Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (1)

1

Това нещо, което блъскаше с юмруци слепоочията му, беше като джудже, попаднало в сляпа уличка. Всеки негов удар отекваше като ехо на музиката в нощния бар. Звукът в колоните беше надут до дупка, извивките на соло китарата стържеха по нервите, а басът и барабаните конкурираха мъчението с китайската капка. Към думкането се прибавяха илюминациите — гирлянди от червени лампички, които светваха и угасваха в същия ритъм, дразнеха очите и предизвикваха главоболие. Бе доловил чужда реч, а повечето клиенти на бара изглеждаха като бегълци от отвъдното — коса, грим, дрехи, обувки, всичко като че ли трябваше да бъде от черно по-черно.

По пътя от Антиб за Кан го връхлетя силна гръмотевична буря и го принуди да спре тук. Ако беше продължил по-нататък по крайбрежния булевард, щеше да намери местенце, където обстановката ти помага да се отпуснеш, а музиката служи само за фон. Уви, Лазурният бряг беше желана дестинация за всякакви туристи, този бар го доказваше, а италианците заливаха плажовете още от пролетта. Каквото и да говореха, Ривиерата не беше се превърнала в заспала долина. Старата богата дама продължаваше успешно да оборва представата за буржоазна консервативност, която някои се опитваха да й припишат. Shopping фестивалът, сауната, популярният клуб в Palais des Festivals, възраждането на електронните плажове, кабаретата, където гостуваха артисти-трансформисти^[1] — всичко това поддържаше интереса и привличаше със средиземноморското разбиране за dolce vita.

Влизайки в бара, бе усетил полъха на агресивност и бе хвърлил поглед към по-отдалечените сепарета, но там местата бяха заети. На високите столчета пред бармана също имаше клиенти. В навалицата някои сновяха насам-натам с чаша в ръка, а повечето танцуваха. Той беше човек без предразсъдъци, по-скоро толерантен, но тази вечер го дразнеха най-незначителни поводи като например потни петна под мишниците. Получаваше световъртеж от шума и мигащите светлини, намираше нещо потискащо в обстановката, като че ли бе се озовал сред актьорите на кошмарна пиеса. С малко въображение можеше да си представи фаталната жена, демона, звяра, падналия ангел, прокълнатия, вампира. Видът и облеклото на хората от групата, завзела централно място на дансинга, бяха ярки и шокиращи, в тях преобладаваха елементи, които бе определил най-общо като присъщи на готиката. Знаеше, че това направление е повлияно от пънка и отклоненията в сексуалните практики. Неговите фенове обожаваха смъртта, движеха се на тумби, криеха белотата си под няколко ката дрехи, никога не стъпваха на плажа, предпочитаха да посещават гробищата и да говорят за ада. Колкото и да беше невероятно, те очевидно полагаха особени грижи за външния си вид. Държаха да изглеждат атипично в общество, което беше стъпило върху здравите основи на традиционните си представи и предпочиташе сигурните граници на нормата.

Макар че на дансинга се смесваха всякакви стилове и подражания на различни моди, простите джинси и коженото яке, присъщи на далечната епоха на хард рока, изглеждаха тук демоде. В движението на танца изпъкваха като дръзки украшения ту щампа на ковчег или призрак, ту тежка верига и сребърно бижу с форма на череп, ту малка фантазия — червен кичур с цвят на кръв, който се плъзва в разрошената коса. Е, да, нищо не бе оставено на случайността. Сред клиентите имаше и хора с най-обикновен вид, по-незабележими с ежедневното си облекло, някъде в множеството мярна бръсната глава и ярки скинарски тиранти, но готиците преобладаваха и му напомняха точно за това, което се мъчеше да забрави. Самият той носеше обичайното си сако и даже беше си сложил вратовръзка. Чувстваше се самотен, изолиран и стар. Фигурите и лицата се деформираха в съзнанието му като отражения в огледалната повърхност на топка за елха.

По стъклата на големите прозорци с изглед към брега още се стичаха струйките на поройния дъжд. Някъде над морето, почти до хоризонта, проблясваше светкавица, поривите на вятъра клатеха клоните на редицата от палми, под една от които беше паркирал старото си „Рено“. Предпочиташе да бъде навън и да остави бриза да отвее мислите му.

Днес беше получил съобщение от своя позната, която не бе виждал отдавна: „Едва сега събрах кураж, мили приятелю, да ти съобщя, че нашето прекрасно момиче, Розали, ни напусна миналия март“. Съобщението му помрачи деня, по-скоро нанесе още мрачни краски. Беше зърнал момичето Розали да придружава майка си на спектакъл в Theatre de la Cite, загубата в никакъв случай не го засягаше пряко и все пак му беше трудно да я приеме. Изпрати в отговор букет хризантеми и съболезнования, без да се интересува от повече подробности. Хората не се замислят колко крехко е нашето собствено равновесие, когато ни захвърлят в лицето своето нещастие. Понякога това равновесие се държи на косъм. Външните фактори не биха ни повлияли до такава степен, ако не намираха благодатна почва в нашата уязвимост. Един случаен повод, колкото и той да е трагичен, не би отприщил цял порой от мисли у човек със стабилна психика, който се радва на пълноценен живот, добро здраве и душевно спокойствие. Разбира се, всеки си има проблеми, но за някои те са само препятствие за преодоляване, етап от развитието: нова инвестиция, по-голям дом, по-добър колеж, по-екзотична ваканция. Вроденият им оптимизъм ги кара да виждат чашата наполовина пълна и водени от положителното си мислене, подкрепено от подходящ произход, добри връзки, успешна кариера и съответната на всичко това съпруга, някак си я карат. И нека някой да ходи да казва, че си правели за всичко сметката, че били натрупвачи на съкровища, ограничени буржоа, еснафи, затворени в черупката на собственото си самодоволство, и да се бунтува срещу сигурния им и подреден живот. Това си е негова работа. Буржоата е този, който неизменно оцелява. Още от време оно користолюбивият буржоа е притежавал нещо много ценно — своя предприемачески дух. Адептите на този дух — земевладелци, крупни феодали, държавни служители, спекуланти, търговци, занаятчии — са докарали на историческата сцена Новото общество. Именно те, а не някой друг. Социалният тип на буржоата освен еснафски манталитет е имал добродетели, бил е пуритан, подчинявал се е в религията си на постулатите на някаква етика и е притежавал умереност, решителност, пестеливост, трудолюбие, въздържаност, чистоплътност, спокойствие на духа, целомъдрие и смирение. Тях е предал като най-завидно наследство на децата и внуците си, за да пребъдат и те като стожери на съвременното общество.

