Брад Мелцър
Смъртоносно реми (18)

Глава осемнайсета

В шест и трийсет сутринта в деня на процеса Сара и Джаред седяха на кухненската маса и мълчаливо се гледаха. Въпреки че Сара си беше направила любимата закуска, огромна купа с царевични флейки и голяма чаша портокалов сок, тя не бе докоснала почти нищо. Колкото и добре да бе подготвена за този ден, колкото и да беше мислила за него, не можеше да се отърси от чувството, че е могла да направи и повече. Както я бе предупредил Конрад предишната вечер, нищо не може да се сравнява с напрежението от първия ден. Опитът не може да го намали, подготовката не може да го облекчи.

Джаред седеше срещу нея, погълнат от същите страхове. Преди десет минути си бе препекъл две филийки ръжен хляб без кората. Беше глътнал само хапка. Откакто бе започнал работа в „Уейн и Портной“ беше участвал в най-малко двайсет различни процеса, седем, от които бяха ръководени изцяло от него. И въпреки че вече се бе изправял очи в очи с десетки подозрителни съдебни заседатели, първият ден щеше винаги да си остане такъв — никакъв апетит, разстроен стомах, силна болка в основата на врата. Така започваше всеки процес и така се чувстваше сега, докато седеше срещу жена си.

Сара бутна настрана флейките и портокаловия сок, извади химикалка и надраска бележка в полето на вестника на Джаред: „Късмет, любов моя. Ще се видим в съда“. След това възможно най-тихо го целуна по челото. Минутка по-късно вече беше излязла.

Джаред се изправи да хвърли филийките си и тогава телефонът звънна.

— Ало — каза той.

— Тя изглежда добре днес — прозвуча гласът на Рафърти. — Модерно палто, хубави обувки, никакви бижута. Ще направи впечатление.

— Стой далеч от нея — предупреди го Джаред.

— Не ме заплашвай, защото се нервирам.

— Къде си? — попита го Джаред.

— В колата. Пред входната ти врата. Ще те закарам до съда.

— Не е нужно…

— Това не е предложение, Джаред. Слизай долу. Веднага.

Джаред бързо се облече и грабна куфарчето си. Не че не очакваше Рафърти да му даде последни напътствия, но не мислеше, че това ще се случи толкова рано сутринта.

Беше типична за Ню Йорк сутрин. Хапещ студ, никакво слънце, сиво небе. Джаред отвори вратата на колата и видя Рафърти и Козлоу.

— Голям ден, шефе — каза Козлоу. — Как изглеждам?

— Бива. — Джаред погледна костюма, който му бяха купили за предварителното изслушване. — Да не забравиш да си сложиш очилата.

— Тук са. — Козлоу потупа горния си джоб.

Джаред седна на задната седалка и почувства ледения поглед на Рафърти. Опита се да потисне гаденето в стомаха си и попита:

— Всичко наред ли е?

— Исках да видя как си.

— Тогава с удоволствие ще ти кажа, че снощи ударих бинго. Видях й въпросите за Донигър и полицай Макейб, прочетох и встъпителното слово и прегледах списъка с уликите. Няма от какво да се боим — подготвени сме за всичко, което ще ни поднесе.

— Ами съдебните заседатели?

— На новак ли ти приличам? Знам точно какво търся бели жени с висше образование, по възможност либерални. Те съжаляват обвиняемите. И мразят жените адвокати.

— Ами Сара? Какви ще търси тя?

— Не се притеснявай за Сара. Никога не е подбирала съдебни заседатели. Сигурен съм, че Конрад й е казал някои неща, но все пак ще трябва да се оправя сама.

— Значи мислиш, че всичко е под контрол? — попита Козлоу. — Мислиш, че има шансове да спечелим?

— При криминалната защита шансове няма — заяви Джаред. — Или заседателите се хващат на лъжите ти, или им става ясна цялата работа и те разкатават.

— Значи по-добре да се хванат на лъжите ти — предупреди го Рафърти.

