Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн
Светата кръв и Свещеният Граал (6) (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

4. Тайните документи

Най-неочаквано попаднахме на доказателство, че освен тамплиерите и цистерианците е съществувал трети, таен орден. В началото обаче това ни се видя несериозно. Източникът на сведенията ни се струваше прекалено ненадежден, неясен и мъгляв. Не можехме да се осланяме на него, докато не се убедяхме в достоверността му.

През 1956 г. във Франция започват да излизат множество книги и брошури, статии и други материали, свързани с Беранже Сониер и загадката на Рен Льошато, които непрекъснато се увеличават, за да се превърнат днес в същинска „индустрия“. Самото им количество, както и усилията и средствата, нужни за тяхното написване и публикуване, вече говорят достатъчно красноречиво, че става дума за нещо от огромно, ала все още недоизяснено значение.

Нищо чудно, че случаят изостри интереса на независими изследователи, които подобно на нас също допринесоха с проучванията си огромното количество материали да набъбне още повече. Първоначалните публикации обаче като че ли идваха от един и същи източник. Някой очевидно имаше сметка да подклажда интереса към Рен Льошато и да даде тласък за нови и нови публикации и изследвания. При всички положения не се водеше от чисто финансови съображения. Обратното, подбудите явно бяха пропагандни и целяха да придадат достоверност на нещо. Който и да стоеше зад подобна пропаганда, той успя да насочи вниманието към някои факти, без да излиза на авансцената.

От 1956 г. съвсем целенасочено „изтичат“ съществени факти и подробности, повечето от които явно идват пряко или косвено от „вътрешен“, „добре запознат“ източник. Най-често съдържат допълнителна информация, обогатяваща вече известните данни и така запълваща белите петна в нашата главоблъсканица. И досега обаче не са ясни значението, смисълът на самата главоблъсканица. Всеки нов факт, вместо да разсее тайнствеността около случая, обратното, само я засилва. В резултат се трупат още и още примамливи алюзии, предизвикателни намеци, многозначителни препратки. Изправен пред тази лавина от сведения, читателят има чувството, че някой го разиграва, прилъгва го с поредното „късче“ любопитна информация, та да го тласне към следващия извод, и неизменно му внушава, че зад всичко това се крие някаква тайна — изключително важна и взривоопасна.

От 1956 г. насам материалите, свързани със случая, се появяват под различна форма, например в предназначени за масовия читател книги, дори в бестселъри, малко или повече сензационни, загадъчни и предизвикателни. Така например Жерар дьо Сед е издал доста книги, посветени на теми, които на пръв поглед нямат нищо общо: катарите, тамплиерите, династията на Меровингите, розенкройцерите, Сониер и Рен Льошато. В тях той често говори със заобикалки и недомлъвки, нарочно забулва нещата със загадъчност и недоизказаност. От тона му се подразбира, че знае повече, отколкото казва, което може би е търсено нарочно, та да не проличи, че авторът всъщност не знае чак толкова, колкото твърди. В публикациите му обаче се съдържат твърде много достоверни подробности, което ни кара да потърсим връзка между темите, на които са посветени. Каквото и да мислим за Дьо Сед, той наистина е успял да покаже, че различните теми, към които се обръща, са взаимосвързани и се преплитат.

От друга страна, не можехме да се отървем от подозрението, че Дьо Сед черпи за книгите си информация от някакъв конкретен източник, нещо, което авторът всъщност не отрича. По чиста случайност научихме кой е този източник. През 1971 г., когато се заехме с първия филм за Рен Льошато, предназначен за Би Би Си, писахме на парижкия издател на Дьо Сед с молбата да ни предостави илюстративен материал, което той надлежно стори. На гърба на всички снимки имаше печат, на който пишеше „Плантар“. По онова време името не ни говореше нищо. Но в заключението на една от книгите на Дьо Сед се натъкнахме на интервю с някой си Пиер Плантар. По-късно установихме, че той е свързан с някои от публикациите на Дьо Сед. В крайна сметка се оказа, че е една от ключовите фигури в нашето проучване.

