Сандра Браун
Защото те обичам (3)

Глава трета

Да водя борба с вас и тия като вас!

За каква се мислеше тя, по дяволите, та се осмеляваше да му държи такъв език? Той потупа успокоително коня по хълбоците, сякаш да успокои животните, че гневът му не е насочен към тях.

Върна се при огъня, който беше наклал само минути преди да зарозовее небето на изток. Кафето още не беше завряло. Беше му навик да пали огъня всяка сутрин и да приготвя кафето, дори да изпържва бекона, за да може Виктория да открадне, макар и само още няколко минути, сън. Не беше свикнала да става рано, още по-малко пък да си приготвя закуска, и дългите и изнурителни дни на пътуването бяха изсмукали силите й.

Рос се втренчи в пукащия огън, като за стотен път си задаваше един и същ въпрос — защо го беше излъгала? Беше му казала, че е бременна само от няколко месеца и ще роди бебето много, след като се устроят в Тексас. Повярва й, защото телосложението й беше слабо. Но бяха изминали само няколко седмици в път и коремът й внезапно предателски наедря. Дори когато Рос учуден я попита, тя кротко беше признала, че всъщност бременността й е доста по-напреднала; дори тогава Рос не можа да проумее факта. Лий се беше родил няколко седмици преждевременно. Очевидно Виктория го беше излъгала, за да наложи волята си.

Той разбираше отлично, защото тя не искаше баща й да узнае за бебето. Ванс Джентри, нейният баща, беше преглътнал с огромно усилие решението й да се ожени за негов наемен работник. Но защо, по дяволите, беше скрила и от него, законния си съпруг?

Той посегна към емайлираното джезве и наля от силната запарка в едно тенекиено канче. Когато беше на път предпочиташе този вид съдове пред крехкия порцелан, който Виктория беше настояла да вземат със себе си. Сърбаше кафето и размишляваше.

Ванс Джентри определено не беше погледнал с разбиране на избора на дъщеря да се влюби в мъжа, нает да рине конюшнята. Горещо се беше надявал Виктория да се спре на мъж достоен, от тяхната черга. Но времето не беше щедро по отношение на мъжете във венчална възраст и принадлежащи към уважаваните семейства от Юга. Войната се беше погрижила за това. Виктория беше щастлива от избора си и след няколко месеца всички във фермата приеха съвсем естествено, че тя се бе спряла на него. Всички, освен Ванс. Той не прояви открито враждебност, но трудно можеше да скрие неприязънта си.

А Виктория беше усетила това. То беше причината, поради която изчака баща си да замине на покупка за коне във Вирджиния и тогава съобщи на Рос за бебето. И когато той спомена за земите в Тексас, тя се вкопчи като удавник в идеята да потеглят, преди да се е върнал баща й. Рос се тревожеше за бременността й и за бебето, но тя го беше уверила, че ще имат достатъчно време да се устроят в Тексас, преди бебето да се появи на бял свят. Е, бебето се беше появило на белия свят, но Виктория си беше отишла от него.

Нямаше я вече. Опита се да си представи какъв ли щеше да бъде животът му без нея. Беше се появила в него така внезапно, и все така внезапно го беше напуснала. Като божествен дар, милостиво отпуснат му в ръцете, за да го грабнат най-безмилостно само след миг. Никога повече нямаше да го споходят любовта, щастието, смехът. Никога повече нямаше да докосне лицето й, да погали косите й, да чуе гласа й. Загубата беше тъй внезапна и ужасяваща, че не му се вярваше, че ще се пребори с нея.

Но беше длъжен да се справи. Заради Лий. Всеки ден някъде някой съпруг губеше съпругата си при раждане, и въпреки всичко не губеха кураж. Той също нямаше да се предаде. Щеше да направи живота на Лий щастлив. Само той и Лий. Само двамата. Не, не съвсем.

А сега и това момиче му си изтърси на главата.

