Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (1)

1

9 декември 2000 г.

Дрезгавината внезапно се оттече от небето. Под краката му бе влажно. От декемврийските ветрове пръстта беше изстинала, но не бе замръзнала. Кроуън Фрейн се бе надявал на по-твърда почва. Замръзналата земя не издава никакъв звук, а калта жвака и полепва като неприятен спомен. Както и да е. Фрейн се зачуди дали да не притисне лицето си към земята, за да го отпечата в пръстта. Хрумването му се стори забавно. Можеше да надникне долу, в света на мъртвите, както бог наблюдава отвисоко живите.

Тази вечер чуваше музика, изтръгнати от дълбините на времето гласове. Сякаш струните на пианото в главата му бяха духовете на мъртвите и при всяко леко докосване на клавишите той извличаше прелестни, натежали от болка тонове.

Избрал си бе добро укритие в основата на тъмна група брястове. Виждаше къщата съвсем ясно. Лампите вътре светнаха един час преди това. Полуосветената градина беше малка и спретната. Лехите с цветя се гушеха до дъсчената ограда. През пролетта щяха да избуят в пъстри цветове, но сега изглеждаха като жалки скелети.

Фрейн различаваше очертанията на женска фигура зад прозорците. Млада, висока, стройна. Сигурно беше силна. Трябваше да действа предпазливо. Сякаш самото провидение му помогна да я открие. Случайността му бе предоставила неочаквана и великолепна възможност. Получил бе Луси Харингтън в пощенската си кутия.

Погледна часовника си. Още малко. Не можеше да повери подробностите на случайността. Сега най-важна бе прецизността. Къщата беше стара, наскоро обновена сграда от деветнайсети век. Задната врата беше паянтова и имаше старинна брава. Вече беше проверил. Лесно щеше да се справи с ключалката. Нито една от съседните къщи нямаше пряк изглед към градината. Щеше да разполага с нужното усамотение.

И с време. Тя би трябвало да излезе до осем без десет. Приемът щеше да продължи поне два часа. Достатъчно дълго. Осветен прозорец на горния етаж хвърляше квадратно отражение върху потъналата в мрак морава. Кроуън Фрейн стисна цветето в лявата си ръка, докато пръстите му се обагриха в лилаво. Извади един скалпел от набора си с медицински инструменти и рязна кожата под лявото си око. На лицето му цъфна кърваво петно. Докато една-единствена тъмна сълза се търкаляше по бузата му, той изрече бързо и тихо:

Нека оттук запратя

сълзите си в лицето ти.

Думите се изпариха заедно с дъха му в студения въздух. Застина неподвижно. Дупка в нощта.

Вечерната рокля й стоеше великолепно, но Луси Харингтън не беше доволна. Раменете й бяха твърде широки, а гърдите — твърде малки. Зачуди се дали нямаше да е по-добре да бе станала колоездачка вместо плувкиня. Някоя блуза би била по-подходяща, не толкова безпощадна. Погледна часовника. 7:52. Нямаше време. Приемът започваше в осем, а Ню Болдън се намираше на десет минути път с кола. Трябваше да остане с роклята. Пооправи меките й дипли и сложи на шията си малко от любимия си парфюм „Иси Мияке“. Доволна, грабна ключовете на колата и забързано заслиза по стълбите.

Фрейн притаи дъх, когато предната врата се отвори и силуетът на Луси Харингтън се очерта на фона на светлината от коридора. Знаеше, че тя не може да го види, но въпреки това се чувстваше изложен на показ. Сякаш жаркото му вълнение променяше тъканта на нощта. Тя се обърна, заключи два пъти входната врата (той знаеше, че ще го направи) и бързо се отправи към колата си. Дъхът й се изви като призрак срещу прозорците на автомобила, докато отключваше вратата.

Това вдъхнови Фрейн. Спомни си как Дон бе предал възгледа на Тома Аквински, че ангелите са духовни същини, които си създават тела от въздух, за да станат видими. Как беше точно?

Сетне като ангел с лик и криле

от въздух, с одеяние от чистота…

Може би Луси Харингтън ще стане ангел. Той щеше да й помогне.

Фаровете обвинително блеснаха към него. Фрейн се прилепи толкова плътно към земята, че се уплаши, да не би да го погълне жив. Моторът на колата забоботи и запрати светлина към старата завеса на гората. В колата Луси Харингтън прокле суетата си, когато обувките й с високи токчета се плъзнаха по педала на съединителя и двигателят се задави. Накрая жълтият фиат потегли и след миг мина съвсем близо до мястото, което Кроуън Фрейн току-що бе освободил.

Това беше хитрост, която използваха крадците с взлом. Вършеше работа само в по-старите къщи. Новите обикновено имаха секретни брави и изискваха различен подход. В този случай обаче проучването, което Кроуън Фрейн беше направил предишната нощ, се оказа правилно.