Информацията, публикувана след 1956 г., не винаги се е появявала в такава достъпна и четивна форма, както книгите на Дьо Сед. Някои данни са помествани в тежки, обемисти, педантично написани томове, които нямат нищо общо с журналистическия подход на Дьо Сед. Такава е книгата на Рьоне Декадейя, бивш директор на Градската библиотека в Каркасон, която преднамерено не съдържа никакви сензации. Посветена на историята на Рен Льошато и областта, тя е изпъстрена с какви ли не подробности за обществения живот и икономиката на района, например с дати на раждане и смърт, на венчавки, данни за приходите и разходите, за събраните данъци и обществените сгради в периода между 1730 и 1820 г.^[1] Всъщност едва ли има издание, което да се отличава толкова много от предназначените за масовия читател книги на Дьо Сед, когото Декадейя подлага другаде на унищожителна критика^[2].

Освен книгите, сред които има и издадени със средства на авторите, се появиха и множество публикации в различни вестници и списания, например интервюта с хора, претендиращи да са запознати с една или друга страна на загадката. Ала най-интересната и важна информация се е появявала в издания, които не са предназначени за широката публика, най-вече в документи и брошури в малък тираж, съхранявани в Националната библиотека в Париж. Те са издадени едва ли не с подръчни средства, някои са написани на машина, други са размножени на циклостил или ксерокс. Тези книжлета дори в още по-голяма степен от изданията, предназначени за пазара, сякаш се осланят на един и същи източник. Със загадъчни намеци и бележки под линия, свързани най-вече със Сониер, Рен Льошато, Пусен, династията на Меровингите и други теми всяко от тези издания допълва и потвърждава другите. Авторите им в повечето случаи са неизвестни и са се подписали с прозрачни, да не кажем очевадни псевдоними: Мадлен Бланкасал, Никола Босеан, Жан Дьолод и Антоний Отшелника. „Мадлен“, естествено, е френското съответствие на Мария Магдалина, на която е посветена църквата в Рен Льошато и кулата на Сониер — Магдала. „Бланкасал“ е образувано от имената на две малки реки, сливащи се край Рен Лебен: Бланк и Сал. „Босеан“ е производно от „Бозеан“, официалния боен вик и символ на рицарите тамплиери. „Жан Дьолод“ идва от „Жан дьо л’Од“, или в превод „Жан от Од“, департамента, където се намира Рен Льошато. А Антоний Отшелника е известният светия, чиято статуя украсява църквата в Рен Льошато и чиято памет се отбелязва на 17 януари, датата, която е гравирана върху надгробната плоча на Мари дьо Бланшфор и на която Сониер получава смъртоносния сърдечен удар.

Книгата, издадена под псевдонима „Мадлен Бланкасал“, е озаглавена „Потомците на Меровингите и загадката на Разес от времето на вестготите“: Разес е старото име на областта, откъдето е родом Сониер. Според титулната страница книгата е издадена първо на немски и е преведена на френски от Валтер Селс-Назер, още един псевдоним, съставен от св.св. Селс и Назер, на които е посветена църквата в Рен Лебен. Като издател е посочена Великата ложа Алпина, най-голямата масонска ложа в Швейцария, съответствие на Великата ложа на Великобритания и Великият изток на Франция. Не се обяснява защо една съвременна масонска ложа ще проявява такъв интерес към загадката, забулила живота на никому неизвестен френски свещеник от XIX в. и историята на неговата енория отпреди хиляда и петстотин години. Един от нашите колеги, както и независим изследовател зададоха този въпрос на ръководителите на Ложа Алпина. Те отрекоха да знаят нещо не само за издаването на книгата, но и за нейното съществуване. Въпреки това друг изследовател твърди, че я е виждал с очите си в библиотеката на ложата^[3]. След време установихме, че в още две брошури като издател е посочена Алпина.

Измежду всички издания, съхранявани в Националната библиотека, най-важен е сборникът, онасловен „Тайни досиета“. Той е с каталожен номер 40 lm 249 и сега е прехвърлен на микрофиш. Доскоро обаче представляваше тъничко неугледно томче, нещо като папка с твърди корици, в която бяха събрани какви ли не наглед несвързани материали: изрезки от вестници, писма, залепени върху опакото на вече използвани листове, брошури, множество родословия и една-единствена страница печатен текст, явно откъсната от друга книга. От време на време някой от тези хвърчащи листове изчезваше, на негово място се появяваха други. Имаше и места, редактирани и допълнени с бележки, написани на ръка със ситен почерк. По-късно тези страници биваха заменяни с нови, този път печатни, в които бяха включени и всички предишни поправки.

