Рик Риърдън
Морето на чудовищата (10)

Десета глава
Взимаме на стоп броненосец от Гражданската война

Термоса! — изкрещях аз, докато летяхме към водата.

— Какво? — Анабет сигурно си беше помислила, че съм си изгубил ума. Тя се държеше здраво за лодката, а косата й стърчеше право нагоре като пламък на факла.

За щастие Тайсън ме разбра. Отвори раницата ми и извади вълшебния термос на Хермес.

Стрели и копия прелитаха край нас.

Сграбчих термоса, надявах се, че идеята ми нямаше да се окаже фатална грешка.

— Дръжте се!

— Държа се! — извика Анабет.

— Дръж се по-здраво!

Застопорих крака под пейката, Тайсън сграбчи мен и Анабет за дрехите и аз леко завъртях капачката.

Навън изскочи бяла пелена и ни наклони настрани, превръщайки отвесното ни падане в общо взето плавно спускане под наклон от четирийсет и пет градуса.

При измъкването си от термоса вятърът като че ли се смееше, все едно се радваше, че отново е на свобода. Стоварихме се върху водата, подскочихме веднъж, после втори път, като хвърлено за жабка плоско камъче, а след това се понесохме навътре в океана като скутер, заслепявани от водните пръски.

От останалия зад нас кораб се разнесе гневен вик, но вече бяхме извън обсега на оръжията. „Принцеса Андромеда“ започна да се смалява, превърна се в малко бяло детско корабче, а след това напълно изчезна.

 

Докато се носехме по водната шир, с Анабет се опитахме да се свържем с Хирон чрез Изида. Струваше ни се важно да бием тревога за действията на Люк, а не знаехме на кого другиго да вярваме.

Вятърът от термоса вдигаше достатъчно водни пръски, за да се образува хубава дъга — точно каквото ни трябваше за съобщение чрез Изида, — но въпреки това връзката беше лоша. Анабет хвърли златна драхма във въздуха, помоли се на богинята на дъгата да ни покаже Хирон и лицето му веднага се появи, но зад него проблясваха прожектори и дънеше оглушителна рок музика, все едно се намираше в някаква дискотека.

Разказахме му как се бяхме измъкнали от лагера, за Люк, „Принцеса Андромеда“ и златния сандък с останките на Кронос, но заради шумотевицата при него и свистенето на вятъра при нас не бях сигурен дали е успял да чуе всичко.

— Пърси — извика Хирон, — трябва да внимаваш за…

Думите му потънаха в гръмогласен вой, който ми прозвуча като бойния вик на команчите.

— Какво? — изкрещях аз.

— Проклети да са роднините ми! — Кентавърът се наведе, за да избегне една полетяла към главата му чиния, която след миг се разби някъде встрани. — Анабет, не биваше да оставяш Пърси да напусне лагера! Но ако успеете да вземете руното…

— Да, бейби! — извика някой зад него. — Ухааа!

Музиката така се усили, че от вибрирането лодката ни се разклати.

— … Маями — крещеше Хирон. — Ще се опитам да следя…

В този миг някой хвърли бирена бутилка към него, образът се разпадна и лицето му изчезна.

 

След около час забелязахме суша на хоризонта — дълъг плаж с високи хотели. Във водата беше пълно с рибарски лодки и танкери. Катер на бреговата охрана мина вдясно от нас и след това се върна, за да ни огледа отново. Не всеки ден можеше да види човек жълта спасителна лодка с изключен двигател и управлявана от три хлапета да профучава със сто възела в час.

— Това е плажът Вирджиния! — възкликна Анабет, щом наближихме брега. — О, богове, как е успяла „Принцеса Андромеда“ да измине толкова голямо разстояние за една нощ? Това са…

— Четиристотин и трийсет морски мили — обадих се аз.

Тя премига смаяно.

— Как го сметна?

— Ами… не знам.

Анабет се замисли за миг, после попита:

— Пърси, какви са нашите координати в момента?

