият по друг начин. Щяхте безпогрешно да почувствате мислите. Така мислеше Шапиров, така мисля и аз. Шапиров дори считаше, че е възможно да сте възприемали мисли и при тази постановка, но не сте се чувствали готов да го съобщите на света. Така ли е?

„Колко са привикнали към пазенето на тайни“, помисли си Морисън. Изведнъж забеляза изражението на Калинина. Устата й беше полуотворена, веждите сключени, а пръстът й — поставен пред устните. Като че ли го умоляваше да мълчи, без да смее да го каже на глас.

Радостният, силен глас на Дежньов прекъсна мислите му.

— Достатъчно дрънкане, деца мои. Пещерата е определила положението ни и за огромно учудване ние сме точно там, където твърдим, че се намираме.

Конев размаха двете си ръце и гласът му прозвуча почти момчешки:

— Точно там, където казах, че се намираме.

— Нека да поемем отговорността заедно. Където ние казахме, че се намираме.

— Не — възрази Боранова. — Наредих на Конев да вземе решението на негова собствена отговорност. Следователно заслугата е негова.

Думите й не бяха достатъчни, за да успокоят Конев.

— Нямаше толкова бързо да търсите общата отговорност, Аркадий Висарионович — Конев употреби бащиното име, отдавна остаряла практика в Съветския съюз, за да подчертае факта, че Дежньов беше син на селяни, единствено между които все още се използваше подобно обръщение, — ако се беше оказало, че сме в друг капиляр.

Усмивката на Дежньов помръкна и жълтеникавите му резци прехапаха долната му устна.

Боранова прекъсна възможния отговор на Дежньов с властния си контраалт:

— А Шапиров? Какво казват за него?

— Че е прескочил трапа. Стабилизирали са пулса с някаква инжекция.

— Е, готови ли сме да тръгнем? — попита Конев.

— Да — отвърна Боранова.

— В такъв случай — най-сетне извън кръвообращението.