В интерес на истината, той беше реалист, разбираше какъв трябва да бъде и какво да прави, за да се впише в схемата и да стане част от работещия механизъм. Имаше и нужните предпоставки, поне що се отнася до произхода. В родословното си дърво имаше английска баба, дъщеря на строителен предприемач, който бе натрупал в началото на миналия век състояние от изграждането на фамилни къщи в предградията на Ливърпул. Тя беше се омъжила за фламандец от Де Хан, който пък бе отдал дължимото на процъфтяването на шоколадовата индустрия в Остенде.

Летните му ваканции в техния дом на брега на Северно море бяха обгърнати от благополучие и безметежност, вечер бабата го приспиваше с разкази за рицарски подвизи, а дядото му носеше ръчно изработени шоколадови фигурки. Те двамата винаги бяха бърчили гнусливо устни в присъствието на зет си, пратен от капризната съдба по време на едно летуване на френската Ривиера, сякаш за да подчертаят факта, че риболовният му бизнес не притежава нужната класа. Баща му си беше почтен и уважаван гражданин, имаше риболовни лодки и малък риболовен кораб, снабдяваше с прясна стока много заведения в областта, редовно плащаше данъците си и заплатите на екипажите. Както и да е, като поотрасна, родителите му счетоха за нормално той да надене белите ръкавели на висш чиновник в някое министерство, агенция или банка. Тези амбиции, както и сериозността на подготовката и съответното образование, го бяха подложили на сериозен стрес. Той не беше омесен от тестото на онези, които са призвани да успеят в живота по начина, по който повечето хора го разбират. Откакто се помнеше, играта му беше в кръвта и имаше една-единствена мечта — да стане артист и да изнася спектакли с марионетки.

Представленията бяха изцяло плод на собствените му усилия. Сам изработваше куклите в ателие, което приличаше на ателие на шивач, ваятел и художник едновременно, там се смесваха различни техники, способи, средства и пособия. Феи, дракони, романтични клоуни се раждаха в това ателие, където цареше симпатичен безпорядък. По стените имаше лавици с гипсови маски, ръце, шии и нагръдници, по рафтовете бяха подредени парчета плат от най — причудливи материи, готовите костюми бяха облечени върху торсове на шивашки манекени. На работната му маса боички и четки съжителстваха с албуми, длета за моделиране, лепила, конци, ножици, напръстници, отвертки и какво ли не още. В най-добрите години, когато беше на върха на кариерата, наемаше помощници за отливките и костюмите, но държеше всичко под контрол до най-дребните подробности. Независимо от това дали е с размер на детска играчка или с човешки ръст, за него марионетката беше произведение на изкуството, тя трябваше да отговаря изцяло на предварителната му представа за нея. Беше способен да обикаля до припадък антикварните магазини в търсене на брюкселска дантела, лъскава брошка или друг ефектен детайл. Спектаклите му бяха изцяло автентични, негови си от зараждането на идеята до самото изпълнение. Той вплиташе в цирковите номера, в танците, във феерията на лунапарка или в чудния свят на някоя приказна градина разбирането си за детството, такова, каквото му се искаше да бъде. За известен период от живота му миризмата на прашна завеса бе го съпътствала. Отзивите на критиката бяха положителни, печелеше достатъчно, за да издържа семейството си; канеха го на фестивали, излагаха марионетките във фоайета на хотели и галерии; участваше в синкретични изяви на няколко изкуства като придружаваше с марионетна пантомима музикално изпълнение или рецитал, имаше почитатели. Чувстваше се истински щастлив на сцената, даваше много, но и получаваше, всъщност, като си помислеше, това бяха най-щастливите моменти от живота му. Изкуството му бе достигнало своя апогей, залата се пълнеше и той усещаше връзката с публиката, изразяваше пред нея най-съкровеното от себе си, своята нежност.

 

 

— Едно перно, моля! — поръча на притеклия се сервитьор и се постара да си придаде вида на някой, който се забавлява. Това не беше лесно. Постепенно денят му, заченат под миролюбивите струйки на душа, бе започнал да се зъби. Секретарката го извика при шефа, който го посрещна намусен — след оглед на вила от клиент сделката беше пропаднала отчасти по негова вина. Това можеше да се отрази негативно на доходите му. Много трудно бе получил мястото в частната агенция за недвижими имоти, за да си позволи да го загуби. Наистина, животът му приличаше на купчина заплетени конци. Кратката бележка от неговата позната бе упражнила ефекта на доминото върху усилията му да поддържа оптимизма си. Понякога и малкото камъче обръща колата. Търсейки отдушник от неприятностите, шофира дълго из града, изненада се колко ведри са огрените улици, бистрата, бутиците, парковете, къщите със саксии по первазите, лицата на хората. Цветовете бяха ярки, синьото на морето се преливаше в зеленото на палмите, то — в бялото на заснежените алпийски върхове. На път към пазара, където трябваше да купи продукти за вечерта, (имаше отпреди седмица уговорка със сина си), бе минал с колата край старата баня, преустроена в сауна. Сградата беше обгърната в мистерия заради това, което се случваше зад стените й. Безмълвна, каменна, с купол на покрива, тя беше издигната върху основи на антични терми. Вътре хора от същия пол и с желание за сексуална връзка намираха дискретно кътче. Поколеба се дали да спре, желанието надделя и след кратък преглед на тарифите, заплати таксата. В дългия празен коридор температурата видимо се покачи, чуваше се плисък на вода, откънтяваха гласове, вратите на повечето кабини бяха затворени. В съблекалнята намери свободен шкаф, свали дрехите, уви кърпа около талията си. Измери се от глава до пети в запотеното огледало и нарисува в горния ъгъл усмихнато човече, така, за късмет.

