Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2022)

Издание:

Автор: Васил Райков; Георги Данаилов

Заглавие: Заключената планета

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1965

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Дим. Благоев“, София

Излязла от печат: 18.XI.1965 година

Редактор: Светозар Златаров

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Лазар Христов

Художник: Иван Кирков

Коректор: Елена Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17790

История

  1. — Добавяне

Предговор, който е по-добре да се прочете на края

— Искаш ли да напишем научно-фантастична повест? — каза единият.

— Защо не готварска книга или наръчник по фризьорство?

— Научно-фантастична повест — твърдо повтори първият.

Приятелят му се направи на много изненадан и посегна към кутията с цигари.

— Ама ти сериозно ли говориш?

— Винаги съм говорел сериозно — каза другият и побърза да прибере цигарите.

— Знай тогава, че не искам.

— Твоя работа.

И те се разделиха.

След два дни се срещнаха отново.

— Знаеш ли, че идеята ти за повестта… не е съвсем лоша…

— Не ми губи времето, сега пък аз не искам.

— Сериозно ли говориш?

— Винаги съм говорел сериозно.

След нови два дни те седнаха да пишат. Оттука започнаха разправиите…

— Кой ти е казвал, че разбираш нещо от фантастика? — подхващаше ехидно единият.

— А на тебе кой ти е споменавал, че разбираш нещо от наука?

— Махни тази дума! Разваля всичко.

— Няма!

— Тогава аз си отивам.

— Много ти здраве!

Вратата се затръшкваше с възгласа „некадърник“!

Скоро същото се повтаряше в друга къща, на другия край на града, за голяма радост на други съседи.

— Не, не, това е измишльотина… Фантасмагории.

— А онова с рибите е цитат от самия Балзак, нали?

— Не съм съгласен, да знаеш!

— Твоя работа.

— Няма да стъпя повече в тази къща.

— Само обещаваш.

Вратата се затръшкваше с възгласа „бездарник“!…

И все пак дойде ден, когато последната страница се изниза от валяка на пишещата машина… Въздъхвайки, първият си помисли: „Кой ли ме караше да се залавям с този самонадеян самохвалко! Всичко хубаво в тази книга е мое!“ А другият тъжно заключи: „Така е, когато само единият може да пише! Всичко лошо в тази книга е негово.“

И все пак цялата работа щеше да остане безнаказана, ако не беше се случило следното:

— Идвам от издателството.

— Е?

— Ще я печатат!

— Леле!… Ами сега?

— Че какво пък, не е толкова лоша книжката.

— Всъщност тъй е. Има и хубави неща в нея.

— Има, разбира се! — Последва усмивка, пълна с достойнство.

— Но има и лоши…

— Е, какво да се прави… Много баби…

 

 

Всичко това беше отдавна минало. Сега седяхме и се черпехме с остатъка от хонорара. За първи път след толкова време се усмихвахме мило един на друг, без да знаем точно защо. Вече се канехме да си вървим, когато някой попита:

— Извинете, свободни ли са тези места?

Зад нас стояха четирима души. Изненадани, защото наоколо имаше незаети маси, ние отвърнахме:

— Да, да, и без това ставаме.

— Напротив, останете да се видим!

— Може би ще желаете и да ви почерпим?

— Би било справедливо.

Онемяхме.

— Не ни ли познавате?

Огледахме ги внимателно. На вид обикновени млади хора. И не толкова странното им облекло, колкото изразът на лицата им ни смути.

— Нямаме това чувство — отговорихме ние.

— Чуваш ли, докторе, те не ни познават — каза най-високият от тях. — Така и предполагах.

— Не сме длъжни да познаваме всеки, нали?

— Но нас сте длъжни!

Това беше вече много.

— Не обичаме глупави шеги.

— А ги пъхате в устата на своите герои.

— То си е наша работа.

— И наша, защото, представете си, ние сме тези герои.

— ?!

— Да, да. Ние сме именно тези хора на бъдещето, които изпращате по разни далечни планети, повреждате ни космичните кораби, когато ви е угодно, и ни карате да изпитаме всякакви ужаси. Ние сме тези, които вие правите всемогъщи като богове или безпомощни като деца, когато разказите ви изискват това. Измисляте роботи, които да ни надхитрят, материализирате създания, а когато не ви достигнат познания, изобретявате такива технически чудесии, в които и вие самите не вярвате. И накрая, най-важното, карате ни да обитаваме един свят, без да ни попитате дали ни е приятно това и дали изобщо той е възможен. Ще кажете ли нещо за оправдание?

— Не, защото няма нужда от оправдания. Вие не мечтаете ли също за бъдещето?

— Често не ни оставяте възможност да вършим това. Защо ни създавате толкова съвършени? И ние като вас имаме нужда от стремежа към съвършенство. Искате ли да ви направим едно предложение? Елате с нас в този свят на бъдещето, който сте измислили!…

— Не, не, на нас си ни е добре и тука.

— Сигурно ви достраша!

— Не ни е страх, но ако дойдем в този свят, ще престанем да мечтаем за него… Ще престанем да бъдем истински човеци… По-добре е да грешим, но да мечтаем за бъдещето.

— Хм… вярно… Но колкото до вашите грешки, запазваме си правото да останем на особено мнение.

Ние се спогледахме. Трябваше да кажем още нещо, да се защитим. Но когато погледите ни се върнаха към нашите събеседници, тях ги нямаше. На масата лежеше само един екземпляр от тази книга с надпис:

ПРИ ОСОБЕНО МНЕНИЕ

Героите