Родословията в „Досиетата“ са съставени от някой си Анри Лобино, чието име фигурира и на титулната страница. От два от другите материали в папката се разбира, че и „Анри Лобино“ е псевдоним: „Лобино“ се казва улицата, на която е семинарията „Св. Сюлпис“ в Париж, и че родословията всъщност са съставени от някой си Лео Шидлоф, австрийски историк и антиквар, живял в Швейцария и починал през 1966 г. С тази оскъдна информация се опитахме да научим нещичко за Лео Шидлоф.

През 1978 г. успяхме да открием дъщеря му, която живее в Лондон. Тя потвърди, че баща й е австриец. Не бил обаче историк и антиквар, не съставял родословия, бил специалист и търговец на миниатюри, за които бил написал и два труда. През 1948 г. се бил установил в Лондон, където живял чак до смъртта си. Бил починал във Виена през 1966 г., както се посочваше и в „Тайните досиета“.

Госпожица Шидлоф бе категорична, че баща й никога не е проявявал интерес към родословията, към династията на Меровингите или мистериозните събития в Южна Франция. Тя обаче сподели с нас, че ние не сме единствените, останали с това погрешно впечатление. През 60-те години например той непрекъснато получавал писма, по телефона от Европа и Съединените щати му се обаждали някакви непознати, настояващи да се срещнат с него, за да обсъдели неща, за които баща й нямал и най-малка представа. След смъртта му през 1966 г. госпожица Шидлоф отново била затрупана със същинска лавина от писма, чиито податели най-често я питали за архива на баща й.

Каквато и да е историята, в която, без да иска, се е забъркал Шидлоф, тя явно не е останала незабелязана в Съединените щати. През 1946 г., цели десет години преди посочената дата на излизане на „Тайните досиета“, той иска входна виза за САЩ. Отказват му с обяснението, че е заподозрян в шпионаж и подривна дейност. По-късно обаче нещата явно са се изяснили, понеже Лео Шидлоф получава визата. Не е изключено да става дума за най-обикновена бюрократична грешка. Но дъщерята на Шидлоф подозира, че отказът на виза по някакъв начин е свързан с тайнствените начинания, приписвани на баща й.

Разказът на госпожица Шидлоф ни накара да се замислим. Отказът на виза може би не е случаен: сред документите в „Тайните досиета“ има и такива, които свързват името „Лео Шидлоф“ с международна шпионска мрежа. Междувременно обаче в Париж бе излязла нова брошура, информацията в която бе потвърдена през следващите месеци и от други източници. Според брошурата тайнственият Анри Лобино всъщност не е Лео Шидлоф, а френски благородник, произхождащ от стар аристократичен род: граф Анри дьо Ленонкур.

Въпросът кой в действителност е Лобино не е единствената загадка, свързана с „Тайните досиета“. На едно място се споменава „коженото куфарче на Лео Шидлоф“, което съдържало тайни документи за Рен Льошато от периода XVII–XIX в. Според материала в „Досиетата“ малко след смъртта на Шидлоф куфарчето попаднало в ръцете на куриер — някой си Факар ул Ислям, който през февруари 1967 г. трябвало да се срещне в ГДР с „агент на Женева“ и да му го предаде. Преди уречения ден обаче Факар ул Ислям бил експулсиран от ГДР и се върнал в Париж, където да „чака нови заповеди“. Но на 20 февруари 1967 г. тялото му било намерено върху железопътната линия край Мьолюн — арабинът бил изтикан върху релсите от експреса Париж-Женева, а куфарчето било изчезнало.

