Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (1)

Пролог

— Сержант Келъри, бихте ли описали в какво състояние беше тялото, когато го открихте?

Келъри преглътна мъчително.

— Сигурен ли сте, че искате да го направя?

Бен Кинкейд осъзна, че това ще бъде повратният момент в целия процес — пресечната точка на всичко, случило се досега, и на онова, което предстоеше да се случи. Във всеки процес за убийство настъпваше подобен обрат — появяваше се незаличимото впечатление, което поляризираше симпатиите, и цялата тежест на престъплението се стоварваше като огромен чук върху главите на съдебните заседатели. Бен знаеше, че в съдебната зала едва ли има човек, комуто вече да не е известен отговорът на този въпрос — във всичките му отблъскващи и нагледни подробности, но сега нещата щяха да се променят, при това не към добро.

— Сигурен съм — заяви помощник-прокурорът Ник Декстър. Очевидно нямаше нищо против да протака. Създаването на известно напрежение преди големия миг само щеше да изостри вниманието на съдебните заседатели. — Опишете ни какво видяхте.

Сержант Келъри облиза устни и сведе поглед. Колебанието му не целеше да подсили драматизма в залата. Той действително не изгаряше от нетърпение да продължи.

И Бен не го винеше за това. Никак не е лесно да опишеш сцената на местопрестъплението. А когато полицай трябва да разкаже за убийството на друг полицай — при това човек, когото е познавал и с когото неведнъж е работил — задачата му става едва ли не непосилно трудна.

— Когато пристигнах, установих, че тялото на сержант Макнотън е без дрехи. Беше гол и привързан с вериги към основата на големия фонтан на Бартлет Скуеър — точно в средата на площада в търговската част на града. Краката и ръцете му бяха извити назад толкова силно, че някои кости бяха счупени. Имаше множество прободни рани, двайсет-трийсет. Върху гърдите със собствената му кръв бе изписана някаква дума.

— Коя дума?

— Отначало ми беше трудно да я прочета, като се има предвид състоянието на тялото. Но когато най-сетне успяхме да го свалим и го положихме на носилка, ми се стори, че пише «неверник».

— Имаше ли още нещо, свързано с тялото, което… заслужава да се отбележи?

Свидетелят кимна. Зрителите в съдебната зала притаиха дъх — знаеха какво ще последва.

— Пенисът му беше отрязан. И натъпкан в устата му.

Този момент се стори на Бен едва ли не сюрреалистичен — сякаш бяха актьори в някаква пиеса. В крайна сметка всички знаеха какви въпроси ще бъдат задавани, а също и какво ще гласят отговорите. Нямаше никакви изненади — правеха онова, което се очаква в подобни случаи. И все пак необикновено жестокото престъпление не остави безразличен нито един от присъстващите в съдебната зала.

Случаят се бе превърнал в истинска драма още от самото начало. Всички знаеха за ужасяващото деяние. И как иначе? Тялото бе останало изложено на показ в продължение на цял час, преди полицията да успее да го свали. Хората, които отиваха на работа в търговската част на града сутринта на онзи мразовит вторник, не можеха да не видят ужасяващата, напомняща жертвоприношение сцена.

Местоположението бе добре подбрано. Деловият център на Тулса бе място, където хората работеха, но рядко посещаваха по друга причина. След края на работния ден до изгрев-слънце той се обезлюдяваше напълно. Дори полицейски коли минаваха рядко — вътрешните улички бяха недостъпни за автомобили, а и нямаше никакво основание за наличието на въоръжен патрул през нощта, когато не се виждаше жива душа. Затова убиецът бе успял да реализира зловещия спектакъл, врязал се дълбоко в съзнанието на всички жители на градчето и непрестанно занимаващ умовете през седемте месеца, откакто бе извършено престъплението.

— Защо отделят толкова време на състоянието на тялото? — прошепна глас зад Бен. — Какво общо има това с извършителя на престъплението?

Въпросът бе зададен от подсъдимата — клиентката на Бен, Кери Делкентън. Беше дребничка, около метър и шейсет, с приятна външност. Имаше гъста, платиненоруса коса и млечнобяла кожа. По съвет на Бен този ден не носеше грим. Беше истинска красавица и имаше най-безупречните пропорции, които адвокатът бе виждал някога. Бе разполагал с предостатъчно време да им се любува през последните месеци, докато се подготвяха за процеса.

Бен не преставаше да се удивлява на младежкото и жизнерадостно излъчване на Кери дори в съдебната зала. Но това не беше толкова странно — та тя бе едва на деветнайсет години.

— Няма нищо общо — прошепна й, — но Декстър знае, че кървавите подробности ще ужасят повечето съдебни заседатели и те ще бъдат много по-склонни да те осъдят. Затова разглеждаме толкова пространно този въпрос.

— Но това не е честно! — възкликна Кери. — Аз не съм извършила тези неща. Не бих могла…

— Знам — успокоително я потупа по ръката Бен. Искаше му се да се погрижи за клиентката си, но в този момент бе по-важно да се съсредоточи върху показанията на свидетеля. Ако Декстър сметнеше, че Бен не го слуша, щяха да последват всякакви неправомерни въпроси.

Декстър продължи:

— Проверихте ли дали тялото не дава признаци на живот?

— Разбира се. Още с пристигането си. Но беше напълно безполезно. Той беше мъртъв. Виждаше се от пръв поглед — отвърна Келъри и раменете му потръпнаха. — Никой не може да оцелее в подобно състояние.

— Защо ви отне толкова време да освободите тялото?

— Не трябваше да променяме положението на трупа, докато оперативните групи не направят видеозапис и не претърсят за веществени доказателства. Но дори и след това не беше лесно — тялото на сержант Макнотън беше овързано за фонтана с двойна верига, а катинарът бе скрит някъде. Не можехме да го освободим. В крайна сметка се наложи да повикаме оксиженисти. Но дори и тогава напредвахме бавно.

— И през цялото време голото тяло на убития е било изложено на показ, така ли?

— Не можехме да направим бог знае какво. Не бе възможно да покрием трупа и едновременно с това да си вършим работата. А и нямаше начин да отцепим района около Бартлет Скуеър.

— В крайна сметка вие и хората ви успяхте ли да отвържете тялото?