Докато стоеше пред въпросното огледало, си каза, че прилича на остаряло момче към петдесетте, момче, което още си играе с кукли. Косата му се къдреше немирно, но погледът издаваше умора. Направи гримаса на страх, гримаса на учудване. Опита се да изрази блаженство: разтвори устни в усмивка, примижа, кръстоса китки пред брадичката си и помаха с ръце. Напълно се преобрази, идваше му отвътре. Иначе беше добре сложен, тялото му беше жилаво, макар че тъмните торбички под очите и приведените рамене придаваха известна имагинерност на здравия му вид. Мишел не беше от хората, които хипохондрично се вглеждат във всяка болежка, и по-скоро беше небрежен към начина си на живот. Винаги беше приемал, че ще мине и той един ден по реда си. Но днес бе осъзнал, беше си спомнил, че това може да се случи във всеки един момент. И на него, както на младата Розали. И беше цяло чудо, че тя, а не той…

Душът беше задължителен. Изплакна се набързо, като зяпаше нагоре към мотивите на витража, и нетърпеливо закрачи към хамама. Вътре беше душно и влажно, басейнът се пълнеше от два чучура, които бликаха от черни лъвски глави. Под едната струя се пареше някакъв тип и зяпаше по посока на двойка красиви юноши; около тях по повърхността на водата се разстилаха концентрични кръгове. По-високият току-що беше изпълнил великолепно салто. И други ги гледаха, те явно се стремяха да привлекат внимание, но се преструваха, че никой не ги интересува. Ту единият, ту другият изскачаше от басейна, помотаваше се горе, излагаше на показ тялото си и след зрелищен скок достигаше до партньора си. В любовната им игра имаше нещо хлапашко. Още с влизането беше забелязал недалеч от тях кандидат, който го фиксираше, и тъй като беше без очила и искаше да го прецени по-добре, слезе по стълбичката, като метна пътьом препаската си на перилото. Съвсем гол, стана беззащитен и това усещане нарасна, като погледна отблизо потното лице на другия. Стори му се, че го е срещал и преди. Изпод дебелите вежди с увиснали косъмчета очичките му шареха нахално, собственически, като че ли птичката беше вече кацнала. „Сори!“ — каза си с пренебрежение, предпочиташе той да избере, а не да се оставя да се възползват от него. Мястото под чучура беше се освободило и въпреки че леко му призляваше и струйка пот се плъзгаше по челото му, се отправи натам, за да избегне по-нататъшния контакт. Огледа се наоколо, оцени мимоходом контраста между белотата на телата в овалната ниша и нейния наситен керемиден цвят, видя увереното движение, с което един тъмнокос тип с вид на мачо преметна през рамо хавлията, както римлянин тогата си. Забеляза и това, че черната лъвска глава приличаше поразително на маска, боята беше се олющила по изпъкналите части, по гривата и носа, а вътре в зейналата паст личаха зеленясали петна. Намери я изразителна и се постара да я запомни, за да използва идеята.

Тежкият въздух изведнъж го премаза и му прималя. Стъпалата и пъстрата мозайка, арабеските по керамичната облицовка на стените, високият свод, покрит с блестящи капки, всичко помътня. Призрачната сцена на хамама, събрала атавистични превъплъщения, които сякаш извираха от началото на времето, се завъртя и мекотата на мрак я попи за няколко мига. В пристъп на паника той се втурна навън, прекоси с несигурна походка басейна, подхлъзна се, докопа перилото. С благодарност посрещна хладния полъх откъм коридора. Облегна се на цокъла, за да даде възможност на пулса да се нормализира. Като се посъвзе, се почуди дали да не надникне в сауната, но се отказа, горещината му идваше в повече. Стичаха се още посетители, някои проявяваха бегло любопитство, после подминаваха, а и той беше загубил интерес.

В съблекалнята някакъв записваше с червило телефонен номер на дланта си, имаше пръстени на показалеца и кутрето. Онзи с вид на мачо от хамама беше го последвал и остана да го наблюдава мълчаливо, докато той се обличаше. На изхода върна ядосано ключа и си погледна часовника. Не беше стоял и половин час.

Много му се искаше да се обади на сина си, че е възпрепятстван. Ерик още живееше с майка си в стария им апартамент, в квартал, който се намираше недалеч от летището край Ница. Той не беше стъпвал там от години. Нищо не бе отнесъл със себе си, само една малка картина — евтина репродукция на Лотрек: Жана Аврил, облечена в синьо, излиза от „Мулен Руж“. Защо точно нея? Може би, защото искаше да остави там нещо от себе си, едно петно върху тапета, своето отсъствие.

В началото чакаше момчето пред лицея, по-късно пред магазина за шезлонги и други плажни пособия, където то работеше. Обичаше моментите, когато то се появяваше, радваше се да види лицето му. Малко празници бяха останали в спомените му от онова жилище. Жена му, Едит, го намираше мрачно и твърдеше, че има лошо излъчване. Вероятно на това се дължаха нейните променливи настроения. Справедливостта изискваше обаче да й се признаят детските партита, които организираше в извънградската къща на родителите си. Тя обожаваше да доставя радост и влагаше в приготовленията голямо старание. Раирани близалки, завързани с цветни панделки, червени гъби с бели точици, декоративни цветчета с розова глазура и всякакви шедьоври от захар красяха масата в градината. Имаше и фигурки, поръсени с кокосови пръчици и затворени в старовремски буркани за бонбони. Едит откриваше на тавана какви ли не чудесии, дървено конче-люлка, рамка на велосипед, елипсовидно огледало с орнаменти, реставрираше ги и ги поставяше на най-неочаквани места. Чашките, чинийките, салфетките — всичко се превръщаше в обект на грижлива намеса.