Опитахме се да проверим, доколкото ни позволяват силите, тази зловеща история: тя бе потвърдена от публикациите в доста френски вестници от 21 февруари 1967 г.^[4] Край Мьолюн наистина бил намерен обезглавен труп, идентифициран като младия пакистанец Факар ул Ислям. По неизяснени причини той бил експулсиран от ГДР и пътувал от Париж за Женева: както личало, бил шпионин. Според вестникарските публикации властите подозирали, че е двоен шпионин, и поверили случая на контраразузнаването.

От друга страна, във вестниците не се споменаваше и дума за Лео Шидлоф, кожено куфарче или каквото и да било, което да свързва произшествието със загадката на Рен Льошато. Бяхме изправени пред множество въпроси. Първо, не бе изключено смъртта на Факар ул Ислям да има нещо общо с Рен Льошато и фактите, цитирани в „Тайните досиета“, да са почерпени от източник, до който вестниците нямат достъп. Същевременно обаче бе твърде възможно сведенията в „Досиетата“ да са преднамерена мистификация. Достатъчно е да се натъкнеш на някоя странна подозрителна смърт и да я използваш, за да хвърлиш прах в очите на хората. Каква обаче е, дето се казва, целта на заниманието? Защо някой ще се опитва нарочно да създаде атмосфера на зловеща тайнственост около Рен Льошато? Какво ще спечели от това? И кой всъщност стои зад цялата история?

Тези въпроси наистина не ни даваха мира, защото, както личеше по всичко, смъртта на Факар ул Ислям не бе случайна. След по-малко от месец в Националната библиотека се появи поредната книжка, издадена с подръчни средства: „Червената змия“ с дата на излизане 17 януари, един, както вече видяхме, символичен и многозначителен ден. Върху титула стояха имената на трима автори: Пиер Фьожер, Луи Сен Максан и Гастон дьо Коке.

„Червената змия“ е доста любопитно издание. Съдържа родословие на династията на Меровингите, две карти на Франция от тяхно време и доста бегъл коментар, както и разгънат план на „Св. Сюлпис“ в Париж заедно с параклисите на различните светии, на които е посветена църквата. Най-съществени обаче са тринайсетте къси стихотворения в проза с изумителна литературна стойност, повечето от които напомнят стила на Рембо. Всяко от тях е дълго горе-долу колкото абзац и отговаря на един знак от зодиака: зодиак с тринайсет знака, тринайсетият от които — Ophiuchus, или Змиеносец, е вместен между Скорпион и Стрелец.

Написани от първо лице, тринайсетте стихотворения в проза проследяват символично, алегорично поклонничество, започващо от зодиакален знак Водолей и завършващо с Козирог, който, както изрично е подчертано в текста, включва и 17 януари. В иначе загадъчните стихове се натъкваме на познати неща — семейство Бланшфор, църквата в Рен Льошато с причудливите й изображения и утвар, някои от надписите в нея, направени от Сониер, Пусен и неговата картина „Аркадийски овчари“, думите, гравирани върху надгробната плоча „Et in Arcadia Ego“. На едно място се говори и за някаква червена змия, която е „спомената в свитъците“ и която се плъзга през столетията — съвсем прозрачна метафора на кръвна връзка или родословие. Стихът за астрологичния знак Лъв е изпълнен с тайнственост и си струва да го цитираме изцяло:

От жената, която бленувам да освободя, лъха уханието на парфюм, изпълнил Гробницата. Някога са я наричали ИЗИДА, закрилница на плодородието, на всичко, що ражда. КОЙТО СТРАДА И Е УНИЗЕН, ДА ДОЙДЕ ПРИ МЕНЕ И АЗ ЩЕ ГО ДАРЯ С МИР. За други пък тя е МАГДАЛИНА, от прочутия съсъд, пълен с лековито масло. Посветените знаят истинското й име: ДЕВА МАРИЯ.^[5]