— Да, в края на краищата успяхме. Но дори и тогава… — сведе глава Келъри — нищо не стана както трябва. Дясната му ръка бе извита толкова силно назад, че когато я освободихме от веригите, тя просто се откъсна. А щом преместихме тялото на Макнотън… членът му се търкулна на земята. — Челюстите на сержанта бяха здраво стиснати. — Би било ужасно дори и ако не познавах сержант Макнотън и не се бях обучавал под негово ръководство. От шест години работя в полицията, но това е най-тежкото, най-жестокото… най-скапаното дяволско нещо, което съм виждал по време на службата си и което изобщо някога ще видя!

Бен знаеше, че съдия Харт не допуска да се ругае в съдебната зала, но нещо му подсказваше, че този път тя ще си затвори очите.

Журналистите в залата — а те бяха страшно много — неистово си водеха записки. Убийството на Макнотън остана новина номер едно в пресата и в ефира поне месец след извършване на престъплението, а началото на процеса отново бе наляло масло в огъня на медийната истерия. Никога досега такова огромно количество микрофони не бяха навирани в лицето на Бен против волята му; никога досега не бе чувал толкова много хора да настояват, че негово конституционно задължение било да им даде интервю. Организационният му секретар, Джоунс, дори бе открил някакъв репортер да се спотайва в килера на кантората с надеждата да се докопа до апетитно парче информация. Правната му помощничка, Кристина Маккол, бе накарала да претърсят кантората за подслушвателни устройства. Всеки път на излизане от офиса налитаха на засада от репортери, а друга група ги очакваше пред сградата на съда. Сякаш живееха под обсада.

Декстър задаваше рутинни насочващи въпроси, за да потвърди валидността на веществените доказателства, с които разполагаше. Очевидно се готвеше да отстъпи свидетеля на защитата.

— Псст. Ще го разпиташ ли?

Бен хвърли поглед през рамо. Кристина. Незаменимата му правна помощничка от години. А ето че съвсем скоро самата тя щеше да стане дипломиран юрист.

— Не виждам особен смисъл — прошепна й в отговор. — В показанията му няма нищо спорно.

— Но не съм сигурна, че са се справили с тялото както трябва. Според мен полицията здраво е оплескала работата.

— Несъмнено. Но въпросът е: защо? Защото са били дълбоко потресени от трагичната гибел на свой колега — факт, върху който ние не искаме да наблягаме без нужда. Пък и какво ще се промени? Нито едно от доказателствата, открити на местопрестъплението, не уличава пряко Кери.

— Може и да си прав. Но аз продължавам да смятам, че е по-добре да проведеш разпита, отколкото да се откажеш. Макар да не го заявява направо, Декстър намеква, че Кери е извършителят на тези жестокости. Не трябва да го отминаваме с безразличие.

Бен се намръщи. Не му се щеше да провежда кръстосан разпит, но се бе научил да се доверява на интуицията на Кристина.

— Какво предлагаш?

Тя се замисли за миг, сетне каза:

— Аз бих го насочила към въпроса за физическата сила.

— И това е план.

Декстър се бе върнал на мястото си. Съдия Сара Харт, здраво сложена жена на около петдесет и пет години, се обърна към защитата:

— Господин Кинкейд, искате ли да разпитате свидетеля?

— Разбира се — отвърна Бен, изправи се и се приближи към подиума. — Сержант Келъри, струва ми се, че вие и вашият екип сте срещнали доста трудности, докато сте се опитвали да освободите тялото, така ли е?

Когато разпита подхвана Бен, в поведението на Келъри настъпи явна промяна. Той се облегна на стола си и се отдалечи от микрофона.

— Да, отне ни известно време.

— Да разбирам ли, че задачата е била трудна и е изисквала доста сила?

— Може да се каже.

— А след като е било трудно да свалите тялото, вероятно е било още по-трудно то да бъде качено там. — Бен направи пауза, за да даде възможност колелцата в главите на заседателите да се задвижат. — Човекът, приковал с вериги сержант Макнотън там горе, трябва да е притежавал забележителна сила, не мислите ли?

Келъри очевидно бе очаквал такъв въпрос.

— Не е задължително… Убиецът би могъл…

Бен не му даде възможност да изрецитира обяснението, което двамата с Декстър вероятно бяха скалъпили предварително:

— Колко тежеше тялото на сержант Макнотън?

— Не мога да кажа с точност.

— Все имате някаква представа.

— Ще бъде догадка.

— Но вие сте били там, нали, полицай?

— Да…

— И, предполагам, сте проявили известно внимание, докато вашите хора са сваляли тялото?

Сержант Келъри понаведе вирнатата си брадичка.

— Да…

— И колко тежеше тялото на Макнотън?

Келъри се навъси:

— Предполагам, че около сто килограма.

— Сто килограма. И, разбира се, той беше мъртъв, нали така?

— Според мен всички в залата знаят този факт, господин адвокат.

Досущ като игра на котка и мишка, наслади се Бен, при това не за пръв път. Двама смъртни врагове, които се опитват да спазват добрия тон.

— Правилно ли би било да се твърди, че е по-трудно да преместиш труп, отколкото тялото на жив човек?

— Съвсем правилно — кимна Келъри.

— Значи говорим за труп с тегло около сто килограма, така ли?

— Да, приблизително.

— Но някой някак е успял да отнесе тялото до Бартлет Скуеър — без да го качва в кола — да го вдигне на тази височина, да върже ръцете и краката и да го увие около централния фонтан.

— Нещо такова.

— Сержант Келъри, вие доста точно преценихте теглото на убития си колега. Бихте ли се опитали да отгатнете колко тежи моята клиентка?

— Не бих си позволил подобна нетактичност — ухили се полицаят.

— Тогава аз ще ви кажа. Четирийсет и седем килограма. С обувките — добави Бен и отново направи пауза. — Значи твърдите, че тези прояви на чутовна сила, които аз, честно казано, се съмнявам дали двамата с вас заедно можем да осъществим, са били на тази дребна жена? Как е възможно?

— Според нас тя е откарала тялото дотам. Открихме неясни следи от гуми на Пета улица, съседната на фонтана. Някой е вкарал кола на пешеходната алея до Бартлет Скуеър. Смятаме, че тя е увила веригите около ръцете и краката на трупа, докато е бил все още в колата, а след това го е завлякла до фонтана. Съдебният лекар може да потвърди, че по тялото бяха открити множество драскотини и ожулвания, които биха могли да се появят в резултат от подобно влачене по паважа. Преметнала е веригата през фонтана и като със скрипец е качила тялото горе.