— Трийсет и шест градуса и четирийсет и четири минути северна ширина, седемдесет и шест градуса и две минути запад на дължина — отвърнах веднага. След това се сепнах и поклатих глава. — Леле! Откъде ми дойде това?

— Може би е заради баща ти — предположи Анабет. Когато си в морето, се ориентираш чудесно. Това е страхотно!

Не бях толкова сигурен. Не ме блазнеше мисълта да се превърна в човека-компас. Но преди да продължа, Тайсън ме потупа по рамото:

— Една лодка идва към нас.

Обърнах се. Катерът на бреговата охрана се мъчеше да ни настигне. Пресветваше с прожектора си и набираше скорост.

— Не бива да им позволим да ни хванат — рекох. — Ще има да ни разпитват цял ден.

— Насочи се към залива Чесъпийк — предложи Анабет. — Там знам едно място, където можем да се скрием.

Не я попитах какво точно имаше предвид и откъде познаваше толкова добре околността. Рискувах да отворя още малко капачката на термоса и нов бурен повей на вятъра ни изстреля покрай северния нос в залива. Катерът на бреговата охрана изостана. Поддържахме високата скорост, докато бреговете на залива не се стесниха около нас и изведнъж си дадох сметка, че сме навлезли в устието на река.

Усетих как водата се променя от солена в сладка. Изведнъж се почувствах смазан от умора, сякаш внезапно ми беше паднала захарта. Вече нямах представа къде се намирахме и накъде да насоча лодката. Добре, че Анабет указваше посоката.

— Ето там — рече тя. — Отвъд онзи нос.

Завихме в едно заблатено заливче, обрасло с високи папури. Изкарахме лодката на брега под един гигантски кипарис.

Над нас се извисяваха обрасли в лиани дървета. Жужаха мушици. Въздухът беше влажен и горещ, от повърхността на реката се надигаха изпарения. С две думи, нямаше нищо общо с Манхатън и определено не ми харесваше.

— Хайде — подкани ме Анабет. — Ей там е.

— Кое? — попитах.

— Следвай ме — заповяда тя и грабна раницата си. — Няма да е зле да скрием лодката, за да не привличаме излишно внимание.

Покрихме я хубаво с клони и след това с Тайсън последвахме Анабет надолу по брега, затъвайки в червената кал. Изпод краката ми изпълзя една змия и се скри в тревата.

— Не ми харесва тук — измърмори Тайсън и перна рояка комари, накацали по ръката му.

След няколко минути Анабет обяви:

— Ето тук е.

Пред себе си виждах само храсталаци. Тя обаче пристъпи напред и дръпна преплетените клони, които образуваха нещо като врата и се озовахме пред скрит заслон.

Вътре беше достатъчно широко за трима души, дори и третият да е с размерите на Тайсън. Стените бяха от клони, като на индиански вигвам, но изглеждаха водонепропускливи. В ъгъла беше струпано всичко необходимо за лагеруване на открито — спални чували, одеяла, хладилна чанта и керосинова лампа. Имаше дори и неща за полубогове — бронзови наконечници за копия, колчан със стрели, меч, кутия с амброзия. Въздухът беше застоял, явно отдавна никой не беше влизал.

— Скривалище за деца на богове! — Погледнах смаяно Анабет. — Ти ли си го направила?

— С Талия — отвърна тя тихо. — И Люк.

Това не би трябвало да е проблем за мен. Знаех, че Талия и Люк се бяха грижили за Анабет, когато е била малка. Тримата заедно се бяха крили от чудовищата и се бяха борили да оцелеят сами, преди Гроувър да ги открие и да се опита да ги заведе в лагера. Но винаги, когато Анабет споменеше за онова време, се чувствах… Не знам. Не ми беше приятно.

И по-точно: ревнувах.

— Аха — кимнах аз. — Мислиш ли, че Люк няма да се сети да ни търси тук?

Тя поклати глава.

— Тогава направихме поне десетина такива убежища. Не ми се вярва Люк да ги помни всичките. А и едва ли го интересуват.

Седна на одеялата и заровичка в раницата си. Ясно показваше, че не й се говореше повече.

