Джудит Келман
Къщата на хълма (1)

Първа глава

Бежовият пикап наближаваше „Уолдорф-Астория“.

Притисната в сянката на скален явор, Абигейл Икинс проследи с поглед как пикапът подскочи при издатината на пътя, образувана от замръзнала кал, изтрополи по настилката на покрития мост и спря пред портата в разбитата ограда на „Уолдорф“.

Шофьорът, як мъжага с бейзболна шапка, излезе навън. Абигейл не го познаваше, но беше облечен с „униформата“ на местните жители — джинси, карирана бархетна риза и пухкаво сиво-кафяво яке с пълнеж от гъши пух. По обувките му беше полепнала кал от най-добрата във Върмонт. Мъжът мина през портата и се насочи към къщата. Стъпките му бяха колебливи и той спря пред обраслата със зеленина веранда в колониален стил, видимо обрулена от времето. Там силуетът му се отрази в тесните еркерни прозорци на дневната стая.

Устните му се раздвижиха, но каквото и да беше казал, вятърът отнесе думите му. Няколко секунди по-късно той измъкна от вътрешния си джоб някакви смачкани листове и ги хвърли на земята. Сетне тръгна обратно към пикапа си. Моторът изрева, колата потегли и изпод гумите излетя ветрило от ситни камъчета.

„Уолдорф“ отново потъна в мрак. Носеха се слухове, че тази развалина е обитавана от духове, но Абигейл не допускаше подобни приказки да я сплашат. Бе виждала тук да се крият единствено момчета от горните класове или някой от местните жители да изхвърля по нещо, както човекът, който току-що мина оттук. Тя беше преценила възможностите и „Уолдорф“ й се бе сторил най-подходящо укритие.

Тя изчака, докато пикапът напълно се скри от поглед. Важно беше да се промъкне в къщата незабелязано. Само тогава нямаше да успеят да я открият и да я принудят да се върне в курортния комплекс.

Решила бе кракът й никога повече да не стъпи там. Не и след всичко, което се бе случило. Страните й пламнаха при този спомен и сълзи опариха очите й.

Защо ли й трябваше на мама да се жени за Чарли Брил. След това я принудиха да дойде в този глупав град на кравари. Нищо такова нямаше да се случи, ако си бяха останали в Манхатън, където бяха всичките й приятелки, училището, гимнастическият отбор, изобщо нормалният й живот.

Доядя я само от мисълта за красивите приказки, които майка й разказваше за бъдещия им великолепен живот във Върмонт и семейния комплекс на Брил.

Абигейл беше повярвала на тези напразни обещания. След сватбата на мама с Чарли преди четири месеца тя направи всичко възможно да се приспособи и да се впише в новата обстановка. За един кратък период дори бе решила, че новото място има някои предимства.

Голяма част от членовете на семейството, особено баба Брил, която настояваше да бъде наричана Мим, и братовчедката Стефани, обичана от децата и съвсем не задръстена, се стараеха да са мили с нея, поне в началото.

Абигейл се радваше на търпеливите уроци на Мим по градинарство, по готварство и аранжиране на цветя. Всяко нещо според възрастната жена криеше възможности да се промени — репичките в рози и обратното. Необходимо бе само да имаш желание, твърдеше Мим. Не е задължително да се придържаш към традициите, освен ако сама не избереш да е така.

Тъкмо това не искаше Абигейл — да се придържа към традицията. Държеше от репичка да стане роза. Стефани, която наближаваше шестнайсетте, я бе научила да се гримира и да подрежда косите си. Дълги часове бе стояла над главата й пред огледалото, за да я научи как да подчертава воднистосините си очи с кафеникава черта и туш за мигли. Стефани успя благодарение на сръчните си пръсти да събере безнадеждните клечки на косата й във френска плитка. Показа й и как да държи раменете и бедрата си, за да покаже всички предимства на фигурата си.

Макар и само на единайсет, Абигейл високо ценеше тази информация, тъй като бе все още твърде слаба и когато се погледнеше в огледалото виждаше само равен цилиндър вместо тяло и някакви клечки вместо крайници. В средата на гръдния й кош се забелязваха две подутини, които приличаха на ухапване от комар, и Абигейл щеше да е много нещастна от този факт, ако Стефани не беше я уверила, че на нейните години е изглеждала горе-долу по същия начин. Присъствието на Стефани й създаваше впечатление, че има по-голяма сестра, което само по себе си оправдаваше жертвата на преместването във Върмонт.

И точно тогава се започна.

В началото незначителни намеци. Кратки заплахи. Дразнене. Дребни семена страх, които постепенно покълнаха и неочаквано тя се оказа в капан.

Последваха сеансите. Той изчакваше тя да е напълно безпомощна за съпротива и да не й остава нищо друго, освен да си мълчи. Беше я заплашил, че ако каже някому, той ще заяви, че тя е започнала всичко. Можел да го докаже, като покаже снимките, тайно направените снимки, на които се вижда, че тя се смее, очевидно забавлявайки се. Абигейл знаеше, че реакцията й е предизвикана от чувство на безпомощност и срам, на страхотното напрежение и страх. Само че кой щеше да приеме нейните думи срещу тези на негово величество?

