Сандра Браун
Свидетелката (43)

Глава четиридесет и втора

Близнаците Крук бяха в банята на мотела, където проведоха кратко съвещание върху проблемите си. Трябваше да налеят дебелата червенокоса с достатъчно алкохол, за да развържат езика й, без обаче да я оставят да се напие до безсъзнание.

— Ей, момчета — извика им тя от леглото с висок, напевен глас. — К’во пра’ите там, ъ?

— Мисля, че повече не мога да го вдигна. — Лутър погледна отчаяно към провисналата си мъжественост. — Не съм виждал по-ненаситна жена. Мислиш ли, че е ненормална по рождение или нещо такова?

— Стига си хленчил. Трябва да я накараме да говори за Кендъл.

— И как смяташ да го направим, Хенри? Тя вече се налочи с почти цяла бутилка „Джак Даниълс“ и въобще не се обърка, само дето още повече й се чука.

Хенри се замисли. Рики Сю викаше отново от спалнята.

— По-добре да се върнем обратно при нея, преди да е станала подозрителна. Ще измисля нещо. Каквото кажа — просто ме поддържаш.

Рики Сю още лежеше просната напреки на леглото. Беше се нацупила.

— Почнах да мисля, че си играете с мен.

Хенри забеляза, че говорът й става все по-завален. Той се просна до Рики Сю и иззад гърба й показа вдигнатите си палци към Лутър.

— Не-е. Не можем да се забавляваме без нашето момиче, нали Лутър?

— Не, сър. Няма гювеч. Мисля, че е време за по още една глътка.

Той се престори, че изпива голяма глътка от бутилката, преди да я подаде на Рики Сю. Тя изгледа и двамата подозрително.

— Момчета, да не се опитвате да ме напиете?

Преди някой от двамата да успее да отговори, тя се изсмя гърлено и вдигна бутилката до устата си. Хенри намигна на брат си над грамадата бяла, изпъстрена с лунички, женска плът.

— Кълна се в Господ, Рики Сю, ти си пиянде, каквото никога не съм виждал. Нали, Лутър?

— Така е.

— Ама ти ме впечатли по всички параграфи. Например как надхитри ония ченгета. Е, това беше нещо за гледане. Заслужиха си го, дето се бутат в ра’отите на ’секи.

Тя изсумтя презрително.

— Тоя Пепърдайн си мисли, че е хванал Господ за шлифера. „Нали знаеш къде е мисис Бърнууд“, ми казва. Знаеш това, знаеш онова — изимитира го тя. — Как ще знае какво знам, когато само аз знам каквото си знам?

— Да — съгласи се Лутър. — Къде си мисли, че се намира, че да ти задава въпроси за най-добрата ти приятелка?

Хенри хвърли ужасен поглед на брат си. Защо Лутър просто не си държи устата затворена? Мама беше права — брат му беше толкова тъп, че ставаше опасен. С тази единствена забележка той би подсказал на Рики Сю, че те не са с нея само заради веселите игрички.

Но тя беше вече съвсем пияна, за да забележи пропуска на Лутър.

— Аз тряб’а дъ пазя Кендъл — каза тя и изхълца. — Приятелка мий е. Няма да ка’а на Пепърдайн къде е, дори и да ’наех, но не ’нам.

Тя отпи още от алкохола и почти се задуши от смеха, в който изпадна изведнъж. Повдигна пръст, за да подчертае важността на онова, което щеше да каже:

— Но се сещам. — Тя отдели сричките на последната дума и ги произнесе съвсем отчетливо.

— Ау, няма нужда да ни баламосваш, Рики Сю. Ние не сме от закона, нали, Лутър?

— По дяволите — не!

Хенри я погъделичка по шията.

— Забрави го откачения Пепърдайн. Хайде пак да си поиграем.

Рики Сю го отблъсна.

— Не баламосвам. Наистина знам къде мо’е да е. Аз съм единствената в целия свят, дето знае.

— Сигурно, сигурно, сладурче. Вярваме ти. Нали, Лутър? — Той намигна съучастнически на брат си, но Лутър не последва примера му. Реверсивната психология не му беше позната.

