Атанас П. Славов
Психопрограмираният (6)

V. Хората на Огнището

Баюн избра второто. Но каза съвсем не това, което предполагаше.

— Винаги съм искал да се запозная с вас, господин Гмас. Съжалявам, ако за целта съм повредил някой от хората ви.

Комран не отвърна. Изправи се зад бюрото и сега стоеше безмълвен. Пронизителните бистри очи бавно опипваха Баюн. Устата му — по-точно хоризонталната бръчка, която би трябвало да се нарече уста, не помръдваше и с нищо не издаваше бъдещата реплика. Цялото му поведение беше толкова многозначително, че всеки друг пред него би се почувствал смутен или най-малкото затруднен. Но за Предписанието то не беше валидно. То не считаше ситуацията за сложна. И Баюн направи това, което то му продиктува — усмихна се спокойно, леко отегчено, с една дума: „аз не бързам, вие както искате“, небрежно взе стоящия до стената стол и го възседна, като подпря лакти в облегалката. Лицето му прие учтиво и заинтересувано изражение.

Комран очевидно привърши огледа. В зениците му се появи одобрение. Заговори с мек провинциален диалект.

— Изглеждаш ми сръчно момче, Баюн-чи. Жалко, че ще трябва да те препратя по-нататък.

— Интересно къде, господин Комран? Мисля, че не е лошо да споделите нещо по този въпрос.

— В Кондаф, момчето ми. Като те гледам как добре се ориентираш в живота, започвам да съжалявам, че искат точно теб. Но какво да се прави — твоята бърза кариера те е направила излишно прочут.

— Да, започвам да разбирам, че славата тежи! Впрочем откога Огнището служи на Концентъра? Или трябва да ви викаме Бранители на Кондаф? — учтиво усмихнатият Баюн приличаше на ученик, който пита мъдрия си учител, защо е нужно да изучава тая странна наука — математиката.

— Не ме разочаровай, момче. Хората на Огнището служат предимно на икономиката, мира и националната нравственост. Ще ти обясня. Първо: по какъв начин на мира? Много просто — прехвърлянето на някои наши офицерчета отвъд уравновесява притока на информация в двете посоки, защото нангарското разузнаване е много по-добро. А както знаеш, равновесието в силите е най-добрият залог за мира. От друга страна, къде отиват парите, с които ни заплащат услугите от Кондаф? В националната икономика, разбира се — нали харчим у нас. — Лицето на Гмас разцъфна в жизнерадостна усмивка. — В края на краищата ние нищо друго не сме, освен една търговска организация. Ежедневно развиваме макар и необичайна, но все пак чисто търговска размяна на стоки. Ние предлагаме олово — наистина доста бързо поднесено, и срещу него получаваме пари. И забележи, момчето ми, това е единственият случай на търговия, при който клиентът плаща, без да настоява за връчване на стоката. И по този начин ние правим какво? Нравствен подбор на населението. Тези, които не приемат нашия безкористен начин на размяна, умират. Оцеляват и процъфтяват добродетелните граждани, осъзнали дълбоко изгодната нравственост. В това се състои педагогическа роля на нашата организация.

Без да престава да се усмихва, Комран извади от чекмеджето солиден пистолет и го пъхна в джоба си.

— Прощавай, момчето ми, че вадя този инструмент за връчване на оловни монети — това е само за да разбереш колко е сериозен нашият разговор. Приеми го като аргумент и моля те — не го оспорвай!

„Е, да — помисли Баюн. — Ако тази сутрин си бях взел моя аргумент, едва ли сега щях да съм във вашата компания.“

— Прекланям се пред аргументите ви, господин Гмас, и съм готов да ви слушам по-нататък.

— Хм — рече Комран. — Мислех да няма по-нататък, а направо да те пращам по международната поща, но ти… ми харесваш, Баюн. Какво ще кажеш, ако заминеш утре, а днеска си поговорим?

— Както кажете, господин Гмас. Аргументите са ваши!

— Харесваш ми! Ох, харесваш ми! — разсмя се Комран. — Пушиш ли? Не? Е, аз пък пуша. Жалко, че няма да оцениш деарските ми камули, само при мен се намират.

Той извади от книгата-табакера дълъг зелен камул и взе от масата желязна статуетка, изобразяваща Презитега. Статуетката се оказа запалка — Комран явно следваше калуриската мода, макар и посвоему. Баюн демонстративно се разкашля от парещия дим.

