Норман Кауфман
Експеримент с H²O

За мен беше истински кеф да разбия главата на стария Стодард. Ха, ха, и то не просто кеф, а блаженство! Сякаш самият господ бе слязъл при мен, докато стоварвах чука върху изкуфялата му дърта тиква!

Хващам се на бас, че никога не сте виждали такава великолепна кървава пихтия. Черепът му се разпадна на парчета, няколкото му жълтеникави зъба се забиха в езика му и, о, боже! — бях целият изцапан от парченцата мозък, които се разхвърчаха изпод ударите на моя чук. Да не говорим пък за огромния кървав фонтан, бликнал от главата му! Дотогава не бях виждал толкова много кръв, и то розова — точно така си я представях преди това, като гледах жалките му вени.

Честно казано, измина бая време, докато старият пукне. Беше ми направо досадно, като гледах как устата му бълва кръв; стоварвах ли, стоварвах тежкия чук, а дъртият негодник все още си беше жив. На всичкото отгоре се беше вторачил в мен, и то без никакъв страх или болка. Когато млатиш някого така яко с чука точно по тиквата, редно е той поне да се уплаши и да изкрещи. Но не и Стодард! Кръв заливаше облещените му очи, скапаният му живот си отиваше, а той не издаде нито стон. Е, как да не се ядосва човек? Стиснах още по-здраво чука и го треснах по окото. Най-сетне той нададе адски крясък и се хвана за празната си очна кухина, чието желеобразно съдържание се поклащаше върху моя чук. Продължих да удрям, докато улучих немощната му ръка и тя стана на парчета. Чак тогава дъртият се олюля и се строполи на пода на бърлогата си, на която той викаше лаборатория. Известно време лежеше и повръщаше през разбитата си уста без устни, тялото му се тресеше в конвулсии, а единственото му око гледаше през мен, като че ли съм от стъкло. После всичко това секна, но окото му си остана все така вторачено. Е, най-накрая пукна!

Погледнах чука си, който беше изцапан с воднистата му кръв и с парченца ръждясала старческа плът. Занесох го до мивката и пуснах топлата вода. Успях да го измия, но окото си стоеше залепнало за единия му край, така че се наложи да го изстържа с джобното си ножче. Пък и аз ни най-малко не съм гнуслив; както ви казах, позабавлявах се чудесно, бях целият изпотен, сякаш бях правил утринната си гимнастика, а и ефектът беше налице — Стодард бе пукнал. Какво по-хубаво от това?

Ех, тоя Стодард!

Мислех си все за него, докато се прибирах към къщи в здрача. Сетих се за времето, когато бях хлапе и учех в гимназията, а той тогава беше учител по химия. Беше истински изверг, страхотен тиранин и любимата му жертва бе не някой друг, а самият аз! Добре де, не ме биваше по химия и даже я мразех, а постепенно намразих и учителя. Той все ме тормозеше, все се подиграваше над домашните ми, все ме правеше за смях пред класа и вечно ми даваше за пример проклетника Рипли. Да му се не види! Рипли беше една отрепка, но пък как зубреше! Сега е станал професор по физика или нещо такова в някакъв правителствен институт. Кой го знае как се е набутал там, мърльото му с мърльо!

Не исках да кажа, че Стодард напълно си заслужи смъртта. Той ме изключи от училище. Е, признавам, че го полях с концентрирана сярна киселина, от която кожата на лицето му се смъкна и беше цяло чудо, че не ослепя. Но той ме бе изкарал извън нерви и това му беше малко! Натикаха ме в затвор за малолетни и след това изобщо не можах да си намеря свястна работа. Ето, вече двадесет години откак се мотая тук и там и едва припечелвам по нещичко. И за това е виновен пак Стодард! Нека си лежи на пода в скапаната си лаборатория, така му се пада! Отмъщението е най-сладкото нещо на този свят, независимо какво пишат разните му там глупаци по книгите.

О боже! Забравих чука на мивката! Даже забравих да измия дръжката и отпечатъците ми са останали върху нея. Ама че съм тъпо копеле! Трябва да тичам обратно там!

Препуснах по пустеещата улица. Беше валяло цял ден, но сега дъждът се бе засилил. В къщата на Стодард беше съвсем тъмно и тихо. Знаех, че той има жена и две дъщери, но бях решил, че навярно са излезли, макар че къде ли можеха да отидат в такова дъждовно време? Отворих полека вратата и надникнах внимателно вътре Старецът още си лежеше на пода и вече изобщо не приличаше на човек. Искаше ми се да се порадвам на гледката, но първо трябваше на всяка цена да си прибера чука. Прекрачих трупа и се запътих към мивката. Чукът ми беше изчезнал! Нямаше и следа от него нито на мивката, нито на пода, никъде, никъде…

Обзе ме паника. Чух собствения си глас: „Къде, по дяволите, може да бъде проклетият чук?“ Гласът ми се извиси в крясък, но не можа да заглуши надигналия се в гърдите ми ужас. „Къде е моят чук? Къде-е-е…“

Из писмото, намерено в сейфа на мисис Хилда Стодард и дъщерите й Лейла и Марша:

След като намерихме тялото на мистър Стодард, скрихме забравения от убиеца чук, отидохме в градината и зачакахме. Предположихме, че той ще се върне обратно, за да го потърси, което и стана. Престъпникът се прокрадна тихичко в къщата и след малко чухме вика му: „къде е моят чук? Къде-е-е…“ Бързо се шмугнахме зад него и го ударихме с все сили по главата със собствения му чук. Той моментално изгуби съзнание. Вдигнахме го и го пренесохме в стъклената вана, която покойният мистър Стодард специално бе донесъл от чужбина за експериментите си. Вързахме му здраво ръцете и краката, но съзнанието му почна да се възвръща, затова се наложи отново да го ударим с чука по главата. Трябва да се отбележи, че ваната е направена от огнеупорно стъкло и е устойчива на удари. Напълнихме я със студена вода, сложихме малко дърва под нея и запалихме огън. След това се опитахме да събудим убиеца, но това ни отне доста време, тъй като явно се бяхме престарали с ударите. Най-накрая той дойде в съзнание и започна да псува по най-отвратителен начин. Водата вече беше доста гореща и той усети това. Опита се да се освободи, но не успя. След около половин час водата започна да ври. Взехме един фотоапарат и започнахме да снимаме. От устата му се разнесе вой и той като че ли заплака. След малко завика още по-силно, сякаш молеше за милост. Забелязахме кръв във ваната, от което заключихме, че той в агония си е прехапал езика. Забелязахме също и едновременното му уриниране и дефекация, което потвърди предположението ни, че от страх човек може да загуби контрол над отделителната си система. За нас беше истинско удоволствие да видим как гениталиите му се подуват и се отделят, докато той повръщаше.

В това време водата вече усилено вреше. Лицето на престъпника ставаше все по-алено, очите му изскочиха и от кухините им бликна кръв, която се смеси с мътната вряща вода. Тогава угасихме огъня, изляхме съдържанието на ваната в градината и погребахме тялото без заупокойна молитва.

Това писмо ще бъде заключено в нашия сейф в банката заедно с лентата със снимките и никой няма да има право да го прочете, преди и трите да сме мъртви.

Хилда Стодард

Лейла Стодард

Марша Стодард