Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Незнайко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Незнайка на Луне, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Диан Жон (2010 г.)

Издание:

Николай Носов. Незнайко на Луната

Илюстрации: Г. Валко

Издателство: „Народна младеж“, София, 1966

 

Издательство „Детская литература“, Москва, 1965.

История

  1. — Добавяне

Осма глава
Първият ден на Луната

neznaiko-osma_glava.png

Хванати за ръце, двамата приятели излязоха от херметическата камера, слязоха по стълбичката и стъпиха на лунната повърхност. Картината, която се откри пред очите им, предизвика у тях трепет и възторг. Долу, някъде в краката им, се простираше равнина с недълбоки падини и полегато издигащи се възвишения, която напомняше неподвижно застинала морска шир. Както и обикновената морска вода, тази вълниста, сякаш внезапно вкаменила се повърхност на Луната имаше синьозеленикав или както е прието да се нарича — аквамаринов цвят. В далечината, зад тази на пръв поглед леко вълниста повърхност, се издигаха хълмове. Те бяха жълти на цвят и приличаха на пясъчни. Зад хълмовете се трупаха една върху друга яркочервени планини. Те сякаш излитаха нагоре като езици на застинали пламъци.

Надясно, недалеч от нашите пътешественици, се намираха също такива огненочервени планини. Те се надигаха като че ли от дъното на окаменялото море и протягаха към небето своите заострени върхове.

Незнайко и Шишко се обърнаха назад и видяха в далечината планини, които имаха по-смътни очертания. Те изглеждаха направени сякаш от памук и напомняха паднали на земята облаци. По техните върхове и склонове като фантастични стъклени замъци стърчаха гигантски кристали, които напомняха по форма планински кристал. Слънчевата светлина се пречупваше в стените на тези кристали и те блестяха с всички цветове на дъгата.

Над целия този странен свят като бездънна бездна беше надвиснало черното небе с милиарди едри и дребни звезди. Млечният път, приличен на блещукаща пътека, се беше прострял през тази бездна и я беше разделил на две части. Вляво, сред струпалите се над хоризонта звезди, блестеше яркото слънце. Вдясно с мека зеленикава светлина светеше планетата Земя. Отстрани тя беше осветена от слънчевите лъчи и затова имаше формата на полумесец.

На фона на черното бездънно небе цялата повърхнина на Луната изглеждаше особено ярка и пъстроцветна. За това помагаше и липсата на атмосфера или по-просто казано, на въздух около Луната. Знае се, че въздухът не само поглъща слънчевите лъчи и ги прави по-малко ярки, но ги и разсейва, като смекчава хвърлените от предметите сенки. На Луната сенките на предметите са винаги гъсти, тъмни, поради което самите предмети изпъкват по-ясно и изглеждат по-ярки, по-богати с багри.

Недалеч от купчината планини, покрити с облаци, се издигаше една усамотена планина, прилична на тъмен конус или пирамида. От нейното подножие до възвишението, на което се беше прилунила ракетата, се беше проточила пътечка, подобна на тъничък лъч. Тя беше светла, сякаш някой нарочно беше постлал на това място каменистата почва на Луната с пясък или креда.

— Това навярно не е току-така — каза Незнайко на приятеля си. — Сигурно тази пирамида е направена от лунниците. Те са утъпкали и пътечката към нея. Смятам, че преди всичко трябва да изследваме пирамидата. Ти какво мислиш?

Без да дочака отговор, Незнайко се отправи с бодра крачка към лунната пътечка. Като видя, че е вече късно да изкаже мнението си, Шишко разпери ръце в недоумение и покорно тръгна след Незнайко.