— Отвори прозореца, Баюн — посъветва го гангстерът и пъхна камула в лявата си ноздра. — Но все пак не скачай, високо е.

Баюн разтвори прозореца и пое дълбоко въздух. Навън беше свежо и просторно. Виждаше се чак до хоризонта, където Ратанските планини се издигаха между равнините и вълните на Лонт.

— Влез! — извика Комран в отговор на дисциплинираното почукване.

Влезе човек, съставен от едри и много здрави кости. Плешивият му череп изглеждаше брониран като танкова кула, в която очите на артилериста са скрити зад безизразни перископи.

— Чакай, Пулур — каза Комран и започна да рови из чекмеджето си. — За това ли идваш?

Човекът кимна. Взе подаденото му лостче с извит край и масивна дръжка. Изгледа го със съмнение и впи поглед в Комран.

— Не се тревожи, Пулур, тая работа чупи всякакви ключалки. Като прибереш онзи сервиз — само внимавай, защото всяка чаша струва двеста и осемдесет, — та като свършиш, изчезвай в квартала Нори и предай всичко на Лихваря. При мен не идвай. Изобщо оттам не си показвай носа поне три дни, ясно ли е?

— Ясно — изломоти Пулур и напусна стаята.

Баюн учудено го проследи с поглед.

— Не се учудвай, че се занимавам с такива технически подробности, момче — усмихна се разбиращо шефът. — Просто Пулур ми е приятен спомен от младостта. И той единствен от старите ми кадри остана жив, защото никога не се е считал за по-умен от мен.

— А с новите кадри как сте, господин Гмас? Чувал съм, че напоследък при вас идват различни хора?

Комран хитро се усмихна.

— Идват всякакви, момчето ми, правилно си чул. А как работи с тях старият Комран, ще разбереш след малко — имам да говоря с някои тук… Така че седни там до прозореца и се забавлявай, както намериш за добре. Само не ми пречи.

Баюн послушно кимна. Приближи се до открехнатия прозорец. Отвори го напълно. Нахлу могъщата гледка към заснежените върхове на Ратан — вечния Ратан, през който с огромни изпитания са преминали някога дивите, но жадни за нови земи племена на нангарузите.

Колко много спокойствие, помисли Баюн. Колко много достойнство. А на теб къде ти е достойнството, стратег? Спокойствие имаш, да, спокойствието ти е завидно. Но можеш ли да се гордееш с него? То не твое. Чуждо спокойствие е това. Страшно спокойствие. Не идва от човешкото в мен, от Другото идва и знам го аз това друго, щом е дошло отново, няма да си отиде.

Той с отвращение се изплю навън и отново впи поглед в Ратан, сякаш планината беше длъжна да му даде отговор. Но Ратан мълчеше равнодушно. Изглежда беше казал на нангарузите всичко с езика на снежните си пропасти и остри скали, изковал е в тях качествата, необходими, за да се създаде Велик Нангар. За секунда в ума му се мярна нелепата мисъл, че за народа на нангарузите е нещо като Демона за Баюн… Мисълта за Демона събуди други мисли — за онова, което преди малко Предписанието правеше с неговото поведение, с неговите чувства, с неговите възгледи. За този позорен разговор с един родоотстъпник и предател, достоен само за езика на оловото… Но с простотата на доброто и злото се беше случило нещо…

Вратата на кабинета се отвори и Баюн се обърна. В стаята напъхваше дългото си кокалесто тяло тип с буйна коса и стърчащи рунтави вежди.

— Шефе, кълна се в духа на презитегския череп, това съм аз!

— И добре правиш, че си ти!

Комран се надигна енергично. Сардоническата усмивка на влезлия се отрази мигновено върху лицето му.

— Седни, Порди, седни, момчето ми!

Виж ти, каза си Баюн и се разположи така, че да може да вижда и влезлия, и стопанина. Такава фигура най-малко подхождаше на представата за хората на Огнището. Нейното място беше на някой от стенописите в Храма на Същността, изобразяващи жреци великомъченици.

— Казвай, Порди, казвай какво стана! — нетърпеливо и възбудено питаше Комран, готов всеки момент да скочи от стола и да побегне из стаята, подгонен от възторга на очакваната вест.