— Ъх… ъх, да. Правилно. Каквото казва Хенри.

— Истина е — настоя Рики Сю, като се опита да седне. — Обзала’ам се, че е на мястото, където ’одеа ’сяко лято с баба си.

— Добре, бебче, добре. — Хенри я плесна покровителствено по бедрото. — Щом казваш, че е така.

Тя разтресе матрака на леглото с юмрука си.

— Знам къде е. Е-е, не точно. Но е някъде до Мортън. И там има…

— Какво?

— Водопад.

— Водопад?

Тя наклони глава снизходително и погледна над носа си към Хенри.

— Не казах ли точно това?

— Сигурно, сладурче. Нямах намерение да те ядосвам.

— И има… голяма пушка. Ка-ак й вика-а? На колела.

— Оръдие?

Тя забоде нокътя на показалеца си в гърдите на Хенри.

— Точно! Позна! Печелиш първа награда! — Тя разпери ръце, предлагайки тялото си като трофей от състезанието. След това очите й се обърнаха и тя падна обратно на леглото в безсъзнание.

— По дяволите! — извика Хенри. — Успяхме. Тръгваме за Мортън.

— Къде се намира?

— Не знам. Но трябва да го има на картата. Бързо, Лутър, обличай се.

— А с нея какво?

— Знаеш какво каза мама.

Лутър погледна надолу към Рики Сю и премлясна с устни от съжаление.

— Проклет да съм, но е кофти да унищожиш такова нещо. Досега не бях чукал такава страстна червенокоса.

 

 

— Да ви извиня? — Зъбите на Пепърдайн изскърцаха, а слушалката бе стиснал с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Ще бъдете ли така любезен да повторите току-що казаното?

— Ние я загубихме, сър. Тя отиде в оня бар — истинска дупка. Седеше си сама и се наливаше като истинска пияница.

— Продължавай.

— Да, сър. Този човек…

— Какъв човек?

— Някакъв човек. Висок, кокалест мъж със сламеноруса коса и особени на цвят очи. Той седна срещу нея. Почерпи я с питие. Седяха и си говореха.

— Попитахте ли някой за името на мъжа?

— Разбира се, сър. Никой в бара не го познаваше.

— Кола?

— Питахме и за това, сър. Никой не си спомни да е виждал него и брат му да пристигат, затова не можахме да разберем нищо за колата.

— „Брат“ ли каза? Имал и брат?

— Да, сър. Близнак.

— Господи.

Пепърдайн хвърли два аспирина в устата си и ги глътна с чаша минерална вода. Защо всичко трябва да е толкова сложно? Не просто брат, което само по себе си беше трудно, но близнак на всичко отгоре.

— Еднояйчни близнаци?

— Така ни казаха. Не можели да различат единия от другия.

— Естествено.

— Ние изобщо не видяхме втория. Той стоял в задната стая при билярда. — Агентът обясни как Рики Сю и кавалерът й се измъкнали.

— Как плати за напитките?

— В брой.

— И аз така си представях — измърмори Пепърдайн. — И никой там не познаваше мъжете?

— Не, сър. Нито знаеше имената им. Нищо. Очевидно не са местни. — Подчиненият на Пепърдайн спря, като че ли се подготвяше за ругатните, които щеше да отнесе. Когато шефът му не каза нищо, той предложи едно мнение. — Мисля си сър, че тя случайно ги е срещнала и е тръгнала с тях.

— Това е очевидно, нали?

— Искам да кажа, сър, че не мисля, че близнаците са свързани с обира на дома й днес следобед. Те наистина не приличат на Мат и Гиб Бърнууд. Прилича ми на случайна среща. Свидетелите казват, че мис Роб много бързо се сприятелявала с такива, нали разбирате какво искам да кажа? Един от посетителите сам предложи да ни даде подробности за нея. Той каза — и много други го подкрепиха — че тя се чука, с който й попадне. Бързо се съгласява. И не е необичайно да напусне едно заведение с непознат — така казаха.

Пепърдайн побесня.

