Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Even, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Брад Мелцър

Заглавие: Смъртоносно реми

Преводач: Милена Кардалева

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Весела Люцканова“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15470

История

  1. — Добавяне

Глава двайсет и първа

— Областният прокурор ще ви приеме сега, госпожо Тейт — обяви секретарката на Монаган.

Сара изтръпна и се отправи към вратата.

Ръцете на Монаган лежаха върху бюрото, лицето му беше мрачно.

— Сядай — каза той. — Да започваме по същество. Това, което направи вчера, бе една от най-безсмислените, егоцентрични и егоистични прояви на власт, които съм виждал за седемнайсет години работа тук.

— Мога да обясня.

— Да обясниш? — просъска Монаган. — Ти уби един от кората ми. Конрад е мъртъв.

— Господине, никога не съм искала…

— Няма значение какво си искала! Намеренията ти не ме интересуват. Той е мъртъв и само това има значение. И не само че е мъртъв, ами е мъртъв и заради глупости — защото някакъв новак с огромно самомнение се втурнал да си прави каскади.

— Но обстоятелствата…

— Не искам да слушам за обстоятелствата! Знам, че и ти, и съпругът ти сте били в опасност. Но ако бяхте споделили проблема с мен, щяхме да измислим разумно решение. Вместо това сега трябва да се разправям с всички репортери в града и всеки от тях се чуди как подобно нещо се е случило точно в тази сграда. Знаеш ли какво ми коства това? О-хо, нямала си време да си помислиш. Интересуваш се само от себе си. Не си помислила за прокуратурата, за мен, за Конрад, който ти беше приятел.

Сара скочи и удари с юмруци по бюрото на Монаган.

— Недейте да говорите така! Този мъж беше мой приятел! Когато вие бяхте готов да ме изритате, той ми повярва ей така, без причина. И за добро или лошо ми повери и живота си. Можете да ме наречете глупава и неопитна, и некомпетентна, но никога, никога не ми казвайте, че не съм мислила за него! Той е единствената причина, поради която съм още тук.

— Тогава не е зле да напуснеш.

— Повярвайте ми, цяла нощ за това съм мислила. Нищо по-лесно няма. Бих искала да си събера багажа, да изляза през вратата и да си измия ръцете. Далеч от очите, далеч от сърцето — напускам закона, без да ми мигне окото. Само че никога не бих му сторила подобно нещо. Всеки ден, когато вляза тук, мисълта за него ще ме преследва. Всеки ден. Ще трябва да живея с нея през останалата част от живота си. Но той заслужава всяка минута.

Монаган се облегна назад и кръстоса ръце, като даде възможност на Сара да се успокои.

— Тейт, дано тази литания да те е накарала да се почувстваш по-добре, защото е време да ме чуеш. Първо, изобщо не ми пука за сълзливите ти психологически изводи. Аз не съм психиатър, а областен прокурор. Шибаният областен прокурор! Разбираш ли? Не ми пука, че си се спасила, че си спасила мъжа си и си хванала лошите. Не ми пука и за това, че двамата полицаи ще се оправят. И знаеш ли защо? Защото човекът ми е мъртъв! Точка. Край! Само за това мога да те уволня.

— Щом искате, уволнете ме. Няма да напусна.

— Тейт, вдигай си задника и се разкарай от кабинета ми. Не искам да те виждам, не искам да те чувам и само се надявам, че телевизионните станции няма да пуснат натруфената ти среща с кмета.

— За какво говорите?

— За това, което ще правиш този следобед. Имаш късмет, че от кметството са решили да се възползват от случилото се. Снощи ми се обадиха. Съпруга помощник областен прокурор рискува живота си и нарушава правилата, за да спаси мъжа си, който е адвокат защитник. Прекрасно заглавие. Отивай в болницата и започвай да се усмихваш. Кметът ще дойде по обяд. Надява се нюйоркчани да му се зарадват.

— Няма да се снимам до леглото на Джаред.

— Напротив! — извика Монаган. — И знаеш ли защо? Защото аз казвам, а аз съм шефът и ти трябва да ме слушаш.

— Но това не е…

— Не ми пука какво мислиш, Тейт! Няма да рискувам повече да пишат лоши работи за нас. Ще казваш „зеле“ и ще чешеш гърба на кмета, и да се надяваме, че като почне да реже бюджета, ще се сети за тебе и ще се обърне на другата страна. Иначе ще преразгледам списъка от излишни служители, където помощникът ти Гъф се ветрее на едно от първите места.