— Тайсън? — обадих се аз. — Имаш ли нещо против да пообиколиш наоколо? Може да намериш някакъв магазин.

— Магазин ли?

— Или заведение. С понички, сладолед. Но не се отдалечавай много.

— О, понички! — кимна ентусиазирано Тайсън. — Веднага ще изляза да потърся понички в блатата. — Измъкна се навън и след миг го чух как вика: — Хей, понички, къде сте?

Щом останахме сами, аз седнах срещу Анабет.

— Съжалявам за Люк.

— Не си виновен. — Тя извади ножа от канията и започна да лъска острието с вълнен парцал.

— Прекалено лесно ни остави да се измъкнем — отбелязах, макар че се надявах само така да ми се е сторило. Анабет обаче кимна.

— И аз точно това си мислех. А и онова, дето каза за номера и захапването на стръвта… Подозирам, че става дума за нас.

— И руното е примамката? Или Гроувър?

Тя се взираше в острието.

— Не знам, Пърси. Може би и той иска да вземе руното. Сигурно се надява ние да го намерим и тогава той да го открадне от нас. Но просто не мога да повярвам, че е отровил елата.

— Според теб защо той смята, че ако Талия беше жива, щеше да е на негова страна?

— Греши.

— Не ми звучиш много сигурна.

Анабет ме стрелна с кръвнишки поглед и на мен ми се прииска да не бях повдигал въпроса точно когато държи в ръката си нож.

— Пърси, знаеш ли на кого ми приличаш най-много? На Талия. Толкова си приличате, че чак ми става страшно. Или щяхте да сте първи приятели, или да се избиете.

— Нека се спрем на варианта „първи приятели“.

— Понякога Талия се сърдеше на баща си. Също като теб. Ти би ли обявил война на Олимп заради това?

Отклоних погледа си към колчана стрели в ъгъла.

— Не.

— Е, тя също не би го направила. Люк греши! — Анабет заби ножа си в пръста.

Исках да я разпитам за пророчеството за шестнайсетия ми рожден ден, което Люк беше споменал. Но тя едва ли щеше да ми каже. Хирон беше заявил, че не бива да го узная, докато боговете не решат друго.

— А какво имаше предвид Люк за циклопите? — попитах. — Той каза, че точно от теб най-малко…

— Знам какво каза! Той… Имаше предвид истинската причина за смъртта на Талия.

Чаках мълчаливо.

Анабет треперливо си пое дъх.

— На циклопите никога не можеш да им имаш вяра, Пърси. Преди шест години, когато Гроувър ни водеше към лагера…

Вратата на заслона рязко се отвори. Тайсън пропълзя вътре.

— Понички! — обяви той гордо и ни подаде една кутия.

Анабет го зяпна.

— Откъде ги намери? Наоколо са само блата. Няма нищо в продължение на…

— Петнайсет метра — прекъсна я Тайсън. — Точно на върха има „Чудовищни понички“!

 

— Имам лошо предчувствие — измърмори Анабет.

Бяхме се спотаили под едно дърво и се взирахме в изникналото насред гората заведение. Изглеждаше чисто ново, с ярко осветени витрини, паркинг и тесен път, който се губеше сред дърветата. На паркинга обаче нямаше нито една кола. Жената на касата четеше списание. Иначе не се виждаше жива душа. Над вратата с големи черни букви, които разчитах лесно въпреки дислексията, пишеше:

В О-то от ЧУДОВИЩНИ беше нарисуван звяр с широко зинала уста. Усещаше се примамлив аромат на прясно приготвени шоколадови понички.

— Не му е мястото тук — прошепна Анабет. — Има нещо гнило в тая работа.

— Какво? — попитах аз. — Обикновено заведение за понички.

— Шшшт!

— Защо шепнем? Нали Тайсън вече ходи и купи цяла кутия. И се върна невредим.

— Но той е чудовище.

— О, стига, Анабет! „Чудовищни понички“ не означава, че там има чудовища. В Ню Йорк е пълно със заведения от тази верига!