— Слушай. Не давам пукната пара дали мис Роб се чука със сто мъже на площада всяка събота при пълнолуние. Тя е гражданка и макар да крие ценна за нас информация, наше задължение е да я пазим.

Беше ви наредено да не я изпускате от погледа си, а вие я изпуснахте. Сега я няма. Не знаем с кого е и къде. А двама маниаци, които си мислят, че са дясната ръка на Господ и избиват всеки изпречил се на пътя им… — Той спря да вика, за да си поеме дъх. Но поомекналият му глас звучеше много по-заплашително. — Успявате ли да схванете?

— Да, сър. Мисля, сър.

— Но да няма недоразумения, нека ви кажа ясно. Ако нещо лошо се случи на Рики Сю, ще ви закова топките на пода и след това ще ги подпаля.

— Да, сър.

— Разбра ли?

— Да, сър.

Пепърдайн затръшна слушалката. Той изпрати още от хората си в бара, за да се опита да хване следата на неидентифицираните близнаци. Даде им кратко описание.

— Високи, кокалести, сламени коси. Нещо особено в цвета на очите им. Жената е дебела, червенокоса. Никой, който я е видял не може да я забрави, така че говорете с всеки.

Пепърдайн отпиваше от минералната вода, кръстосваше кабинета и разсъждаваше. Съвпадение ли беше, че в деня, когато бе нападната къщата на Рики Сю от двамата Бърнууд, тя случайно се срещнала в евтин бар с някакви близнаци?

Как биха могли да се свържат двете неща? Дали близнаците не са членове на Братството, адютанти на Бърнууд, изпълняващи заповедите му? А може би едното събитие няма нищо общо с другото?

Инстинктът на Пепърдайн му подсказваше да предполага най-лошото. Ако тези близнаци са в съучастие с Бърнууд или по някакъв начин са свързани със случая, сега трябваше да се грижи за четири живота: на Джон, на мисис Бърнууд и бебето, и на Рики Сю Роб.

Ако двамата Бърнууд намерят който и да е от тях, преди неговите хора…

Нямаше да позволи да се случи. Това е.

 

 

Съвсем не беше лесно да се завлече Рики Сю от леглото в мотела до „Камаро“-то, но успяха да се справят, без да я събудят. Късметът им не проработи обаче, когато се опитаха да я издърпат от колата.

Щом дойде на себе си, тя започна да се бори, за да се освободи.

— Ей, какво става? — попита тя раздразнено и се опита да се ориентира. Колата беше паркирана на края на една канавка, встрани от тъмен, тесен път. — Къде, по дяволите, сме? Какво правим тук навън? Къде са ми дрехите?

В отговор Лутър само я изгледа със зяпнала уста. Хенри обаче обясни:

— Ние мислехме, че може да ти се плува.

Лутър загледа глупаво брат си, след това се обърна към Рики Сю и усилено заклати глава.

— Голички да се накиснем, разбираш ли?

— Да плуваме? — Тя хвърли преценяващ поглед наоколо. — Не знаем къде сме, нали?

— Знаем, знаем — похвали се Хенри. — Ние с Лутър бяхме тук по-рано днес. Има чудесен малък поток, на около петдесет ярда през гората.

Рики Сю проследи показалеца му, но не се зарадва на онова, което видя. А то беше гъста, тъмна и страшна гора. Да вървиш през гората гол посред нощ, не беше според нейните представи приятно прекарано време. Хвърляше се във всякакви авантюри, но предпочиташе да ги върши в места със стени и тавани.

Никога не беше обичала заниманията на открито. Слънцето беше бич за светлата й кожа: ставаше или на лунички, или на мехури. Освен това беше алергична към дивия бръшлян и ухапвания от комари, които се превръщаха в грозни червени подутини и накрая загнояваха, та трябваше да се лекуват с антибиотици.

От друга страна, обаче, тя бе изпитала истинска наслада от дългите им кокалести тела. Притисната между двамата като сандвич беше голямо преживяване. Голи, под водата, щяха да бъдат гладки като змиорки, които леко ще се плъзгат покрай закръглените й форми. Тя потрепери в очакване.