Коленичи пред задната врата. Студеният камък одраска коляното му. С бързи движения извади едно картонче от чантата с инструментите си и го пъхна точно под бравата. След това внимателно мушна в ключалката тънък стоманен шиш за месо, докато опря в ключа от другата страна. Задържа шиша неподвижно с лявата си ръка, а с дясната взе чук. Удари силно шиша и доволен чу как вътре ключът пада от ключалката. Усмихнат, много внимателно издърпа картончето през пролуката под вратата. Ключът бавно се показа. Фрейн го грабна, пъхна го в бравата и го завъртя. Цялата операция му отне по-малко от минута. Беше вътре.

Топлината го блъсна в лицето като средиземноморска вълна. Вратата щракна и се затвори зад гърба му. Заключи я и за пръв път изпита страх. Кроуън Фрейн прибра опасенията си в кутийка — щеше да я отвори по-късно.

Общинският център бе претъпкан с журналисти, местни хора и известни личности. Беше горещо и не достигаше въздух. Обстановката задушаваше Луси Харингтън. Но нали се бе стремила към това! Всички онези самотни зимни сутрини в плувния басейн на Ню Болдън, мъчителното вдигане на тежести, жертването на личния живот. Опита да се почувства приятно и да се съсредоточи върху речта на кмета:

— Малко области могат да се похвалят, че имат златни медалисти на цялата Британска общност. — Плешивият кмет на Ню Болдън направи пауза, за да подсили ефекта от думите си и да си поеме дъх. — Постиженията на Луси поставиха градчето ни върху картата.

В залата лумна истински фойерверк от светкавиците на фотоапаратите, а Луси се усмихна стеснително и притеснено. Кметът продължи с лъснало от пот чело заради прожекторите:

— Наистина, това е лично постижение, но всички ние можем да го споделим с голяма доза гордост. Както подсказва името, Ню Болдън е ново градче, а Луси първа от неговото ново поколение млади хора стана истинска световна знаменитост. Затова ви приканвам да вдигнем чаши в чест на новия шампион на Британската общност в дисциплината плуване на сто метра свободен стил… Луси Харингтън.

Шумен тост. Вълна от аплодисменти. Луси Харингтън се изправи притеснено и впери в публиката изпълнените си с благодарност сини очи.

— Предполагам, че един плувец не би трябвало да излиза от познатите си дълбини, а и говоренето пред публика винаги ме е ужасявало. — Снизходителен смях. — Реших речта ми да не трае повече от участието ми в състезанието, което означава, че разполагам с около минута, за да благодаря на всички. Плуването понякога е самотен спорт и за плувците е почти задължително да бъдат егоисти. Но когато миналата седмица се изправих на почетната стълбичка, знаех, че всички от Ню Болдън са там заедно с мен. Едва ли има нещо по-хубаво от това чувство.

Луси Харингтън замълча и огледа стаята — стената от непознати лица, светкавиците от фотоапаратите на журналистите. Изведнъж се почувства много изморена.

Беше 11:07. Очакваше вече да се е върнала. Въпреки това Фрейн не се притесняваше — прибирането винаги е променливата величина и той беше подготвен. До този момент времето бе минавало бързо. Беше опознал къщата. Два пъти беше проверил инструментите си. Сега седеше и четеше. Спалнята на Луси Харингтън ухаеше леко на цветя и ванилия. Отвън избоботи автомобил.

Кроуън Фрейн прибра книгата.

Луси Харингтън уморено затръшна входната врата под носа на студа. Пусна ключовете си върху масичката в коридора и изрита обувките си. Облегна се на вратата за миг, когато умората започна да се трупа зад очите й. И тогава, тъкмо когато се канеше да влезе в кухнята, чу шуртенето на вода. Ваната. Сигурно е оставила кранчето да тече. Тихо изруга, забърза по стълбите и влетя в банята, защото очакваше помещението да е наводнено. Не беше. Водата шумно шуртеше от кранчето за студената вода, но ваната беше пълна по-малко от една трета. Поколеба се. Да не би да полудяваше?

Когато тя се наведе и спря кранчето, Кроуън Фрейн бързо пристъпи зад нея и стовари чука върху тила й. По плочките плисна кръв, а Луси Харингтън се строполи на пода. Той я удари отново, по-силно. Трябваше да е сигурен.

Всичко свърши за броени секунди и тя не издаде почти никакъв звук. Фрейн действаше бързо. Беше отрепетирал старателно. Обърна я по гръб и вдигна левия й клепач. Зеницата беше разширена, черна и невиждаща. Внесе кутийката с инструментите си и извади скалпел, ножица и форцепс. Предстоеше му най-сериозното изпитание. Не очакваше да се сблъска с проблем, докато отстранява клепача, но щеше да му е трудно да среже страничните мускули, които придържаха окото в ямката. Не искаше да повреди очната ябълка. Това беше жизненоважно. В мъртвата черна зеница на Луси Харингтън зърна подпухналото отражение на собственото си лице. Тихо заговори на мрака:

Върху кръглото кълбо

майсторът изкусен може да постави

Европа, Африка и Азия

и мигом да превърне доскоро нищото във всичко.

Помещението беше тясно и той се нуждаеше от повече светлина. В спалнята имаше желязна настолна лампа. Не бързаше. Разполагаше с предостатъчно време.