Той изля остатъка от кафето в гърлото си и тъкмо си наливаше второ канче, когато Буба Лангстън се появи до огъня край него.

— Добро утро, Рос.

Буба се чувстваше вече достатъчно зрял, защото човекът, който за него олицетворяваше мъжествеността, му беше казал да се обръща към него на малкото му име.

— Здравей, Буба — произнесе лаконично Рос, който още не можеше да се отърси от мислите си.

— Как мислиш, ще вали ли днес?

Пъплещите облаци се отразиха в зелените очи на мъжа.

— Може би. Макар че не ми се иска. Повръща ми се от дъжд. Много ни забавя.

Буба се изкашля смутено.

— Аз… ъъ… съжалявам много заради жена ти, Рос.

Рос само кимна.

— Кафе? — и без да чака отговор, той се пресегна за още едно канче и му наля.

Известно време пиха мълчаливо. Лагерът започна да се раздвижва. Из влажния въздух се изви пушек. Дрънченето на сбруите и пръхтенето на конете, тихите разговори между съпрузи, преди да се разбудят децата, шумният звън от метални тигани и тенджери изпълниха простора с познати и умиротворяващи звуци. Тази близост успокояваше. Рос усети, че всичко, изпълвало живота му до този момент, изведнъж му беше станало чуждо.

— Погрижи ли се за конете? — обърна се той към момчето.

— Разбира се. Занесох им торбата с овес, както ме беше помолил.

— Благодаря ти, Буба — усмихна се за пръв път.

Чудеше се как ли щеше да се обърне животът му, ако му се наложеше да се грижи за мъж на възрастта на младежа. Вероятно нямаше да има много голяма разлика. Някои мъже се раждаха без всякакъв късмет, осъдени да се борят със зъби и нокти с живота. Когато Виктория Джентри се беше влюбила в него и му беше станала жена, той си беше помислил, че е станало чудото в живота му.

— Радвам се, че ти се случи в тоя керван, та да ми помогнеш с конете. Имам само тях, за да си развъдя хергеле, когато стигнем в Тексас.

Внезапен порив на вятъра развя сламената коса на момчето.

— О, Рос, и да не ми плащаше за това, пак щях да ти помагам. Татко иска да стана фермер като него. Решен е да намери ново място за заселване в Тексас, където да започне, и където няма наводнения всяка година като старото ни място в Тенеси. Не искам да се занимавам със земя. Искам да гледам коне като теб, Рос. — Той поднесе канчето си за още едно кафе, щастлив, че е привлякъл вниманието на мъжа, когото боготвореше. — Как се реши да тръгнеш, Рос?

Разговорът с момчето го разсейваше и действаше благотворно на обтегнатите му нерви. Режеше на тънки филии бекон от осолено свинско месо.

— Е, бях ранен…

— От войната? — ококори се момчето.

Погледът на Рос стана изведнъж студен и твърд и той се втренчи в гъстата гора около лагера.

— Не. Стана съвсем случайно. — Той изсипа нарязания бекон в горещата тенджера с дълга дръжка и беконът мигновено зацвърча. — Един старец на име Джон Сакс ме намери и ме взе при него в колибата си. Беше по пътя за Смоукийс. Той беше отшелник. Върна ме обратно към живота. — Рос гърлено се изсмя. — Най-вече с помощта на самогона, който произвеждаше. И когато вече бях стъпил на краката си, той ми предложа да потърся работа в долината при един мъж на име Ванс Джентри. Има един от най-добрите развъдници от жребци за разплод в Тенеси. Отидох да работя при него и се ожених за Виктория.

— И тогава онзи старец, Сакс, ти продал земята си в Тексас.

Рос изгледа момчето с внезапно развеселени очи.

— Разказвал ли съм ти тая история и по-рано?

— Разбира се, Рос, но всеки път ми е приятно да я чувам от теб.