От жилището той помнеше камина, коледна украса и маса, чинии с ордьоври, хапки, от които стърчаха клечки за сандвичи, Ерик и малката му сестричка Селестин, седнали до масата. И по-нататък, по-нататък всичко беше като в песента на Пол Маккартни „Mistress and maid“^[2], или нещо такова. С Ерик не разговаряха за сестричката на тези вечери, на които сервираше все същите макарони, закупени в големи количества по време на някое от неделните им пътешествия до Вентимиля. Беше се специализирал да ги приготвя, избираше си сам доматите за соса, сиренето, босилека и подправките. Бяха уникални, по-вкусни от тези в ресторантчетата на Вентимиля. Обикновено споделяше с Ерик плановете си за ново представление, описваше му надълго и нашироко концепцията, сюжета и се впускаше в подробности за отделните персонажи, чертаеше му скици на костюмите и лицата на марионетките. Въображението му се вихреше около озвучаването, осветлението, мизансцена, декорите, хореографията. Момчето се включваше в играта и обсъждаше с него пиесата, афишите, цената на билетите, предварителната реклама, театрите, където шоуто можеше да се състои. То знаеше колко му пречи работата в агенцията за недвижими имоти, как му гълта цялото време и как не се чувства там на мястото си, знаеше също така колко е уморен, съкрушен и прекършен. Понякога той отскачаше до ателието, където беше складирал реквизита от стари спектакли, грабваше няколко прашни кукли и ги отнасяше в студиото, за да изпълни пред него любимите си откъси. За тази вечер беше му подготвил изненада. И така, вместо да отмени срещата, отиде до пазара, мина на връщане по крайбрежния булевард, прибра се, хвърли пакетите на масата, полегна за малко, както си беше с дрехите в неоправеното легло. Като се събуди, беше вече късно да ходи където и да било. Ядоса се много, тоя път на себе си, даде си също така сметка, че не точно съобщението на неговата позната беше така го разстроило, а онова, другото, което беше заровил дълбоко в себе си. Нелепата, закъсняла с три месеца новина за смъртта на момичето Розали, само го беше изровила. Той остана дълго седнал на леглото, с лакти, опрени на коленете, като държеше главата си с ръце.

Не можеше да преодолее болката, тя го гризеше както гъсеницата гризе листо, постепенно го унищожаваше. Беше изтощен от дългата неравна битка с нея. Тя го вцепеняваше, пречеше му, изпиваше и последната му сила. Той не спеше, пушеше много и пиеше. Вярно, бе направил ангела, но подготовката на един спектакъл изискваше енергия, каквато той вече не притежаваше. Всъщност, той не беше неспособен, нито нерешителен, и Бога ми, беше опитвал толкова пъти. Бе намирал кураж да поеме към осъществяването на поредната идея, нахъсан, готов да премести планина, ако се наложи. После нещо го спъваше, непредвидено препятствие го обезкуражаваше. Вместо да се амбицира, или защото се бе амбицирал прекалено, той се отказваше, оставяше се отново да потъне и така постепенно се превръщаше в loser^[3]. Мъглявите намерения, плановете отново да успее или дори да се опита да бъде щастлив и въобще всичко, което имаме навика да прехвърляме за утре, бе останало да виси във въздуха. Светът още си беше там и уж беше нужна само стъпка, за да прекрачи в него. Възможността тепърва да открие смисъла, която досега беше съществувала някак си в условно наклонение, още го привличаше със съвършенството на статуя. Да съзреш обаче в твърдия къс мрамор статуя беше едно, а да я извадиш от мрамора — друго. Как да надскочи себе си, да навакса пропуснатото, да се възползва от своя последен шанс?!

Светът още си беше там, градът също. Наситените тонове на морето, палмите и заснежените върхове на крайбрежните Алпи бяха потъмнели, а на тяхно място от прозорци, улични лампи, ресторанти, кафенета, фенери, реклами, неони, витрини като на пощенска картичка блестяха светлините на Антиб. Те го мамеха да избяга от страховете си, да се вслуша в поривите на желанието, което отчаянието отново бе събудило в него. Може би с малко късмет. Той си спомни фигурката, която беше нарисувал на огледалото в съблекалнята. Да, с малко късмет, човече!

 

 

Входната врата изщрака. Все още заслушан в стъпките надолу по стълбището, той се поколеба дали да не мине през банята. Чувстваше се напълно изтощен. Дори не бе запалил лампата, но и така, пристъпвайки в сумрака, различи силуета на бутилката и чашите върху масата, долови мимоходом дъха на угарките в пепелника, насили се да преглътне, за да заличи сухотата в устата си.

От късче небе луната надничаше в стаята, поиска му се някой ден да погледне нагоре и тя и звездите да не са повече там, а с тях да е изчезнал и целият му предишен живот. Поиска му се да стане чудо и смъртта, неясният промисъл, мистерията на космоса от първоначалното зараждане до него самия да се окажат само кошмарен сън. А светът да стане обикновен, прост и сигурен, какъвто е в детството. Едва достигнал леглото, се сви като ембрион в него, за да премине криво-ляво през миговете, които го деляха от разсъмването. Беше толкова уязвим в този момент, крехък като яйце. В черупката се спотайваха инкарнациите на неговата двойственост, бялото и жълтото, благословеното и прокълнатото, морето и сушата, ангелското и дяволското, мъжкото и женското. Ин, пасивният елемент на водата, въздуха, нощта и упадъка обгръщаше като белтък Ян, активния елемент на огъня, земята, деня и съзиданието. Всеки един търсеше надмощие, противоречаха си и съставляваха неустойчивата хармония на неговото същество. Той не можеше нищо да промени, приемаше се такъв, какъвто е.