Смисълът на този абзац е изключително интересен. Изида, разбира се, е богинята майка от древноегипетската митология, пазителка на всички тайни, „Бялата царица“ в добрите проявления, „Черната“ — в лошите. Мнозина автори, специалисти по митология, антропология, психология и теология, са проследили как езическият култ към богинята майка се е пренесъл и в християнската епоха. Според тях богинята майка се е съхранила и в християнството като Богородица, „Царица на небесата“, както я нарича св. Бернар, име, с което в Стария завет е обозначавана богинята майка Астарта, финикийското съответствие на Изида. Но според текста в „Червената змия“ християнската богиня майка явно не е Богородица. Обратното, там очевидно става дума за Мария Магдалина, на която е посветена църквата в Рен Льошато и на която Сониер кръщава своята кула. Нещо повече, в текста е загатнато, че „Дева Мария“^[6] също не е Богородица. По всичко личи, че това име, дадено на всички големи катедрали във Франция, също е свързвано с Мария Магдалина. Но защо тъкмо Мария Магдалина е почитана като „Нашата повелителка“, нещо повече, като богинята майка? Майчинството е последното нещо, свързвано с нея. Според утвърдените християнски представи Магдалина е проститутка, получила опрощение само защото е била покръстена от Исус. Тя присъства най-осезаемо в Евангелие от Йоан, където е първият човек, на когото Исус се явява след възкресението си. По-късно е канонизирана за светица и е почитана най-вече във Франция, където според средновековните предания е донесла Свещения Граал. И наистина „съсъдът, пълен с лековито масло“ може би обозначава Граала. Но да бъде почитана вместо Дева Мария изглежда най-малкото еретично.

Каквото и да са искали да кажат авторите — или хората, представящи се за автори на „Червената змия“, те са сполетени от същата участ, както Факар ул Ислям. Луи Сен Максан и Гастон дьо Коке са намерени обесени на 6 март 1967 г., а Пиер Фьожер — на 7 март.

Първото, което ти хрумва, е, че смъртта им по някакъв начин е свързана с написването и издаването на „Червената змия“. Ала както и при злополуката с палестинеца, не можехме да пренебрегнем и вероятността да има друго обяснение. Ако някой е искал да създаде зловеща мистериозност, едва ли е срещнал особени трудности. Достатъчно е било да прегледа вестниците, за да намери някоя загадъчна смърт, или както е в нашия случай, три загадъчни смърти. После преспокойно е могъл да припише брошурата, която е сътворил сам, на покойниците и да я депозира с по-ранна дата върху титулната страница — 17 януари, в Националната библиотека. На практика е невъзможно някой да изобличи подобна измама. Но кому е нужна тя? Защо някой ще се стреми да създава впечатление, че са извършени насилие и убийство, да плете такива интриги? Подобен замисъл едва ли ще отблъсне изследователите. Обратното, още повече ще привлече вниманието им.

От друга страна обаче, ако това не бе измама, се изправяхме пред някои твърде озадачаващи въпроси. Дали например тримата мъже са се самоубили или са били убити? При така създалите се обстоятелства самоубийството изглеждаше безсмислено. Както и убийството. Разбираемо е, ако някой реши да премахне трима мъже, та те да не разкриват взривоопасна информация. В този случай обаче информацията вече бе обществено достояние, брошурата се пазеше в Националната библиотека. Дали пък убийствата — ако наистина ставаше дума за убийства, не бяха форма на наказание, на възмездие? Или пък предупреждение към онези, които в бъдеще биха могли да разкрият други факти? Подобни обяснения ни се сториха безпочвени. Ако някой е ядосан, че е изтекла информация, или ако смята да предотврати бъдещи разкрития, той не привлича вниманието върху себе си, като извършва три зловещи сензационни убийства, освен ако не е убеден, че никой няма да се рови в тях и да ги разследва.

Нашите премеждия по време на проучването не бяха, слава Богу, така драматични, но и те бяха съпътствани от загадки. Така например често се натъквахме на препратки към книгата „Съкровището на Меровингите в Рен Льошато“ от някой си Антоний Отшелника. Направихме си труда да я потърсим и доста бързо я открихме в каталога на Националната библиотека. Оказа се обаче невероятно трудно да я получим. В продължение на една седмица всеки божи ден ходехме и попълвахме съответния фиш колкото да ни го върнат с щемпела „заета“. По принцип това не е нещо необичайно. Но след две седмици започнаха да ни глождят съмнения — пък и се отчаяхме, защото не можехме да останем още в Париж. Обърнахме се за съдействие към един библиотекар. Той ни обясни, че томчето ще бъде „заето“ три месеца — това вече наистина бе необичайно, — и че не можем да го поръчаме, преди да е върнато в хранилището.