— Старият Сакс беше воювал в битката за Сан Хасинто. Република Тексас възнаградила всеки от оцелелите с парче земя. Но той се върнал в Тенеси, без да се интересува повече от нея.

Рос страшно бил заинтригуван от представата за някакъв къс богата плодородна земя в този източен щат, което така си и стояло неизползвано. Знаел добре, че двамата с Виктория няма да могат да се измъкнат никога изпод опеката на баща й, ако останат при него. Рос страстно искал да си има собствена земя, където да развъжда собствено хергеле от расови жребци, място, където да може да диша с пълни гърди.

Предложил на стария ленивец да купи земята му. Той обаче гръмогласно се изсмял и му протегнал документа, пратен му от правителството на Тексас няколко години преди това.

— По ми е хубаво да си умра тук в колибата, синко — му казал той. — Не ми трябва онази земя. Онова в Тексас си беше чиста проба размотаване. Правехме си густото на война. Оная земя е твоя, защото ти се нуждаеш от нея.

Когато съобщил на Виктория за прехвърлянето на дарението на негово име, тя проявила далеч по-голям ентусиазъм, отколкото се бил надявал. Той искал да отиде там преди нея, да огледа мястото, после да я извика с бебето. Но тя настояла да тръгне с него.

— По-добре е да се измъкнем, докато татко отсъства, Рос. Нека се включим в оня керван, който организират в окръга Мак Мин.

Рос възнамерявал да го направи във всички случаи. Колкото повече хора пътували заедно, толкова по-безопасно било. А и освен това било далеч по-икономично да си вземат покъщнина със себе си, отколкото да се опитват да се обзавеждат наново, когато пристигнат. В Тексас се стича непрестанен човешки поток и нищо чудно пазарът да е беден откъм домашни стоки.

Виктория гледала на всичко това като на грандиозно приключение и искала да запази отпътуването им в тайна. Той отчаяно се опитвал да я разубеди, защото никак не му се искало баща й да се върне и да открие, че са се измъкнали, без да си кажат и една дума за сбогом.

— Рос, бъди разумен. Той ще измисли хиляди причини, за да ни задържи, особено ако разбере за бебето. Никога няма да ни пусне да заминем.

Рос загъна две парчета бекон в една разрязана питка и подаде сандвича на Буба.

— Бях си заделил достатъчно от заплатите, за да си купя коне, с които да започна. И сега имам Лъки и пет от най-добрите кобили, които някога си виждал.

— Страхотни са — избъбри Буба с препълнена уста.

— Благодарение на сватосването, дето им го правиш всяка нощ — изкикоти се Рос. — Лъки е направо лудо влюбен във всяка кобила.

Младокът шумно изрази одобрението си от думите на Рос. Усмихваха се с разбиране един на друг, когато чуха слабия плач на бебето от вътрешността на фургона.

Буба рязко обърна главата си по посока на звука. Тихи и успокояващи майчини звуци долитаха през брезента. После настъпи тишина. Буба изгледа въпросително Рос, чието изражение внезапно бе потъмняло.

— Това… това момиче, Лидия. Мама каза, че тя ще остане във фургона ти и ще се грижи за бебето отсега нататък.

Устните под черния мустак се свиха в тясна бяла ивица.

— Така изглежда.

Рос кипеше отвътре, но съзнаваше добре, че ако не насочи енергията си към някакво дело, направо ще се пръсне. Изправи се и тръгна към края на фургона. Отвори една торба и извади оттам огледало, бръснач, четка и легенче за бръснене, като ги постави върху стърчащата на края дъска. После нави навътре яката на ризата си. Потопи четката в гърнето с вода, която междувременно беше завряла на огъня, после в легенчето, като с няколко движения разпени бръснарския сапун. Нахвърли пяната върху брадата си и започна да я сваля заедно с четината с резки и стържещи движения. Буба го наблюдаваше със завист.