Изведнъж скочи и се удари по челото. Онзи от сауната?! Беше го виждал и преди, не беше ли оня тип? Представи си как сключва пръсти около дебелия му врат. Стори му се, че ако го види мъртъв, болката малко ще се притъпи.

Удовлетворението беше изчезнало яко дим и от тъмната предутрин, която не можеше да бъде наречена с обичайния епитет чиста, отново изникна неговата самота. В желанието си да я прогони, той затананика, като се спираше от време на време, за да си припомни думите на „Mistress and maid“:

„… ела, скъпи, имаш уморен вид днес,

ваната ти е готова, нека ти разхлабя вратовръзката,

да ти приготвя любимото питие.

Но къде са цветята, които обикновено й носи?“

На места прескачаше пасажи или повтаряше предишната фраза. Самотата си стоеше там и го зяпаше, това го изнерви и запя на висок глас:

„Но къде са цветята, които обикновено й носи?

Виж ме само, виж ме само, виж ме само. Виж какво се случи, виното е топло, а вечерята е изстинала.“

Не го беше грижа за съседите. Беше готов да ги прати по дяволите заедно със самочувствието, добрите им служби, приличните им доходи, с колите, дрехите, обувките и напевните им поздрави по коридорите, заедно с ваканциите им на Карибите, за които после разказваха на приятелите си в бистрата, кафенетата и ресторантите, заедно с любовниците им, със социалното им лицемерие и френския им петел. Той беше фенът на Манчестър Юнайтед, на Джак Даниелс и на Бийтълс, сладкодумецът, който знаеше как да вкара някой абдал в леглото, джентълменът, който изпращаше хризантеми, във вените му течеше повече рицарска кръв, отколкото ако беше син на сър Томас Малори^[4]. Той беше бардът, английският хулиган, яйцето-запъртък, дивото дете на вселената, което отдавна бе престанало да се съобразява с привидностите. Вече се дереше с цяло гърло:

„В леглото тя иска да крещи в тила му.

Виж ме само, виж ме само, сега не се боя.

Аз не съм ти просто метреса и слугиня.“

Някой захлопа по вратата и, тъй като той не спираше, женски глас му извика ядосано отвън:

— Хей, господин циркаджия, или какъвто там си мислите, че сте, оставете ни да спим!

При тези думи той стана с изненадваща пъргавина, грабна визитна си картичка от бюфета, прекоси коридора, отключи външната врата и както си беше чисто гол, я поднесе на дамата:

— Името ми е Мишел Марсо. Аз съм марионетен артист, госпожо — каза с достойнство, но тя изписка и се завтече към жилището си, а двата края на копринения й шал затрепкаха след нея. — Колко е хубаво, че си го спомням, — добави на себе си и се заля в тих, клокочещ смях, който отприщи сълзите му.

 

 

Вилата, където марионетният артист Мишел Марсо беше поканен да изнесе частен спектакъл, принадлежеше на някакъв бизнесмен от Източна Европа. Контактът с него бе осъществен от агента на домакина. Той му предаде комплиментите на господина и съпругата му, каза, че са почитатели на неговото изкуство. Добави, че е поканена и известна певица, която ще долети от Париж след концерта си в зала „Олимпия“. Малката Селестин обожаваше певицата. Това наклони везните. Пристигайки с „Реното“, което тогава не беше чак толкова старо, от жилището си в квартала недалеч от летището край Ница, бяха посрещнати от мълчаливи прислужници. Те разтовариха кутиите с реквизита, понесоха ги нанякъде, а един от тях ги поведе към официалния вход. Вилата, осветена от прожектори, се извисяваше сред пищна градина от палми, кипариси и лаврови дръвчета. Към нея водеше мраморно стълбище, оградено с балюстради, по които се виеше бръшлян. Горе звучеше музика и се чуваха смехове. Като че ли, за да можеш да си поемеш дъх от изкачването, стълбището беше прекъснато от тераса с фонтан, целият в светлина, украсен с мраморни амурчета.

Мишел беше разколебан. Беше чувал за бароните от посттоталитарните страни, които бяха стъпили на Ривиерата. Не желаеше да влиза в досег със съмнителни субекти. Запита се какво прави на това място. Жена му, Едит, с нищо не показваше, че е впечатлена от обстановката. Беше със семпла вечерна рокля, обувки с плоски подметки и водеше за ръка Селестин, която пристъпваше с детска сериозност, наподобяваща изражението на майка й. Те си бяха на родна земя. Високата ограда, издигната от чужденеца, всъщност представляваше границата на неговата купена с пари територия, нашествието му не можеше да се разпростре извън обширния имот. Колкото и да беше влиятелен в страната си, каквито и сметки да имаше в швейцарски банки, той не можеше да купи цяла Франция.

Когато изкачиха и последните стъпала, те се спряха да изчакат и разгледаха вилата отблизо. Входната врата беше широко отворена и вътре в салона се виждаха дълги маси, отрупани с цветя, плодове, напитки и блюда; имаше столове от времето на Наполеон III с червени пискюли и абаносов сатен, украсени с разхвърляни по облегалките испански шалове и с разтворени ветрила. Диамантени снопове осветяваха мизансцена на коктейла, аранжиран като декор на ревю от висшата мода и най-вероятно заимстван именно оттам. Отвътре излизаха сервитьори в черни сака, обшити с редици пайети, с бели нагръдници и бели кърпи, преметнати през ръкава. Носеха големи сребърни табли със звънтящи чаши и ги поднасяха на гостите, които бяха предпочели свежия морски бриз в градината. Между по-зрели дами, придружени от кавалери с присвити очи и запалени пури между зъбите, дефилираха по-млади момичета в облекла, които трябваше да представляват нещо като ода за парижкия шик. Но вечерните рокли от шифон и коприна, сатенените панделки и блестящите украшения не се връзваха като стил с лицата на повечето жени, а още по-малко с фигурите им. Повечето бяха едри и трътлести, носеха ярки червила и бяха омазани с пудри и фон дьо тени, които не можеха да скрият грубите им черти. Скъпите дрехи не променяха обноските им, говора и смеха им, отсечените движения, непремерените жестове, бързия поглед, който хвърляха към събеседниците, за да видят ефекта от думите и шегите си. Дори и тези, които имаха по-оправдано самочувствие, пак излъчваха, дори повече от останалите, нещо парвенюшко. Дали в унисон с предстоящото парти, или именно защото бе декор за балове и празненства, фасадата на вилата беше увенчана от фриз, изобразяващ пир на олимпийските богове. Можеше да се различи брадатото лице на Зевс, хитонът и къдриците на Хера, лъкът на Аполон, бойното снаряжение на Арес, венецът от лозови листа на Дионис.