Някои си представят, че успеят ли да попаднат на Луната, веднага ще започнат да скачат като скакалци по повърхността й и обясняват това с обстоятелството, че на Луната силата на притеглянето е едва ли не шест пъти по-малка, отколкото на Земята. Нищо подобно обаче не се случи с Незнайко и Шишко. Макар Луната да ги привличаше по-слабо, отколкото ги привличаше по-рано Земята, те все пак не почувствуваха да е настъпила някаква промяна в теглото им. Обяснението на това е, че те бяха прекарали дълго време в състояние на безтегловност и бяха отвикнали от силата на притеглянето. Теглото, което бяха придобили на Луната, им се стори съвсем нормално, съвсем обикновено тегло, такова, каквото те имаха и на Земята. Във всеки случай те не скачаха по Луната като някакви си там скакалци или бълхи, а си вървяха нормално.

Наистина от време на време Шишко имаше усещането, че всичко наоколо му е обърнато надолу с главата. И луната, и планините, и той самият, и Незнайко, който крачеше пред него — всичко това му се струваше нагоре с краката. Като че ли лунната повърхност беше горе, а небето с всичките звезди и слънцето — долу; самият той пък сякаш висеше надолу с главата, прикрепен към повърхността на Луната с подметките на космическите си ботуши. В такива моменти той се страхуваше да не се измъкне от ботушите си и да полети в космическото пространство надолу с главата, а ботушите му да останат на Луната. Това го караше непрекъснато да опипва кончовите на ботушите си и по-добре да ги опъва на краката си.

Тези ненормални усещания се обясняват с това, че на Луната следствие намаляването на притегателната сила към долните части на тялото, към краката, отива по-малко количество кръв. Останалото в горните части на тялото по-голямо количество кръв оказва на кръвоносните съдове в мозъка засилено налягане, точно такова налягане, каквото чувствуваме, когато ни се случи да увиснем надолу с главата. Затова именно и Шишко имаше усещането, че виси надолу с главата. Понеже той сам се чувствуваше нагоре с краката, то и всичко наоколо му изглеждаше обърнато наопаки и тук вече не можеше да се направи нищо. Отначало това противоестествено състояние твърде много плашеше Шишко, но после той махна ръка на всичко и реши, че всъщност му е все едно как ходи: нагоре или надолу с главата. Справедливостта изисква да отбележим, че такива болезнени усещания липсваха у Незнайко, може би защото той беше много силен и не толкова дебел колкото Шишко.

Пътят до пирамидата не се оказа толкова кратък, колкото им изглеждаше най-напред. Трябва да кажем, че на Луната разстоянията са твърде измамливи. Следствие липсата на въздух там отдалечените предмети се виждат много по-ясно и затова изглеждат винаги по-близки. Незнайко и Шишко крачеха вече едва ли не цял час, а пирамидата беше още далеко. Жаркото слънце нагряваше все по-силно скафандрите и нашите пътешественици бяха потънали в пот.

— Не бързай толкова, Незнайко! — помоли се Шишко. — Нека да си починем мъничко.

— Както изглежда, ти искаш да се изпечем на това слънце — отвърна Незнайко. — Ние трябва да стигнем колкото може по-бързо до пирамидата и да се подслоним на сянка. Освен това изложени сме и на разните му там космически лъчи!

— Какви са пък тия разни лъчи? — измърмори Шишко.

— Е, няма да го разбереш изведнаж — отговори Незнайко. — После ще ти обясня.

Всъщност Незнайко не можеше да обясни нищо на Шишко, понеже сам не знаеше какви са тия космически лъчи и по какво се различават от обикновените. Той само беше чувал от Фуксия и Селдичка, че има такива лъчи и че дребосъчетата трябва да се пазят от тях, когато се намират на Луната.

Най-после Незнайко и Шишко стигнаха до целта на своето пътешествие. Онова, което отдалече бяха взели за пирамида, излезе обикновена планина или по-право загаснал вулкан, чиито склонове бяха покрити с пукнатини и застинала лава. Пътечката, по която крачеха Незнайко и Шишко, стигаше до една пещера, образувана в склона на планината. Нашите пътници побързаха да влязат в пещерата, за да се скрият по-скоро от палещите лъчи на слънцето. Там беше много по-прохладно и по-приятно, отколкото под открито небе. На Шишко престана да му се струва, че всеки момент ще изскочи от ботушите си и ще отлети в космическото пространство. Сега той виждаше над главата си не звездно небе, а каменистите сводове на пещерата и чувствуваше, че и да полети, няма да стигне далеко. Шишко си събу космическите ботуши, намести се по-удобно върху гладкия камък до стената на пещерата и се приготви да си почива.