— Хич я нямаше, когато я открихме двамата с Люк в гората — обади се Буба с желанието да поддържа разговора.

— Така ли?

Рос изплакна бръснача във водата и наклони глава на една страна, за да се види в огледалото.

— Ама наистина. Лежеше на земята в дъжда, цялата пребледняла като смъртница.

Челюстта под пяната се втвърди.

— Е, сега пращи от здраве.

Рос би дал много, за да забрави гърдите й тогава под бледата светлина на фенера. Необикновеният златист блясък в очите й не можеше да се изличи от паметта му. Опита се да си заповяда да забрави всичко. Не успя. Дори и в този момент споменът беше прекалено ярък.

Собственото му минало не го оставяше на мира. Това не беше почтено. Нямаше право да се зазяпва по гърдите на друга жена, докато тялото на съпругата му още изстиваше в студената земя. Проклятие! Пък и какво друго можеше да се очаква от копелдака на една курва. Нямаше никакво значение с колко почтени хора си се обвързал, нито пък безупречния произход на момичето, което беше избрал за съпруга; рано или късно, дори и да не го искаш, калта от дъното на душата ти непременно ще се вдигне. Никой не може да избяга от миналото си, дори и да тича като луд.

И беше достатъчно само да зърне някого, като тази курва например, и моментално губеше контрол върху себе си. Цялата му грижливо изградена фасада изчезваше като перушинка във вятъра. И той, и тя произлизаха от дъното, но той бе успял да се изтръгне оттам със собствени сили.

Проклет да бъдеше, ако се оставеше отново тинята да го погълне. От когото и да е. От нея или от някой друг.

Бебето изплака и Рос разбра, че го прехвърляха на другата гърда. Ръката му трепна. Той се поряза с бръснача и тихо изпсува. Буба пристъпи неспокойно от крак на крак, като се чудеше с какво ли е предизвикал тая дълбока, отвесна бръчка между очите на Рос. Никога досега не го беше виждал обзет от такъв гняв. Но нали жена му беше починала само преди няколко дни; сигурно на това се дължеше гримасата му, докато се привеждаше над огледалото, за да огледа по-добре лицето си.

— Кога мислиш, че ще стигнем до Мисисипи, Рос?

— Някъде след седмица.

— Виждали ли си я някога?

— Много пъти.

Рос изтри лицето си с груба кърпа и плисна сапунената вода на земята. Внимателно подсуши бръснача и прибра останалите бръснарски принадлежности обратно в торбата. Сребърният монограм върху нея му беше подарък от Виктория за миналата Коледа. Опита се да се съсредоточи върху спомена, като упорито се преструваше, че не чува приспивната песничка, която се носеше от фургона във фургона.

— Брей, никога не съм я виждал — каза Буба за реката. — Направо вече нямам търпение.

Рос погледна доброжелателно момчето; мускулите на челюстта му се бяха отпуснали.

— Наистина си струва да се види.

— Ще ми дадеш ли да покарам фургона ти днес? — просия момчето.

Рос хвърли бърз поглед към фургона.

— Ще ти бъда много благодарен, стига само баща ти да няма нужда от теб.

— Ами! И Люк може да кара, ако мама е нещо заета.

— Тогава ще оседлая Лъки и ще отида на лов. Храня се само с това, което ми носят, откакто… — той спря внезапно, сянка на скръб премина през лицето му. — Дано да ударя нещо днес.

— Ще отида да се обадя на мама и татко. След малко идвам, Рос.

И Буба хукна през лагера към техния фургон, откъм който се чуваше гласа на Мама Лангстън да дава разпореждания.

Рос изви глава към задната част на фургона. Двете парчета брезент бяха плътно прилепени едно до друго. Беше се изнесъл от фургона предната нощ, когато Мама Лангстън настани момичето в постелята, която той беше споделял с Виктория. Оттогава не беше влизал вътре.

