Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Even, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Брад Мелцър

Заглавие: Смъртоносно реми

Преводач: Милена Кардалева

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Весела Люцканова“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15470

История

  1. — Добавяне

Глава петнайсета

— Не мога да направя това. — Сара отблъсна Конрад след няколко секунди. — Не е редно.

— Кое не е редно? Това, че те целувам или…

— Всичкото — отвърна Сара. Ръцете й трепереха, докато ставаше от креслото Не трябваше да изчаква. Трябваше по-бързо да се дръпне.

— Не разбирам — каза Конрад. — Мислех, че ти…

— Конрад, много държа на теб, но още съм омъжена. И въпреки че съм бясна на Джаред, това не означава, че мога да го предам.

— Но…

— Моля те, не казвай нищо — заекна тя. Опита се да намери виновни, но не се сети за никого. — Признавам, хареса ми, но не трябваше да го правя.

Неловка тишина пропълзя в стаята. Накрая Конрад въздъхна:

— Съжалявам, не исках да те поставям в такова положение. Бях…

— Няма нищо. — Тя се опита гласът й да звучи възможно най-убедено. — Късно е… Работихме много… И двамата сме уморени. Ти флиртува с мен и аз ти отвърнах.

— Знам, но това не оправя нещата.

— Нищо няма да ги оправи. Хайде просто да свършваме.

Конрад се изправи и тръгна към вратата.

— Ако искаш, аз съм с колата — мога да те закарам.

— Благодаря — каза Сара. Замисли се и добави: — Може би е по-добре да си взема такси.

— Сигурна ли си?

— Да. — Гласът й едва се чуваше.

Преди да излезе от кабинета, Конрад се обърна.

— Сара, наистина съжалявам. Знам, че извинението не е кой знае какво, но в онзи миг наистина бях сигурен, че трябва да го направя.

— Зная — кимна Сара, докато връщаше изминалите минути в главата си. Ядът й към Джаред улесняваше всичко. — Точно това ме плаши.

 

 

Джаред се наведе към огледалото над мивката и внимателно махна лепенката от брадичката си. Потръпна, като видя овалния разрез, направен от Козлоу. Въпреки че раната отдавна беше спряла да кърви, мястото силно го болеше. Той се опита да не го гледа, бръкна под мивката и извади памук и кислородна вода. Ще ме боли, помисли си, докато напояваше памучето с безцветната течност. Затаи дъх и леко докосна брадичката си. В огледалото виждаше жълтеникавобялата гной, която започваше да се образува по ръбовете И макар това да означаваше, че раната му започва да заздравява, Джаред знаеше, че болката тепърва предстои.

 

 

На Сара й трябваше още половин час, за да разбере, че няма да може да свърши никаква работа повече. Целувката на Конрад безмилостно бе осветила нещо, което не искаше никога да вижда, и колкото и да се опитваше да се концентрира върху други работи, не можеше да спре да мисли за всяка минута от случилото се. Качи се на едно такси, като продължаваше да си задава един и същи въпрос. Как? Как можа да го направи? Искаше да стовари вината върху нещо друго. Гняв. Самота. Нерви. Но докато таксито минаваше покрай „Карминс“, „Олис“, „Пицарията на Джан“ и всеки друг ресторант, който й напомняше за съпруга й, Сара най-накрая трябваше да приеме истината. Случилото се й бе доставило удоволствие. И можеше да вини само себе си.

Когато се прибра в апартамента, тя имаше желание да види само един човек и като влезе в спалнята, с учудване видя, че той лежи на леглото. Джаред се беше проснал напълно облечен върху завивките и спеше дълбоко. Сара изрита достатъчно силно обувките си, за да го събуди.

— Извинявай — разтърка очи той. — Обадих се, но те нямаше. Ако не възразяваш, бих искал да спя тук тази вечер.

Сара погледна съпруга си. Всяка друга вечер това щеше да бъде знак за борба. Но сега тя каза само:

— Разбира се. Както искаш.

 

 

Когато на следващата сутрин се събуди, Джаред реши да не ходи в офиса. Знаеше, че има страшно много работа, но ако очакваше да се подготви добре за процеса, можеше да си отдели поне един ден за презареждане на батериите. Обърна се, видя, че Сара вече е тръгнала на работа, веднага изрита завивките и скочи от леглото. Колкото и да беше уморен, колкото и да бе изтощен, не можеше да й позволи да спечели.

Час по-късно беше във фирмата с куфарче в ръка. Докато се качваше с асансьора до четирийсет и четвъртия етаж, реши да потича на машината във фитнес залата. Това беше най-добрият начин да си прочисти главата. Но още веднъж страхът надделя над желанието му за лично време, а притеснението победи нуждата му от почивка. Когато отвори вратата на кабинета си, главата му вече гъмжеше от идеи за процеса.

— Закъсня — каза някой, щом Джаред влезе вътре.

Той подскочи. Беше Рафърти.

— За човек, който губи по точки, почваш прекалено късно работа — добави мъжът, докато се изтягаше в кожения стол на адвоката.

— Няма още осем.

— Сара беше на работа в седем и петнайсет.

Джаред остави куфарчето си на бюрото.

— Има ли нещо друго или си дошъл само да ме заплашваш след вчерашния провал?

— Вече не е необходимо да те заплашвам, Джаред. Сам разбираш последствията. — Рафърти плъзна един запечатан плик към Джаред. — Тук съм, за да ти покажа какво друго става, докато ти си потъваш.

Джаред отвори плика, извади купчинка снимки и ги разгледа. На първите няколко Сара и Конрад говореха, а на последните се целуваха. Лицето му побеля.