Незнайко последва примера му и също приседна до него. Той беше обаче твърде деятелен по природа, за да може дълго време да стои неподвижен. Щом очите му попривикнаха малко с полумрака в пещерата, Незнайко скочи и почна да наднича по всички ъгли. След малко той откри, че пещерата съвсем не свършва наблизо, а продължава навътре в планината и заяви, че те трябва да се заловят с изследването й.

Шишко неохотно си навлече ботушите, изправи се, охкайки, и тръгна след Незнайко. Те не успяха да направят дори и десет крачки, когато се намериха сред непрогледна тъмнина. Шишко каза, че в такъв мрак е немислимо да се правят каквито и да било изследвания и тъкмо вече се готвеше да се връща назад, когато Незнайко запали електрическото си фенерче и мракът мигновено се разпръсна. Шишко само изохка от досада. Ще не ще, той трябваше да продължава пътя си, а това за него беше двойно нежелателно, тъй като освен умората той беше започнал да изпитва върху себе си и влиянието на ниската температура. Приятната прохлада, която отначало му подействува така освежително, изведнаж се беше сменила със страшен студ. И ръцете, и краката на Шишко почнаха да мръзнат. Той взе да подскача, вървейки, да рита с крака, да удря ръце една о друга, за да се стопли, но всичко това му помагаше твърде малко.

В това време Незнайко като че ли не забелязваше дори студа, Той бодро крачеше напред, стараейки се да не пропусне нищо, което се изпречваше пред очите му. Отначало те вървяха по широк тунел, пробит сякаш със свредел в твърдата скала. При всяка стъпка дъното на този тунел се снижаваше и затова им беше лесно да вървят. Струваше им се, че през цялото време някой ги бута в гърба. Неочаквано стените на тунела се разшириха и нашите пътешественици се намериха в една огромна подземна или както ще бъде по-правилно да се назове, подлунна зала.

Зрелището, което се разкри пред тях, можеше да се сравни с някакво приказно царство на мраза. От тавана, който се губеше нагоре, висяха хиляди прозрачни ледени шушулки. Едни от тях бяха съвсем мънички и висяха под самия таван като искрящи ресни, а други бяха по-големи и се спущала отгоре като блестящи гирлянди. Някои от шушулките бяха толкова големи, че върховете им стигаха едва ли не до дъното на пещерата като отделни шушулки, дори го опираха и сякаш представляваха колони, които подпираха свода. Мразът беше украсил каменните високи стени на този леден дворец с фантастични рисунки. Тук, сред чудноватите плетеници на бели, като че ли покрити със скреж елхи и палми цъфтяха невиждани цветя и блещукаха с разноцветна светлина огромни звезди, изтъкани сякаш от най-тънки ледени иглици.

Незнайко се полюбува малко на тази картина и тръгна по-нататък. Шишко закрачи след него. Дали поради намиращите се наоколо огромни маси лед или поради това, че температурата наистина се беше понижила, но Шишко взе да мръзне още повече и така енергично започна да играе по пътя, че единият космически ботуш изхвръкна от крака му и полетя някъде встрани. Шишко се спусна да го търси между ледените колони и скоро се озова всред непроницаем мрак… Изплашен, той почна да вика Незнайко, но Незнайко не можеше вече да му се притече на помощ. Точно в това време той беше излязъл от пещерната зала и беше попаднал в нов тунел, чието дъно беше покрито с лед. Щом стъпи на леда, Незнайко се подхлъзна и се изтъркаля надолу. По гладката повърхност на леда нямаше ни най-малка издатина, за която той би могъл да се закачи и да престане да се търкаля надолу. Незнайко чу вика на Шишко по радиотелефона, но не му обърна никакво внимание, защото и без това не можеше да му помогне с нищо.