— Слушай какво, не ми трябват твоите…

— Ти ме слушай! — изсъска Рафърти. — Не ми говори такива приказки, не искам да чувам, че не си сигурен в победата си. Искам само да чуя, че ще спечелиш това дело, което ми губи времето. Всъщност точно това искам да направиш. Искам да ми кажеш: „Рафърти, ще спечелим делото“.

Джаред мълчеше.

— Повтаряй след мен — настоя Рафърти. — Рафърти, ще спечелим това дело. Не се съмнявам, че ще спечелим.

Джаред продължаваше да мълчи.

— Глух ли си? — Рафърти заби пръст в раната на брадичката на Джаред. — Кажи проклетото изречение.

Джаред злобно изгледа Рафърти и изръмжа:

— Рафърти, ще спечелим това дело. Не се съмнявам, че ще спечелим.

— Чудесно, господин Линч — кимна Рафърти — Точно това исках да чуя.

 

 

Сара стоеше пред съдебната зала и притеснено се оглеждаше за Конрад. Въпреки че до срещата им имаше още двайсет минути, тя вече бе свикнала с това, че Конрад винаги идва по-рано. И ако не беше подранил, значи закъсняваше. Беше твърде изнервена, за да чака на едно място, затова отиде в женската тоалетна и пусна топлата вода. Мушна длани под кранчето и ги задържа почти минута. Татенцето я беше научил на този номер преди първото й интервю за работа — единственото лечение за потни ръце.

Изведнъж й се стори, че чу шум от една от кабинките отсреща. Спря водата и погледна в огледалото. Зад нея нямаше никой. Тя се наведе и погледна под вратите на кабинките. Пак никой. Не отново, помисли си. Внимателно се приближи до първата кабинка. Затаи дъх и блъсна вратата. Празно. Бавно бутна втората врата. Празно. Приближи се до третата кабинка и сърцето й ускори ход. Внимателно бутна вратата. Отново празно. Накрая стигна до последната врата. Сигурна бе, че зад нея има някой. Обърна се и не видя нищо. Просто въображението й. Пак се обърна към вратата. Протегна крак и бързо я ритна. Празно. Сара поклати глава и се опита да се успокои. Не му позволявай да прави това с теб, помисли си тя. Но колкото и да се опитваше да не мисли за него, не можеше да не забележи, че ръцете и пак се бяха покрили с пот.

След като пусна още веднъж гореща вода върху дланите си, Сара се върна в чакалнята пред съдебната зала. Конрад още го нямаше. Накрая в девет без десет го видя да се появява зад ъгъла. Той бързо се приближи към нея с характерната си уверена и решителна походка.

— Готова ли си?

— Не съм сигурна. Нормално ли е да се чувствам така, все едно ще изгубя съзнание?

— Това ти е първото дело и то какво дело. Естествено е да си паникьосана.

— Да си паникьосан е едно. Да ти се повръща, е друго.

— Нормално е. Сега спри да мислиш за това и давай смело — каза Конрад. — Повярвай ми, в момента, в който съдията удари с чукчето, нещата ще си дойдат на мястото. Всички велики адвокати се чувстват така. По време на процеса ставаш решителен, емоциите те заливат след това.

— Надявам се да си прав — Сара отвори вратата и влезе в съдебната зала — Защото ако не си, после ще ме носиш до кабинета.

Тя тръгна по средната пътека към предната част на залата и се огледа. Донигър я нямаше. Полицай Макейб също. Вътре бяха само съдебният служител, стенографката и двама полицаи.

Сара се приближи до масата на обвинителите в лявата страна на помещението. Остави куфарчето си и се обърна към Конрад.

— Не ми казвай, че… — Спря, когато видя, че в залата влизат Джаред и Козлоу.

Джаред погледна хладно жена си и остави куфарчето си на масата на защитата. След това се обърна с гръб към Конрад и Сара.

— Няма ли да им кажеш здрасти? — попита го Козлоу.

— Затваряй си устата. — Джаред отвори куфарчето си.

През следващите десет минути двете страни по делото седяха мълчаливо и очакваха появяването на съдия Богданос. От време на време Сара се обръщаше и оглеждаше скамейките зад тях.