— Кажете на кмета, че съм съгласна.

— Вече му казах. — Монаган се изправи и посочи вратата. — Добре дошла в света на градската политика — добави той. — Изчезвай.

 

 

Около бюрото на Гъф се беше събрала малка група сътрудници.

— Щом го е направила, значи е луда — обади се един от тях с очила с рогови рамки. — Защо иначе ще кара някой да я стреля?

— Няма ли да ме оставите на мира? — ядоса се Гъф.

— Чух, че не искала да даде на Рафърти и най-малката възможност да се измъкне жив — намеси се друг. — Извила му ръката и го застреляла. Откачена работа.

— Планът й бил такъв от самото начало — присъедини се трети. — Цялото нещо било постановка, за да убият Рафърти.

— Нищо подобно. — Сара започна да си пробива път между тях. — Това беше емоционално решение, взето в последната минута, което нямаше нищо общо с рационалната мисъл. Мислех, че съпругът ми ще умре, затова исках да си отмъстя незабавно.

Сътрудниците я загледаха стреснато и никой не помръдна.

Сара погледна Гъф, след това тях.

— Отивайте си. Оставете го на мира.

Докато те се разпръсваха, Гъф последва Сара в кабинета й. Когато видя, че тя започва да подрежда куфарчето си, попита:

— Уволниха ли те?

— Не — отвърна Сара. — Изпращат ме в много по-долен кръг на ада. Ще се снимам с кмета.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Монаган ме сдъвка за Конрад и за това, че съм похарчила средства, но кметът обърнал внимание как историята би могла да се отрази на рейтинга му. Но те всъщност искат да снимат Джаред — кметът си търси подходящо легло, което да прегърне.

— Как е Джаред?

— Физически ще се оправи. Куршумът е минал на косъм от гръбнака, но му е продупчил дробовете. Има и временна парализа на краката, докторите казват, че е от шока. Ала емоционално хич го няма.

— Решил ли е какво ще прави с работата си?

— Какво да решава? Томас Уейн му се обади лично и му каза да напусне. Копелето дори не изчака Джаред да излезе от болницата.

— Все още не разбирам защо трябва да напуска. Не може ли просто…

— Гъф, за да ни спаси, Джаред ми е казал поверителна информация на клиент. Още по-важното е, че двама клиенти са мъртви. За прокуратурата това си е мокър сън, но „Уейн и Портной“ ще видят доста зор с пресата. Всичките им клиенти сега се ужасяват, че тайните им се разнасят нагоре-надолу.

— Джаред как го понесе?

— Много е рано да се каже. Когато разбра, се съсипа, но май вече осъзна, че така е по-добре. Освен това, щом от работното ти място не ти дават и една седмица да се възстановиш, по-добре е да бягаш оттам.

— Това ти ли го измисли или той?

— Миналата година аз, тази година — той. Но мисля, че наистина така се чувства.

— Чудесно — промърмори Гъф. — Поне едно хубаво нещо.

Досега Сара беше избягвала тази тема, но трябваше да говорят и за това.

— Гъф…

— Не биваше да го правим, Сара. Изобщо не ни беше работа.

— Наистина ли така мислиш? Наистина ли мислиш, че не знаехме с какво се захващаме?

— Но Конрад…

— Конрад го знаеше най-добре. Помниш ли какво каза?

— Разбира се, че помня. И след това, което се случи, няма да го забравя никога. Когато предложихме да изпратим полицай, той каза, че трябва да го направим сами и че това е единственият начин да сме сигурни, че няма да се разчуе. Но…

— Това не прави нещата по-лесни — каза Сара.

— Това не прави нещата по-лесни — съгласи се Гъф. Сара беше улучила целта. Точно като Конрад. — Виж, извинявай. Не искам да те товаря.

— Вече не е така — не се притеснявам от товара. А в този случай си го заслужавам. Просто искам да съм сигурна, че ти…

— Не се притеснявай, ще се оправя. Ще сме доста заети — ще движим дела, ще говорим с репортери, ще пишем есета…

— Есета?

— Ако искам да започна да следвам право, ще ми трябват хубави есета.

Сара се усмихна.

— Наистина ли ще кандидатстваш?

— Може ли това лице да лъже? — стисна се за бузите Гъф. — Пък и отдавна си беше решено. Но сега се засилих.

— Браво, Гъф. Мисля, че това би му харесало.

— Разбира се. След това ще има още един последовател, на когото да промива мозъка.