Отнякъде се появи агентът, приближи и им представи друга сътрудничка, преводачка, която единствена в това безумно множество изглеждаше нормално в деловия си костюм. Тя щеше да го разведе, да му покаже сцената, издигната в близост до игрището за голф, и да го упъти към неговата гримьорна. Преводачката обясни, че гостите тази вечер са представители на българския елит и са долетели от София с чартърен полет. Тя се здрависа с Едит и направи шеговит комплимент на Селестин. Селестин беше настояла да облече любимия си тоалет, шит специално за едно от детските партита, които Едит организираше в извънградската къща на родителите си. Денят на птичките — това беше темата на празника и затова рокличката на Селестин — бюстие с широки презрамки и разкроена пола от бледосиня тафта, беше декорирана на раменете с две птичета в същия цвят. Светлорусите пухени коси на момиченцето бяха пуснати свободно, само един кичур отляво беше отделен с помощта на необичайна панделка — официална копринена папионка на повече от столетие. Едит познаваше изкуството да придаде живот на предмети от миналото. Именно за тази панделка-папионка беше комплиментът на преводачката, но Едит го прие сдържано.

Акламации и аплодисменти посрещнаха появата на домакина, който държеше чаша в ръка. Носеше строг черен костюм, синя риза и червена вратовръзка. Яката явно го стягаше и видът му излъчваше добродушно примирение с неудобствата на етикета. Като гледаше оядената му двойна гуша, Мишел се запита на каква цена беше се изкачил на своя Олимп? Докато вдигаше кратка наздравица, произнесена на родния му език, ръкоплясканията, смеховете и възгласите се подновиха, явно беше популярен сред своите гости. Преводачката обясни, че говорел за предстоящата си изборна кампания, Едит кимна едва доловимо, Селестин зяпаше нагоре, чакаше да долети любимата й певица след концерта в зала „Олимпия“. А той вече се кореше, че е приел лекомислено този ангажимент. Така или иначе, беше късно да се отказва, преводачката го покани да я последва, за да го представи на домакина, и той остави жена си и дъщеря си сами на чуждата територия, заобиколени от празничната шумотевица наоколо.

В гримьорната машинално изтри в хълбок ръката си. Домакинът бе се ръкувал с него с потна длан и беше го измерил някак отдалеч и отвисоко с поглед, който сякаш преминаваше през стъкло. Като че ли Мишел беше в друго измерение, където хората са миниатюрни и контактът с тях го поставя в досадното положение да ги наблюдава през оптичен уред. „Противен тип“ — каза си Мишел и се зае да разопакова нещата си от чантата, килната на пода в средата на тясното помещение. Другите кутии с реквизита ги нямаше и той беше неприятно изненадан от липсата на коректност. Върху проста дървена маса беше поставено портативно огледало и той видя в него ядосаното си изражение.

Реши първо да се гримира. После щеше да се погрижи за останалото. Облече си трикото и внимателно покри лицето си с равен слой бяло, очерта с черно очите и веждите, с червено — устата, като удебели контурите. Дължеше уважение ако не на публиката, то поне на себе си и на своето изкуство. Излезе от гримьорната, прекоси дългите коридори на партерния етаж, с окачени по стените портрети на френски благородници, които не бяха предци нито на домакина, нито на когото и да било от присъстващите. Мина през салона, като се оглеждаше за преводачката, за да изясни недоразумението с реквизита. Там нямаше никой, букетите бяха навсякъде и ухаеше силно на лилиум. Запъти се към белия шатър от корабно платно, опънат над сцената. Още не беше стигнал до моравата, когато чу тревожна гълчава и писъци, забеляза, че се стичат охранители. Забърза към скупченото множество, проправи си път откъм сцената и видя в широкия кръг, образуван от присъстващите, един от охранителите, застанал разкрачен в самия му център. Той носеше на ръце малката Селестин. Момиченцето като че ли беше припаднало, ръцете му висяха, главата беше отметната назад, очите — затворени, косата — мокра, а от бледосинята рокля се стичаха струйки вода. Едит не се виждаше. Мишел се втурна нататък като обезумял, разблъска зяпачите, охранителите, но точно тогава се препъна в някакво въже, размаха ръце, залитна, удари си главата в дървения ръб на подиума и изгуби съзнание.

Когато се свести, лежеше на носилка, положена върху моравата, наоколо нямаше жива душа. Над него беше само небето, обсипано със звезди. Те трепкаха безучастно. За няколко мига се загледа в тях. Нищо не мислеше, нищо не чувстваше, нищо не искаше, само времето да спре. Но се приближиха стъпки и над него се надвеси една монахиня. Извивките на бялата й колосана шапка се откроиха върху фона на звездния купол. Тя му каза, че трябва да бъде силен и да се уповава на Бога. После му съобщи, че дъщеря му, Селестин, е починала. Тъй като той не отговори и не показа с нищо, че я е чул, монахинята се отдалечи на няколко крачки встрани и, като мърдаше беззвучно устни, запрехвърля зърната на броеницата си. Той отново се почувства съвсем сам под небето и се запита дали това, което се случва, е действително. Осъзна, че вече не може да се моли или да очаква пощада, че е застигнат от нещо ужасно и е късно да го предотврати. То се разпростря по всички кътчета на тялото и съзнанието му, покри го с хладния си саван, той зъзнеше и това беше единственото свидетелство, че е жив.