— Много зле — каза тя на Конрад. — Мисля, че загазихме.

Конрад не можа да й отговори, защото в същия момент съдебният служител обяви:

— Всички да станат! Негова Светлост Самюъл Т. Богданос!

Богданос седна на мястото си, направи знак и на останалите да седнат и потърка добре подстриганата си брада. Провери дали и двете страни присъстват и попита дали има някои последни искове или нещо друго за обсъждане, преди да пристъпят към избор на съдебните заседатели.

— Не — отвърна Сара.

— Не, Ваша Светлост — каза Джаред.

— Тогава да започваме. Мичъл, моля те, доведи съдебните заседатели.

По-високият от двамата полицаи отиде в задната част на залата и излезе в коридора. Върна се с двайсетте кандидати за съдебни заседатели. Докато те сядаха на определените си места, Гъф влетя в залата явно уплашен. Спря при първия ред на сектора за зрители и привлече вниманието на Сара.

— Трябва да говоря с теб.

— Защо? — попита Сара. — Мислех, че ти…

— Забрави — каза съвсем сериозно Гъф. — Имаме проблем.

Сара видя, че заседателите още не са се настанили, стана и отиде до Гъф.

— Дано причината да си струва. Опитваме се да направим добро впечатление…

— Клеър Донигър е мъртва — прекъсна я Гъф.

— Какво? — зяпна Сара. — Не може да бъде.

— Казвам ти, мъртва е. Открили са я рано тази сутрин. Истинска касапница — срязано гърло, нож в черепа — напълно обезобразена.

— Госпожо Тейт, може ли да ви напомня, че ви предстои да избирате съдебни заседатели?

Сара се обърна и видя, че към нея гледат Конрад, Джаред, Козлоу, съдията, съдебния персонал и всички заседатели.

— Ваша Светлост, може ли да се приближа? — попита тя.

— Не, госпожо Тейт, не можете. Вече попитах дали…

— Случаят е спешен — настоя Сара.

Богданос внимателно я погледна и каза:

— Приближете се.

Джаред и Конрад последваха Сара до бюрото на съдията. Сара се наведе към него.

— Съжалявам, че ви прекъснах, Ваша Светлост, но помощникът ми току-що ми съобщи, че една от основните ни свидетелки е била намерена убита тази сутрин.

— Какво? — зяпна Джаред.

— Коя? — попита Конрад. — Харисън?

— Не казвайте нищо друго — предупреди ги Богданос и се обърна към заседателите. — Дами и господа, съжалявам, но ще са ни необходими още няколко минути, преди да започнем. Ще ви помолим да изчакате в коридора, докато сме готови. Мичъл, ако обичаш…

Когато полицаят изведе заседателите от съдебната зала, Джаред попита:

— Коя е? Какво се е случило?

— Клеър Донигър — каза Сара. — Открили са я убита тази сутрин.

— Какво? — изуми се Козлоу.

— Не се прави на невинен — предупреди го Конрад.

— Не смей да го обвиняваш. — Джаред насочи пръст към Конрад.

— Достатъчно — спря ги Богданос. — Госпожо Тейт, какво бихте искали да направя?

Сара погледна Конрад.

— Бихме помолили за отсрочка, докато съберем още информация — отговори Конрад. — Макар да знаем, че процесът трябва да се проведе, бихме поискали поне ден или два, за да организираме наново делото. Клеър Донигър беше много важна свидетелка.

— Ваша Светлост, няма нужда от отсрочка — намеси се Джаред. — Тази смърт може да е изненадваща, но показанията й бяха двусмислени. Моля искът…

— Току-що е умрял свидетел, господин Линч — предупреди го Богданос. — Дори и вие би трябвало да признаете това. Давам отсрочка. Ще продължим в понеделник сутринта.

 

 

— Какво каза той? — попита Козлоу, докато Джаред затваряше телефона на първия етаж.