Сара се засмя. Всичко щеше да бъде наред.

— Като говорим за последователи, о, велики мой, в бързината вчера нямах възможност да ти благодаря за всичко, което направи. Без теб…

— Нямаше да откраднеш делото? Нямаше да се занимаваш с всичко това? Нямаше да си имаш канапе и значка…

— Сериозно говоря. Алегзандър.

— Олеле, тя използва първото ми име! Тревога, тя използва първото ми име! Предстои сериозен разговор!

— Шегувай се колкото искаш, но наистина искам да ти благодаря. Ти не ме накара да открадна делото — аз го взех, за да си помогна. И тъй като никой от нас не е могъл да знае, че Виктор е нагласил всичко, отговорността е моя.

— Хубаво звучи, но…

— Нека довърша — прекъсна го Сара. — Обещавам, че няма да се размеквам. Откакто влязох тук, ти ми беше… amigo. А за човек като мен, който не се сближава с много хора, това значи много. Колкото и да се скапваха нещата, ти винаги ми помагаше и винаги…

— Ама ти се размекна — пропя Гъф.

— Просто приеми благодарностите ми. Благодаря ти за всичко.

— Чудесно. Пак заповядай. Но се надявам следващото ни приключение да е малко по-обикновено. Може да се заемем с някое масово култово убийство или нещо подобно, също толкова успокояващо.

— Де този късмет.

— Точно така — каза Гъф. — И като говорим за късмет, Адам Флам иска да говори с теб.

— Кой е Адам Флам?

— Шеф на дисциплинарната комисия. Току-що привършиха срещата с Виктор.

— Така ли? И какво са решили?

— Говори с него.

— Хайде де, кажи ми.

— Нищо няма да ти кажа. Ако искаш да разбереш, иди и говори с него. Стая 762.

— Добре — тръгна към вратата Сара. — Дано само новините не са лоши.

 

 

— Как така няма да предявите обвинение? — Сара стоеше пред бюрото на Адам Флам.

— Както ти казах — отвърна спокойно Флам. Беше едър мъж с уморени очи и силен бостънски акцент. — Комисията реши, че няма достатъчно доказателства.

— Така ли? Тогава защо сте го сложили на изпитателен срок? Виктор е замесен във всичко от самото начало. Той е помолил за делото и когато го е получил, е направил така, че да го взема.

— Не е незаконно да си поискаш дело. Нито пък да си напишеш името на папката.

— Ами Донигър? Тя може да свидетелства, че…

— Донигър нищо не знае. Разпитвахме я до три часа сутринта. В каквото и да е бил замесен Виктор, връзките му са били с Рафърти и Козлоу, а от тях свидетели вече не стават, въпрос на доказателства. След като ги нямаме, комисията реши да не рискува морала с неиздържано обвинение.

— Морал? Какво общо има това с морала?

— Всичко — отвърна Флам. — Виктор е един от най-уважаваните помощник областни прокурори — той е част от институцията. Преди да го обвиниш, трябва да имаш доказателства. Ако не, половината колеги ще започнат да ми искат оставката.

— Да не ми казвате, че няма да предявите обвинение, защото миналата година Виктор е спечелил конкурс по популярност?

— Не, няма да предявим обвинение, защото нямаш доказателства.

— Имам.

— Тейт, нямаш достатъчно, за да започнеш дело. А дотогава по-добре се съобразявай с морала. Бъди благодарна за това, което се е случило, и остави нещата на мира.

— Не е справедливо.

— Това, което се случи с Конрад, също не беше справедливо.

Сара не отговори. Трябваше да свикне с тези подмятания.

— Нещо друго?

— Решихме да не те наказваме, задето си карала Рафърти да стреля по теб. И повярвай ми, това си е истински подарък — ако не го бе направила, той можеше изобщо да не стреля по онова ченге.

— Не казвам, че беше много умно от моя страна. Не исках да му дам възможност да се възползва от системата.

— Ами пистолетът на Донигър?

— Какво за него?

— Отидох да го видя тази сутрин. Зареден е с шест патрона.

— Е, и?

— Трябваше да е празен.

— Някой блъф минава, друг — не. Бъдете доволен, че никой друг не пострада.

— Не, ти трябва да си доволна, че комисията не обърна особено внимание на този факт — каза Флам. — И за да ти стане всичко ясно, ще ти кажа, че Конрад беше и наш приятел.

Сара разбра, че дори когато Гъф започне следване то си, пак няма да е сама.