— И се чудиш защо толкова много работи — обади се Рафърти.

— Кой ги е правил? — Джаред не откъсваше поглед от снимките. — Кога?

— Снощи. Един сътрудник. Чиста работа, нали?

Джаред тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Рафърти, но не получи отговор.

 

 

Джаред влетя през детектора за метални предмети на етажа на Сара и не обърна внимание нито на списъка за записване на посетителите, нито на полицая от охраната.

— Ей, връщай се тук! — извика полицаят. — Посетителите трябва да се вписват!

Джаред тръгна по коридора и на висок глас попита:

— Търся Сара Тейт. Къде е тя?

Една секретарка посочи надолу по коридора.

Когато Джаред зърна Гъф на бюрото пред кабинета на Сара, полицаят го настигна и го хвана за ръката.

— Познаваш ли го този? — обърна се той към Гъф.

— Да — отвърна притеснено Гъф. — Остави го.

— Следващия път да се разпишеш! — предупреди го полицаят.

— Благодаря — отскубна се от него Джаред.

— Предполагам, че искаш да видиш Сара — осведоми се Гъф.

Без да отговори, Джаред мина покрай него и отвори с трясък вратата на Сара. Тя се удари в стената, а Сара стреснато вдигна поглед от бюрото.

— Какво правиш тук? — Тя започна да събира документите от бюрото си. — Аз работя.

— Трябва да говоря с теб — настоя Джаред.

Сара усети, че мъжът й е много сериозен и прибра документите в папката.

— Гъф, остави ни за малко.

— Разбира се. — Гъф излезе и затвори вратата зад себе си.

Сара и Джаред впиха погледи един в друг.

— Любовник ли си имаш? — изсъска Джаред.

Сара отвори уста и отмести поглед.

— Сара, моля те, погледни ме — каза Джаред с треперещ глас. — Винаги сме били откровени един с друг. Сега ми отговори на въпроса. Целува ли се снощи с Конрад?

— Кой казва, че сме се целували?

— Кой казва… Не мога да повярвам! — изкрещя Джаред. — Лъжеш ме. Ти ме лъжеш!

— Да не би да си наредил да шпионират кабинета ми? — попита обвинително Сара. Тя погледна през прозореца. От отсрещната страна на отдушниците видя ред прашни прозорци на кабинетите на други помощник областни прокурори.

— Не смей да бягаш от темата — извика Джаред. — Ти ме предаде и сега искаш да извъртиш нещата. Ти си тази, която измами мен!

— Първо, говори по-тихо. Второ, не съм те мамила. Не беше това, което си мислиш. Конрад се опита да ме целуне, но аз се отдръпнах.

— Значи устните ви не са се докоснали?

— Не — отсече Сара. — Не са.

Джаред замълча, за да се поуспокои. Почувства остра болка в основата на врата си. Накрая избухна:

— Сара, видях скапаните снимки със собствените си очи! Видях ги! Ти го целуваше на това канапе! Ето това тук!

— Не знам какви снимки си гледал, но се дръпнах веднага! Нищо не се случи.

— Първо казваш, че устните ви не се били докоснали, след това казваш, че си се дръпнала. Как, по дяволите, очакваш да ти повярвам?

— Джаред, аз бих ти повярвала.

— Тези глупости ги разправяй на някой друг. Не си в положение да искаш доверие.

— А ти си, така ли? — попита Сара.

— Не съм мамил жена си.

— Не, но миналата вечер й прерови куфарчето.

— Какво? — Джаред се насили да се засмее.

— Чух те, Джаред. Чух всяко твое движение снощи. И когато се обърнах, те видях. Но сигурно ме смяташ за ненормална. Наистина ли мислиш, че след това, което се случи миналия път, ще донеса важни документи у дома? Проверявах те. И ти се провали. Затова спри да ме лъжеш в лицето.

Джаред стоеше със скръстени ръце и гневно стиснати устни.

— Добре, признавам си. Хвана ме. Но не мисли, че това може да се сравнява с онова, което си правила с Конрад. Това не са някакви скапани документи, а бракът ни!

— Това е доверието между нас! И когато ми тършуваше из куфарчето…

— Куфарчето ти? Ти сравняваш това с куфарчето ти? Чу ли какво ти казах? Става въпрос за брака ни. Сара! За нашия брак!

— Знам за какво става въпрос, Джаред! Не съм сляпа! — кресна на свой ред Сара и стана от стола си. — Но ти казвам, нищо не се случи! Беше просто целувка…

Просто целувка?

— И аз се дръпнах! Сега спри да ми натриваш носа! — кресна Сара и насочи пръст към Джаред.

Той здраво я хвана за китката.

— Махай си ръката от лицето ми.

— Не ме докосвай! — извика тя и се опита да се освободи. — Мога да ти отнема адвокатските права! Ти си крадец!

— Но поне не съм курва!

Сара зашлеви Джаред през лицето.

Той хвана бузата си с ръка, погледна жена си и видя нещо, което никога не бе виждал преди.

— Не трябваше да правиш това, Сара. Провали всичко.

— Джаред, кълна ти се. Ние никога… — Преди тя да успее да довърши, Джаред тръгна към вратата. — Моля те… само ме чуй. — Сара го хвана за ръката. — Съжалявам.

— Твърде късно е. Пусни ме. — Той се опита да се отскубне, но тя го държеше здраво. — Казах, пусни ме! — изкрещя й, — всичко свърши! — Джаред силно се дръпна и освободи ръката си, но инерцията запрати Сара в кантонерката.

Изведнъж вратата на кабинета се отвори със замах.

— Какво правиш, по дяволите? — обърна се Конрад към Джаред.

