Робърт Дугони
Всички виновни (1)

1.

Сан Франциско

Влязоха плахо в съдебната зала като дванайсет бездомници — свили рамене, навели глави, сякаш оглеждаха тротоара за изпуснати монети. Дейвид Слоун седеше, опрял лакти на масивната дъбова маса, пръстите му бяха събрани като пирамидка, чийто връх докосваше устните му. Изглеждаше, сякаш медитира, но внимателно следеше всяко движение на съдебните заседатели. Седмината мъже и петте жени се върнаха по местата си в издигнатата по-нависоко махагонова ложа, навеждаха се, за да вземат бележниците си от тапицираните столове или сядаха, свели глави. Сетне един по един вдигнаха очи, погледите им се плъзгаха покрай Слоун към изтъкнатия джентълмен на съседната маса — Кевин Стайнър. Когато съдебните заседатели отбягват да те гледат в очите, това е лош знак за адвоката и неговия клиент. Ако пък гледат само към адвоката на ищеца, присъдата е сигурна.

След всяка от четиринайсетте последователни победи на Слоун в съдебната зала и нарастващата му известност противниците му наемаха все по-способни адвокати. Кевин Стайнър бе най-добрият от всички. Един от най-способните юристи, удостоявали с присъствието си съдебна зала в Сан Франциско, той бе с оредяла прошарена коса, усмивката му можеше да стопи масло, а ораторските му способности бяха усъвършенствани в изучаване на Шекспир. Заключителната му пледоария беше истински шедьовър.

Въпреки че бе предупредил клиента си, Пол Абът, да не прави нищо, когато съдебните заседатели влизат, Слоун усети, че той се навежда към него. Скъпият костюм на Абът се отърка в евтиния син блейзър на адвоката. Клиентът допусна и още по-грубата грешка да вдигне пластмасовата чаша с вода към устните си в жалък опит да ги прикрие.

— Свършено е — прошепна, сякаш бе прочел мислите на Слоун. — Никой не ни поглежда. Никой.

Слоун остана като статуя, сякаш нищо, което се случваше наоколо, не го засягаше. Абът обаче не беше свикнал да го игнорират. Остави чашата и престана да се преструва:

— Не ви плащам по четиристотин долара на час, за да загубя, господин Слоун.

Дъхът му миришеше на евтиното вино, което бе пил на обяд. Една вена на врата му — която изпъкваше, когато се ядосаше — се очерта над яката на бялата му риза като придошла река.

— Единствената причина да ви наема е, че Боб Фостър обясни на дядо ми как вие никога не губите. Съветвам ви да се понапънете и да разбиете тоя нещастник, че да не стане лошо.

След като изрече заплахата си, Абът допи водата, облегна се назад и приглади копринената си вратовръзка.

Слоун запази каменно изражение. Идеше му с премерен удар с лакът да събори Абът на земята и да си излезе от залата, но беше абсурдно да го направи. Не можеше да изостави така внука на франк Абът, близък приятел и голф партньор на Боб Фостър, изпълнителния директор на адвокатска кантора „Фостър и Бейн“. Благодарение на потеклото си и обстоятелствата двайсет и девет годишният Пол Абът бе наследил многомилионната охранителната фирма „Абът Секюрити“. Този тип клиенти бяха най-лошите за Слоун.

Абът явно забравяше, че се намира в съдебната зала по собствена вина. През краткия период като изпълнителен директор на „Абът Секюрити“ с некадърността си той беше съсипал голяма част от онова, което дядо му бе създал за четирийсет години. Без да си направи труда да го проучи, Абът наел служител, съден три пъти за шофиране в нетрезво състояние. Алкохоликът се напил и в работно време, когато трябвало да пази фоайето на небостъргач в Сан Франциско. Така допуснал в сградата да влезе Карл Сандал, два пъти осъждан за изнасилване. Сандал обикалял сградата, докато попаднал на останалата до късно в адвокатската си кантора Емили Скот. Пребил я, изнасилил я и я удушил. Година след трагедията съпругът на Скот — от свое име и от името на шестгодишния си син — съдеше „Абът Секюрити“ за причиняване на смърт по небрежност и искаше обезщетение от 6 милиона долара. Слоун посъветва Абът да сключи споразумение, особено след като стана ясно, че директорът на охранителната фирма е назначил и други служители, без да провери досиетата им. Абът обаче отказа и нарече Браян Скот „използвач“.