— Благодаря — кимна тя.

— Не на мен. От това, което чувам, мисля, че ще станеш чудесен помощник областен прокурор.

— Имам такова намерение — усмихна се Сара.

 

 

Когато свърши с Флам, Сара тръгна по коридора към кабинета на Конрад. За последен път беше там преди по малко от двайсет и четири часа, но когато влезе вътре, всичко вече беше различно. Канапето беше на старото си място, бюрото бе разтребено, но нещо не беше както трябва. Стаята бе пълна с мебели, но кънтеше от пустота.

Сара затвори очи. Опита се да запомни миризмата на кабинета и да си припомни лицето на Конрад. Беше лесно — по-лесно, отколкото си мислеше. Но знаеше, че и това ще изчезне. А тук нещата не бяха като при Лени Бароу. Нямаше снимка, на която да се облегне. Затова тя направи друго.

Тръгна към канапето и отвори куфарчето си. Вътре беше нейният портрет на Конрад — точно като онези, които бе правила на Джаред. Сара го извади и се загледа в очите му. И в този миг той се върна. Чуваше го как вика, как й се кара, как я напътства и как й крещи. Цяла нощ й трябваше, за да го нарисува, но Конрад го заслужаваше. Тя внимателно постави рисунката на чистото бюро. По-късно щеше да й сложи рамка, но сега мястото й беше тук.

— Довиждане — прошепна Сара, докато излизаше.

Затвори вратата след себе си и прочете двата цитата, които още стояха на матираното стъкло: „Crimine abo uno disce omnis“ — „От едно престъпление разбираш държавата“ на Вергилий и „Славата е нещо, което трябва да се спечели, честта е нещо, което не трябва да се губи“ — Артур Шопенхауер. Тя внимателно ги отлепи и тръгна обратно по коридора.

Щом стигна до кабинета си, залепи цитатите на собствената си врата. Отстъпи и ги загледа. Не беше съвсем достатъчно, но като за начало бе добре.

— Точно това би искал и той — каза Гъф.

— Някой трябва да го направи. — Без дори да отвори вратата. Сара тръгна по коридора.

— Къде отиваш? — попита Гъф.

— В болницата. Но преди това трябва да се отбия на едно място.

 

 

Когато асансьорът спря на шестнайсетия етаж, Сара излезе и тръгна по добре осветения коридор. Видя скъпия килим и сложните инкрустации по стените. Никой само на една държавна заплата не може да си позволи това място, помисли тя. Пред апартамент 1604 закри шпионката с пръст и позвъни.

— Кой е? — попита мъжки глас.

— Сара Тейт — отвърна тя.

Когато вратата се отвори, Виктор посрещна Сара с тънка усмивка.

— Радвам се да ви видя, госпожо Тейт. На какво дължа това удоволствие?

— Искам да знаеш едно нещо — започна Сара направо. — Знам, че ти си нагласил всичко. Колкото и време да ми трябва, ще го докажа.

— Какво ще докажеш? — попита Виктор.

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Комисията може да не е готова да повдигне обвинение, но не мисли, че това никога няма да се случи. Когато свърша, временното ти отстраняване ще ти изглежда като…

— Не съм отстранен — намеси се Виктор. — Взел съм си отпуска. И ако ме заплашваш, по-добре да си тръгнеш, преди да съм подал жалба за оказан тормоз. Може да се мислиш за голяма работа, но все още имаш много да учиш. И още нещо, не се занимавам със зайци.

— Не се дръж така с мен, защото ще те смажа — предупреди го Сара. — Истината не е толкова трудна за доказване — дори и най-добрите помощник областни прокурори не могат да си позволят луксозни апартаменти в Ъпър ийст сайд без странични доходи.

— Сара, нека ти дам един безплатен съвет. Има тънка разлика между истина и факт. Фактът е обективно реален, а истината трябва да се съобразява с фактите. Затова ако не можеш да намериш фактите, никога не можеш да докажеш истината. Разбираш ли?

— Съвършено престъпление не съществува, Виктор. Ако тук не мога да го докажа, ще ми падне друг случай. Каквото и да стане, няма да се предам. Каквото и да направиш, каквито и философии да ми развиваш, никога, никога няма да спра. Защото съм досадна. — Тя се обърна и тръгна към асансьора. — Наслади се на остатъка от този ден, защото останалите ще бъдат мои.

 

 

Преди да отиде при Джаред, Сара влезе в сестринската стая.