Спеше завит с одеяла под фургона; за възглавница му служеше седлото. По дяволите, това не му тежеше. Така беше изкарал по-голямата част от живота си. Непоносима му беше само мисълта, че момичето спеше в леглото, където бяха спали с Виктория, в същото легло, където беше починала.

Не мислеше, че ще издържи още веднъж гледката, която предлагаха гърдите и сочния й език, но проклет да бъдеше, ако се оставеше още веднъж да бъде изкушен. С тая си решимост и все по-нарастващ гняв той рязко дръпна встрани краищата на брезентовото платнище и се изкачи във фургона.

Девойката спеше. Лий беше едно малко късче жива плът, сгушено уютно между грижовната й ръка и гърдата. Едрото полукълбо се издигаше и спадаше ритмично под леката тъкан на нощницата. Косата й се сипеше на едри кичури върху възглавницата.

Нямаше никакво намерение да й позволи да го зърне как я зяпа с провиснала уста, ако случайно се пробудеше. Но той щеше да ходи на лов и му трябваха куршуми. Вдигна прекалено много шум, докато изрови кутията с куршуми, макар че много добре помнеше къде ги държи. Изсипа няколко в шепата си и ги пусна в джоба на ризата си.

Обърна се и срещна погледа й. Лежеше безмълвна и неподвижна, и това още повече го ядоса. Сякаш се беше вмъкнал крадешком в чуждо жилище, където тя беше собственикът, а не обратното. Гневно измъкна кърпа от сандъка и я върза около врата си. Тя продължаваше да лежи неподвижна и мълчалива, но без да откъсва поглед от него. Да не беше онемяла? Предишната нощ езикът й не беше спрял. А може би беше тъпа?

Накрая я запита, без да крие раздразнението си от упоритото й мълчание и втренчения й поглед:

— Искаш ли кафе?

Тя кимна с глава; едрите къдрици около главата й се раздвижиха.

— Да.

Прокле се, задето я беше запитал, и излезе от фургона. Не беше задължен да проявява сърдечност, още повече да я обслужва като някакъв лакей. С гневно движение сипа кафе и наля врящата течност в тенекиено канче. Няколко горещи пръски опариха ръката му, като му дадоха възможност да изпсува високо и мръсно. Почувства се по-добре. Не беше псувал така от деня, в който Виктория го чу да прави това, когато внасяше кош със сено в бащината й конюшня.

Успокоил вече гнева си, той занесе канчето във фургона, като се приведе на входа, и го протегна към нея.

Тя облиза устни.

— Няма да е зле да преместиш Лий. Страх ме е да не го залея с кафето.

Той погледна първо димящото канче кафе в ръката си, после надолу към сина си, и накрая очите му се спряха върху момичето, отпуснато възнак на леглото. Никога досега не се беше чувствал толкова неловко, освен може би първия път, когато вечеря с Виктория и баща й в разкошната им гостна. Но дори и тогава не беше усещал ръцете си толкова тромави и непохватни.

Той остави настрани кафето и псувайки безгласно, се приведе да повдигне сина си. И изведнъж застина така, с протегнати ръце и втренчен взор към спящото дете. Не можеше да го повдигне, без да я докосне.

Тя изглежда го разбра на мига, защото погледът й се сблъска с неговия. Отдръпна го със същата бързина, с която го беше вдигнала. Опита се да се отмести от детето, но дребното му телце се претърколи към нейното и отново се сгуши в нея.

Проклятие! Все така ли щеше да продължава всичко? Докога щеше да й позволява да го прави на маймуна в собствения му дом? Рос стремително протегна ръце напред; едната се подпъхна под телцето на бебето; другата се вмъкна между главичката на сина му и нея. Кокалчетата му потънаха дълбоко в съблазнителната плът на гръдта й. По челото му изби пот и той побърза да вдигне детето и да се обърне.

— Почакай! — повика го меко тя.