Тунелът между впрочем навлизаше все по-стръмно в недрата на Луната. Скоро Незнайко вече не се плъзгаше по леда, а просто падаше в някаква пропаст. Наоколо не беше чак толкова тъмно. Някъде отдолу сякаш проникваше светлина; Освен това стана значително по-топло, а след няколко минути беше вече съвсем горещо.

Ярка светлина дразнеше очите и Незнайко реши, че му е съдено да загине в огъня, и вече мислено се прощаваше с живота, когато изведнаж стените на тунела се раздалечиха и изчезнаха. Миг след това Незнайко видя, че над него отвсякъде се простираше светло, покрито сякаш с вълнисти облаци небе. А долу… Незнайко се мъчеше да разгледа какво имаше долу, но там всичко беше като в мъгла. Измина още малко време и през разсеялата се мъгла Незнайко видя земя с полета, гори и дори река.

— Виж ти какво имало тук! — каза си Незнайко. — Значи Знайко е имал право, като казваше, че Луната е кълбо, вътре в което се намира друго кълбо, а на това вътрешно кълбо има лунни жители или лунници. Е, няма как, ще почакаме мъничко, може би скоро ще се срещнем и с лунните жители!

През това време неизвестната страна се приближаваше все повече и повече. Вече можеше ясно да се види долу град с неговите, улици и площади. Беше един от големите лунни градове — Давилон. Скоро Незнайко различаваше вече къщите и дори отделните пешеходци по улиците. Вятърът го носеше обаче не към центъра на града, а към единия му край, там, където се виждаха овощни и зеленчукови градини, където покривите на къщите тънеха в зеленина.

„Е, че какво, това дори е хубаво, — помисли си Незнайко. — Ще падна поне по на мекичко, а пльосна ли се сред паважа, и костите си не мога събра!“

Опасенията на Незнайко обаче бяха напразни, защото малкият крилат парашут, който беше на гърба му, забави неговото падане. Наистина от неочаквания удар краката на Незнайко се подкосиха и той просто седна на земята. Парашутът автоматически се сгъна на гърба му и заприлича на качулка. Незнайко се огледа наоколо, и видя, че е заобиколен от храсти с някакви съвсем дребнички листа. Той забеляза, че листенцата се клатеха и заключи, че около него има атмосфера, тоест въздух, защото обикновено листата на дърветата не се клатят от само себе си; в действителност вятърът, разклаща листата, а вятърът, както всички знаят, не е нищо друго освен движение на въздуха.

Щом дойде до това заключение, Незнайко съблече космическия си скафандър и почувствува, че не само не се задушава, но може и напълно свободно да диша. Стори му се дори, че въздухът наоколо е много по-хубав от въздуха, който беше дишал на Земята. Но, разбира се, това само му се стори така, защото беше прекарал дълго време в скафандъра и беше отвикнал малко от чистия въздух.

Незнайко въздъхна с пълни гърди и почувствува, че сърцето в гърдите му започна да бие много по-спокойно. Стана му весело и леко на душата. Дощя му се дори да се засмее, но се опомни навреме и реши да не бърза да изразява радостта си. Преди всичко, разбира се, трябваше да се ориентира и да си изясни къде се намира.

Незнайко сгъна грижливо скафандъра, скри го под един от крастите и се зае да разглежда местността. Той внимателно се взря в околните храсти и се убеди, че всъщност това не бяха храсти, а малки нискорасли дървета джуджета. Всяко дърво беше само един път и половина по-високо от Незнайко. Клоните на тези дървета бяха обсипани с дребни зелени ябълчици, големи колкото грахови зърна. Незнайко откъсна една ябълчица, отхапа си от нея, но веднага я изплю — толкова беше кисела. Наблизо растяха пак такива нискорасли лунни круши джуджета. Незнайко реши да опита една лунна круша, но тя беше безвкусна и при това много тръпчива, вероятно още зелена.