— Как е той?

— Страхотно — отвърна ниската и очилата сестра. — С малко любов и физиотерапия ще се възстанови за няколко седмици. Обърнат ли му внимание, и веднага почва да се съвзема.

— Да не би да ви е мрънкал? Ужасен е, като е болен.

— Всички мъже са такива — каза сестрата. — Но той не е прекалил. Пази се за вас.

— Не се съмнявам — усмихна се Сара, докато излизаше. Отвори вратата и видя, че Джаред седи в леглото. Лявата му ръка беше гипсирана, в дясната бе включена система, но по лицето му вече имаше цвят. Въпреки че изрично му бяха казали да почива, той пишеше нещо в един бележник. Спря, щом видя Сара.

— Как си? — попита тя.

— Сега съм по-добре.

— А гърбът ти?

— Не се притеснявай за гърба ми — каза Джаред. — Как се чувстваш заради Конрад?

— Ще се оправя — отвърна Сара. — Ще отнеме време, но ще се оправя. — Тя забеляза свитото от болка, но загрижено лице на Джаред. За него това все още бе трудна тема и въпреки че се опитваше да не й личи, болеше я, като го гледаше такъв. Чувствата я заляха изведнъж. Стисна зъби, но не можа да ги спре. Не за Конрад, а за Джаред.

— Наистина съжалявам за него…

— Не е той — Тя избърса сълзите си. — Никога не е бил той.

Джаред се наведе напред, като опъна тръбичките на системата до крайност и прегърна жена си. Притисна я здраво и разбра, че никога вече не бива да я пуска.

— Сара, аз…

— Зная. — Сара също го притискаше. — Винаги съм знаела. — Свела глава на рамото на съпруга си, тя бавно се съвзе. Отдръпна се и видя големия буркан с кисели краставички на нощното шкафче. — Значи си получил цветя от татенцето.

— Да, току-що.

— Щях да ти взема балони, но не исках да…

— Нямам нужда от балони. Имам си всичко — каза Джаред и допълни: — И в случай че се съмняваш, никога не съм казвал…

— Не се притеснявай — рано тази сутрин намериха жицата на монитора. Така Елиът е разбрал всичко.

— Значи пак ми вярваш?

— Миличък, знаеш отговора — каза Сара. — Просто съжалявам, че накрая се изплаших.

— Аз съм този, който трябва да се извини. Ако ти вярвах толкова, колкото ти на мен, никога нямаше да се обадя на Виктор. И ако не го бях направил…

— Прекъсвам те — заяви Сара. — Не искам пак да си играем на „ако“. Щом си добре и щом сме заедно, всичко друго ще се оправи. Кажи ми сега какво друго става.

— Нищо особено. — Той погледна бележника си. — Просто се опитвам да разбера какво да правя с останалата част от живота си.

— И пишеш в бележник? Бележниците не подтикват творческата мисъл. Погубват въображението.

— Не става въпрос за въображение. Само правя списък на всички, които ни дължат услуга. Може би един от тях ще ми намери работа. — Той погледна в бележника и се зачете. — По дяволите — Джаред го захвърли. — Не мога да повярвам, че пак ни се случва това.

Тя седна на ръба на леглото и стисна ръката му.

— Ще се оправим.

— Все едно сме се качили на ония влакчета с лупингите. Нагоре, надолу. Щастливи, нещастни. Ти получаваш работа, след това разбираш, че ще те уволнят; аз получавам нов клиент, той се оказва психопат, ти го убиваш, мен ме уволняват.

Сара се засмя.

— Поне имаш още чувство за хумор.

— Заменям го за работа.

— Знам какво ти е. Но след всичко, което преживяхме, съм убедена в едно. Съществува съдба. Ако не ме бяха уволнили, нямаше да стана обвинител, което е най-страхотното нещо, което ми се е случвало в професионално отношение. А щом ти не стана партньор, значи не е било писано да работиш в онази фирма.

— И ако не стоеше до мен, щях да имам истински проблем. Права си. Просто не ми се иска някой друг да взима решенията вместо мен.

— Никога вече. Всички останали зависят от нас. Освен това, щом днес кметът се снима с теб, отвсякъде ще започнат да те търсят за работа.

— Кметът ли? — надигна се Джаред.

— Виж как се развълнува — каза Сара. — Ще се свиеш в скута на самия градоначалник.

— Кога идва? — Джаред започна да оправя завивките. Посегна за бележника и добави: — Това наистина би могло да обърне нещата.