Бен се прокле наум. Това беше типичен пример за задаване на излишен въпрос.

— И въпреки това на мен ми се струва, че подобна операция изисква доста сила.

— Може би, но по време на неколкогодишната си служба в полицията се убедих със сигурност, че размерите не са показателни за силата. Понякога най-силните лекарства се побират в съвсем малки шишенца.

— Това е много любопитно, полицай, но наистина ли допускате, че…

— Освен това — продължи Келъри остро, — кой твърди, че Кери Делкентън не е силна? — По устните му заигра лека усмивка. — Говори се, че тя спортува доста интензивно. Всички тези буйни танци сигурно я поддържат в добра форма.

От дъното на залата откликнаха шумно. Келъри намекваше за факта, че клиентката на Бен работеше — поне докато не стана постоянен обитател на окръжния затвор в Тулса преди седем месеца — в един «мъжки клуб» на ъгъла на Трийсет и първа улица и Луис. С други думи, Кери беше стриптийзьорка. Още един драматичен и заклеймяващ я факт, с който всички в залата бяха пределно добре запознати. Пресата не им позволяваше да го забравят. Нито една статия не пропускаше пикантната страна на историята. Заглавията варираха от «Заподозряна стриптийзьорка» до «Заловена е сирена от нощен клуб».

— Сержант Келъри, необходими са били усилията на трима мъже, за да бъде смъкнато на земята тялото на Макнотън. Наистина ли допускате, че…

— Чуйте, видях снимката й във вестника. Онази, на която е облечена с оскъдното червено парцалче. Според мен има доста силни мускули.

— Възразявам, Ваша чест! — Но Бен много добре знаеше какво има предвид Келъри. В деня, когато арестуваха Кери, един всекидневник, обладан от необяснима липса на вкус, беше публикувал нейна снимка по работно облекло. Явно репортерът бе свил някоя рекламна брошура на заведението. Върху пищните й гърди имаше някакви пискюли, а около закръглените й бедра — яркочервена поличка на ресни. На следващия ден вестникът се извини с обяснението, че това била единствената снимка на госпожица Делкентън, до която успели да се доберат, понеже тя криела лицето си по време на ареста. Това бе едно от най-нескопосаните извинения на таблоид, което Бен бе чувал.

Той се приближи до съдийската маса.

— Ваша чест, възразявам срещу това — да се обсъжда или да се правят непочтителни намеци по повод предишната професия на клиентката ми.

Съдия Харт смъкна очилата си и удостои Бен с поглед, който той добре познаваше. Погледът означаваше: «Стига глупости!».

— На какво основание?

— Защото ще предизвикат силна предубеденост срещу госпожица Делкентън.

— Вероятно. Но е трябвало да се замисли върху това, преди да приеме работата. Възражението се отхвърля.

— Но, Ваша чест…

— Вече отсъдих, господин Кинкейд.

— Тогава ще възразя на различно основание.

Съдийката изви вежди:

— И какво ще бъде то?

— Възразявам, защото… снимката, за която става дума, не е в списъка на веществените доказателства.

— Искате ли да я включим?

— Хм. Силен аргумент.

Бен се върна на масата на защитата с ясното съзнание, че кръстосаният разпит е бил пълен провал. Не бе успял да пропука обвинението, а като се има предвид колко малко стрели имаше в колчана, едва ли и в бъдеще щеше да го постигне. Виждаше решимостта в погледите на прокурора и на полицейските служители, а също и погнусата в очите на съдебните заседатели. Дори съдия Харт, която обикновено се проявяваше като състрадателен и справедлив съдник, не му позволяваше никакви волности. Този път залогът беше твърде висок. Престъплението бе изключително сериозно и бе получило голяма гласност.

Трябваше да се примири с фактите. Кери Делкентън щеше да бъде осъдена — освен ако не станеше някакво чудо.

* * *

Журналистическата пасмина беше не по-малко агресивна, когато Бен и Кристина се върнаха след обедната почивка. Макар Кери да не беше с тях, представителите на медиите се бутаха, блъскаха и препречваха пътя на Бен в опит да го прилъжат да им сервира някоя апетитна новина за вечерните емисии.

— Помощник-прокурорът Декстър заяви, че според обвинението делото им е в кърпа вързано. Ще коментирате ли?

Бен не се хвана на въдицата:

— Извинете, но няма да обсъждам процес, който все още е в ход. Съдията не одобрява подобни неща, аз — също.

Въпросите заваляха като порой:

— Но как бихте могли да опровергаете огромния брой доказателства срещу клиентката ви, с които разполага обвинението?

— Истина ли е, че диафрагмата на Кери Делкентън е била открита в устата на жертвата?

— Можете ли да потвърдите слуха, че вдовицата на Макнотън е платила на наемен убиец, за да очисти клиентката ви?

Една жена, която Бен разпозна като водещата вечерните новини, го дръпна за ръката:

— Известно ли ви е, че според статистическите проучвания повече от осемдесет процента от жителите на Тулса са убедени във вината на клиентката ви? Как можете да продължавате да я защитавате при тези обстоятелства?

Бен спря. Не можеше да отмине този въпрос.

— Знаете ли — подхвана той, като се опитваше да не гледа в камерите, — съществува причина основателите на нашата държава да наложат институцията «съдебни заседатели». Направили са го, за да може обвиняемият да бъде съден въз основа на доказателства, а не въз основа на общественото мнение, защото то може да се манипулира лесно, особено от хора като вас. — Той огледа тълпата. — Но вие не уважавате правораздавателната система. Искате да осъдите човека още преди да е започнал процесът. Готови сте да обесите някого въз основа на слухове, на анкети и на подозренията на масите, които черпят информация от вашите тенденциозни емисии, целящи само да увеличат рейтинга ви. Всичко, което правите, разстройва и усложнява хода на един процес, замислен да бъде съвсем прост. Не съзнавате ли каква огромна вреда причинявате?

Лекцията му обаче не оказа особено въздействие.

— Какво можете да ни кажете за сексуалните перверзии, с които свързват клиентката ви? — извика някой. — Истина ли е, че веригите често са били част от сатанинските й любовни ритуали?