Рос се обърна към нея. В бързината беше сграбчил нощницата й заедно с одеялцето, обвиващо сина му. Платът се бе обтегнал върху гръдта й, очертавайки и правейки особено релефни едрите тъмни зърна. Той остана като вкаменен.

Тя протегна ръка и освободи нощницата си от хватката на пръстите му, които не смееха да се отпуснат, за да не изтърват Лий. Когато момичето успя накрая да освободи дрехата си, той се приближи до едно от столчетата и седна. Ако не го беше направил, сигурно щеше да падне, защото цялото му тяло се тресеше.

— Изпий си по-бързо кафето — избърбори той с надебелял език, без да я гледа как се надига от постелята и сяда.

Лидия се вслуша в усещанията между бедрата си, но болката отшумяваше с всеки изминал ден. А тази сутрин вече и треската я беше напуснала. Тя с благодарност протегна ръка към канчето с димящо кафе, и отпи от нея.

Следеше мъжа с поглед над ръба на канчето. Той се беше привел и гледаше лицето на сина си с неочаквана нежност, която смекчаваше грубите му черти.

— Спа през цялата нощ — произнесе тя спокойно.

— Чух го едва сутринта.

— Събуди се, защото беше гладен.

В гласа й се промъкна смях и той повдигна глава да я погледне. Очите им неловко се срещнаха, после се отклониха.

— Подмокрил се е, нали?

Рос се изсмя леко, като повдигна бебето и погледна разширяващото се петно върху панталоните си.

— Да.

— Не знам как да го преобуя. Надявам се Мама Лангстън да ми покаже. Да ти се намират пеленки?

Рос остана като зашеметен за известно време.

— Не знам. Ще проверя. Може би Виктория… — той направи пауза при името й. — Може би е приготвила нейде.

Лидия бавно сръбна от кафето си.

— Съжалявам за жена ти.

Погледът му се втвърди и помрачня, преди да го отклони към сина си. Погали веждичката му с пръст. Ръката му беше два пъти по-голяма личицето на бебето, което изглеждаше тъмно до червенината на грубата му ръка.

— Мислиш си, защо ли тази не умря, а жена ми да беше останала жива, нали?

Главата му рязко се вдигна. Движението му беше толкова внезапно, че бебето се размърда неспокойно. Рос се обля в червенина при мисълта, че тя бе надзърнала в душата му, но нямаше и най-малкото намерение да се извинява за това. Вместо да опровергава очевидното, той я запита:

— Какво търсеше там из горите, че реши да родиш детето си сама?

— Нямах къде да отида. Просто там вече паднах.

Отговорът й го ядоса. Каква несправедливост! Съпругата му изстиваше в гроба, а тази никаквица, която не можеше да стъпи и на малкото пръстче на жена му, се грижеше за детето й. Нещо сякаш го изгаряше отвътре.

— От кого бягаш? От закона ли?

— Не! — изкрещя тя, разтърсена от думите му.

— От съпруга си?

Тя изви поглед.

— Никога не съм имала съпруг.

— Хмм — проточи той.

В очите й беше пламнал опасен огън, когато повторно го изгледа. Как смееше да си седи там и да я съди? Какво можеше да знае той за страданията й? Един мъж вече я беше стъпкал в калта и лишил от достойнство; нямаше намерение да позволява това да се повтаря.

— Предишната нощ, мистър Коулман, казахте за моето дете, че е по-добре за него, че е умряло. И бяхте прав. По-добре, че умря. Щеше да бъда също така по-добре, ако и аз го бях придружила. Исках. Но не можах.

Тя издаде брадичката си напред, при което косата й се разлюля цялата тежко главата.

— Но така или иначе, аз съм тук, а вашата съпруга я няма. Господ е решил да стане така. Не ме е питал, нито пък вас. Синът ви има нужда от грижи и аз ще му ги дам.