Незнайко хвърли лунната круша и затърси нещо друго за хапване. Тези лунни круши и ябълки само му раздразниха апетита; освен това беше минало много време вече, откак яде за последен път. Незнайко направи няколко крачки встрани и се намери пред висока дъсчена ограда, покрай която растяха бодливи храстчета, целите обсипани с плод — съвсем дребнички червени топчета. Незнайко опита едно от тях и се убеди, че пред него се намира лунна нискорасла малина. На вкус тя не се различаваше от обикновената наша земна малина, само че беше извънредно дребна. Незнайко почна да си тъпче устата с лунни малини, но колкото и да ядеше, все не можеше да се насити.

Той тъй и не успя да утоли глада си. Ако беше по-внимателен, щеше да забележи, че зад храстите отдавна вече го следяха нечии внимателни очи. Тези внимателни очи принадлежаха на едно лунно дребосъче, което наричаха Фикс. Той беше облечен в избеляло, протрито на лактите сако, а на главата си имаше някакъв грозен, омазнен и избелял каскет. Беше с панталони, които обикновено се носят напъхани в ботушите, само че нямаше ботуши, а сандали, обути на бос крак. В ръцете си Фикс имаше метла, която държеше напред като пушка, сякаш се готвеше да влезе в атака с това оръжие.

Незнайко продължаваше да лапа малини, без да подозира нищо, когато изведнаж отдолу се чу щракане и той почувствува как нещо го стисна здраво за крака. Незнайко извика от болка, наведе се и видя, че кракът му е попаднал в капан. В същия миг Фикс, който следеше всяка негова стъпка, изскочи от засадата си, дотича до Незнайко и с всичка сила го перна с метлата по главата.

— Ах, ти, гадина такава! Малини плюскаш, а! — извика Фикс, като размахваше метлата.

— Слушайте! — възмути се Незнайко. — Какво значи това? Защо ме удряш с метлата? И на всичко отгоре си служиш с капан!

Но Фикс не го и чуваше.

— Аз ще ти дам да разбереш как се плюскат малини — повтаряше той, като извиваше назад ръцете на Незнайко и ги връзваше с въже.

Незнайко само вдигна рамене.

— Не разбирам какво става — измърмори той.

— Ей сега ще те заведа при господин Дървеницер и тогава всичко ще разбереш! — заплаши го Фикс.

— Какъв е пък този господин Дървеницер? — попита Незнайко.

— Там ще видиш какъв е този господин Дървеницер. А сега — ходом марш! — изкомандува Фикс и дръпна въжето с такава сила, че Незнайко без малко не падна на земята.

— Как да тръгна, глупако такъв? Не виждаш ли, че кракът ми е в капана? — отвърна Незнайко.

— Я го гледай ти колко бил изнежен — кракът му бил в капана! — измърмори Фикс. Все пак той се наведе и освободи крака на Незнайко.

— Хайде сега, леви, десни, и никакви приказки! — изкомандува Фикс и без да изпуща от ръце въжето, с което беше завързал ръцете му, блъсна Незнайко с метлата в гърба. — И да не смяташ да бягаш, защото каквото и да правиш, няма да ми се изплъзнеш!

Незнайко само вдигна рамене. Той не можеше да бяга дори само поради това, че кракът му беше наранен от пружината на капана и го болеше силно. Накуцвайки, той закрачи бавно из овощната градина, а след него тръгна Фикс с метла на рамо, като сумтеше сърдито. След малко те излязоха от градината и закрачиха покрай дълги лехи с лунни краставички и домати. Макар че те не представляваха нещо интересно за Незнайко, все пак тон поглеждаше от време на време настрани и успя да забележи, че лунните домати и краставици бяха десетки пъти по-дребни от тези, които той беше свикнал да вижда на Земята.