Бен поклати глава. Положението беше безнадеждно.

— Когато се погледнете в огледалото, не виждате ли насреща си чудовище?

Бен отново спря. Досега не му бяха задавали подобен въпрос.

— Само когато съм стоял буден цяла нощ, за да гледам повторението на «Ксена»^[1].

— Много смешно! Сигурно за вас всичко това е шега. Забавен начин да се приберете у дома с тлъста пачка пари. Повдига ми се от вас!

Бен се извърна към жената с гарвановочерна коса, която стоеше пред вратата на съдебната зала. Не беше в първа младост, но изглеждаше запазена. Беше висока и все още доста привлекателна, макар в момента хубостта й да бе помрачена от вида на зачервеното й, подпухнало лице.

Бен знаеше коя е тя, макар да му се искаше да не бе научавал. Казваше се Андреа Макнотън — съпругата на жертвата, понастоящем вдовица.

— Госпожо Макнотън — подхвана Бен, — знам, че изживявате тежък момент…

— Не ме съжалявайте! — заяви тя и внезапно го зашлеви през лицето. — Не съм длъжна да търпя това и от вас!

Бен притисна ръка към парещата си буза. Забеляза как операторите се блъскат зад гърба й, за да заемат по-добра снимачна позиция. Изглежда, в края на краищата щяха да получат нещо специално за новините в шест.

— Госпожо Макнотън, разбирам как се чувствате. Но ви моля да проумеете, че изпълнявам дълга си, като осигурявам възможно най-добрата защита на клиентката си.

— Не се и опитвайте да оправдавате пред мен зловредното си съществуване!

— Госпожо Макнотън, може би ще е по-добре да не присъствате на процеса… — започна Бен.

— Това би ви допаднало, нали? Ще се радвате, ако позволя на съвестта ви да си отдъхне. Е, няма да го направя, чувате ли? Няма да се откажа нито за миг. Ще идвам в залата всеки ден. Всеки път, когато се опитате да унижите някой свидетел, аз ще надничам иззад гърба ви. Всеки път, когато скроите някой ефектен номер в съдебната зала, аз ще ви наблюдавам. Ще присъствам в сънищата ви… в кошмарите ви. Няма да ви оставя на мира!

«Приятен ден и на вас», помисли си Бен. Мълчаливо мина покрай нея и влезе в залата.

С течение на времето му бе станало по-лесно в някои отношения, а в други — не. Беше свикнал с усилията на медиите да свеждат истината до акуратно подбрани мелодраматични откъслеци и да се съсредоточават върху най-спекулативните подробности. Със сигурност бе привикнал с популярното охулване на адвокатите на защитата и с прекомерно лековатото крайно нежелание да бъде признато значението на тяхната работа. Научил се бе да приема и шумното и необуздано раздразнение от страна на близките на жертвата, които неизбежно намираха отдушник на мъката, а вероятно и на вината си, изливайки омразата си върху главния заподозрян.

Постепенно му бе станало по-лесно да се справя с всичко това. Но не и по-приятно.

* * *

Първият свидетел на обвинението този следобед беше сержант Арлен Матюс, детективът от полицейското управление в Тулса, ръководил групата, която бе провела първоначалния обиск в жилището на Кери Делкентън.

— След като получих заповедта от съдия Боулън — обясни Матюс, — отидох заедно с двама униформени полицаи в апартамента на госпожица Делкентън, който се намира съвсем близо до Седемдесет и първа улица.

— Заподозряната беше ли си у дома?

— Да, беше.

— Пусна ли ви да влезете в жилището й?

— Не искаше да ни пусне, но аз имах съдебно разпореждане. Тя нямаше избор.

— Какво направихте, след като влязохте в апартамента?

— Разпръснахме се по стаите. — Матюс беше нисък набит човек с прямо, дори грубовато поведение. Косата му беше подстригана съвсем късо, а челюстта му беше четвъртита и леко издадена напред. — Апартаментът е съвсем малък — дневна, кухничка и спалня. Всеки от нас взе по една стая.

— Какво правеше госпожица Делкентън, докато вие провеждахте обиска?

Матюс си пое въздух:

— Отдаде се на истерично съскане, ако разбирате какво имам предвид.

Бен надраска нещо в бележника си. «Истерично съскане» — да не би това да беше някой специализиран термин на полицейското управление в Тулса?

— Крещеше, нагрубяваше ни и непрекъснато ни се пречкаше. Изподра с нокти един от хората ми.

— Беше недоразумение — промълви Кери едва чуто.

— Очите й бяха разширени, а лицето — зачервено. Не се владееше — продължи Матюс. — Държеше се като обезумяла. Помислих си, че сигурно не е съвсем наред с главата или пък е ужасно уплашена да не би да открием нещо.

— Възразявам! — скочи Бен.

Съдия Харт кимна:

— Приема се. Нека свидетелят се придържа само към онова, което е видял или чул. Никакви предположения.

— Виеше като вещица — продължи Матюс, без да покаже и най-бегли признаци на разкаяние. — Скочи върху гърба ми и се опита да ме дръпне назад. Удряше ме с юмруци по гърдите и отстрани по главата. Ако това не е поведение на ненормален човек, не знам какво е.

— Не беше така — възрази полугласно Кери. — Те съсипваха дома ми. Чупеха всичко, което се изпречеше пред погледа им. Знаеха за мен и Джо и ме мразеха. Нарочно се опитваха да ме унижат.

Бен кимна. Разбираше нейната гледна точка. Но осъзнаваше и въздействието, което оказваха върху съдебните заседатели тези свидетелски показания. Погледите на всички тях в този момент бяха вперени в Кери.

— Продължихте ли обиска? — разпитваше Декстър.

— Да, с известни затруднения. В един момент тя се хвърли пред мен, за да се опита да ми попречи да надникна под леглото.

— Успяхте ли да погледнете под леглото?

— О, да. Точно там намерихме доказателството.

— Доказателството ли? — попита Декстър и направи крачка към свидетелската скамейка. — И какво беше то?

— Костюмът. Черният кожен костюм. С нашийник и всичко останало. Целият беше изцапан с кръв. Смятаме, че жертвата е била облечена с него по време на убийството.

— Това ли открихте под леглото на госпожица Делкентън?