— Всичко стана, шефе! Всичко стана! Кълна се в бъбрека на презитега. Онези там ще има два месеца да се съвземат и три още да ме сънуват!

Комран наистина скочи. Излезе иззад бюрото, седна върху него и се наведе към Порди. Преобразяването му беше невероятно. Изчезнал бе хитрият делови Комран Гмас. Едно блестящо, почти огледално подобие на Порди седеше и подскачаше от нетърпение. Същите жестове, същият темперамент. Същият стрелящ поглед, който би се чувствувал най-добре зад оптически мерник. Техните контрастно различни външности някак си се размиха — Комран беше поразителен в превръщанията си.

— Така е, шефе! Моите гадове вече разтоварват камиона долу!

Порди скочи към прозореца, избута Баюн настрани и изкрещя:

— Как е, гадове?

— Как да е! — разнесе се оттам.

Комран се разкиска.

— Това при вас значеше „много добре“, а, Порди? Кълна се в кътния си зъб, свършили сте голяма работа!

Порди бясно завъртя глава. Дългата му коса образува космат кръг. Това движение явно означаваше удоволствие, защото той с наслаждение го повтори. После обиколи два пъти бюрото на Комран и рухна в едно тясно кресло. Коленета му щръкнаха.

— Абе, Комран-чи, докога ще те гледам зад това бюро? Няма ли най-после да изкараш от смазката твоята едрокалибрена мелница? Знам, знам аз, че това ти е мечтата! И това калуриси ли, стратези ли — всичко под ножа!

— Нож ли? — взриви се Комран и се удари по коленете. — Бомба за тях! Ама много голяма бомба! Още малко, Порди. Има много още да видят от нас, слушай ме какво съм намислил…

Той сграбчи косата на събеседника си. Придърпа главата му към устата си и зашепна силно и неясно, като почти плюеше в ухото му. Баюн не чуваше нищо, но в този момент общата картина на ставащото го интересуваше повече. Какво ли всъщност беше нормалното поведение на Комран?

— Изключено! — ревна възторжено дългокосият. — Ами че това е страхотно!

Комран зашепна още по-страстно.

— Да пукна, ако не е така! — подскачаше Порди. — Да!… Не! Не!… Не!… Не!… Да! Да, разбира се!

Той силно се плесна по коленете. Излетя от креслото.

— Знаеш ли какво си ти, Комран-чи? Ти си един гнусен, хитър, очарователен фил! От ония, ловджийските! Отивам да инструктирам гадовете за предстоящата бъркотия… — последните му думи потънаха в трясъка на захлопнатата врата.

През прозореца Баюн можа да види продължението. Порди излетя на двора и като пирон се заби в кабината на голяма и чудовищно стара кола. Каросерията, ръчно достроявана с дъски, беше пълна с брадати дълго коси хора, пъстро облечени и много подобни на своя предводител.

— Харесват ли ти? — попита Комран зад гърба му. Баюн се обърна.

— Това да не е нелегален цирк?

— Цирк ли? Ако знаеш какви представления дават! Не ти завиждам, ако попаднеш на такова, момчето ми. Вие там, във Фелдстратегиума, нищо не виждате около себе си. Тук са хората, тук, около Огнището! Ти знаеш ли колко са различни и всеки си иска своето…

— Или чуждото…

— Е, те просто го смятат за свое. Питаш ли мен, момчето ми, дето трябва да върша работа с такива хора?

Отново беше предишният Комран.

Младият мъж приседна на перваза. Комран отново потъна в някакви папки. Комран, който си даваше почивка. Който беше готов веднага, без преход да говори с всички, да бъде всички. Виж ти работа, помисли Баюн, да не предполагаш, че шефът на Огнището може да ти каже нещо за размисъл, да вникнеш, да се удряш по челото… Има разни хора… Вие там, във Фелдстратегиума… нищо около себе си…

Предписанието спря мислите му с добре познатия сигнал за внимание. В стаята имаше нов човек. Зад бюрото — нов Комран.

— Какво има, Дозиюш-чи? — тихо и почти ласкаво запита шефът. — Отдавна не съм те виждал такъв. Не можа ли да направиш това, за което те помолих?