— Ще се грижиш за него, докато поотрасне, и толкова. Той си имаше майка.

— Която вече не е жива!

Той се надигна от стола с животинско ръмжене. Споменът за ръцете на Кланси я беше научил как да реагира в такива случаи. Тя се сгърчи в ъгъла на фургона и скри главата си в ръце.

— Недей, моля те!

— Какво, по дяволите…

— Хей, какво става тук? — запита настойчиво Мама Лангстън, като преодоля с пъшкане стъпалата и се стовари вътре. — Вие двамата правите страхотно шоу за целия керван. Лиона Уоткинс ще си скъса задника от любопитство какво сте правили двамата през нощта…

— Спах отвън — процеди между зъби Рос.

Момичето си беше помислило, че ще я удари!

— Знам — изсумтя Мама Лангстън. — Знаят го и всички останали в кервана, защото аз имах грижата да го научат. А сега ми дай тоя млад господин, защото цяло чудо е, че още не си му счупил врата по начина, по който го държиш. — Тя пое Лий от баща му. — А защо Лидия се е сгушила там, сякаш са я били? — запита войнствено Мама Лангстън. Устата му само се втвърди още повече. — Лидия, какво става? — запита я тя.

Момичето, засрамено, че я виждат като страхливка, отговори вече спокойно:

— Нищо.

Мама Лангстън се приближи към нея, после се обърна към Рос и го изгледа отгоре до долу с мълчалив укор.

— Иди да се поразходиш някъде. Анабет и аз ще се погрижим за Лидия. Буба каза, че ще кара вместо теб, защото си щял да ходиш на лов. Смятам, че това наистина е добра идея. Разходката може да се отрази добре на мозъка ти. А сега изчезвай.

Малко бяха хората, които биха възроптали срещу разпорежданията на тази жена. Рос хвърли гневен поглед към момичето, което вече не изглеждаше наплашено, а го наблюдаваше войнствено. После прекрачи навън. Нахлупи шапката на главата си, преметна седлото на рамо, завърза и другия кобур, и закрачи към мястото, където беше оставил конете за през нощта.

Двете най-големи момчета на Лангстън наблюдаваха как няколко минути по-късно Рос препусна с мощния жребец през ливадата към гъстата гора.

— Знаеш ли какво си мисля? — запита Люк брат си.

— Не, и не ме интересува, но знам, че ще ми кажеш.

— Мисля си, че мистър Коулман може да бъда много мръсно копеле, ако реши.

Буба проследи с поглед смаляващия се конник. Той също беше виждал изражението на бяс върху лицето на своя кумир.

— Сигурно си прав, Люк — съгласи се той. — Сигурно си прав.

 

— … а пък вечерите, след като всички се нахранят, разхождат се около лагера, поздравяват се едни други, спират да разменят някоя приказка, сякаш са излезли на пикник, а не пътуват с тоя керван.

Лидия лежеше върху постелята и слушаше приспивното бърборене на Анабет. Момичето вадеше личните вещи на Виктория Коулман от чекмеджетата на шкафа и ги нагъваше в един сандък. Идеята беше на Мама Лангстън, за да се освободи още място за Лидия и бебето. Рос неохотно се беше съгласил.

„Той говори и действа с неохота“, помисли си Лидия с въздишка. Последните три дни беше изкарала на легло във фургона, възстановявайки се от родилните мъки и грижейки се за Лий. През деня Анабет беше неотлъчно до нея. Мама Лангстън идваше да я вижда всяка сутрин, а всяка вечер й носеше храна. Рос биеше дивеч за Лангстънови, които поеха готвенето.

Той никога не се хранеше вътре с Лидия. Тя го виждаше много рядко. Той си намираше работа из кервана, ходеше често на лов или пък се грижеше за болните коне на онези, които уважаваха уменията му в тази област. Буба караше фургона му. Ако му се наложеше да влезе вътре, избягваше дори да поглежда към нея. А ако все пак не можеше да се сдържи, погледът му излъчваше злоба и омраза.