Докато гледаше към звездите, се запита дали смъртта на Селестин наистина е била пожелана от Бога. Той ли бе я записал горе в голямата си книга, беше ли възможно това, беше ли възможно въобще. Ако беше той, как бе протегнал ръката си, как бе изписал знаците с перото си, какви висши непонятни цели бяха му я продиктували? Мишел търсеше отговор, взираше се в небето, където далечният блясък на съзвездията сякаш очертаваше неведомите пътища Господни. Опитваше се да проникне в тях, да си ги представи, да повърви по настилката им от дребни камъни, сякаш бяха осветени нощни улички. Ала те му се изплъзваха, техните серпантини се виеха като пепелянки и той нахалост търсеше в студенината им упованието и утехата на Божията любов. Отровата парализираше крайниците му, мислите му, цялото му същество. Ако можеше да стане от носилката, да намери Едит и Селестин, ако можеше дори да помръдне. Но той беше напълно обездвижен, вцепенен, неспособен да направи каквото и да било. Някой бе угасил живота, надеждата, спасителната светлинка на пламъка на свещта, а с нея и светлинките на всички пламъци, които някога бяха огрявали молитвите му от светилниците пред олтарите. Мракът бе скрил от купола дори образа на Бога.

Полицейското разследване установи, че смъртта на Селестин Марсо е настъпила вследствие на токов удар, получен поради неизправност в електрическото захранване на малкия фонтан. Как бе паднала, защо беше отишла там, никой не знаеше. Едит не осветли следствието по случая, беше в шок и само повтаряше: „Седеше на столчето до мен, обърнах се и я нямаше… — и разширените й зеници изразяваха учудване. Наложи се да постъпи в клиника. Отказваше да го види, а като се възстанови, подаде заявление за развод. Обаждането в SOS medecins^[5] — град Ница бе регистрирано петдесет минути след вероятния час на смъртта, непосредствено преди това бе поискан въздушен коридор. Самолетът беше нает от частно лице от мюнхенския клон на международната авиокомпания «Europe sky air», радарите бяха го уловили за последно да се отдалечава в южна посока. Няколко случайни минувачи бяха се отзовали на апела за свидетели, те, както и шофьорите на колите, откарали гостите на партито до летището край Ница, споменаваха за чужденци в официално облекло, които носели багажи и видимо бързали. На пода на една от лимузините бе открит размазан фас от недопушена пура. Тютюневият лист, с който бе обвита, беше начупен и не успяха да снемат отпечатъци. Разследването бе стигнало до една фирма за почистване, «Office and commercial cleaning»^[6], регистрирана в Мюнхен на името на руски гражданин, някой си Гюнтер Давидоф. Откриха офиса на фирмата, от нея бе останала само табелката на входа. Адресът на временното местопребиваване на собственика беше фиктивен. При сделката по закупуването на имението на Ривиерата сламеният човек Давидоф бе платил в брой. Оказа се, че той е частното лице, наело самолета, но не фигурираше в базите данни на полицейските служби. По описанието на притежателя на вилата, направено от Мишел, беше изготвен портрет, който не доведе до конкретна следа. Гюнтер, или както там се казваше, бе вървял на крачка пред разследващите и бе препродал нежелания имот на действително юридическо лице чрез посредник и без банкови преводи. Цялата работа вонеше, а следствието стигна донякъде и удари на камък. Бе повдигнато обвинение за убийство поради небрежност срещу неизвестен извършител. Точната самоличност на мистериозния домакин на приема така и не се установи.“

Мишел ходеше до вилата всеки ден, обикаляше около оградата, гледаше през пречките на масивната входна врата навътре към мраморните стълби и балюстрадите, обвити в бръшлян, към фонтана, който беше убил детето му. Представяше си как тримата, Едит, Селестин и той, следвани от мълчаливите слуги, се изкачват нагоре, в пълно неведение, спокойни и уверени в своята сигурност. Сеансите с психолог не му помогнаха, не искаше психолози, искаше си детето. Те не бяха сами в нещастието, близките им се погрижиха за погребението, което беше последвано от спонтанно зародили се мълчаливи шествия и бдения, много хора ги подкрепяха и изразяваха съпричастие.

Десет години бяха минали оттогава. Той се премести в Антиб, където си намери място в агенцията за недвижими имоти. Повече не стъпи в жилището в квартала близо до летището край Ница, нито на сцената, не направи нито един спектакъл, не прекара нито една любовна нощ с жена. Понякога получаваше писма от майка си, която, след като овдовя, беше се върнала във фамилната къща в Де Хан. Канеше го да й гостува и се тревожеше, доколкото старческият егоизъм й го позволяваше. Едит бе се омъжила повторно. Единственият близък човек, който му остана, беше Ерик. Той го обичаше безусловно и никога не го обвини като другите нито за случилото се, нито за каквото и да било. И докато Ерик растеше и се превръщаше постепенно в младеж, Селестин неизменно си оставаше все същото малко момиченце.