Без да каже нищо, той се отдръпна и замахна към него. Конрад лесно отби удара, хвана ръката на Джаред, с едно движение я изви зад гърба му и заби лицето му в бюрото на Сара.

— Пусни ме! — изръмжа Джаред. Пред кабинета започнаха да се събират хора.

— Конрад, пусни го — обади се Сара.

Конрад пусна Джаред.

— Не се опитвай пак да ме удряш — предупреди го той. — Следващия път ще ти счупя ръката.

— Следващия път ще улуча — закани се Джаред.

— Ще видим.

Джаред погледна пак Сара, след това разблъска групичката от зяпачи и се отправи към асансьорите.

— За какво беше това? — попита Конрад.

— Нищо няма. Добре съм — промърмори тя.

— Не те питах как си. Питах…

— Всичко ще бъде наред — обърна се тя с гръб към Конрад. — Ще се оправя.

 

 

Джаред излезе от прокуратурата и тръгна направо към спирката на метрото на Франклин стрийт. Когато се затича надолу по стълбите, чу грохота на мотрисата, която спираше на станцията. Слезе долу, точно когато звънецът оповести затварянето на вратите. Той се затича към мотрисата.

— Изчакайте! — извика Джаред на един от кондукторите, който се беше надвесил от прозореца. Но вратите се затвориха под носа му.

— Хайде — заудря по вратите той. — Отворете!

Вратите останаха затворени.

— Моля ви! — извика Джаред. Той завря пръсти между гумените уплътнители и се опита насила да отвори вратата, но не успя. — Не! — Отново удари вратите с юмрук. Мотрисата бавно се плъзна по релсите и започна да се изтегля от станцията. Джаред се затича, като още се надяваше да успее да се качи. — Хайде де! Не си тръгвайте! — Но мотрисата набра скорост, докато сълзите на Джаред започнаха да се стичат по бузите му. Нямаше смисъл. Не можеше да я спре. След секунди влакът изчезна, а той остана на платформата. Сам.

 

 

Половин час след като Джаред си тръгна, Сара се обади в кабинета му.

— Не се ли е върнал още? — попита тя Катлийн.

— Не. Ще му оставя съобщение, че си се обаждала.

Петнайсет минути по-късно Сара пак звънна.

— Съжалявам — отвърна Катлийн. — Още го няма.

Сара затвори и се обади вкъщи. След това в апартамента на дядо й. Нищо, само телефонни секретари.

Десет минути минаха, преди отново да позвъни на Катлийн. Тя й каза:

— Сара, обещавам ти, че щом се появи, ще те свържа с него.

Половин час по-късно телефонът на Сара звънна.

— Джаред? — вдигна слушалката Сара.

— Аз съм — обади се Катлийн. — Току-що влезе.

— Моля те, свържи ме.

— Вече му казах, но той не иска да говори с теб. Реших, че ще искаш да знаеш, че се е прибрал жив и здрав.

— Така е — промълви Сара. — Благодаря ти, Катлийн.

 

 

— Джаред? — извика Сара, когато същата вечер се прибра у дома. — Тук ли си?

Не получи отговор, приближи се до гардероба на Джаред в спалнята и го отвори. Беше празен. Всичките му костюми бяха изчезнали. Както и ризите. Бяха останали само няколко вратовръзки и празни закачалки.

— Не, не, не, не! — Тя изтича към шкафа му и изтегли първото чекмедже. То се изхлузи твърде лесно, защото беше празно и Сара се стресна. Хвърли го настрани и отвори следващото. И следващото. И следващото. Чорапи, бельо, тениски… нямаше нищо.

— Не можеш да си тръгнеш! — извика тя и затръшна вратата на шкафа. — Не и сега! — Никога не беше очаквала това да се случи. Всичко вървеше както тя искаше. Беше проучила нещата, имаше доказателства, дори съдията бе на нейна страна. Всичко трябваше да се нареди. Всичко трябваше да бъде наред. Сара скри лице в ръцете си и разбра, че когато цялата тази история свърши, победата нямаше да струва кой знае какво.

 

 

Джаред влачеше претъпкания си до пръсване куфар през чисто белите коридори на болница „Ню Йорк“. Взе асансьора до десетия етаж и се запъти към стая 206. Остави багажа си отпред и почука на вратата.

— Я виж ти кой решил най-накрая да ме посети — каза дядото на Сара, докато Джаред влизаше вътре. — Какво те води насам? Освен чувството за вина.

— Не мога ли просто да ти кажа здрасти? Телефоните са прекрасно нещо, но личното посещение е съвсем друга работа.

— Джаред, тези гладки приказки могат и да омаят наивните съдебни заседатели, които не са способни да мислят самостоятелно, но мен не можеш излъга. Или Сара те е накарала да дойдеш, или си загазил.

— Не говори така, татенце. Родителите ми и бабите ми са в Чикаго, ти си единственият ми роднина в Ню Йорк.

— Значи си загазил. Колко пари ти трябват?

— Не ми трябват пари. — Джаред придърпа един стол до леглото. — Защо не ми кажеш ти как си? Кога ще те изпишат?

— Когато се оправя. Или, ако вярваш на доктора, когато ме накарат да проходя отново, което може да е след две седмици или след един месец. Готово — изкупи си вината. Кажи сега какво става.

— Нищо — помъчи се да говори уверено Джаред. — Сара и аз се мъчим с това дело, по което работим.

— Делото „Козлоу“.

— Да, ти откъде…

— Да не мислиш, че не слушам какво ми говори внучката? Ушите ми може да са по-дълги и по-космати от твоите, но вършат добра работа. И от самото начало си знаех, че това дело ще обърка нещата. Ти и Сара и без това сте достатъчно амбициозни — не ви трябва дело, за да се хванете за гърлата.