Дозиюш погледна към Баюн. Познат поглед — така гледаше онзи среднощен събеседник от бар „Надежда“. Тогава погледът беше разбираем. Тъжни очи върху възрастно лице, където всяка бръчка е година живот, преживян не така, както би искал човек. Но когато с такива очи гледа човек, по-млад и от Баюн, това е странно.

— Направих го, Комран Гмас — замислено каза той и седна. — Направих го. Но защо?

Гласът му беше странно тих и печален.

— Момчетата ми задават въпроси, Комран-чи. И те вече чувстват, че нещо не е в ред. И те виждат, че на мястото на всеки убит фелдстратег веднага застава нов. А войната не спира, Комран. Трябваше да видиш какво направи в нашия квартал дирижабълът на кондафарите… а сега чувам, че ти нещо си се сговарял с тях, а, Комран-чи?

Комран съчини върху лицето си тъжна усмивка.

— Ех, Дозиюш-чи, разочароваш ме, момчето ми. Не стига, че вярваш на разни измислици, ами се оставяш да подкопаят вярата ти в нашето искрено и благородно дело!

Той се наведе и бащински сложи ръка върху рамото на младежа. Поради ширината на бюрото позата му доби малко принуден наклон.

— Спомни си, Дозиюш, как го беше казал нашият скъп татко Сироган в „Сияйни градове“: „И видя тогава Рогон, че всички тези достойни люде, пребиваващи във велика дружба помежду си, непознали жестокост и лъжа, не са дошли току-така на този свят. И предугади той, че превелико множество техни прадеди са надигали мечове и са губели главите си за това братство, и са затъвали в калта на вековете, и пак са стигали…“.

Комран замлъкна, без да сваля очи от Дозиюш. Мъжът слушаше всичко това, без да променя печалния си израз.

— Помня Сироган, Комран-чи. Но помня и теб. Помня как обещаваше, че след като обединим групите си под пламъците на Огнището и натрупаме малко средства, ще започнем да създаваме голямото братство на старите мечтатели. Къде са мечтите ти, Комран Гмас? Само пари!

— А за какво отиват тези пари, Дозиюш? Знаеш, че оръжието ни дава сила, а оръжието трябва да се купува, нали? И много други неща трябва да се купуват, за да има огън в Огнището!

Дозиюш мълчеше. Комран заговори отново. Интонацията му се плъзгаше между мечтателност и убедителност. Но младежът мълчеше. Гледаше някъде встрани от шефа си. Само от време на време хвърляше поглед към Баюн и в очите му се мяркаше любопитство.

— Кой е този? — изведнъж попита Дозиюш. Комран се сепна и прекъсна монолога си по средата на фразата, погледна към стратега и сви рамене:

— Пленник. Аналитик от Фелдстратегиума. Може би ще работи за нас. Но ти не ми отговори, Дозиюш-чи. Кажи ми, вярваш ли още в братството, или парите толкова са те уплашили?

— Вярвам — безразлично отвърна Дозиюш.

— А на мен? На мен вярваш ли?

Дозиюш въздъхна и направи жест, който означаваше: „Не знам“.

— Добре — изкрещя Комран и удари с длан по бюрото. — Върви тогава! В Контролицията или където щеш! Аз съм свикнал да ми вярват тук! А ти дори не си ме запознал с всичките си хора!

— Комран-чи — все така тихо каза младежът, — аз също бях свикнал да ти вярвам.

— Беше? А сега не вярваш, нали? Дозиюш, кой ти пълни главата с глупости, момчето ми? Някой иска да те настрои против мен, знам аз. Това ми тежи!

За пръв път Дозиюш се усмихна — болезнено и криво.

— Комран-чи, прощавай за обидата, ама ти разсъждаваш като грамофон. Убеден си, че някой трябва да ми влияе, и щом не си ти, значи е някой по-лош от теб. Смени плочата, Комран-чи. Мина времето, когато дойдох с книгите на Сироган и селските си мечти всички да имат хляб и къща. Вярата в Сироган не съм загубил, но в Огнището…

— Хайде де — избухна Комран, но Баюн не му повярва. — Върви тогава в Контролицията! Върви да получиш наградата, дето я дават за главата ми — и се блъсна с юмрук по челото.

