Лий Чайлд
Утре ме няма (81)

81

Разположението беше същото като на гарсониерата от втория етаж. Стая отпред, кухненски бокс, после баня и килер. Стените тук бяха на местата си. Мазилката също беше на мястото си. Горяха две крушки. До стената в стаята имаше легло и два обикновени стола. Нищо друго. Кухненският бокс беше с двоен плот и шкафове. Съвсем малко пространство. Лайла и Светлана стояха плътно една до друга. Светлана беше вляво, Лайла — вдясно. Светлана беше с кафяв домашен пеньоар. Лайла беше с черни панталони и бяла тениска. Тениската беше памучна. Панталоните бяха полиестерни — реших, че ще шумолят, ако помръдне. Изглеждаше по-красива отвсякога. Дълга черна коса, сини очи, перфектна кожа. Странна полуусмивка. Като че ли ексцентричен моден фотограф бе поставил най-красивия си модел в мръсна градска обстановка.

Насочих автомата. Черен и зловещ. Беше топъл. Миришеше на барут, смазка и дим. Усещах миризмата съвсем отчетливо.

— Сложете ръцете си на плота — наредих.

Подчиниха се. На плота се появиха четири длани. Две кафяви и възлести, две по-бели и нежни. Разпериха пръсти като морски звезди — две квадратни, с къси дебели пипала, другите две по-издължени и по-деликатни.

— Отстъпете назад и се облегнете на ръце — казах.

Подчиниха се. Така ограничавах движенията им още повече. Ставаха по-безопасни.

— Не сте майка и дъщеря — заявих аз.

— Не, не сме — отговори Лайла.

— Какви сте тогава?

— Учителка и ученичка.

— Добре. Щеше да ми е трудно да застрелям дъщеря пред майка й или майка пред дъщеря.

— А би ли застрелял ученичка пред учителката й?

— Може би ще застрелям първо учителката — казах.

— Давай.

Не реагирах. Лайла продължи:

— Ако искаш да го направиш, сега е моментът.

Наблюдавах ръцете им. Исках да доловя напрежение, усилие, движещи се сухожилия. Признаци, че се канят да предприемат нещо.

Нямаше такива.

Телефонът в джоба ми завибрира.

В притихналата стая се чу леко жужене. Вибриране, бръмчене. Апаратът гъделичкаше бедрото ми.

Вторачих се в ръцете на Лайла. На плота. С разперени пръсти. Неподвижни. Никакъв телефон.

— Може би трябва да се обадиш? — каза Лайла.

Хванах автомата с лявата си ръка и извадих телефона. Скрит номер. Отворих капака и го доближих до ухото си.

— Ричър? — Беше Тереза Лий.

— Какво? — попитах.

— Къде, по дяволите, се губиш? Опитвам да се свържа с теб от двайсет минути!

— Бях зает.

— Къде си?

— Откъде взе този номер?

— Ти ми се обади, не помниш ли? Номерът е в списъка на повикванията.

— Защо номерът ти не се изписва?

— Заради централата на управлението. Обаждам се от стационарен телефон. Къде си?

— Какво става?

— Слушай внимателно. Има лоша новина. Отново ни потърсиха от Министерството на вътрешната сигурност. Един от таджикистанците е изпуснал връзката в Истанбул. Пристигнал е тук през Лондон и Вашингтон. Двайсет души са, а не деветнайсет.

Лайла Хот помръдна и двайсетият излезе от банята.