— Не е точно делото, а това, което става около него.

— Какво друго има? Болна ли е? Бременна ли е? Да не би да сте помъдрели най-накрая и да сте решили да имате деца?

— Не, не е бременна. — Джаред си играеше с бутона за повикване на дежурната сестра. — Просто напоследък всичко върви както тя иска.

Старецът се усмихна.

— Не ти харесва, че те бие на собствената ти игра.

— Не разбираш. Не става въпрос само за победата…

— Джаред, нали знаеш оная приказка за краставичаря и краставиците? — прекъсна го той.

— Да.

— Хайде да ти кажа нещо. Аз съм краставичар. И като ми казваш, че не ставало въпрос за победата, значи ръцете ти са пълни с краставици, които се опитваш да ми пробуташ. Откакто те познавам, успехът ти е мания. Винаги си бил златното момченце, а Сара е била тази, която се е борила. Сега нещата са се променили и ти разбираш, че никак не е лесно да ходиш на високи токчета.

— Егото няма нищо общо. Нещата са по-големи.

— Синко, чуй се само. Ако това, което ми приказваш, е истина, значи Сара ще спечели делото и единственият човек, на който това не му харесва, си ти. Може да си страхотен адвокат, но този път тя те е притиснала до стената. Имаш избор. Можеш да продължиш в същия дух и накрая да си видиш задника на тепсия, можеш да се откажеш и да се признаеш за победен, което знам, че няма да направиш, или можеш да говориш с нея и да стигнете до разрешение, което задоволява и двама ви. От теб зависи.

Джаред продължаваше да се взира в бутона за спешно повикване и знаеше, че старецът е прав за едно нещо. Ако скоро не вземеше сериозни мерки, щеше да загуби делото. А ако загубеше делото… Джаред погледна дядото на Сара, тъй като не желаеше да мисли за последиците.

— Искаш ли да ми разкажеш всичко? — попита татенцето.

— Искам — каза Джаред. — Но просто… не мога.

— Тогава кажи на Сара. Ако продължиш да се стискаш още малко, всичко ще експлодира в лицето ти.

Джаред се замисли върху думите му.

— Може би си прав.

 

 

— Сигурна ли си, че не е в апартамента на татенцето? — Тифани се облягаше на ръба на фонтана е Линкълн сентър.

— Два пъти ходих там снощи. Мисля, че се е изнесъл и оттам — каза сухо Сара. — Хайде да не говорим вече за това.

— Ти започна. — Тифани посочи един мъж с тъмносиня барета. — Ето ти един.

Сара го погледна.

— Този не се брои. Първо, не изглежда измъчен. Второ, баретата не е черна.

— По-добро от това няма да намериш в Ъпър ийст сайд.

— Луда ли си? — попита Сара. — Да не мислиш, че всички хубави и измъчени художници живеят във Вилидж? Просто трябва да търсиш по-старателно.

Докато гледаше тълпите от хора, които прекосяваха голямата еспланада на Линкълн сентър, Тифани напъха ръце в джобовете на розовото си палто.

— Студено ми е, а и играта не е забавна.

— Какво искаш да направя? Да спретна една совалка до Гугенхайм?

— Просто искам да си по-весела — солна се Тифани. — Стига дето се виждаме през седмица, така че поне можеш да се забавляваш, докато си с мен.

Изненадана от избухването й, Сара придърпа Тифани към себе си.

— Съжалявам, хлапенце. Просто не съм съвсем във форма напоследък.

Тифани я погледна.

— Липсва ли ти?

— Да, и това също.

— Може би трябва да направиш нещо. Да се откажеш от делото.

— Не разбираш. Не е толкова лесно.

— Не ми пука дали е лесно. — Тифани се притисна до Сара. — Просто искам всичко да е както преди. А колкото по-дълго вие сте си сърдити, толкова по-лошо става за всички около вас.

 

 

По-късно същата вечер Сара и Тифани отидоха да вечерят в един ресторант в Харлем, който предлагаше традиционни ястия от кухнята на американските чернокожи. Бяха си поръчали прословутото задушено пържено пиле. Когато излязоха навън. Сара погледна черното небе.

— Хващам се на бас за едно кошче царевични хлебчета, че до два дни ще падне първият сняг.

— Ако не ми се повръщаше толкова, щях да се басирам — отвърна Тифани, докато се държеше за стомаха.

Сара се усмихна, излезе на платното и спря едно такси. С периферното си зрение видя тъмносин седан, паркиран отсреща. Тя и Тифани влязоха в таксито. Казаха на шофьора адреса на Тифани, след което таксито навлезе още по-навътре в Харлем. Сара се обърна и видя, че седанът е зад тях.

— Направете ми една услуга — обърна се тя към шофьора. — Завийте по по-тесните улички. Искам да знам дали колата зад нас ни следи.

Шофьорът зави от Ленъкс авеню по Сто трийсет и първа улица. Седанът не ги последва.

— Кой мислиш, че беше? — Тифани гледаше през задното стъкло.

— Никой. Просто въображението ми — успокои се Сара. — Можете да се върнете — добави тя към шофьора.

През следващите няколко минути Сара се оглеждаше за седана. Нямаше съмнение, бе изчезнал. Таксито спря пред блока на Тифани на Сто четирийсет и седма улица.

— Бихте ли ме изчакали — помоли Сара. — Ей сега се връщам.

Тя излезе да изпрати Тифани — винаги обичаше да се обажда на леля й. След кратък разговор Сара излезе от сградата и потърси таксито. Нямаше го. Единствената кола на улицата беше тъмносиният седан. Шофьорът, блед мъж със светли мустаци, се бе облегнал на багажника.