— Няма, Комран, успокой се. Няма да отида. Все пак нещо е свършено и нещо се върши. Каквото и да е, изглежда по-добро няма…

Някой почука небрежно и веднага влезе. Беше среден на възраст мъж с фино очертано лице и хладни очи. Комран претърпя няколко неуловими трансформации, но не за дълго — новодошлият не се нуждаеше от специални грижи. Дозиюш от своя страна не направи никакво усилие да прикрие отвращението си.

— Радвам се да ви съзерцая все така жив, Комран Гмас.

Докато произнасяше това, той изобрази върху лявата половина на лицето си нещо като усмивка и огледа седящите. Когато погледът му попадна върху младежа, подобието на усмивка изчезна.

— Ето това е едно от най-сигурните доказателства, Комран-чи! — рязко каза Дозиюш. — Присъствието на такива около теб!

И без да поглежда повече никого, младежът напусна стаята.

— Ох, ще си имаш неприятности с това момче, Комран-чи — въздъхна влезлият, докато разкопчаваше елегантното си палто. — Ще си имаш!

— Не повече, отколкото с теб, Лотикс, ако, разбира се, решиш да играеш своя игра. Но не те съветвам — и хладно се усмихна.

— Засега нямам основания да я водя. Стига да не ми ги дадеш ти.

— Основания не се дават, момчето ми. Когато иска, човек си ги намира сам.

— Нашата дискусия пак става като онази — за фила и яйцето. По-добре кажи готов ли е моят клиент за Кондаф?

— Да, и мога веднага да ти го представя. — С широк жест шефът посочи Баюн. — Аналитик-стратег Баюн Глордах, твой колега и почти наш съмишленик.

— Сърце, вярно на целите, скъпи колега — подигравателно съобщи Лотикс и с артистично преиграване се удари по гърдите. — Впрочем наистина се радвам, че ще возя човек, който понася въздуха. Писна ми от нищожества, които започват да повръщат още при излитане.

— Лотикс си има нов самолет — поясни Комран. — И ужасно държи на чистотата му.

Баюн леко се усмихна.

— Наскоро изчезна спортният самолет на калуриса Сорс…

— Е, излишно си досетлив, момчето ми. Приеми, че калурисът Сорс ни е услужил с птичката си за една разходка до Кондаф.

* * *

Лотикс захлопна капака на кабината. Наведе се, изглежда търсеше края на колана. Баюн огледа кабината. Просторна, не като на изтребител. Креслата бяха повече от комфортни. Разположени едно до друго — неприятна подробност… Винаги е по-добре да си зад противника, отколкото до него.

Вече разбираше какво иска от него Предписанието и защо е било нужно това угодничене пред хората на Огнището, тези унизителни предателски разговори, това престъпно съгласие да бъде изпратен в Кондаф. Значи беше нужно да остане насаме с пилота. Щяха да летят над океана и там… Баюн се размърда. Комбинезонът, който му даде Лотикс, беше тесен. Там, над океана… Какво щеше да стане там, стратегът не знаеше. За пръв път истински се уповаваше на Предписанието. Очакваше помощ от него. Беше се убедил, че то прави чудеса, а сега повече от всякога му беше нужно чудо. Защото въпреки уверенията си в пълно доверие Комран беше заповядал да оковат ръцете му зад седалката.

Турбината засвири, витлото изчезна в бързината си — излетяха. Широките прозорци даваха отличен обзор и Баюн можа да прецени курса. Лотикс описваше десеткилометрова дъга, за да избегне наблюдателните и звукоуловителните постове. Явно тяхното разположение му беше известно не по-зле, отколкото на Баюн. „Имат шпиони чак в оперативния отдел!“ — яростно се обади стратегът в него. Летяха над селските райони. Курсът беше на юг. Зенитната охрана там оредяваше — кой би очаквал въздушно нападение откъм океана? Небето беше чисто, Лотикс се мръщеше — явно предпочиташе да лети в облаци, където никой не би го забелязал. За два часа полет той размени с Баюн не повече от три думи. Но пилотираше великолепно. Забелязваше отдалеч низходящите течения, водеше самолета почти без да гледа приборите.