— Никога не съм го чувал такъв. Беше съсипан. Гласът му трепереше. Непрекъснато ми задаваше въпроси, но като че ли изобщо не ме чуваше. — Джаред вдигна куфарчето си и тръгна към главния вход на съда. — Ако трябва да съм честен, помислих си, че вие…

— Господи, човече, ти да не си луд? Не говорим за някой стар съсед, а за Клеър. Рафърти беше луд по нея. Само да я погледнех и веднага ме удряше по главата.

— Може да са се скарали или нещо такова…

— В никакъв случай. Наистина ли е имало нож в черепа й?

— Като че ли е била жестоко убита. Имаш ли представа кой може да го е направил?

— Сещам се само за един — каза Козлоу. — И ако е той, направо ми е жал за него. Рафърти ще го разкъса.

 

 

Конрад се стараеше да вдига възможно най-малко шум, докато изкачваше трите етажа до апартамента на Елиът. Не мислеше, че Елиът ще си е вкъщи, но не искаше да рискува. Затова настоя да дойде сам. След всичко случило се напоследък, това беше единственият начин да се увери, че нищо нямаше да се разчуе. Тайнствеността гарантираше успеха. А щом Конрад беше сам, останалото ставаше лесно. Щеше да влезе и да изчака Елиът да се прибере. Щеше да го хване неподготвен и да го накара да се защитава. След това веднага щеше да му каже, че по ножа, с който е убита Клеър, са открити отпечатъци на Елиът и сега всички знаят, че той го е извършил.

Разбира се, Елиът щеше да отрича, но това беше без значение. Той просто трябваше да чуе предложението на Сара: ако Елиът издадеше Рафърти и Козлоу, щяха да намалят убийството на Клеър до непредумишлено. А ако Конрад успееше да направи това, бяха почти успели.

Той стигна до входната врата на Елиът, сложи пръст на шпионката и леко почука. Никакъв отговор. Почука отново. Пак нищо. Бръкна в джоба си и извади шестте шперца, дадени му от един колега от криминалния отдел. Въпреки че повечето от шперцовете не ставаха на новите модели ключалки, успехът им в порутените стари блокове беше гарантиран. А Елиът живееше точно на такова място. Конрад започна да опитва всички шперцове. С първите три не се получи, но при четвъртия опит чу лекото щракване. Усмихна се, завъртя топката на бравата и отвори вратата. Нямаше търпение да изненада Елиът. Да го хване натясно. Да го види как се гърчи.

Единственият проблем беше, че през цялото това време Елиът си бе вкъщи. От снощи знаеше, че днес Конрад ще го посети. Той дръпна предпазителя на пистолета си и се приготви да го посрещне. Прокурорът влезе в апартамента на Елиът и дори не усети откъде дойде първият изстрел.

 

 

Вратите на асансьора се отвориха, Джаред и Козлоу излязоха и се запътиха към кабинета на Джаред.

— Свършихме ли за днес? — попита Козлоу. — Писна ми да стоя в този костюм.

— Свали го тогава. Да не мислиш, че ми пука?

Джаред се приближи до бюрото на Катлийн и тя му каза:

— Обади се на Рафърти — непрекъснато звъни от… — Телефонът звънна. — Ето го пак.

— Свържи ме. — Джаред влезе в кабинета си, вдигна слушалката и каза: — Рафърти, ти ли…

— Къде беше, по дяволите? — простена Рафърти. — Искам да знам какво се е случило… Какво става с разследването… Къде са я занесли, за да мога…

— Успокой се.

— Не ми казвай какво да правя! — изкрещя той. — Това е моят живот! Разбираш ли? Моят живот! Който и да го е направил, искам да намериш кучия му син и да му кажеш, че е мъртъв!

— Виж, съжалявам за това, което се случи, но мисля, че трябва да контролираш нервите си. Ако са я намерили рано тази сутрин, ще имаме някаква информация чак следобед. Дотогава просто трябва да…

— Ще можеш ли да ми набавиш тази информация?

— Предполагам. Сара би трябвало да има достъп до…

— Това ми е достатъчно. Идвам веднага. — Рафърти затвори.

 

 

Сара погледна назад, за да види дали някой не я следи, докато влиза на Сентър стрийт, номер 80. Като не видя никой, който да изглежда подозрителен, тя влезе в сградата.