Сара бръкна в джоба и извади значката.

— Аз съм от областната прокуратура! — извика тя. — Кой, по дяволите, сте вие?

Без да промени изражението си, шофьорът подаде на Сара сгънат лист хартия.

— Какво е това? — попита подозрително тя.

— Нещо съвсем ново. Казват му хартия.

— Много смешно — грабна листа Сара. Разгъна го и прочете думите: ВЛЕЗ В КОЛАТА. ПУХ. — Тя погледна шофьора. — Кой написа това?

— Нямам представа. Само знам къде трябва да ви заведа. Щом ми плащат предварително, друго не ме интересува.

Сара направи крачка назад.

— Не се страхувайте — каза шофьорът. — Нищо няма да ви се случи.

Тя продължаваше да се колебае.

— Не се обиждайте, но ако исках да ви направя нещо, досега да съм свършил. Особено в този квартал — никой нищо няма да заподозре. Хайде, влезте в колата.

Сара се замисли върху думите на мъжа, а след това забеляза, че Тифани ги наблюдава от прозореца си.

— Ето, ако нещо лошо ви се случи, дори си имате свидетел — добави шофьорът.

За да успокои Тифани, Сара се насили да й се усмихне и тръгна към колата.

— Къде отиваме? — обърна се към шофьора тя.

— Нямам право да кажа. — Шофьорът погледна през рамо. — Но си заслужава.

Сара погледна за последен път Тифани и колебливо седна на задната седалка. В продължение на половин час шофьорът караше към центъра. През цялото време очите му бяха в огледалото за обратно виждане. Докато се движеха през Ъпър уестсайд, Сара си мислеше, че отиват на Таймс скуеър. Когато подминаха Таймс скуеър, реши, че ще ходят във Вилидж. Когато не спряха и там, тя се замисли дали не отиват към прокуратурата. А когато и тази сграда остана зад тях. Сара не се сдържа.

— Къде, по дяволите, е това място?

— Още десет минути — отговори шофьорът.

Колата зави към моста „Бруклин“.

— Отиваме в Бруклин? — притесни се Сара.

— Ще видите — усмихна се шофьорът.

Той зави рязко наляво при първия изход от моста и след това се отправи към тихия и наситен с история Бруклин хайтс. Минаха покрай редиците от класически градски постройки, чиито стени бяха обшити с традиционните дъски, после покрай една от къщите на Джордж Вашингтон и след това се отправиха към широката брегова алея, прочута с красивия си изглед към Манхатън. Обикновено мястото беше пълно с местни жители и туристи, но студеното време се бе отразило както на нощта, така и на хората.

— Последна спирка — обяви шофьорът.

Сара започна да се оглежда, но не видя никого.

— Излезте от колата — обърна се към нея мъжът.

— Тук? Очаквате да сляза тук? Да не сте луд?

— Слезте от колата и ще ми бъдете благодарна.

Сара го послуша, излезе и се приближи до прозорчето от другата страна на шофьора. Наведе се и попита:

— И сега какво?

— Почакайте. — Шофьорът затвори прозореца и потегли.

— Ей! Къде тръгна? — Тя заудря по прозореца, докато седанът набираше скорост. Заобиколена само от разпръснатите пейки и бетонната настилка, Сара почувства как студеният вятър на Ийст ривър захапа лицето й. Огледа се, но не можа да види никой. Тръгна по пътечката към водата.

Има ли някой тук? — извика тя. — Ей!

— Сара — чу се глас зад нея.

— Кой… — извика тя, докато се обръщаше. Беше Джаред и Сара го прегърна — Толкова се притеснявах за теб. Къде беше?

— Извинявай — отдръпна се Джаред. — Просто исках да съм сигурен, че си сама.

— Сама съм. Всъщност от снощи съм сама.

— Ти поиска да се изнеса.

— Знаеш, че не е същото — възрази тя. — Дори и в апартамента на татенцето те нямаше.

— Извинявай. Просто не исках да те виждам след онова нещо с Конрад.

— Джаред, кълна се в живота си, нищо не се случи. Той тръгна да ме целува и аз се дръпнах. Който и да ти казва, че е имало още нещо, лъже.

— Чудесно, другите лъжат. — Джаред започна да подритва въображаеми камъчета. — Както винаги ти си права.

— Не ми говори така — погледна го с болка Сара.

Джаред не каза нищо.

— Джаред, моля те. Ако не искаше да започваме този разговор, защо ме доведе тук?

— Исках да говоря с теб насаме.

— Значи казваш на някакъв откачалник да ме вземе, като му даваш една тайнствена бележка, на която е написано галеното име на баща ми. Има и по-лесни и по-малко разстройващи начини да влезеш във връзка с мен.

— Бях сигурен, че ще познаеш от кого е бележката. Кой друг би могъл да знае?

— Ще се учудиш, ако разбереш какво могат да научат непознати хора за теб. — Сара седна на една от пейките, а Джаред кимна в знак на съгласие. Докато го наблюдаваше внимателно, тя добави: — Ако не става въпрос за вчера, какво друго имаме да обсъждаме?

— Делото — едва чуто каза Джаред.

Сара се ядоса.

— Разбира се — единственото нещо, което те интересува.

— Миличка, знаеш, че не е така…

— Вярно е — настоя Сара. — Но нека ти кажа нещо. Процесът е след две седмици, спечелихме исковете и след като осъдим Козлоу, ще се захванем с Клеър Донигър и всички други съучастници.