 

 

Беше се вторачил в стената на коридора. Вече не се смееше, нито плачеше. Колко време бе стоял така? Босите му стъпала бяха измръзнали. Той се размърда и отвори вратата на дрешника, където беше скрил изненадата за Ерик. Върху него се стовари купчина от тюл, разхвърчаха се панделки, посипаха се пайети. Разгърна диплите на леката материя, тя полетя във въздуха и зад гънките на тънкия воал пред него изплува лицето на Черния ангел. Названието на марионетката идваше от наметалото от черна прозрачна материя, извезана с фини нишки, които проблясваха на светлината в различни нюанси. Костюмът беше издържан в пастелни тонове, само богатата пола беше пъстра. Блузата имаше цвят на праскова, беше с обло деколте, а отгоре бе покрита с фин тюл. От него бяха набрани висока яка до брадичката и буфан ръкави до лактите, които след това се спускаха надолу, без да бъдат много дълги. Стигаха малко над китките на ръцете, чиито пръсти бяха застинали грациозно. Ръкавите бяха широки и заедно с белия прозрачен воал, с пелеринката от шифон, с тънките копринени ресни и панделки, даваха възможност за голям размах. Черното наметало допълваше ансамбъла и, когато ангелът се задвижеше, наставаше истинска феерия. „Получил се е!“ — не се сдържа да отрони, като гледаше преценяващо творението си. Работата по марионетката беше му отнела месеци, а най-много време бе отделил на лицето. Търсейки вдъхновение, бе прелистил сума ти албуми с маски и творби на антични и ренесансови майстори, беше стоял с часове в музеи и катедрали да съзерцава статуи и фрески, бе изучавал черти и изражения. Когато се почувства готов, седна да моделира глината и тъй като отдавна нямаше асистент, сам направи отливката, после я оцвети. Не беше нито скулптор, нито живописец, но имаше опит зад гърба си, а и в крайна сметка това беше само една кукла и цялото старание започваше да става маниакално. Само че на него не му пукаше. Имаше нужда точно от нещо такова и успя да вложи в изработката на марионетката освен умение, и чувство. Сега именно чувството, което се таеше в лицето на Черния ангел, го порази.

Това беше едно женско лице. В мекия сумрак воалите хвърляха сенки върху бледия заоблен контур на брадичката и високото чело, украсено с венче от стилизирани рози. Съчетанието на големите сини очи и малката розова уста придаваше особен израз, който се прибавяше към цялостното излъчване. Това беше едно тъжно лице, но не прекалено, точно колкото беше подходящо за кукла. Мишел задвижи марионетката и Черният ангел затанцува. Хармонията на движението ги обгръщаше, свързваше ги по неведоми пътища с избледняващите звезди, с цялата самота на света. Черният ангел и той представляваха едно цяло и той удължи още малко танца, любувайки се на творението си, доволен, че го е създал. „Получил се е“ — повтори след малко и добави: — „Прекрасен е.“ После, колкото и да си забраняваше да мисли за онова, което бе вложил като чувство в Черния ангел, се остави на болката. Марионетката, положена в креслото до него, сякаш присъстваше на бдение. Макар и неподвижна, тя продължаваше да бъде експресивна, приличаше на привидение и в предутринния сумрак лицето, застиналите й ръце и цялата й стойка изразяваха съпричастие и състрадание. А той се гушеше в леглото, свит на кълбо, с разрошена коса, със забоден във възглавницата нос, в чиито ноздри проникваше отглас от парфюма, който в полунощ, кой знае по каква идиотска прищявка, бе му се сторил приятен.

Някъде навън първите дрезгави лъчи докосваха заснежените върхове на крайбрежните Алпи. Сънят идваше при него толкова рядко и обикновено той седеше призори на твърдото кресло, посрещаше слънцето и го гледаше втренчено, а дните нямаха никаква милост. Но сега, победен от умората, се унесе за миг и му се стори, че от летището край Ница, някъде на юг от нощта, се издига самолет. Той беше в него, закопчаваше колана; пистата и контролната кула се отдалечаваха, а през илюминаторите проникваше синева. Горе нямаше опасности. Всички изпитваха облекчение, тревогите им изчезваха и се чувстваха някак неопределени, безкрайни. Той не искаше да се връща обратно, да продължи отново да живее живота си. Толкова приятно беше да го сънува, да се приюти в спрялото време, да отвори стария сандък на тавана и да прогони оттам мрака.

Личицето на Селестин изплува пред него. Виждаше я край дървеното конче-люлка, сред децата в градината, зачервена от лудуване. Тя беше палаво дете, пишкаше права редом с брат си и другите момчета, катереше се по дърветата и участваше наравно с тях в игрите; плуваше прекрасно, защото Едит беше започнала да я учи още в най-ранна възраст. Но Селестин беше и фея, принцеса, от онези момиченца, които предизвикват възхищение и носят отрано вродено кокетство. Тя притежаваше и сериозност, неприсъща за годините й, понякога се усамотяваше, наблюдаваше майски бръмбар или просто размишляваше за нещо свое. Беше толкова крехка, че всеки би поискал да я защити и много рицари — да я закрилят. А той, Мишел, — повече от всички, защото тя беше негово дете, негова отговорност.

В нощта, когато дойде в съзнание на носилката върху моравата и видя над себе си звездното небе, отровата проникна в цялото му същество и остана там, а времето беше безсилно срещу нея. Защо той, Мишел, бе позволил това да се случи, защо бе завел дъщеря си на онова опасно място, на онази чужда територия, където общественият договор не струваше пукната пара?! Той, Мишел, бе отдал априори на общността естественото си право да защитава живота си, семейството си и очакваше нейната закрила в замяна. Само че в купената с пари територия действаха закони от друго измерение, където цялата плеяда мислители от Хобс до Волтер и Русо никога не бяха припарвали и техните идеи с нищо не бяха повлияли на развитието. Собственикът съществуваше, без да спазва никакви правила, някаква тъмна сила го издигаше над всичко. И защо, по дяволите, бе дошъл със зловещите си порядки точно тук, в този град, защо бе застанал на неговия път… защо? Той бе успял да се изплъзне от френското правосъдие, без да остави никаква следа, име, снимка, адрес. Комисар Бертолди, който се занимаваше със случая, беше се заинатил и направи чудеса, за да го открие. Как беше възможна подобна безнаказаност?! Мишел бе се озовал в една напълно непривична ситуация и трябваше да действа според обстоятелствата, сам да си бъде закон и морал, да скъса обществения договор.