— Ей, Сара — каза Дарнъл в момента, в който тя влезе в асансьора. — Как е процесът?

— Пълна каша — отвърна тя. — Току-що са намерили една от свидетелките ни убита.

— Мафиотско дело? — попита Дарнъл.

— Де да беше — въздъхна Сара. — Щеше да е по-лесно.

Асансьорът спря на седмия етаж и четирима души излязоха, но Сара не беше между тях.

— Твоята спирка, Коджак. Какво чакаш?

— Ужас, забравих нещо в съдебната зала — каза Сара. — Трябва да се върна. — Когато вратите на асансьора се затвориха, тя се обърна към Дарнъл: — Можеш ли да ме свалиш в мазето, без да спираш на другите етажи? Не искам да ме видят къде отивам.

— Много потайно — отбеляза Дарнъл, докато натискаше бутона за приземния етаж.

Когато слезе в мазето, Сара тръгна направо по главния коридор, докато стигна до врата с надпис СТАЯ ЗА РАЗПИТИ. Подмина я, отвори следващата врата отдясно, тихо влезе и седна. От другата страна на разделеното със специално огледало помещение полицай Макейб наблюдаваше пленничката си. Сара виждаше само гърба му, но езикът на тялото казваше всичко. Нещата не вървяха гладко.

Раменете му бяха напрегнати, ръцете — свити в юмруци. Явно раздразнен, Макейб измъкна ръждясал стол изпод масата за разпити и седна. И тогава Сара видя и затворничката.

— Не ми говорете за търпение — извиси глас Клеър Донигър. — Тук съм от шест часа сутринта. Не ми позволявате да се обадя по телефона. Не мога да се видя с никого — все едно аз съм арестуваната.

— За десети път ви казвам, госпожо Донигър, процесът започва, след като се изберат съдебните заседатели — обясни Макейб. — Когато това стане, ще пресечете улицата и ще дадете показания. Дотогава сте тук за ваша собствена безопасност.

Сара се облегна на стола си. Всичко вървеше чудесно.

 

 

— Да, разбирам — каза Джаред в слушалката и след това замълча. — След като така пише, така ще се оправяме. Ако го видя, ще му кажа. Да, разбира се. Обещавам.

— Е? — попита Рафърти, преди дори Джаред да успее да затвори телефона.

— Добрите новини са, че са взели много отпечатъци от ножа в тялото на Клеър — отговори Джаред. — Лошите са, че всичките отпечатъци са твои.

— О, господи — засмя се Козлоу.

— Грешат — твърдо заяви Рафърти. — Не е възможно. Те дори ми нямат отпечатъците.

— Вече ги имат — от твоя кабинет — обясни Джаред. — За Сара си основен заподозрян, така че е изпратила следователите в „Екоу“. Свалили са отпечатъци от чашата ти за кафе, от бюрото, дори от бравите. — Рафърти пребледня — Добре ли си? — попита Джаред.

— Не е възможно — заекна Рафърти. — Кълна се, не съм аз.

— Вярвам ти — каза Джаред, — но като адвокат трябва да те предупредя…

— Не съм я виждал от седмица — продължи Рафърти.

— Има ли някой достъп до пръстовите ти отпечатъци? — попита Джаред. — Някой, който има какво да спечели, ако ти пропаднеш?

— Да не мислиш… — започна Козлоу.

— Тази хитра жаба — изръмжа Рафърти. — Ако Елиът… — Той спря и погледна Джаред. — Има ли заповед за арестуването ми?

— Поне аз не знам. Но до довечера ще има.

— Добре. Нека дойдат да ме приберат. — Той стана и излезе от стаята, а Козлоу вървеше по петите му.

— Кой е Елиът? — извика Джаред след тях. Не му отговориха.

Когато двамата си отидоха, Катлийн влезе в кабинета.

— Дотук добре ли мина? — попита тя.

— Не зная — въздъхна Джаред. — Питай пак след час.