Джаред поклати глава и вдигна яката на палтото си в опит да се стопли. Вятърът продължаваше да плющи около него.

— Сара, не мога вече да се бия с теб. Не си струва. Просто искам да чуеш много внимателно това, което ще ти кажа. Дори не бих и помислил да те моля, ако не беше абсолютно наложително. — Той се приближи до нея и обясни: — Може да ти прозвучи откачено, но трябва да сгрешиш някъде. Загуби някоя улика, направи някакъв гаф — не ме интересува как точно. Просто трябва да спечеля.

Сара се засмя.

— Толкова ли си отчаян? Разбираш ли изобщо колко незаконно е това? Да не говорим за моралната страна на въпроса.

— Майната му на морала. Това е много по-важно от морала.

— Да, прав си — забравих, че работата ти е много по-важна от всичко друго във вселената.

— Само ме изслушай.

— Слушам те. — Сара се изправи. — И не мога да повярвам. Когато при теб всичко беше наред, се чувстваше прекрасно. Но когато при мен стана така, ти искаш да ти легна в краката. Знаеш ли колко си нагъл? Тази работа промени живота ми. За пръв път от дълго време насам имам чувството, че владея положението. Нещата вървят добре, имам самочувствие, неврозите ми изчезнаха. Станах нов човек благодарение на това дело. И ако си мислиш, че можеш да ме накараш да ти играя по свирката, както се опита на предварителното изслушване, значи живееш в облаците. Само веднъж ще ти го кажа. Джаред. Няма да ми отнемеш това.

— Не разбираш — замоли се той. — Трябва да ме оставиш да спечеля.

— Чу ли ме какво ти говоря? Нищо не трябва да правя.

— Напротив — отвърна сериозно Джаред.

— Не мога да повярвам. За самочувствието ти ли става въпрос? За това ли? Не можеш да приемеш, че веднъж мога и аз да те победя?

— Няма нищо общо с това. — Челото на Джаред се покри с пот.

— Откажи се. — Сара му обърна гръб. — Аз ще съм човекът, който ще донесе победата вкъщи този път. Надявам се да го преживееш.

Джаред сграбчи ръката й.

— Чуй ме! Става въпрос за нещо много по-важно.

— Чух те вече. Сега ме пусни.

Той изкрещя:

— Сара, за последен път те моля: остави ме да спечеля!

— Защо? Защо това е толкова важно? — изкрещя на свой ред Сара, докато се опитваше да се отскубне.

Най-накрая Джаред разбра, че няма избор. Той я погледна в очите.

Защото, ако не спечеля, те ще те убият!

Тя спря да се дърпа.

— Какво?

— Чу ме! Ще те убият. Не върнах делото, само защото заплашиха да те убият, ако се откажа. Ето защо толкова се натягах. Затова рових из куфарчето ти. Следят и двама ни, откакто арестуваха Козлоу. Те са влизали у дома онзи път… И те…

— О, господи — отпусна се на пейката Сара.

— Много е сериозно, Сара. Загазили сме.

— Тези хора… има ли някой от тях с хлътнали бузи?

— Хлътнали бузи? Контактувам с Козлоу и… — Джаред млъкна.

— Козлоу и кой? — попита жена му.

Той се огледа, за да се увери, че все още са сами. След това погледна Сара.

— С Оскар Рафърти. Замесен е от самото начало. Той…

— Скапан измамник! — изкрещя тя. — Знаехме си — Гъф го каза още щом излязохме от кабинета му. Рафърти е хванал теб, а Хлътналите бузи — мен.

— Какви ги говориш? Кой е този с бузите?

Сара бързо разказа за срещата си с непознатия, за това как е заплашил да убие Джаред и за странните отпечатъци.

Когато тя свърши, Джаред попита:

— Значи, ако загубиш, той ще…

— Затова стисках зъби.

— Но ако той е бутнал дядо ти, защо не го арестуваш?

— Нямам представа кой е. Освен това толкова се притеснявах какво може да стори на теб, че ме беше страх да го пипна.

— Знам как си се чувствала. — Джаред седна до Сара и поглади лепенката на брадичката си.

— Кой беше? Козлоу?

— Същият — отговори Джаред. — Но излиза, че твоят човек ти е помагал. Нали той те е насочил по следите на Рафърти?

— Не. Ние сами намерихме Рафърти. Заподозряхме го веднага, щом видяхме завещанието на Арнолд.

— Арнолд е имал завещание?

— Това ви е проблемът на вас, защитниците. Мъчите се само да откачите клиентите си. А ние, обвинителите, търсим истината.

Джаред не обърна внимание на закачката.

— Кажи ми за завещанието.

— Няма много за казване. Рафърти наследява „Екоу ентърпрайзис“, след като скъпият му партньор ритне камбаната.

— Шегуваш ли се? Рафърти поема бизнеса?

— Абсолютно всичко. — Сара видя недоумението в очите на Джаред — Защо? Какво ти говори това? Освен че е имал причина да убие партньора си.

— Това обяснява защо Рафърти има такъв интерес да спечели делото. — Той прокара ръце през косата си и добави: — Това гадно копеле е истински гений!

— Защо? Какво е направил? — Сара задърпа Джаред за рамото.

— Много просто. Помниш ли онзи закон, според който убиецът не може да извлече полза от убийството? Нека си представим, че ти имаш завещание. И според него, ако ти умреш, аз взимам всичко.

— Всичките двайсет и пет долара?

— До последния цент. Сега нека си представим и че се опитам да си получа тези пари по-рано, като те убия. Според този закон, ако се докаже, че имам нещо общо със смъртта ти, няма да получа нищо — дори и ако в завещанието го пише черно на бяло.