Никой, с изключение на татко.

Колкото и често да отсъстваше, все някое нейно писмо е стигнало до него. Абигейл си мислеше, че той сигурно вече пътува насам. В ушите й и сега кънтеше боботещият му смях и мелодията на южняшкия му акцент.

— Я се виж, Аби Урагана. Станала си цели два метра. Ела бързо и дай да те прегърна.

Скоро, много скоро щеше да се появи в черния си линкълн, с лакът, опрян на отворения прозорец, с развята от вятъра кестенява коса.

От прозорците на „Уолдорф“ тя щеше да наблюдава комплекса, за да не изпусне пристигането му. Татко щеше да я отведе далеч оттук, от непознатите, които подмятаха гадни шеги, от отровните им тайни, които насищат въздуха, така че не можеше да се диша край тях.

Тя стисна спортния си сак и се втренчи в пътя, за да се увери, че пикапът не се вижда. Никакви коли не се движеха по пътя. Никакви допълнителни звуци не нарушаваха ромоленето на силния вятър. Застанала край пътя, тя хвърли последен поглед към комплекса. Както и очакваше, големият салон, дневната и библиотеката бяха пусти. В този час на деня целият персонал работеше в кухнята или в някой от трите салона на ресторанта и се готвеха за първите посетители в шест и половина. Дори в дъждовните сезони, когато стаите за гости на хотела обикновено бяха празни, четиризвездният ресторант на Брил беше пълен всяка вечер. Нямаше по-добър момент от този да се измъкне.

Детето пое дълбоко дъх и претича през пътя. Тичаше с лекотата на трениран гимнастик, движенията й бяха уверени и свободни. На отсрещната страна бързо се наведе и се промуши между клоните на храсталака, след което се затича по обраслата пътека към покрития мост. Червеният й дъждобран се вееше и шумеше като нападали по земята листа.

Тичането никога не е било проблем за нея, но тъгата и потиснатостта, сякаш спъваха краката й. Когато стигна покрития мост, вече едва си поемаше дъх. По лицето й се стичаше пот, а фланелката й бе залепнала от влага. Продължи с бързи крачки към оградата на Уолдорф и се наведе, за да мине под изпочупените пречки. Внезапна болка я спря.

Заслепена от лъчите на залязващото слънце, тя не бе забелязала зелената мрежа, закована на мястото на падналите пръчки в оградата. И ето че сега удари лице в нея. Момичето се сви от силната болка. Преди по-малко от седмица бе идвала насам, докато майка й снимаше околност за новата туристическа брошура на комплекса. Абигейл можеше да се закълне, че тогава нямаше и следа от тази зелена мрежа.

Кой можеше да я е заковал? И защо?

Нямаше време да мисли за това. Тя метна чантата си над мрежата, сръчно се прехвърли и тупна в двора. Оттук до къщата вече беше съвсем близо. Ще се промуши през кухненския прозорец и вече никой нямаше да я намери.

Ето, почти стигна.

Нещо я накара да спре. Засенчи очи с длан и впери поглед към пустата сграда. Нещо не беше наред. Имаше някаква промяна.

Първото, което привлече погледа й, беше окосената трева около верандата, бръшлянът, обвиващ доскоро стъпалата също беше почистен.

Но имаше и още нещо.

Инстинктът й подсказваше да бяга оттук. Без да отлепя очи от сградата, тя заотстъпва бавно с протегната назад ръка, за да не се блъсне в оградата. Наистина нещо не беше наред. Все ще измисли къде другаде да чака татко. Извърна се кръгом и метна чантата си обратно през оградата. Отстъпи леко назад, за да се засили. Сърцето й биеше до пръсване. Мине ли от другата страна, ще е в безопасност.

Преди да успее да разпери ръце, нечие присъствие се материализира сякаш от нищото. Някой улови китките й. Здравата хватка парализира движенията й. Тя се опита да извика, но стоманените пръсти стиснаха гърлото й.

Усети странна слабост. Главата й сякаш се наду като балон. Мислите й се замъглиха, а ужасът се оттегли като отлив в океана. Не можеше да е истина, всичко беше твърде необикновено. Направо — невъзможно.

Сигурно сънува.

Нямаше друго обяснение. Мрачен страшен сън. Всеки миг ще се събуди в леглото си в семейния павилион и ще види обточените с дантела завеси над старинното си легло. И друг път й се бе случвало да се събуди омаломощена от подобен сън, наситен с въображаеми бягства и измислени заплахи. Дъските на дървената ограда някак се огънаха и след това сякаш се втечниха. Металните пръчки се полюшнаха като подети от вятъра въжета.

Абигейл се отпусна унесена. Ръцете, които я придържаха, бяха ръцете на татко, силни и успокояващи. Момиченцето се опитваше да държи очите си отворени, за да открие зелените като морето очи на баща си и неговото червендалесто лице.

Успя да зърне единствено небето над себе си, което с всеки миг ставаше все по-размито. След това слънцето стана черно като смъртта.