— Да.

— Намерихте ли още нещо важно в апартамента?

— Да, намерихме вериги, които бяха досущ като онези, с които бе овързана жертвата за фонтана на Бартлет Скуеър.

— Нещо друго?

— Да. Намерихме значката и портфейла на Макнотън — пак под леглото.

— Разбирам — каза Декстър и се обърна към съдебните заседатели. Бен знаеше, че ще последва някое от онези неуместни — и неудържими — обобщения под формата на въпрос. — Значи сте открили изцапани с кръв дрехи, портфейла, значката на жертвата и същите вериги — всички те притежание на госпожица Делкентън, така ли?

— Да, така беше.

— Госпожица Делкентън имаше ли някакво обяснение за намереното от вас?

— В крайна сметка, да. Отначало твърдеше, че не знае нищо, че няма представа кой е Джо Макнотън, че той никога не е бил в дома й и така нататък. Но след като й показахме какво сме намерили, започна да се огъва. И да прави признания. Прочетохме й правата, но тя се отказа от адвокат. Писмено. Разплака се, направо започна да вие. Явно не издържаше повече. И тогава чухме част от истината.

— Възразявам — отново се обади Бен.

Съдия Харт кимна.

— Отново напомням на свидетеля, че трябва да разказва само онова, което лично е видял и чул, без да се опитва да дава оценки.

— Добре — изръмжа Матюс.

— Съдебните заседатели да не взимат под внимание последното твърдение на свидетеля. — Съдия Харт отправи суров поглед към свидетелската скамейка. — Не искам да се налага отново да ви правя същата забележка, детектив.

— Ясно.

Декстър възобнови разпита:

— Колко дълго разпитвахте госпожица Делкентън?

— Тогава ли? Около час.

— Записахте ли разпита?

— Да, направихме запис. Освен това си водех бележки.

— Носите ли бележките си днес тук?

— Нося ги.

— Чувствайте се свободен да се консултирате с тях, когато е необходимо да освежите паметта си.

— Добре — отвърна Матюс, бръкна в джоба си и извади малък бележник. — Благодаря.

— Моля, кажете пред съда какво говори госпожица Делкентън тогава.

Детективът кимна.

— Както вече отбелязах, след като й показахме всички неща, които бяхме открили, тя промени показанията си. Призна, че е имала любовна връзка с Джо Макнотън. Запознала се с него в стриптийзбара на Трийсет и първа улица, където работела. Една нощ след работа отишъл там с няколко момчета и… колелото се завъртяло. Той беше женен, разбира се, но както сами виждате, госпожица Делкентън е много привлекателно момиче и като стриптийзьорка е знаела как да направи така, че… Ами, според мен не е оставила голям избор на Джо.

Този път съдия Харис не изчака възражението.

— Така ли се изрази тя, сержант?

Матюс вдигна поглед:

— Не точно с тези думи, но аз…

— Само чутото и видяното, сержант. То ни интересува. Онова, на което сте били свидетел.

— Да, добре.

Съдия Харт вдигна чукчето си и се закани:

— Още една грешка, и ще ви изгоня от съдебната зала.

— Добре, ще внимавам. Извинете ме, госпожо.

Бен се позарадва от разкаянието на Матюс, но обвинението светкавично продължи:

— Госпожица Делкентън предложи ли някакво обяснение за наличието на значката и портфейла на жертвата в апартамента й?

— Не съвсем. Каза, че след като се запознали, той започнал често да я посещава в жилището й. От нейните думи излизаше, че едва ли не се е пристрастила към секса. Просто не можела да му се насити, а той, естествено, нямал бог знае какви възражения. Към края идвал в апартамента й два, а понякога и три пъти дневно.

— Извършвали ли са полов акт по време на тези посещения?

— О, да. Основно това правели. Много, много секс.

— Тя даде ли някакво обяснение за веригите и за изцапаните с кръв дрехи?

— Опита се. Каза, че двамата използвали тези неща по време на… сексуалните си преживявания.

— Моля?

— Падали си по извратения секс. По извратения и груб секс.

В залата се чу кикот, някой високо изахка.

Декстър се намръщи:

— Наистина доста груб, ако се съди по количеството кръв върху кожения костюм. Тя съобщи ли ви подробности, свързани с… преживяванията им?

— Ваша чест! — възкликна Бен и скочи на крака. — Няма отношение към делото.

Съдия Харт поклати глава:

— Мисля, че схванахме основното, господин Декстър. Нека продължим нататък.

— Както искате — отвърна той и хвърли поглед към бележките си. — И сигурно подсъдимата е заявила, че той е забравил значката и портфейла си след някоя от срещите им, така ли?

— Така е, но има един проблем.

— О? — възкликна Декстър и едната му вежда отхвръкна нагоре. Бен се възхищаваше от начина, по който той се правеше на учуден по време на многократно репетиран свидетелски разказ. — Какъв е проблемът?

— Тя твърдеше, че той не е бил в апартамента й през онази нощ — нощта на убийството. Но няколко полицаи — в това число и самият аз — видяхме Джо на работа по-рано през същия ден и той носеше значката си. Не е възможно да я е изгубил преди въпросната вечер. Станало е, след като си е тръгнал от работа. Точно преди да бъде убит.

Декстър замислено кимна:

— Имало ли е някаква… промяна във взаимоотношенията помежду им преди смъртта на сержант Макнотън?

— Да, Джо Макнотън скъса с нея точно преди да бъде убит.

Бен знаеше, че това е моментът, в който прокурорът ще се опита да установи мотива за престъплението. Следващите няколко минути не се очертаваха като приятни за защитата. Особено след като основният коз на обвинението бяха признанията на самата Кери.

— Какво се е случило?

— Според подсъдимата съпругата на Джо усетила какво става и му поставила ултиматум. Заявила му направо, че ще се разведе с него и ще го обере до шушка, ако не прекрати връзката.

— Независимо че е работел като полицай, добре известен факт е, че Джо Макнотън е бил заможен човек, нали?

— Доста заможен благодарение на попечителски фонд, основан от баба му и дядо му.

— Значи Макнотън се е опитал да сложи край на връзката си с Кери Делкентън.

— Така ни каза тя. Не му се искало да го прави. Здравата бил хлътнал, но при тези обстоятелства просто не му оставал друг избор.