Малко след това една наша приятелка ни каза в Англия, че отивала на почивка в Париж. Веднага я помолихме да се опита да вземе тази толкова недостъпна книга на Антоний Отшелника и поне да запише какво съдържа тя. Нашата позната попълнила фиша, но този път дори не си направили труда да й го върнат. На другия ден тя опитала отново — със същия резултат.

Когато след около четири месеца пак отидохме в Париж и за кой ли път ни върнаха фиша с щемпел „книгата е заета“, видяхме, че играта загрубява, и решихме да хванем бика за рогата. От залата с каталозите се промъкнахме при хранилището, което, разбира се, е затворено за външни лица. Намерихме възрастен добродушен на вид помощник-библиотекар и се направихме на шумни англичани туристи, които знаят френски колкото да си поискат вода. Помолихме го да ни помогне, понеже ни трябва една книга, но не можем да я получим, защото явно не сме наясно какво точно трябва да направим.

Сърдечният библиотекар се съгласи да ни помогне. Дадохме му каталожния номер и човекът отиде в хранилището. След малко се върна и почна да се извинява, че не можел да стори нищо — книгата била открадната, и то от наша сънародничка, някаква англичанка. Попритиснахме го и библиотекарят склони да ни каже името й — беше на нашата позната!

Щом се прибрахме във Великобритания, потърсихме съдействието на Международния книгообмен в Лондон и служителите там се съгласиха да видят за какво точно става въпрос. От наше име Централната национална библиотека изпрати на Националната библиотека в Париж писмена молба за обяснение защо преднамерено се пречи на едно официално провеждано изследване. Не се получи никакво обяснение. Затова пък малко след това най-сетне пристигна извадено на ксерокс копие на книгата на Антоний Отшелника — с изричната молба то да бъде върнато незабавно. Това само по себе си бе крайно необичайно: по принцип библиотеките не искат да им се връщат ксерокопия, на които се гледа като на вторични суровини и които просто се хвърлят в коша.

Когато най-после държахме в ръцете си книгата, бяхме доста разочаровани: напразно бяхме изхабили толкова нерви! Както и книгата на Мадлен Бланкасал, тя бе издадена от Великата ложа Алпина в Швейцария. Но не съдържаше нищо, което да не знаем. Авторът преразказваше съвсем сбито историята на графство Разес, на Рен Льошато и Беранже Сониер. Накъсо, съдържаше подробности, които знаехме отдавна. Просто не виждахме причина някой да я заеме от библиотеката за цяла седмица. Или пък толкова упорито да не ни я дават. Ала най-странното бе, че книгата си беше откровен плагиат. С изключение на няколко думи, добавени колкото за цвят, повтаряше дословно една глава от издание за изчезналите съкровища по света, предназначено за масовия читател — от ония, евтините бестселъри, които само срещу няколко франка можете да си купите от всяка будка за вестници. Или Антоний Отшелника бе преписвал най-безочливо от въпросната книга, или авторите на популярното издание бяха преписвали от Антоний Отшелника.

Подобни съвпадения са нещо обичайно за тайнствеността, витаеща около материалите, които от 1956 г. насам излизат непрекъснато във Франция. И други изследователи са се натъквали на такива загадки. Доста наглед истински имена се оказват псевдоними, а някои адреси, включително на издателства и на организации, са фиктивни. Непрестанно срещахме препратки към книги, които, доколкото знаем, никой не е виждал. Някои документи изчезваха или биваха променяни, случваше се каталожните им номера в Националната библиотека в Париж да са грешни. По едно време чак ни се струваше, че някой си прави дебелашка шега. Ако обаче наистина бе така, тази шега бе широкообхватна и засягаше различни институции, включително финансови. А който си я правеше, явно се бе заел съвсем насериозно със задачата си.