С крайчеца на окото си Слоун наблюдаваше как Стайнър посреща погледите на съдебните заседатели, как едва забележимо кима. Макар че бе твърде голям професионалист, за да издаде задоволството си с усмивка, той бавно затвори бележника си и го пъхна в куфарчето, осеяно с белези от трийсетгодишната му кариера. Стайнър бе свършил работата си и Слоун го знаеше. „Абът Секюрити“ губеше по всички параграфи — и единственият виновник за това бе изпълнителният директор, който пренебрегна всички съвети на Слоун, включително предупреждението още преди предварителното изслушване да не носи шити по поръчка костюми за две хиляди долара в съдебна зала, пълна със съдебни заседатели от простолюдието, настроени да го лишат от наследствените пари на дядо му.

Седнала под големия златен герб на щата Калифорния, главен съдия Сандра Браун бутна настрана купчина документи и избърса челото си с кърпичка, която държеше скрита в ръкава на черната си тога. Сложната климатична инсталация в новата модерна сграда на съда се беше развалила в продължилата цяла седмица невиждана жега, обхванала града. Навсякъде тичаха служители от поддръжката, разнасящи вентилатори и оранжеви удължители. От съчувствие съдия Браун бе дала десетминутна почивка след заключителната пледоария на Стайнър. За Слоун това бе само временна амнистия от нейна милост, която сега щеше да му бъде отнета.

— Господин Слоун, имате думата за заключителна пледоария.

Слоун благодари на съдията. След това за кратко погледна драсканиците в бележника си.

Всичко беше представление.

Заключителната му реч не беше записана в бележника. След изказването на Стайнър Слоун бе прибрал записките си в куфарчето. С нищо не можеше да обори образното описание на колегата си за последните минути от живота на Емили Скот, да отрече крещящата небрежност на охраната или да омаловажи емоционалния апел на Стайнър към съдебните заседатели. С нищо не можеше да „разбие този нещастник“.

Умът му беше изключил.

Отзад зрителите на делото, седнали като богомолци на лятна проповед в Южната баптистка църква, си вееха енергично с бели листа. Преносимите вентилатори бръмчаха като невидими насекоми.

Слоун бутна стола си назад и се изправи.

Сякаш мълния блесна пред очите му — ослепителна бяла светлина като с кинжал прободе мозъка му. Той се хвана за ръба на масата, затвори очи и познатото видение отново изплува — жена, просната на под от пръст в кървава локва. Слоун с мъка запази спокойното си изражение, прогони видението и отвори очи.

Съдия Браун се клатеше със стола си, който поскърцваше ритмично, сякаш отмерваше секундите. Стайнър също гледаше безучастно. На първия ред отзад седеше Патриша Хансън, майката на Емили Скот, с другите си две дъщери. Държаха се за ръцете като демонстрантки пред полицейски кордон. За момент майката отмести хладните си светлосини очи от Слоун и се втренчи в съдебните заседатели.

Адвокатът се изправи в цял ръст. Бе висок, едър мъж и макар че от деня на встъпителната си реч бе отслабнал с пет килограма, нищо в държането му не издаваше душевното и физическо изтощение, неизбежно след пет седмици хранене по закусвални, недоспиване и постоянен стрес. Имаше цял гардероб с костюми, подходящи за колебанията в теглото му. Съдебните заседатели не биха могли да забележат промяната. Той закопча сакото си и се приближи към тях, но те още се преструваха, че не го забелязват като нежелан родственик — сякаш се надяваха, че ако го игнорират достатъчно дълго, той просто ще изчезне.

Слоун мълчеше. В тихата зала ясно се чуваха поскръцвания и потропвания, въздухът бе наситен с миризма на потни тела.

Съдебен заседател номер четири, счетоводителят от Ноу Вали, който прилежно си водеше записки по време на целия процес, беше първи. Заседател пет, русокоса транспортна работничка, го последва. Номер девет, чернокожият строител, също вдигна очи, макар че все още стоеше с предизвикателно скръстени пред гърдите ръце. Последваха ги заседател десет, три, седем. Падаха като плочки от домино, един подир друг вдигаха глави, докато и дванайсетимата го погледнаха.

Слоун разпери ръце и бавно ги спусна с вдигнати нагоре длани като свещеник, поздравяващ паството си. Непонятен отначало, жестът постепенно им стана ясен — той идваше пред тях с празни ръце, без преструвки и трикове.

Слоун отвори уста. Беше сигурен, че думите сами ще излязат, както винаги ще се подредят като мъниста на огърлица, една след друга, плавно.

— Кой не си е представял този кошмар? — Събра ръцете си отпред. — Вкъщи сте, миете чиниите в кухнята, къпете детето си, гледате мач по телевизията — ежедневни, обичайни занимания.