— Води по пътя.

— Нека да поиграем на индианци и да вървим един след друг — предложи Хенри. — Лутър, водиш. Аз ще съм на опашката — каза той и като плъзна ръка по задника й, леко я щипна.

Рики Сю изписка от удоволствие и зае мястото си между тях. Хенри я натискаше отзад. Тя пък поглаждаше Лутър по кръста и така преминаха през гората.

Когато стигнаха до потока и чу тихото ромолене на водата, тя въздъхна.

— Ще бъде толкова романтично. Или още съм пияна?

Хенри се беше сетил да вземе със себе си нова бутилка.

— Не си пияна. След такава екскурзия, мисля, че ние всички можем да пийнем.

Бутилката се завъртя веднъж и всеки отпи. Но алкохолът изглежда имаше слаб ефект върху нервниченето на близнаците. Рики Сю започна да забелязва, че стават нервни, особено когато вземаше за ръката някой от тях и го повличаше към потока.

— Какво има, момчета? Да не сте се отказали? Мислите си, че съм прекалено грамадна, дори за двама ви?

— Ние, ъ-ъ, имахме малко братче, което се удави — избъбри Хенри. — Бяхме деца, но си спомняме. Заради това нито един от двама ни не си пада много по водата.

Ако главата й бе по-свежа, тя би се учудила защо й предлагат оргия във водата, след като изпитват страх от нея. Вместо това тя извика съчувствено:

— О, милите ми бебчета. Елате при Рики Сю.

Хенри бе засегнал едно от най-съкровените желания на Рики Сю, което пазеше в тайна, защото шансовете то да се сбъдне някога, бяха нищожни. Тя копнееше да се грижи, да създаде удобство и спокойствие на съпруг, на дете, дори на родител, който би я гледал с гордост, а не с презрение. Беше способна на голяма любов, която за съжаление никой не й бе поискал. И тя оставаше затворена в сърцето й.

Заради това лъжата на Хенри за удавеното братче предизвика дълбок емоционален отклик. Сълзи изпълниха очите й. Тя дръпна двамата към себе си, погали ги по главите и им зашепна утешително.

— Нека да ви помогна. Не мислете за братчето си. Малката му душа е на небето.

Твърде скоро, все пак, близостта им започна да дава очаквания ефект — прегръдките й станаха еротични. Тя ги притисна по-силно.

— Не се тревожете, сладурчета — прошепна тя. — Преди да свърши нощта ще имате съвсем ново отношение към водните спортове. Просто оставете всичко на Рики Сю.

Нагази във водата, но когато и те я последваха, тя вдигна ръка.

— Как стана така, че аз съм единствената гола от триото?

Лутър погледна към Хенри, който повдигна рамене и започна да се съблича, хвърляйки дрехите си на калния бряг. Лутър направи същото. Хенри нагази първи и се приближи към Рики Сю, която стоеше във водата до коленете.

— Сладко бебе. — Тя посегна към него и го помилва по члена, но той остана безответен.

— Съжалявам — каза той. — Предполагам, че ти изразходва всичките му сачми там, в мотела. Но с малко насърчение може и да му стане.

Тя се разсмя дрезгаво и коленичи.

— Не казвай нищо повече. Ако това му трябва…

Тинята на дъното на потока беше плъзгава и студена. Водата приятно обгръщаше кожата й. Тя се усмихна нагоре към Хенри и потри гърдите си в бедрата му.

Всъщност тя усети раздвижването на въздуха близо до главата си и чу отвратителния, като разцепване на диня звук, преди да усети болката. След това като че ли черепът й се разполови. Тя изпъшка. Уискито изригна от стомаха й и напълни устата й. Когато извика, то прокапа по брадичката й. Падна тежко на една страна и около нея се разхвърчаха пръски вода.

Замаяна и почти в безсъзнание, тя погледна нагоре и видя Лутър, изправен над нея. В ръцете си държеше къса, дебела тояга. Както го гледаше, той я вдигна над главата си и след това с всички сили я стовари отново долу.

Рики Сю не успя изобщо да изпита страх — само мигновено учудване.