Сара поклати глава.

— Приеми един съвет. Бъди по-малко опортюнист и се прави повече на ранен и смел герой. По-привлекателно е.

Без да отговори, Джаред обърна бележника на нова страница.

— Колко влияние мислиш, че има кметът?

— Не мога да повярвам — поклати глава Сара. — Защо ще искаш да се връщаш в някаква адвокатска фирма? Въпреки престижа и двамата знаем, че в „Уейн и Портной“ беше ужасно. Работеше много, не те оценяваха, мразеше си шефовете — стоеше там заради парите, които щяха да дойдат от партньорството, а и него само ти го обещаваха.

— Не търся нови адвокатски фирми.

— Така ли? — учуди се Сара.

— Да.

— А какво търсиш? — повдигна вежди тя.

— Ами ако кметът може да пусне малко връзки, мислех да опитам в областната прокуратура.

Скептична усмивка плъзна по лицето на Сара, а след това тя се засмя.

— Гаден кучи син. Затова ли така тъжно гледаше преди малко? За да те съжаля и да ми пуснеш мухата.

— Какви ги говориш? — усмихна се Джаред.

— Знаех си. Не се отказваш никога. Вечно трябва да се състезаваме.

— Какви състезания? Искам добра работа, която да ми доставя удовлетворение, а твоята е точно такава. Не мислиш ли, че в едно семейство може да има двама обвинители?

— Определено, но не и в това семейство.

— И защо? — попита Джаред. — Ревнуваш ли?

— Не, разбира се.

— Тогава какво? Притесни ли се? Стресна ли се? Уплаши ли се да не ти открадна факела?

— Виж какво, любовнико, това не можеш никога да направиш, дори и да застанеш до колене във вода и да засмучеш оголен кабел.

— Знаеш ли колко фройдистки препратки има в това изречение?

— Не сменяй темата. Вече не съм вчерашна. — Сара грабна малкото устройство, което контролираше положението на леглото на Джаред. — Ако не се държиш добре с мен, ще те сгъна като калъфка, преди да успееш дори да извикаш.

— И аз да се уплаша ли сега?

Сара натисна едно от копчетата и леглото на Джаред бавно застана във формата на буквата V.

— Добре, добре, не си вчерашна. Взимам си думите назад. Но това значи ли, че не мога да бъда обвинител?

— Не съм казала такова нещо. И ако искаш да дойдеш в прокуратурата, аз нямам нищо против.

Джаред я погледна подозрително.

— Наистина ли?

— Вече получих това, което искам.

— Значи ще ме обичаш, дори и да съм обвинител? — попита Джаред.

— Да.

— И ще ме обичаш, ако остана защитник?

— Да.

— Значи и в двата случая печеля?

— Не става въпрос за това.

— Знам — просто искам да съм сигурен, че пак сме си същите.

Тя се приближи до него и леко го целуна по челото.

— Джаред, независимо от това, което мина през главата ни, пак сме си ние. — Сара сложи ръка на врата му и го погледна в очите. И тогава го видя. Както го виждаше преди. Както винаги щеше да го вижда.

— Имаме късмет — каза Сара. — Някои неща са постоянни.

На вратата леко се почука. Мъж в черен двуреден костюм завря глава и попита:

— Господин Линч? Аз съм Ричард Рубин, сътрудник на кмета. Може ли да вляза?

— Разбира се. — Джаред приглади косата си.

Рубин носеше празна стъклена ваза и тръгна с нея към шкафчето на Джаред. Скри краставичките под леглото, прибра часовника му в чекмеджето и хвърли пръснатите бележки в кошчето. Сложи вазата на шкафчето и обясни:

— Кметът носи цветя.

След това отиде до прозореца, дръпна щорите и стаята плувна в светлина.

— Чака отвън с телевизионните екипи — първо искаме да го снимаме как влиза в стаята.

— Колко спонтанно — обади се Сара.

Рубин не реагира. Приближи се до леглото на Джаред и внимателно подгъна чаршафите му под дюшека. Отдръпна се и огледа свършеното. След това погледна Сара и Джаред.

— Готови ли сте?

Джаред се обърна към Сара и се усмихна.

— Как изглеждам?

— Недоспал и брадясал, но сладък. А аз?

— С торбички под очите и замаяна — като изтощена кандидат-звезда.

— Чудесно — каза Сара. Тя хвана ръката на Джаред и кимна на Рубин. — Давай, сладък. Не можем да не спечелим.

Край