— Как приела новината госпожица Делкентън?

Матюс се замисли, преди да отговори. Бен много добре знаеше защо. Ако кажеше онова, което искаше, съдията щеше да му нареди да напусне залата и вероятно да отхвърли показанията му. Налагаше му се да бъде по-изобретателен.

Матюс се облегна назад със сериозно изражение.

— Мисля, че последвалите събития говорят сами за себе си.

Декстър кимна.

— Несъмнено. Същото смятам и аз. — Сетне вдигна поглед към съдията и заяви: — Нямам повече въпроси.

* * *

Бен се изправи, без да чака покана от съдията. Искаше да изглежда нетърпелив и готов за действие, сякаш имаше да изтъкне множество важни неща, които да разбият на пух и прах обвинението.

Но истината не беше толкова многообещаваща. Беше прослушал записа от разпита на Кери, проведен от Матюс. Полицаят беше поукрасил и преиначил някои неща, но бе възпроизвел съвсем прецизно думите й, свързани с най-важните моменти.

— Сержант Матюс — подхвана Бен, — разказахте на съдебните заседатели за дрехите, за портфейла и за веригите. А къде намерихте оръжието, с което е било извършено убийството?

Матюс се сконфузи.

— Не открихме оръжието — измърмори.

Беше ред на Бен да се престори на учуден:

— Моля? Не сте намерили оръжието на убийството?

— Прекрасно знаете, че е така.

— Защо?

Матюс сви рамене:

— Ножовете са малки, леки и човек лесно може да се отърве от тях. Не е възможно да бъдат издирени, проследени или регистрирани. Не е трудно да бъдат скрити или изхвърлени.

— Значи обвиняемата се е отървала от ножа, но е задържала изцапания с кръв костюм, така ли?

— Не знам. Може да го е скрила някъде.

— Сержант Матюс, работите в полицията от осемнайсет години. Ще отречете ли, че оръжието, с което е било извършено убийството, е изключително важно доказателство при всяко обвинение в убийство?

— Ще кажа само, че е добре да бъде открито. Но не е задължително. Разполагаме с желязно обвинение срещу вашата клиентка. Доказателствата са неоспорими.

Мислено Бен си призна, че сам си го бе изпросил.

— Не ви чух да споменавате нищо и за признание в юридически смисъл от страна на Кери Делкентън, макар често да използвахте думата «признание». Кога тя призна, че е убила Джо Макнотън?

Матюс положи усилия да изглежда отегчен, но и непоколебим пред тактиката на защитата.

— Не е признавала, че е извършила убийството. И това ви е добре известно.

— Не е признавала ли? Но според думите ви тя не издържала и накрая казала истината. Нарекохте това «признание». Как е възможно да е пропуснала точно тази подробност?

— Да, тя наистина съвсем се огъна, но никога не е губила разсъдъка си. Не е склонна към самоубийство, ако разбирате какво искам да кажа. Не се заблуждавайте от това, че е била стриптийзьорка — тя е много умна жена.

— Не ви ли е хрумвало, детектив, че причината да не признае може да е фактът, че не го е извършила?

— Честно казано, да. Но как ще обясните дрехите, кръвта, веригите? Не, тя е извършителката. Не може да бъде друг.

В залата някой изхлипа. Макар да знаеше, че не трябва да се обръща, Бен не можа да се въздържи.

Беше Андреа Макнотън, вдовицата на убития. Очевидно тези свидетелски показания бяха особено мъчителни за нея. Седеше приведена напред, стиснала главата си в длани.

Бен отново насочи вниманието си към свидетеля.

— Но тя никога не е признавала, че е извършила убийството нали?

— Не е.

— В действителност е отрекла.

— Да.

— Но вие въпреки това я арестувахте.

Матюс си позволи да се усмихне:

— Ако не арестувахме хората, които отричат, че са извършили престъпление, нямаше да арестуваме никого.

«Хубав аргумент — каза си Бен. — Само да не го бе изтъкнал по време на провеждания от мен кръстосан разпит.»

— Как обосновахте мотивите си, за да поискате заповед за обиск?

— Както винаги. Разказах на съдия Боулън всичко, което знаехме за отношенията на Джо с подсъдимата, факта, че са ги виждали заедно, и предположенията за интимна връзка помежду им. За подозренията, че са скъсали, което би могло да прерасне в мотив за убийството, както и за убедеността ни, че колата й е била използвана за пренасянето на трупа.

— Какво позволяваше заповедта?

Матюс уморено въздъхна:

— Първата заповед ни даваше право да претърсим само колата на подсъдимата. Разбрах, че това няма да е достатъчно, затова се върнах и поисках втора заповед, с която да можем да влезем и да обискираме жилището й. Надлежно представих и двете заповеди на подсъдимата. Действахме строго по правилата. Повярвайте ми, господин адвокат, сбъркали сте адреса.

И не му беше за пръв път.

— Съдия Боулън сметна ли, че има достатъчно данни за издаване на заповед за обиск?

— Очевидно. Той издаде такава заповед.

— Тогава защо не ви позволи да претърсите апартамента й още първия път?

— Беше просто недоглеждане. Какво значение има? Вече ви казах, че той издаде втора заповед в необходимия срок.

Кой знае защо, Бен не искаше да остави нещата така.

— И все пак ми се струва странно — две заповеди за един и същ обиск.

— Няма нищо странно! — Матюс започваше да показва признаци на раздразнение. Грабна папката с доказателствата от перилата пред себе си. — Първия път съдия Боулън издаде заповед да претърсим колата й. Виждате ли? — Вдигна документа и го размаха пред лицето на Бен. — Когато получих заповедта, не разбрах веднага, че е ограничена само до колата, но щом го установих, се върнах и взех друга заповед. Ето — вдигна той и втория документ. — Разполагахме и с двете заповеди, преди да открием доказателствата в апартамента на госпожица Делкентън. Схващате ли?

Да, схващаше. Бен взе и двата листа. Беше ги виждал неведнъж. Беше чел и препрочитал всеки ред в търсене на възможни пропуски или нарушения, на каква да е грешка, която да му даде възможност да обяви заповедите за невалидни, а оттам — и самия обиск, и всички доказателства, събрани до този момент въз основа на въпросните заповеди. За нещастие не откри нищо такова. Бяха безупречни във всяко отношение. Съдържаха ясно описание, името на заподозряната, основание за провеждане на разследването, подписа на съдията…

Погледът му се спря върху подписите в долната част на всеки формуляр. Макар през последните месеци да се бе взирал в тези листове милион пъти, не си спомняше досега да ги е слагал един до друг. Едва след като ги съпостави по този начин, той забеляза не само че заповедите са подписани, но и още нещо…

Подписите бяха еднакви.