Далече пред тях три дребосъчета поливаха лехите. Двете помпеха вода, а третото държеше маркуча и насочваше струята. Тя се издигаше високо, разпръскваше се на капки и падаше отгоре като дъжд.

Скоро лехите с краставици и домати се свършиха; заредиха се лехи с лунни ягоди. Няколко дребосъчета пълзяха сред лехите, беряха узрелите ягоди и ги слагаха в кръгли плетени кошници. Един от работниците видя Фикс и Незнайко и извика:

— Ей, Фикс, пак ли си хванал крадец?

— Пак я, как иначе! — отвърна Фикс, самодоволно усмихнат.

— При господин Дървеницер ли го водиш?

— При господин Дървеницер, ами при кого!

— Пак ли ще го гоните с кучета? — попита друго дребосъче, прекъсвайки работата си.

— Това си е вече работа на господин Дървеницер. С каквото заповяда, с това ще го гоним!

— Зверове! — измърмори някой от работниците.

— Какво?

— Зверове, казвам, сте вие с вашия господин Дървеницер!

— Ще ти дам аз на тебе едни зверове! — озъби се Фикс. — Ако кажа на господин Дървеницер, че вместо да работите, вие тук сте си развързали езиците, веднага ще се намерите на улицата!

Дребосъчетата мълчаливо се заловиха за работата си. Фикс блъсна Незнайко с метлата в гърба и те се отправиха по-нататък. Когато се изкачиха на хълма, Незнайко видя красива двуетажна къща с голяма, открита веранда. Около къщата пъстрееха лехи с цветя. Тук имаше и лунни маргаритки, и градински теменуги, и латинки, и лунна резеда, и астри. Под прозорците растяха храсти лунен люляк. Всички тези цветя бяха също като земните, само че няколко пъти по-дребни от тях. Впрочем Незнайко беше започнал да свиква с това, че на Луната растенията са дребни и вече не се учудваше.

На верандата седеше господин Дървеницер. Той беше едно дебело, червенобузесто дребосъче с плешива, розова глава. Очичките му бяха тесни като цепнатини, а вежди почти нямаше и това правеше лицето му да изглежда много весело и добродушно. Господин Дървеницер беше с широка тъмнокафява копринена пижама на бели черти, по чехли. Той седеше на масата и вършеше едновременно четири неща: 1. Ядеше бял хляб с масло. 2. Пиеше чай със сладко. 3. Четеше вестник. 4. Непрекъснато се бранеше от мухите и плюеше от отвращение, защото те се виеха като рояк около него и всеки миг кацаха по плешивата му глава или попадаха в чая му.

Господин Дървеницер вършеше всички тези четири неща с такова усърдие, че от него буквално се лееше пот. Потта се спущаше на ручейчета от плешивата му глава, течеше по бузите и по тила му и се стичаше по дебелия му врат. Това, както изглежда, не доставяше особено удоволствие на господин Дървеницер, защото той от време на време грабваше метнатата върху креслото кърпа за лице и с един замах избърсваше мократа си глава, като се стараеше да обхване едновременно и шията, после отново мяташе кърпата обратно, но преди това я повъртяваше над главата си, за да пропъди мухите.

Щом видя Фикс и Незнайко да идват към къщата, господин Дървеницер бутна настрана чашата с недопития си чай и с любопитство зачака какво ще стане по-нататък.

— Я погледнете, господин Дървеницер, улових крадец — каза Фикс, като се спря заедно с Незнайко на почтително разстояние от господаря си.

Господин Дървеницер стана от масата, приближи се до стълбището, което водеше надолу от верандата, скръсти на корем затлъстелите си ръце и почна да оглежда Незнайко от глава да пети.

— Сигурно се е хванал в капана, а? — попита той най-после.

— Точно така, господин Дървеницер. Плюскаше малини и се хвана в капана.