— Така е — съгласи се тя. — Но не ти ли се струва странно, че това се появи веднага, щом прати Тайсън да търси понички? Ей тук, насред блатата?

Замислих се. Наистина беше малко необичайно, но все пак поничките не бяха на челно място в списъка ми със зли врагове.

— Може да е гнездо — предположи Анабет.

Тайсън потрепери. Вероятно и той като мен нямаше представа за какво говореше тя, но тонът й го плашеше. Беше излапал поне пет понички и целият се беше омазал с пудра захар.

— Какво гнездо? — попитах.

— Не си ли се питал как става така, че заведения от една верига изведнъж започват да никнат като гъби? В един момент няма нищо, а на следващия ден хоп, появява се нова будка за сандвичи или кафене? Първо едно заведение, след това две, после четири — абсолютно еднакви в цялата страна?

— Хмм, никога не ми е правило впечатление.

— Пърси, някои вериги се разпространяват толкова скоростно, защото са свързани с жизнената сила на някое чудовище. Идеята е хрумнала първо на децата на Хермес през петдесетте години и те започнали да отглеждат…

Тя застина.

— Какво? — попитах аз. — Какво са отглеждали?

— Не правете резки движения — прошепна изплашено Анабет. — Бавно, много бавно се обърни.

В този миг го чух: тихо шумолене, сякаш по листата пълзеше гигантски охлюв.

Обърнах се и видях нещо с размерите на носорог да се задава измежду дърветата. То съскаше като змия и предната му част се гърчеше във всички посоки. В първия момент не можах да схвана какво представляваше, но след това осъзнах, че имаше много вратове — поне седем, завършващи със съскащи змийски глави. Кожата му не беше люспеста, а гладка и на всеки врат имаше пластмасова табелка с надпис „Дете на «Чудовищни понички»“.

Бръкнах в джоба за химикала си, но Анабет поклати глава, предупреждаваше ме да не избързвам.

Послушах я. Повечето чудовища недовиждаха. Хидрата можеше и да ни подмине. Но ако извадех меча си сега, блясъкът от бронзовото острие със сигурност щеше да привлече вниманието й.

Затаихме дъх.

Хидрата беше на около метър от нас. Душеше земята и дърветата, все едно търсеше нещо. Две от главите й разкъсваха парче жълт плат — една от нашите раници. Явно чудовището беше минало през заслона и сега ни следваше по миризмата.

Сърцето ми затуптя оглушително. Бях виждал препарирана глава на хидра в лагера, но тя не ме беше подготвила за срещата с истинското чудовище. Главите бяха ромбовидни, като на гърмяща змия, но от устата стърчаха зъби като на акула.

Тайсън трепереше. Отстъпи назад и без да иска настъпи сухо клонче. И седемте глави се извърнаха към нас и засъскаха.

— Разпръснете се! — извика Анабет и хукна надясно.

Аз се шмугнах наляво. Една от главите изплю нещо зеленикаво, което прелетя над рамото ми и падна върху един бряст. Кората на ствола веднага запуши и започна да се разпада пред очите ми. Дървото се наклони застрашително към Тайсън, който не беше помръднал, стоеше като вкаменен и се взираше в приближаващото чудовище.

— Тайсън!

Ударих го с всичка сила и успях да го избутам настрани, а в този миг хидрата се стрелна към него и брястът се стовари върху две от главите й.

Чудовището се олюля и отстъпи, измъкна се от клоните и ядосано засъска срещу поваленото дърво. Седемте глави едновременно плюеха отрова и за нула време брястът се разпадна в димяща локва гадна слуз.

— Бягай!

Сръгах Тайсън, за да се съвземе, и изскочих пред него с Въртоп в ръка, за да привлека вниманието на хидрата.

И успях.

Блясъкът на божествения бронз е омразен на повечето чудовища. Щом зърна острието, хидрата ме нападна и със седемте си глави, съскайки и оголвайки зъби.

Добрата новина беше, че Тайсън не беше в непосредствена опасност. А лошата — след по-малко от секунда от мен щеше да е останала само локва разпадаща се плът.