Бен постави единия лист върху другия и ги вдигна срещу светлината. Подписите не само си приличаха, те бяха напълно еднакви.

Съдия Харт измери Бен със странен поглед:

— Някакъв проблем ли има, господин адвокат?

— Не, госпожо. Всъщност — има. Да, действително има. — Той постави двете заповеди на бюрото пред съдийката. — Тези заповеди не са били подписани.

Матюс се приведе напред на свидетелския стол.

— Какви ги говорите? Подписите са си на мястото долу в ъгъла.

— Да, там наистина стои подпис. Но той не е ръкописен. Бил е поставен с печат. Или ксерокопиран. — Бен показа на съдията, че подписите са напълно еднакви, след това впери поглед в свидетеля: — Какво точно правите, господин Матюс? Носите си една бала заповеди в патрулната кола ли?

Матюс скочи:

— Нямам представа за какво говорите.

Бен побутна заповедите към съдия Харт.

— Обзалагам се, че Матюс е разполагал с предварително подписани или подпечатани бланки и ги е попълнил собственоръчно — заяви.

Помощник-прокурорът Декстър се надигна от мястото си:

— Ваша чест! Възразявам…

— Госпожо съдия — прекъсна го Бен, — моля за позволение пръв да разпитам свидетеля за тези два документа.

Съдия Харт кимна:

— При тези обстоятелства се налага да позволя това.

Бен се изправи пред Матюс:

— Какво се случи в действителност по време на срещата ви със съдия Боулън? Срещнахте ли се изобщо?

Лицето на Матюс пламна.

— Вече ви казах, че ходих в кабинета на съдията.

— И какво правихте там?

— Изложих му достатъчно данни за издаване на такава заповед, както се изисква от мен!

— Тогава защо съдията не подписа заповедите? — извиси глас Бен Кинкейд.

Матюс бързо си пое въздух няколко пъти.

— След като настоявате да знаете, ще ви кажа — отидох да се срещна със съдията, каквато е процедурата. Но той беше твърде зает да попълва регистъра на съдебните решения и не можеше да ме приеме веднага. Той беше единственият съдия в съда толкова късно през нощта. Помислих си, че ако се забавим, клиентката ви може да получи достатъчно време да се освободи от доказателствата. Затова помолих секретаря на съдията за спешна заповед. Всъщност, за две заповеди. И той ми ги даде.

— Под спешна заповед имате предвид предварително подписана заповед, нали?

— Нямах време да чакам за друга! — По лицето на Матюс се стичаха капки пот. — Но истината е, че ходих при съдията. И получих заповед. Направих всичко както трябва.

— Нищо подобно! — изстреля Бен. — Според Конституцията на Съединените щати вие сте длъжен да се явите пред съдия или друг разследващ орган и да изложите пред него достатъчно сериозно основание за издаване на заповед за обиск. Важен е подходът, а не резултатът от него. Ако всеки съдия издаваше заповеди, без да изслушва фактите, конституционните забрани срещу незаконното претърсване и задържане на хора биха се обезсмислили. — Бен се извъртя и застана с лице срещу съдията. — Ваша чест, настоявам тези заповеди да бъдат обявени за нищожни. Настоявам също всички доказателства, събрани на тяхно основание, включително и показанията на клиентката ми, да бъдат отхвърлени.

Декстър подскочи като ужилен:

— Ваша чест, това ще обезсмисли целия процес!

— Така е — каза Бен. — Затова настоявам да бъдат снети и всички обвинения срещу клиентката ми.

Реакцията в залата бе ясно доловима. Изненадата сякаш увисна във въздуха. Раздираният от ридания глас на Андреа Макнотън прокънтя:

— Не! Моля те, Господи, не!

Бен се опита да привлече вниманието на присъстващите към обсъждания проблем:

— Ваша чест, известно ви е, че Четвъртата поправка не предвижда издаването на съдебни заповеди по този небрежен начин.

Съдия Харт не му възрази.

— Изобщо не възнамерявам да толерирам стореното от служителите на полицията, а също и от колегите си в съда. Но и не съм склонна да изпразвам от съдържание обвинението по едно толкова сериозно престъпление…

— Но подобен прецедент съществува! — Бен се извърна. Кристина притича към него с лаптопа в ръка. — Спомням си, че съм чел за това като студент.

— Не мога да повярвам! — възкликна Декстър. — Никога не съм чувал за подобно дело.

— Ами ето го — заяви Кристина. — Четете и ронете сълзи!

Лицето на Декстър се изопна:

— Тази пък коя е?

— Моята правна помощничка — отвърна Бен.

— Правна помощничка ли? — възкликна Декстър и се обърна към съдийската маса: — Ваша чест! Та тя дори няма право да говори пред съда! Не е юрист!

— Но познава прецедентното право по-добре от вас! Доста смущаващо, нали? — Съдия Харт се взря в примигващия син екран. — «Държавата срещу Габардино, 1985». Да. — Погледът й бързо пробяга по доклада. — Аз също си го спомням. Случаят наистина е съвсем аналогичен. Изводът — накратко — е, че ако полицията не установи по надлежен начин основанието за издаване на съдебна заповед, тя не струва и колкото хартията, върху която е отпечатана. По дяволите! — Съдийката намести очилата си. — Съжалявам, господин прокурор. Никак не ми се иска, но просто нямам друг избор. Ако съществуваше начин да поправя нарушението, без да обезсилвам доказателствата, щях да го направя. Но не е възможно. Обявявам заповедите за невалидни. Всички доказателства, придобити чрез тях, няма да бъдат признати от този съд.

Ропотът в залата се засили. Макар прокурорът и защитникът да се бяха приближили до масата на съдията, всички чуваха какво се обсъжда… и никой не вярваше на ушите си.

— Не! — извика Декстър. — Така цялото ми обвинение отива на боклука!

