Тоня Трайкова
Оса

Веднъж убих една оса. Жестоко

измъчвах я с неосъзната злоба.

Защо му трябва на човек да мокри

очите си, препълнени от обич.

Тя беше ме обгърнала с жужене,

с невидим дъх на пролетни дървета

и бе зашеметена от кръжене,

безплодно и тревожно под небето.

Но нямаше вина, че доверчиво

към мен се стрелна в снопче от лъчи.

Понякога мечтата си убива

човекът сам. А после премълчи

и тича цял живот по пътя земен

след нея с отмалели колене.

А за осата съвестта гризе ме.

Да беше ме ужилила поне.