Направи няколко крачки наляво и заседателите завъртяха очите си да го проследят.

— Неочаквано някой чука на вратата. — Слоун замълча за миг. — Избърсвате ръцете си, казвате на детето да не пуска горещата вода, отивате към входната врата, без да отмествате очи от телевизора.

Закрачи надясно, погледна в очите заседател номер седем, учителка от квартал Сънсет, за която беше убеден, че най-строго осъжда клиента му.

— Отваряте вратата.

Тя преглътна тежко.

— На прага стоят двама мъже с безлични сиви костюми, зад тях — униформен полицай. Казват пълното ви име и питат дали сте вие. Виждали сте го многократно по телевизията и вече се досещате.

Учителката кимна едва забележимо.

Слоун продължи да крачи пред тях. Счетоводителят допря върха на химикалката до бележника си. Строителят отпусна ръцете си.

— Предполагате, че е имало катастрофа. Мислено се молите да ви кажат, че тя е добре, но по израженията им и факта, че са тук, разбирате, че нещо лошо се е случило.

Импровизираните ветрила от бели листа застинаха неподвижно. Стайнър изпъна краката си и се наведе напред. По лицето му се изписа недоумение. Патриша Хансън пусна ръцете на дъщерите си и постави своите на парапета отпред като гостенка на сватбена церемония, която има възражения срещу брака.

— Казват ви го направо, делово. Без заобикалки. „Жена ви е била убита.“ Не можете да повярвате, объркан сте. За момент изпитвате абсурдно облекчение. Сигурно има грешка. Сбъркали са адреса. „Имате грешка“ — казвате им. Те свеждат очи. „Съжаляваме, но няма грешка.“ Изскачате на верандата. „Не. Не жена ми. Вижте къщата ми. Вижте колата в двора — посочвате улицата. — Вижте съседите ми. Вижте квартала ми. Тук никой не убива хора. Затова живеем тук. Защото е безопасно. Децата ни карат колела на улицата. Спим на отворени прозорци. Не! Сигурно е грешка!“

Слоун замълча, чувстваше, че ги е грабнал, с вторачените си погледи те го молеха да продължи, копнееха да чуят утешителния му глас, думите му бяха като наркотик.

— Само че няма грешка. Не е било нещастен случай. Не. Било е извършено умишлено от превъртял престъпник, на когото точно тази вечер, точно в този момент му е скимнало да убие човек.

Слоун разпери ръцете си, не смяташе да облекчава скръбта им, нито да улеснява трудната им задача.

— Иска ми се тук да разисквахме ужасяващото, безсмислено убийство на Емили Скот. — Цитат от заключителните думи на Стайнър. — Сигурен съм, всички сме на мнение, че то може да се окачестви само по този начин.

Заседателите закимаха.

— Иска ми се да обсъждахме дали съпругът и детето й са страдали и продължават да страдат заради престъплението на Карл Сандал. — Плъзна поглед по лицата им. — Сигурно никой от нас не може да си представи такава мъка. — Гласът му се сля в хипнотичен ритъм с бръмченето на вентилаторите. — Не това обаче са въпросите, на които трябва да отговорите. Дълбоко в себе си всеки от вас го знае. Точно това е трудното. Това ви измъчва. Отговорът не изисква емоции. Трябва да отговорите с разума си, макар че в този казус няма разум. Няма разум в стореното от Карл Сандал. Не може и да има.

По лицето на русата транспортна работничка потекоха сълзи.

Слоун погледна заседател номер пет, автомонтьора от Ричмънд, и в този момент без капка колебание разбра, че този човек ще бъде избран за председател на групичката.

— С цялото си сърце искам да имаше начин да предотвратим безумните, жестоки престъпления, които извършват такива изверги. С цялото си сърце искам никой да не научава от непознати новини като онази, която е получил Браян Скот. С цялото си сърце ми се иска да можехме да предотвратим стореното от Карл Сандал.

Чувстваше го, вече бе един от тях, те го приветстваха в редиците си.

— Но не можем. Дори да живеем в постоянен страх, да барикадираме вратите и прозорците си, да живеем в клетки като животни… не можем.

Слоун сведе очи, сякаш ги освобождаваше. Те бяха отворили вратите си, бяха го посрещнали в домовете си. За момент Слоун даже си въобрази, че е сигурен в успеха си. Все едно не се налагаше да казва нищо повече, а „Абът Секюрити“ беше спасена.

С цялото си сърце съжаляваше, че не е успял.