 

 

Първият куршум го удари в гърдите. Вторият разкъса стомаха му. Но първото нещо, което Конрад забеляза, бе вкусът на кръв в устата си. Той се появи почти веднага и му напомни за този на женското биле. Тогава се появи и болката. Не приличаше на тази, която изпита, когато си счупи ръката по време на един ръгби мач. Онази беше локализирана и остра. Тази разкъсваше същността му. Тялото му изтръпна и болката намаля, ала тогава сякаш започна да го боли още повече. Очите му се замъглиха и все пак успя да види нападателя си.

Елиът седеше до кухненската маса и наблюдаваше Конрад като зрител в театър. Чакаше го да падне, но Конрад не се даваше.

— Само толкова ли са ти куршумите? — изкрещя той на Елиът, като едва чуваше собствения си глас.

Прозвучаха още два изстрела. Един удари Конрад в ръката, а друг — в гърдите. Тялото му изпадна в шок. Ала въпреки че масивните му крака започнаха да се подгъват, Конрад се повлече към Елиът с протегнати ръце. Опита се да говори, но не можеше.

Елиът стреля отново. Куршумът удари Конрад в рамото и го блъсна назад. За секунда. След това той продължи да върви към масата. Знаеше, че умира, но беше толкова близко.

— Какво ти става? — извика Елиът. — Свършвай вече!

Не още, помисли си Конрад. Не и докато не…

Последният куршум го улучи в гърлото. Това беше. Той бе дотук. Конрад се хвана за гърлото и почувства, че губи съзнание. Всичко наоколо побеля. Последната му мисъл бе за първата му жена и за деня, в който се срещнаха.

Елиът не мърдаше и продължаваше да държи пистолета насочен към прокурора. Бавно заобиколи тялото му. Без да сведе пистолета, го побутна с крак. Не искаше да рискува. Срита го и разбра, че всичко е свършило. Конрад беше мъртъв.

 

 

Сара влезе направо в кабинета си, където Гъф нетърпеливо я чакаше.

— Е? — попита той, когато Сара затвори вратата. — Как мина с Рафърти?

Сара провери дали щорите са спуснати и отговори:

— Не можех да говоря дълго, защото бях на уличен телефон, но Джаред ми каза, че Рафърти полудял. Тръгнали си преди дори да успее да спомене за предложението ни.

— Още не мога да повярвам, че му издрънка.

— Как можеш да говориш така? И той иска да хване Рафърти и Козлоу.

— Ами Виктор?

— Ще престанеш ли? Всичко се нарежда. Джаред нищо не е казал.

— Значи си мислят, че Клеър е мъртва.

— Естествено — гордо заяви Сара — Откараха я в шест сутринта, заключиха я в стая за разпити, изпратиха криминалния отдел в тях и половин дузина хора в „Екоу“ за отпечатъци. Дори пуснахме няколко слуха. С изключение на тялото, имаме всички компоненти на едно гадно убийство.

— Развихрила си се, нали?

— След това, което изтърпяхме от тези гадове, защо не? — сви рамене Сара. — Какво има? Притесняваш ли се?

— Само за последствията. Монаган побесня ли, като му каза?

Сара замълча.

— Каза му, нали?

Сара отново не отговори.

— Олеле — въздъхна Гъф. — Не мога да повярвам. Когато разбере, ще ни потроши. Знаеш ли колко пари сме похарчили? Да не говорим за етичните норми.

— Знам — кимна Сара. — Просто не исках да рискувам някой да се изпусне.

— Но каза на Джаред.

— Знаеш, че е друго. Можех да кажа на него, можех да кажа и на шофьора на линейката, който дойде да вдигне въображаемото тяло, както и на някои от приятелите на Макейб, но това е всичко. Реших, че колкото по-малко хора са наясно, толкова по-добре.

— Чуваш ли какво ти говоря? — Гъф бавно произнесе думите: — Той ни е шеф!

— И ако иска да потроши някого, нека потроши мен — отсече Сара. — А иначе ще се движим по план. Съвършен случаи на затворническа дилема. Ако Рафърти и Елиът си затраят, нищо няма да им се случи, но ако единият от тях проговори, другият също ще се катурне. След няколко часа чувството за самосъхранение ще накара един от двамата да се пречупи. А ние само трябва да изчакаме фойерверките.