Междувременно се появяваха нови и нови материали, в които като лайтмотив се появяваха познатите теми: Сониер, Рен Льошато, Пусен, „Аркадийски овчари“, рицарите тамплиери, Дагоберт II и династията на Меровингите. В тях често се говореше и за лозарство, за ашладисване на различни сортове грозде, но по-скоро в алегоричен смисъл. Публикациите обаче даваха и нова информация. Например уточняваше се, че Анри Лобино всъщност е граф Ленонкур. Кой знае защо, все повече се наблягаше на значението на Мария Магдалина. Често се повтаряха и две нови имена, придобиващи важност, не по-малка от тази на Рен Льошато: Жизор, крепост в Нормандия от изключително стратегическо и политическо значение в разгара на кръстоносните походи, и Стене в подножието на Ардените, навремето наричан Сатаникум — някогашната столица на династията на Меровингите, където през 679 г. е убит Дагоберт II.

Огромното количество материал, с който разполагаме, не може да бъде изложен или анализиран както подобава в тази книга. Сведенията са твърде озадачаващи и несвързани, някои от тях са прекалено подробни. Ала сред несекващия поток от информация се открояват няколко ключови момента, въз основа на които продължихме нашето изследване. Те са представени като безспорни исторически факти и могат да бъдат обобщени по следния начин:

1. Зад рицарите тамплиери е имало друг, таен орден, който ги е създал като свой военен и административен придатък. Съществувал под различни имена, този орден е известен най-вече като Братството на монасите от Сион.

2. Братството на монасите от Сион е ръководено от велики магистри, сред които фигурират имената на най-изявените личности в западноевропейската история и култура.

3. Макар в периода между 1307 и 1314 г. Орденът на тамплиерите да е разпуснат и унищожен, Братството на монасите от Сион не пострадва и продължава да съществува още векове наред въпреки междуособиците и боричканията на фракциите вътре в него. Действайки в сянка, зад кулисите, тъкмо този орден е в дъното на някои от най-повратните събития в историята на Западна Европа.

4. Братството на монасите от Сион съществува и до ден-днешен и продължава да оказва влияние, да играе решаваща роля в международните отношения на най-високо равнище, както и във вътрешните работи на някои европейски държави. Тъкмо този орден е в дъното на информацията, изтичаща малко по малко от 1956 г. насам.

5. Открито обявяваната цел на ордена е да възстанови династията на Меровингите и да върне потомците й на престола не само във Франция, но и в други европейски държави.

6. Реставрацията на династията на Меровингите е справедлива и оправдана от гледна точка и на закона, и на морала. Макар и Меровингите да са свалени от престола през VIII в., техните потомци са живи и сега. Те са преки наследници на Дагоберт II и сина му Сигеберт IV. Представители на династията сключват съюзи с други монарси, женят се за техни синове и дъщери, вследствие на което техни издънки са Годфрид Булонски, превзел през 1099 г. Йерусалим, и различни благороднически и кралски фамилии от миналото и настоящето: Бланшфор, Жизор, Сен Клер (Синклер в Англия), Монтескьо, Монпеза, Поер, Люизинян, Плантар и Хабсбургите-Лотарингите. Днес представителите на Меровингите с право претендират за законното си наследство.

Така нареченото Братство на монасите от Сион вероятно обяснява защо в свитъците, намерени от Беранже Сониер, откриваме думата „Сион“, а също странния подпис „P.S.“^[7], появяващ се и в един от свитъците, и върху надгробната плоча на Мари дьо Бланшфор.

Въпреки това и ние като повечето хора се отнесохме скептично към тази теория, обясняваща историята с някаква конспирация, и доста от горните твърдения ни се сториха несъстоятелни, невероятни и абсурдни. Но не можехме да отхвърлим факта, че някой ги лансираше, и то съвсем сериозно, явно от позицията на силата. Верни или не, тези твърдения определено бяха свързани по някакъв начин със загадката, забулила Сониер и Рен Льошато.

Ето защо се заехме да проучим онова, което на шега наричахме „Документи на Братството“, и твърденията в тях. Направихме си труда да ги подложим на внимателно критично изследване и да се убедим дали в тях има истина. В началото го правехме едва ли не на шега, с циничен скептицизъм, напълно убедени, че тези смехотворни твърдения ще рухнат и при най-повърхностния анализ. Тогава още не си давахме сметка, че ще бъдем направо смаяни от своите открития.