— Тъй, тъй — измуча Дървеницер. — Е, ще те науча аз тебе, ще ти дам да разбереш! Защо си плюскал малини, казвай де!

— Не съм плюскал, а ял! — поправи го Незнайко.

— Я го виж ти, пък се и обижда! — присмя се Дървеницер. — И дума не можеш да му кажеш! Е, добре де, кажи, защо си ял?

— Е, защо… бях гладен.

— Ах, горкичкият! — с престорено съчувствие извика Дървеницер. — Гладен бил! Е, ще те науча аз тебе, ще ти дам да разбереш! А малините твои ли са, а? Отговаряй!

— Че защо да не са мои? — отвърна Незнайко. — От никого не съм ги взел. Сам си ги откъснах.

От злоба Дървеницер едва не подскочи на късите си крака.

— Е, ще те науча аз тебе, ще ти дам да разбереш! — извика той. — А ти не видя ли, че това е частна собственост?

— Каква частна собственост?

— А бе, ти да не би да не признаваш частната собственост? — попита подозрително Дървеницер.

— Защо да не я признавам? — смути се Незнайко. — Аз я признавам, само че не разбирам какво е това собственост. У нас няма никаква частна собственост. Ние всичко сеем заедно, и дърветата садим заедно, а после всеки си взема, каквото му е нужно. У нас има всичко в изобилие.

— Къде е това у вас? Кои сте вие? Какво имате в изобилие? За такива приказки заслужаваш да те пратим май право в полицията? Там ще те научат тебе, ще ти дадат да разбереш! — ядосваше се Дървеницер, като размахваше ръце и не оставяше Незнайко да каже и дума.

Най-после той плесна с ръце и извика:

— Фекс!

Веднага от къщата изскочи дребосъче, облечено също като Фикс, само че без каскет. Щом го видя, Дървеницер щракна с пръсти и посочи пода пред себе си. Фекс моментално разбра какво се искаше от него, грабна стоящото, пред масата кресло и го постави зад Дървеницер, Дървеницер бавно се отпусна в креслото.

— Я ми доведи тук значи… — каза той. — М-м-м… Доведи ми тук Милорд!

Фекс се спусна презглава да изпълни заповедта.

— Имаш късмет, че съм добър — каза Дървеницер на Незнайко. — Няма да те изпратя в полицията. С полицията, братко, по-добре не се захващай! От полицията, дявол да я вземе, няма полза! Ни за мене, ни за тебе!

В това време се появи Фекс, придружен от голямо рунтаво куче на синджир.

— От мене да мине, аз ще те пусна — продължи Дървеницер обръщайки се към Незнайко. — Само че ти, драги, плюй си на лекичките, да не би кученцето да те поухапе… Я го развържи! — заповяда той на Фикс.

Фикс развърза ръцете на Незнайко.

— Хайде, бягай сега, какво се маеш? — каза Дървеницер. — Или искаш да насъскаме кучето? Е, хайде, Фекс, пусни кучето!

Незнайко видя, че работата приема съвсем нежелателен обрат и с всичка сила хукна да бяга. В същото време Фекс отвърза синджира и рунтавият пес погна Незнайко.

— Дръж, Милорд, дръж! — радостно изкрещя Дървеницер и запляска с ръце.

Незнайко видя, че кучето го настига, и внезапно зави настрана. Кучею по инерция полетя нататък. И всеки път, когато Милорд се приближаваше до него, Незнайко повтаряше тази маневра, така че кучето не успя нито веднаж да го ухапе. Те бягаха около къщата по цветните лехи. Изтръгнатите с корен маргаритки, лайкучки, градински теменужки и лалета просто хвърчаха изпод краката им във всички посоки.

— Дръж го, Милорд! — викаше, та се късаше Дървеницер. — Какво се бавиш? Не можеш ли да се справиш с един нищо и никакъв крадльо? Дръж го! Ах, ти, хапльо такъв! Ще те науча аз тебе, ще ти дам да разбереш!… Ей, Фекс!