— Наистина ли си мислиш, че ще стане толкова лесно?

— Нищо не става лесно — каза Сара. — Но докато само ние знаем истината, всичко ще бъде наред.

 

 

След като довлачи тялото в дневната, Елиът се върна в кухнята и грабна телефонната слушалка. Набра номера на Рафърти и зачака. Накрая чу гласа му.

— Ало?

— Как си? — попита Елиът. — Кофти ден, а?

— Ти я уби, нали — попита Рафърти. — Ще ти откъсна главата, малко ненаситно…

— Спокойно, спокойно, не преигравай — прекъсна го Елиът. — Защо не дойдеш при мен да си поговорим?

— Ако искаш да говориш, ела тук.

— В никакъв случай. Или при мен, или никъде. Помисли си добре — ако дойдеш, ще останеш доволен. Имам нещо, което ще се радваш да видиш.

— Какво…

Елиът затвори телефона. Обърна се към масата, отвори малка кутия с патрони и презареди пистолета. До кутията стояха чифт пластмасови ръце. В основата им с черно мастило беше написано ОСКАР РАФЪРТИ. Ето това е, каза си той. Оставаше само да чака.

 

 

— Защо не се обажда? — Гъф беше опрял брадичка в бюрото на Сара и гледаше телефона.

— Само два часа са минали — отвърна Сара. — Дай му време.

— Може би е загазил.

— Добре е. Просто се опитва да направи така, че всичко да изглежда истинско. Знаеш какъв е Конрад, а съвършенството изисква време.

— Какво мислиш, че правят Макейб и Донигър?

— Когато ги видях, тя го подлудяваше.

— Не е ли по-добре да слезем при тях? — попита Гъф. — Да й разкажем последните новини?

— Щом искаш, да ходим. — Сара тръгна след Гъф към вратата.

След няколко минути двамата бяха в мазето. Първо влязоха в помещението за наблюдатели, защото искаха да видят какво е положението. Но другата половина на стаята беше празна.

Преди да успеят да направят каквото и да е, полицай Макейб влезе при тях. От челото му капеше пот.

— Моля ви, кажете ми, че е при вас.

— За какво говориш? — попита Гъф.

— Къде е Донигър, по дяволите? — извика Сара.

— Не зная — отвърна Макейб. — Помоли ме да й взема кафе и като се върнах, нея я нямаше.

— Господи! — изкрещя Гъф.

— Как така я нямаше? — В гласа на Сара започна да се прокрадва паника. — Не може да я няма.

— Кога се случи това? — попита Гъф.

— Няма и десет минути — отговори Макейб. — Проверявах в банята, но като чух шума, изтичах обратно и намерих вас.

— Гъф, наблюдавай асансьорите — нареди Сара. — И дръж под око стълбите. Ние двамата ще проверим всички помещения долу. В мазе сме — тя не може да изпълзи през прозореца.

Сара се затича по коридора, като проверяваше всяка стая. Мазето се използваше главно за склад, така че помещенията бяха пълни предимно с огромни кантонерки. Как е могла да се измъкне? Знаела ли е, че това е постановка? Казал ли й е някой? Да не би Макейб нарочно да я е пуснал? Сара спря. Ами ако Виктор и Макейб… И ако Джаред е казал на Виктор… Не. Не, никога не би направил това. Дори не си го помисляй. За десет минути претърсиха всички помещения. Клеър Донигър беше изчезнала.

— Не мога да повярвам — дишаше тежко Сара. Обърна се към Макейб и го попита: — Как можа да я оставиш сама? Къде ти беше главата?

— Виж какво, направих всичко каквото трябваше. Не съм виновен аз.

— Така ли? И кой е виновен? Сигурно аз, защото аз съм тъпачката, която помисли, че можеш да свършиш тази работа?

— Успокой се. — Гъф дръпна Сара от Макейб. — Ще се оправим.

— Няма — извика Сара. — В момента, в който Рафърти и Елиът разберат, че тя е жива, ние сме отписани.