— Боя се, че трябва да се съглася с тази констатация — заяви съдия Харт. — Онова, което ви остава, не е достатъчно дори за предварително гледане. Свободен сте, господин Декстър — обяви тя и удари с чукчето. — Подсъдимата е свободна.

— Неее! — Викът се разнесе от дъното на съдебната зала — висок, сърцераздирателен вопъл. — Моля ви, не!

Бен изобщо не се обърна да види чий е гласът. Вече знаеше.

— Нека кажа още нещо — добави съдия Харт и сурово изгледа сержант Матюс. — Не искам да се прибера у дома и да чуя или да прочета как полицията прави всичко възможно, но смахнатите либерални съдии изпращат престъпниците обратно на улицата. Не исках да правя това, но вие не ми оставихте избор. Когато днес следобед давате пресконференцията си, нека едно нещо стане кристално ясно — вие самите сте единствените виновници за този изход на делото! — Харт грабна чукчето си и силно удари с него. — Съдът се разпуска. Довиждане и честито освобождаване! — Стана рязко и с бърза стъпка се отправи към задната врата, която водеше към кабинета й.

В съдебната зала настана истински хаос. Всички говореха един през друг, освен онези, които все още бяха толкова шокирани, че не бяха в състояние да продумат. Неколцина репортери се спуснаха към задната врата, нетърпеливи да се обадят по телефона, за да съобщят за невероятния обрат на събитията.

— Проклет да си, Кинкейд! — извика Декстър и го стисна за лакътя. — Как можеш да се понасяш!

— Махни си мръсните ръце от мен! — Бен се освободи от хватката. — Ако не греша, ти много добре си знаел как са били получени тези заповеди. Доколкото ми е известно, тази щуротия със «спешните заповеди» се вихри от години. Но ти извести ли за нея? Не. Държа си устата затворена, за да можеш да се възползваш от незаконно придобитите си доказателства. Ти си не по-малко виновен от Матюс!

Декстър понечи да отвърне, но Бен не остана, за да го изслуша. Извъртя се и се отправи към мястото на защитата, където го очакваше клиентката му.

Изражението й беше замаяно — явно не разбираше добре какво става.

— Тя каза, че делото… се прекратява ли?

— Така каза.

— Това означава ли, че всичко свърши?

— Означава — усмихна се Бен. — Свободна си, Кери. Можеш да си вървиш.

— Но… могат ли да ме съдят отново? Да изфабрикуват някое ново доказателство?

Бен поклати глава:

— Не и след като делото е било прекратено от съдията по време на процес. Не могат да те съдят повторно по същото обвинение. — Бен положи ръка върху рамото й: — Всичко свърши, Кери. Веднъж и завинаги.

Кери безмълвно обви с ръце шията му.

— О, боже! Не мога да повярвам! — възкликна и се притисна към него. Топла влага парна лицето му. Тя плачеше. — Благодаря ти. Много ти благодаря!

Над рамото й през отворената врата на залата Бен видя, че репортерите се залавят за работа. Млада журналистка очевидно предаваше на живо. «И така, при този неочакван обрат на събитията, който някои вече определят като най-голямата несполука на правосъдието в историята на щата Оклахома…» — набираше сила гласът й.

Бен потръпна. Започваше се. И щеше да става още по-лошо.

— Господин Кинкейд! — провикна се друг репортер. — Досега ви се носеше славата на много морален и почтен човек. Искате ли да коментирате?

Не, не искаше. Бен поведе Кери към задната врата. Предвид развоя на събитията, не се съмняваше, че съдия Харт ще им позволи да се измъкнат през нейния кабинет.

Заобиколи масата на защитата и видя, че Андреа Макнотън си проправя път към тях. Ръцете й бяха разперени, пръстите — извити като животински нокти.

Бен вдигна ръка:

— Моля ви, госпожо Макнотън! Знам, че сте ужасно…

Не можа да довърши. Тя рязко се извъртя и се нахвърли не върху него, а върху Кери. Събори я на пода, черепът й глухо изкънтя о плочките, сетне се хвърли върху нея и я заудря с юмруци по главата и гърдите.

— Кучка! — крещеше пронизително. — Гадна убийца!

— Пристав! — извика Бен. Наведе се над Андреа и се опита да я откъсне от Кери, но без успех. Ударите продължаваха да валят върху момичето, Андреа я блъскаше в гърдите и сякаш се опитваше да изскубне косата й. Един от юмручните удари попадна в лицето на Кери. Тя изпищя, наоколо плисна кръв.

Приставът дотича, изви ръцете на Андреа зад гърба й и щракна белезници около китките й.

— Смятайте се за арестувана.

Бен отново вдигна ръка:

— Брент, тя е разстроена по съвсем ясни причини. Ние не искаме да повдигаме обвинения…

— Как ли пък не! — Кери рязко се изправи. Лицето й бе цялото в кръв. — Искам да си плати за това, което ми причини!

— Мръсна, похотлива кучка! — извика Андреа и я заплю.

Кери вбесена се избърса.

— Не обвинявай мен за случилото се. Ако даваше на Джо онова, от което се нуждае, нямаше да търси мен!

Андреа се бореше с белезниците, проточила шия напред:

— Ще те пипна! Ще ми паднеш!

— Изведете я оттук! — настоя Бен. Приставът помъкна Андреа към дъното на залата. — Кери!…

Тя си беше тръгнала. Но едва ли бе стигнала далеч. Бен знаеше, че отпред я чака армия репортери и че сега, за пръв път от месеци насам, тя е свободна да говори. И вероятно щеше да го стори. Независимо колко внимателно адвокатите инструктираха клиентите си, малцина можеха да се въздържат от изкушението да се появят по телевизията, макар и само за петнайсет секунди. След всичко, което беше преживяла, Кери вероятно имаше да каже много неща.

В този момент на Бен не му пукаше особено. Искаше да престане да се тревожи за това дело, искаше дори да престане да мисли за него. Копнееше само да се прибере у дома, да се изкъпе, да нахрани котката си, да посвири на пиано и да мисли за нещо друго — за каквото и да е, само не и за този мъчителен процес. Знаеше, че той няма да му донесе нито слава, нито полза. Беше благодарен единствено за това, че бе приключил. Най-сетне всичко бе свършило.

Тогава още не знаеше колко греши. Нищо не бе свършило. Кошмарът едва сега започваше.