— Какво ще заповядате, господарю? — поклони се почтително Фекс пред Дървеницер.

— Моментално ми доведи тук… м-м-м! Доведи ми тук Цезар!

— Слушам! — измърмори Фекс и се спусна нанякъде.

След малко той доведе един жилав пес без опашка, с дълги слаби крака и къса кафява козина.

— Пусни го! — извика Дървеницер. — Хайде, Цезар, дръж го!

Щом видя, че на Милорд пристигна подкрепление, Незнайко хукна да бяга надолу по хълма и заподскача по лехите с ягоди. Двете кучета тичаха след него направо през лехите и безжалостно тъпчеха ягодите.

— Какво правят? Какво правят те? — изрева Дървеницер и се завтече надолу, хванал с две ръце плешивата си глава. — Те ми унищожават ягодите! Цезар, Милорд, дръжте го, да го вземат мътните! Обкръжете го! Преградете му пътя!… Ех, че будали, ех, че глупаци, идиоти такива! Двама изкуфели тъпаци не могат да се справят с един изкуфял тъпак!… А вие какво сте зяпнали? — кресна Дървеницер на работниците. — Хванете го!… Стоят и се смеят, идиотите! Аз ще ви дам да разберете!

Дребосъчетата оставиха работата си и се спуснаха след кучетата. Дървеницер веднага разбра, че нищо добро не чака ягодите му.

— Назад! — изкрещя той. — Аз ще ви науча вас как се тъпчат ягоди, ще ви дам да разберете!

Дребосъчетата прекратиха преследването Дървеницер се спусна сам да гони Незнайко, но кракът му попадна в капан.

— Какво е това? — изпищя той, като се превиваше от болки. — Ей, Фикс, Фекс, какво сте зяпнали, заплеси такива! Ще ви науча аз вас, ще ви дам да разберете! Наслагали навсякъде капани! Освободете ме, злодейци такива, иначе не зная какво ще стане с вас!

Фикс и Фекс се затичаха да му освободят крака от капана. В това време Незнайко, Милорд и Цезар пренесоха полето на своята дейност от лехите с ягоди върху лехите с краставици й домати. За една минута всичко беше стъпкано и вече трудно можеше да се познае къде са расли краставици и къде — домати.

— Олеле-е!… Но какво правят те там? — извика Дървеницер, почервенял от яд. — Ей, Фикс, Фекс, какво зяпате, заплеси такива. Веднага донесете тук пушката, ще го убия като куче аз него, ще му дам да разбере!

Фикс и Фекс моментално изчезнаха и след малко се върнаха с една пушка.

— Застреляйте го! — крещеше Дървеницер и от устата му захвърчаха слюнки. — Нищо няма да ми направят!

Фикс, в чиито ръце беше пушката, се прицели и гръмна. Куршумът изсвири на две крачки от Незнайко.

— Че кой стреля така? Кой стреля така? — извика ядосано Дървеницер. — Я ми дайте пушката! Ще ви покажа аз как трябва да се стреля!

Той грабна пушката от Фикс и гръмна, но улучи не Незнайко, а Цезар. Горкият пес изквича диво. Той подскочи нагоре, направи салтомортале във въздуха, падна по гръб и тъй си остана да лежи с вдигнати нагоре крака.

— Ето, виждате ли, тъпаци! — извика Дървеницер, като се улови за главата. — Заради вас убих кучето!

Щом видя, че работата дойде до стрелба, Незнайко се затича към оградата, напрегна всички сили и я прескочи.

— Ах, така ли! — извика задъхан от злоба Дървеницер. — Няма да ти се размине току-тъй! Ще те науча аз тебе, ще ти дам да разбереш!

Той разтърси заканително юмрук над почервенялата си от злоба плешива глава, изплю се ядосано и си влезе в къщи, за да пресмята загубите, които му беше нанесъл Незнайко.