Една от главите се стрелна към мен. Инстинктивно замахнах с меча.

— Недей! — извика Анабет.

Но вече беше късно. Главата на хидрата хвръкна и се изтърколи в тревата. За моя изненада, кървенето от чуканчето веднага спря и вратът се изду като балон. В следващия миг той се пръсна и се появиха две нови глави. Сега срещу себе си имах осемглава хидра.

— Пърси! — скара ми се Анабет. — Току-що някъде се е появил нов клон на „Чудовищни понички“.

Наведох се да избегна изплютата към мен отрова и измърморих:

— Аз съм на косъм от смъртта, а ти се тревожиш за нови заведения? Как да я убием?

— С огън! — отвърна тя. — Трябва да запалим огън!

Веднага се сетих за историята. От отсечените глави на хидрата нямаше да пораснат нови само ако успеехме да обгорим чуканчетата. Поне така беше направил Херкулес. Само че ние не разполагахме с огън.

Отстъпих към реката. Хидрата ме последва.

Анабет притича вляво от мен и размаха ножа си пред зъбите на една от главите, за да отвлече вниманието й, но една от другите се извъртя и я перна отстрани с такава сила, че я запрати в калта.

— Не удряй приятелите ми! — Тайсън връхлетя и застана между хидрата и Анабет. Докато Анабет се изправяше, той обсипваше чудовището с бързи юмручни удари като боксьор, но беше ясно, че нямаше да успее да го задържи твърде дълго.

Продължавахме да отстъпваме, като се пазехме от летящата към нас отрова и отблъсквахме главите, без да ги отсичаме. Давах си сметка, че само отлагахме смъртта си. Все някога щяхме да сгрешим и чудовището щеше да ни убие.

Изведнъж се чу странно туп-туп-туп, което в първия момент реших, че идваше от сърцето ми. Само че шумът беше толкова силен, че брегът се тресеше.

— Какво е това? — извика Анабет, без да отклонява поглед от хидрата.

— Парна машина — отвърна Тайсън.

— Какво? — гмурнах се настрани, за да избегна една отровна плюнка.

В този миг зад нас се разнесе познат женски глас:

— Ето ги! Пригответе оръдията!

Не смеех да обърна гръб на хидрата, но ако се досещах правилно кой стоеше зад нас, вече бяхме обградени от врагове от всички страни.

— Твърде близо са до чудовището, милейди — обади се мрачен мъжки глас.

— Не ме интересува! — отсече момичето. — Пълна пара напред!

— Слушам, милейди!

— Стреляйте, капитане!

Анабет осъзна какво ставаше частица от секундата преди мен и изкрещя:

— Залегнете!

Хвърлихме се по корем, а над нас се разнесе оглушително БУМ! Проблесна светлина, обгърна ни пушек и хидрата се разлетя на парчета, обливайки ни с отвратителна зелена течност, която се изпари в мига, в който докосна земята — така, както винаги се изпаряваха вътрешностите на чудовищата.

— Гадост! — изпищя Анабет.

— Параход! — извика радостно Тайсън.

Изправих се, кашляйки от барутния дим, който се носеше по брега.

Нагоре по реката към нас се приближаваше най-странният кораб, който някога бях виждал. Газеше дълбоко във водата като подводница и целият беше покри с метал. В средата стърчеше нещо като пирамида с отрязан връх с отвори от двете страни за оръдията. Отгоре се вееше знаме с див глиган и копие на кървавочервен, фон. По палубата се бяха подредили зомбита в сиви униформи — мъртви войници с прозрачна кожа, под която се виждаха черепите, досущ като тези, които охраняваха двореца на Хадес в Подземното царство.

Корабът беше броненосец от Гражданската война. По зеленясалите букви на носа едва се разчиташе името „Бирмингам“.

А до димящото оръдие, което едва не ни беше убило, стоеше Клариса в пълно бойно снаряжение.

— Загубеняци! — ухили се подигравателно тя. — Но май нямам друг избор, освен да ви спася. Качвайте се на борда!