— И в Ню Йорк има такъв закон?

— Не знам дали има специален закон, но в общото право, принципът е същият.

— Защо тогава просто не са се споразумели?

— Доколкото си спомням, можеш да припишеш нечестна игра, на която и да е от замесените страни. Ето защо Рафърти не е могъл да позволи на Козлоу да приеме споразумение или каквото и да е друго, освен пълно оправдаване.

— Значи Рафърти се страхува, че ако Козлоу е замесен в каквото и да било, и се открие, че той го е наел, то никога няма да получи златното си яйце.

— Да не говорим, че се притеснява за собственото си обвинение в убийство. Само това обяснява защо Рафърти е толкова загрижен. Ако беше невинен, нямаше да му пука. И ако не бе обсебен от мисълта за тези пари, щеше да се съгласи на намалена присъда.

— Мислиш ли, че може да се опитва да предпази и Клеър Донигър? — изправи се Сара.

— Ти си убедена, че и тя е вътре, така ли?

— Хайде, Джаред. Съпругът й е убит, а Клеър и сълза не пролива. Още по-важно, пръста си не мръдва да помогне на разследването. Като говориш с нея, все едно й вадиш зъби, а да я накараш да свидетелства беше все едно… все едно…

— Все едно да й вадиш зъби — довърши сухо Джаред.

— Да, зъби. Много зъби.

— Ако тя е замесена, какъв е мотивът й? Получава ли нещо от завещанието?

— Нито цент. Но това нищо не значи. Теорията ни е, че тя и Рафърти спят заедно. Очистват Арнолд Донигър, взимат всичките пари и спокойно си се гушкат по цяла нощ. Само не знаехме Рафърти как е замесен. Но вече е ясно.

— Теорията не е лоша — призна Джаред. — Сега като се замисля, винаги когато ставаше въпрос за нея, той я защитаваше.

— Рафърти казал ли е нещо друго, което може да използваме срещу него?

Джаред седна на скамейката и положи глава в ръцете си.

— Всъщност не можеш да използваш нищо от това против него. Пази се от тайната между адвокат и клиент.

— Вече не се притеснявам за делото, красавецо. Просто искам да съм сигурна, че с теб всичко ще е наред и искам да се измъкнем от… — Сара забеляза, че Джаред не помръдва. — Какво има? Добре ли си?

Без да каже нищо, Джаред стана и прегърна съпругата си.

— Толкова съжалявам. Никога не съм искал да те нараня. Сара. Направих го, само защото се безпокоях за теб.

Сара почувства как облекчението я залива и силно прегърна Джаред.

— Не се притеснявай. И аз се безпокоях толкова за теб…

— Но аз…

— Ш-ш-ш-шт, не казвай нищо повече — продължаваше да го притиска Сара. — Всичко свърши. — Джаред я погледна в очите и разбра смисъла на думите й. И за пръв път от месеци реши да не спори. Вместо това я притисна още по-силно и леко плъзна ръце по раменете й и надолу по гърба й. Обичаше начина, по който телата им се притискаха едно към друго. Сара усети познатото боцкане на наболата му брада. Затвори очи и пое аромата на одеколона, който той винаги използваше. Протегна ръце около кръста му, мушна ги под сакото и погали извивката в долната част на гърба му. Беше забравила колко много й липсва това.

Притиснати един до друг, Сара и Джаред не изпитваха нужда да говорят. Твърде дълго се бяха карали. Сега най-накрая се намираха в прегръдките си и само това имаше значение. Когато отново слязоха на земята, Сара почувства, че Джаред трепери. Секунди по-късно очите му се напълниха със сълзи.

— Няма нищо — успокояваше го тя, като едва сдържаше собствените си сълзи. Но вече беше късно. Щом Сара чуеше Джаред да плаче, собствените й сълзи не закъсняваха. — Всичко е наред — повтаряше през сълзи тя. — Наистина.

— Зная — изтри с ръкав сълзите си Джаред. — Докато ти си наред, аз…

— Знам как се чувстваш — избърса очи и Сара. — Но нямаме много време за катарзиси. И двамата сме в опасност, докато не се измъкнем от тази каша.

— Права си — въздъхна Джаред. Потърка очи и прочисти гърлото си. — Какво ще правим сега?

— Ще разработим фактите. Рафърти или Козлоу казали ли са нещо друго? Нещо, което може да обясни защо Виктор е искал случая? Или кой е онзи с хлътналите бузи? Бивш служител? Враг на Рафърти? Козлоу споменавал ли е за някакви стари свади?

— Единственото нещо, което ме завари неподготвен, беше, че Козлоу е бил в армията.

— Така ли? Къде по-точно?

— В армията и толкова. Лени ми каза как са го изритали, но нищо друго не знам. Мислиш ли, че тук може да има нещо?

— Може би. И Виктор е бивш военен. Утре ще се разтърся.

— Чудесно. Можеш ли да провериш и телефонните разговори на Рафърти? Вече се опитах, но само ти можеш да получиш достъп до местните обаждания. Ако си права, трябва да открием много разговори между Клеър и Козлоу.

— А сигурно е звънял и на онзи с хлътналите бузи.

— Да се надяваме — каза Джаред. — Може би работят заедно. — Джаред вдигна поглед към блестящите небостъргачи на Ню Йорк. Толкова е красиво, каза си той. Толкова красиво, колкото първия път, когато видя тази гледка по време на една среднощна разходка с велосипеди към края на първата им година в университета. Джаред пое дълбоко дъх и се усмихна. Усети, че животът се връща в него. В този момент чу смеха на Сара.

— Какво му е смешното? — обърна се към нея той.