Тя приписваше по-голямата част от лошото му държане на скорошната смърт на съпругата му. Мъката му по нея беше дълбока. Сигурно е била нещо много голямо, тая Виктория Коулман. Според описанията на Анабет била истинска лейди.

— Понякога, когато слънцето печеше силно, тя сядаше на капрата с воаления си слънчобран на рамо — разказваше Анабет докато разгъваше розовата конфекция от дантели и коприна. Лидия никога през живота си не беше виждала толкова красиво бельо. Изпита истинско съжаление, когато Анабет го сгъна и постави в сандъка. — И си шепнеха само на ухо, сякаш пазеха всичко в тайна от останалия свят — въздъхна дълбоко момичето. — Иска ми се мистър Коулман поне веднъж да ме погледне така, както гледаше нея. Сигурно направо ще се разтопя на място.

Лидия трудно можеше да си представи, че Рос е способен на нежност. Тя изобщо не вярваше, че в отношенията между мъж и жена може да има нещо приятно. Макар че от време на време я спохождаха спомени от времето, когато баща й беше жив.

Живееха в едно малко градче, в голяма къща с широки прозорци и плетени завеси. Майка й и баща й много често се смееха. Всяка неделя, когато ходеха на гости на съседите си, се хващаха под ръка. Спомняше си го съвсем ясно, защото винаги ги разделяше и се хващаше между тях. Те си играеха и я повдигаха високо над земята. Лидия предположи, че може би наистина има мъже, които не причиняват зло на жените си.

Анабет продължи.

— Кожата на мисис Коулман беше гладка и бяла като пресен крем. Беше истинска красавица с големи кафяви очи. Косата й напомняше златна коприна и никога не можеше да стои мирна.

Лидия посегна да докосне собствените си коси. Мама Лангстън и Анабет я бяха изкъпали в леглото на сутринта, след като се беше преместила във фургона на мистър Коулман. Бяха изтъркали кожата й до зачервяване, но особено много се постараха при измиването на косата. Анабет непрекъснато носеше кофи с чиста вода, докато накрая успяха наистина да я изчистят от всички листа и треви. Но дори и така, едва ли някога щеше да изглежда като златиста коприна.

Мистър Коулман се изненада истински, когато я видя сресана и измита, но се въздържа от коментар. Единствената му реакция беше глухо изсумтяване.

Ако той беше свикнал с коси като пшеничена коприна, то тогава нейната коса сигурно му беше много неприятна. Глупаво, наистина, но това я тревожеше много.

— Да не си уморена? — запита я Анабет, когато забеляза че вниманието, с което я слушаше Лидия, се беше стопило. — Мама каза ако се умориш и ти се доспи, да си затварям устата и да те оставя да си почиваш.

Лидия се изсмя. Тя действително се радваше на всички Лангстънови, но особено я привличаше това момиче, което беше толкова открито и откровено… и толерантно.

— Не. Не съм уморена. Последните няколко дни си отспах за цял живот. Но Лий ще се пробуди скоро и ще бъде гладен като младо вълче.

Тя се пресегна към сандъчето, което изпълняваше ролята на люлка, и положи бебето по гръб. Истински се учудваше на обичта си към бебето. Когато майка й почина, тя не вярваше, че ще може отново да обикне друго човешко същество. А може би обичаше бебето, защото беше съвсем безпомощно и зависеше изцяло от нея? И като всяко невинно човешко същество, то отвръщаше на любовта й любов.

Фургоните спряха тъкмо когато Лий привършваше с храненето. Докато Буба вкара уморените коне в корала, Лидия успя да закопчее роклята си. Още се оправяше, когато Мама Лангстън влезе във фургона.

— Какво ще кажеш да се поизлезеш оттук? — запита тя Лидия.