Скоро полетата свършиха. Навлязоха в района на Ратан. Самолетът се плъзна между върховете. Свиренето на турбините закънтя между скалите и се върна многократно усилено. Летяха между стените на чудовищен каньон, широк повече от километър. Долу проблясваше синя ивица, повтаряща извивките му. Оттук започваше великата Сиса — реката, довела някога древните племена в тези земи. Лотикс поведе самолета съвсем близо до лявата страна на каньона. Баюн изтръпна, когато изведнъж наклони самолета на крило и го насочи направо срещу скалите. В мига, когато смъртта изглеждаше неминуема, пред тях се раззина процеп. С едно крило към небето и друго към земята самолетът влетя в него. На по-малко от десетина метра прелитаха сиви и кафяви пукнатини. Процепът беше дъгообразен, така че те, без да излизат от завоя, изхвърчаха от другата му страна. Слънцето и океанът едновременно плиснаха в очите им. Лотикс изравни самолета и се обърна към Баюн.

— Това е! Сега до Кондаф ще караме по права линия.

Баюн мъчително кимна, зает с непонятна за самия него работа. Беше напипал зад седалката парцал, пропит с машинно масло, и скришом от пилота омазняваше ръцете си. Пръстите му пуснаха парцала и силно се напрегнаха. Извиваха се под немислими ъгли, вкопчваха се в белезниците и отново се отпускаха. Болката беше ужасна — гривните започнаха да пълзят по китките му, като безмилостно деряха кожата. А лицето му вместо да се гърчи, най-спокойно и безучастно следеше облаците и нито бледност, нито напрежение се отразяваха по него. Даже езикът му се обръщаше да отвърне на дружелюбните реплики и тонът му беше безупречен. И ето белезниците преодоляха ставите, оставиха ги разкървавени, плъзнаха се по пръстите и покорно легнаха на пода. Ръцете му бяха свободни. И замахнаха.

Юмрукът му беше прицелен в слепоочието на пилота, но срещна само въздух. Лотикс мигновено се наведе. Ако не бяха коланите, Баюн сигурно щеше да залитне. Без да изпуска лоста, пилотът посрещна с лакът лицето му и хвана дръжката на пистолета си. Баюн се вкопчи в ръката му и отново замахна. Този път уцели челюстта на пилота. Стори му се, че удари статуя. Получи такъв удар между очите, че изпусна ръката му. Когато се опомни, Лотикс вече беше измъкнал пистолета. Баюн изби странично дулото и изстреля реброто на дланта си към шията на Лотикс. Болката в ръката, изпращяването на кости и конвулсивният изстрел се сляха ведно. Лотикс увисна на колана и изпусна лоста. Баюн се опита да поеме управлението на самолета, но неговите колани не го пускаха. Докато ги разкопчае, летателният апарат изпадна в свредел. Ако Баюн владееше тялото си, нямаше да направи нищо — свределът означаваше край. Предписанието пое с неговите ръце лоста, натисна с неговия крак акселератора, увеличи скоростта и едновременно тласна лостовете обратно на въртенето. На около тридесет метра от водната повърхност самолетът излезе от свредел. Баюн инстинктивно си пое дъх, без да може да проумее станалото. За пръв път в историята на този свят самолет излиза от свредел! И ако просто…

Но мислите му не се задържаха дълго върху тези размишления. Там, на съседната седалка, бавно се свличаше човешко тяло. Баюн беше офицер, при това в действаща армия. Знаеше, че смъртта на враговете за него трябва да бъде радост. Той просто беше забравил елементарния факт, че никога през живота си не е убивал. Човек! С ръце!

Спомни си удара по гърлото на Лотикс. Ръцете изведнъж го заболяха. Нещо се надигна в гърлото му. Той го задържа. После дойде риданието. Разтърси раменете му по-силно от вибрациите на мотора и донесе някакво безсмислено облекчение. Нищо нямаше значение. Нямаше „преди“, нямаше „след“, имаше само едно „сега“, което трябваше да продължи вечно, защото е най-малкото зло.

Но сегашният миг се прекъсна от някакъв звук, по-точно сянка от звук, който пилотският му слух долови в шумовете на кабината. Оборотите на двигателя падаха. Съскаше пара. Светеше жълтата лампичка „късо съединение“. Предсмъртният куршум на Лотикс все пак беше улучил целта си — макар и косвено.

Синята повърхност отдолу все по стремително се приближаваше, губеше измамната си огледалност. Баюн напипа под седалката спасителна лодка. Провери дали въздушната бутилка е свързана с вентила. Изчака удара на вълните върху дъното на корпуса и рязко отметна стъкления капак.