— Нищо. — В гласа й се преплитаха притеснение и облекчение. — Просто не мога да си представя, че това ни се случва. Защо на нас?

— Не съм сигурен. Може би така е писано.

— Не е така. Не проблемът ни намери, а аз намерих него. Ако не се бях притеснила толкова за себе си, нямаше да открадна онова дело. И ако не бях го взела, нямаше да дойдат при теб…

— Стига толкова. Не е необходимо да играем на тази игра. Достатъчно се самосъжалява в продължение на една година.

— Това не е самосъжаление. Просто гледам реално. Ако не бях взела делото, нямаше да сме в тази бъркотия.

— Мисли каквото си искаш, но никога не бих те обвинил за това. Сега нека се върнем на истинския въпрос. Какво ще правим с делото?

Сара замълча.

— Не съм сигурна. Очевидно не можем да отидем на процес.

Може да отидем при съдията и да го помолим да ни освободи поради конфликт на интереси — предложи Джаред. — Или да предизвикаме неправилно проводен съдебен процес.

— Можем, но това няма да реши проблема.

— Не ми пука за проблема — каза Джаред. — Искам да се махнем от делото и да си върнем живота. Нека други да се правят на герои.

— Няма начин. Точно това ни е проблемът. Рафърти, Донигър, Козлоу, Хлътналите бузи. Колкото и да ти се иска да повярваш в нещо друго, няма да ни оставят на мира, докато не получат своето.

— Значи само трябва да решим как да спрем психопатите, които ни преследват. Ами ако и двамата се откажем, а след това им заявим, че случи ли ни се нещо, адвокатът ни ще изпрати писмо, в което обвинява Рафърти?

— Джаред, губиш се в подробности. Дори и да ни оставят на мира, не можем да им позволим да направят това нещо с някой друг.

— Значи сега да изпратим писмото на Рафърти с електронна поща до цялата фирма?

— Не се подигравай — знаеш, че съм права. Независимо дали ти харесва или не, това е наша отговорност.

Джаред кимна.

— Какво предлагаш?

— Не съм сигурна. Искам утре да говоря с Конрад. Той ще ни посъветва по-добре от всички.

— И какво друго може да прави Конрад по-добре от всички?

— Хайде, Джаред. Не започвай пак. Кълна се, че не беше нищо. Целунахме се и аз се дръпнах. Това е.

Джаред замълча.

Сара се почувства ужасно, докато го гледаше. Нямаше съмнение, че тази целувка щеше винаги да я преследва. Тя се опита да измисли какво да каже, но разбра, че нито едно извинение няма да е достатъчно. Но ако искаше да върви напред, трябваше да започне отнякъде.

— Джаред, съжалявам.

— Не е необходимо да…

— Напротив — отвърна тя. — Наистина съжалявам. Толкова съжалявам, че ти причиних това. Бих искала да мога да върна времето назад. Бих искала да изтрия всичко, което се случи. И макар да знам, че нямам извинение, държа да ти кажа нещо. Най-лошото, което мога да направя на този свят, е да те нараня. Нищо, абсолютно нищо, не ми причинява повече болка.

— Значи не си влюбена в него?

— Влю… Ти луд ли си? Това беше нещо моментно — погрешна стъпка. Ти си целият ми свят, Джаред. Нищо не означава повече за мен. Имам ти пълно доверие.

— Ако толкова ми вярваше, защо ме шпионираше с куфарчето?

Сара се пресегна и го погъделичка под брадичката.

— Миличък, спях като пън. Казах го само, за да видя как ще реагираш. Очевидно ти се провали, но аз пак ти вярвам. И те обичам.

Джаред срамежливо се усмихна.

— Ти си безмилостна, знаеш ли?

— Какво да ти кажа? Ако ще играеш с най-добрите, няма начин да спечелиш.

— Сара, кълна ти се, че го направих, само защото се безпокоях…

— Все тая. — Сара пое ръката на Джаред. — Хайде да се целунем за помирение и готово.

— Тук? — Джаред огледа пустата алея. — Пред всичките тези хора?

— Разбира се, че тук. Нашият съвършен холивудски момент. Непоклатимите герои, подходящото място, косата, развята от вятъра. Всичко си е точно. Само трябва да… — Сара млъкна, наведе се напред, сграбчи съпруга си и силно го целуна. Стояха прегърнати, със слети устни. Още веднъж всичко друго изчезна.

Накрая тя попита:

— Как беше?

Джаред се усмихна.

— Хубаво е човек да се прибере вкъщи.

— Напълно съм съгласна. Готов ли си да тръгваме?

— Зависи какво ще правим.

— Първо ще започнем да редим една мозайка. И щом картинката ни стане ясна, ще погнем копелетата. Ако Рафърти си мисли, че сега има проблеми, нека изчака, докато го сритам.

— Надявам се да си права. Защото ако Рафърти ни надуши, няма да се мае — дори и да си областен прокурор.

— Помощник областен прокурор. Хайде да се прибираме.

 

 

Той тихо ги наблюдаваше, добре скрит зад голям храсталак и зад ниските клони на един дъб. Знаеше, че това ще се случи — каза го от самото начало. Когато напрежението нараснеше много, те щяха да се пречупят.

Гледаше ги докато тръгваха по бетонната алея към Кларк стрийт. Идваха точно към него, но той знаеше, че няма от какво да се притеснява в тъмнината. Дори не се сниши, когато се приближиха. Просто се облегна на дървото, а очите му ги следяха. Прииска му се да се протегне, но се въздържа Джаред и Сара се държаха за ръце и уверено вървяха напред. Сега знаеха всичко. Освен това, че тайната им беше разкрита.