Брад Мелцър
Смъртоносно реми (13)

Глава тринайсета

— Лени е мъртъв? — попита зашеметена Сара. — Кога се е случило? Как?

— Някакъв шофьор се врязал в него на една пресечка разстояние от офиса му и избягал — обясни Конрад. — Строшил му е главата.

Сара се отпусна на канапето.

— Не мога да повярвам. Познаваме се от години. Когато ми махаха апандисита, той ме заведе в болницата — пренесе ме на ръце от таксито.

— Ако искаш, ще ти взема доклада по случая — предложи Конрад. — Може да открием нещо.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв.

— Добре ли си? — седна до нея Гъф.

— Подай ми телефона — обърна се Сара към Конрад. — Трябва да кажа на Джаред.

 

 

— Мъртъв? — Гласът на Джаред се пречупи.

— Сара се обади преди около час. Открили го снощи — обясни Катлийн. — Наистина съжалявам. Джаред. Знам, че бяхте много близки.

— Не може да бъде — каза Джаред. Разхлаби вратовръзката си и откопча първото копче на ризата си. — Рафърти или Козлоу обаждали ли са се?

— Още не. Не мисля, че ще се появят днес. — Катлийн забеляза мокрото от пот чело на Джаред и попита: — Добре ли си? Да ти донеса ли вода?

Джаред стана и отиде до вратата. Пот се стичаше по гърба му.

— Добре съм. Просто ми трябва малко чист въздух. — Той се заклатушка по коридора, като едва си поемаше дъх. Довлече се до мъжката тоалетна, наведе се над една от мивките, имаше чувството, че ще повърне. Около две минути се бореше с това чувство и се опитваше да успокои дишането си. Пусна студената вода и наплиска лицето си.

Погледна нагоре и видя отражението си в огледалото. Аз съм виновен, помисли си той. Изобщо не трябваше да го забърквам. Той сведе поглед, обзе го силно желание да върне времето назад и да поправи нещата. Да се откаже от делото, да предпази жена си и, най-важното, да върне приятеля си. Започна да се укорява за това, че снощи бе отишъл в офиса му. Трябваше да се сети — Рафърти каза, че непрекъснато ще го наблюдава. Джаред затвори очи и стисна юмруци. Болезненото разкаяние се превърна в мъчителна ярост.

Джаред отвори очи.

— Тъп кучи син! Как мома да причиниш това на приятеля си! — изкрещя той. След това, без да мисли, се отдръпна и заби юмрук в огледалото. Стъклото се пръсна в мивката. Кръв потече и стигна до лакътя му, но той стоеше неподвижен. Безсмисленото действие не го накара да се чувства по-добре. Не премахна болката, не приглуши страховете му, но пък махна огледалото. И за един кратък миг не трябваше да се гледа в очите.

 

 

В пет часа същата вечер Джаред се прибра у дома изтощен и съкрушен. През последните седем часа бе седял на бюрото си, без да върши нищо. Когато най-накрая Катлийн настоя да се прибира у дома, като никога той не започна да спори. И когато тя каза у дома, Джаред знаеше, че няма предвид къщата на дядото на Сара. Искаше да каже у дома — неговият дом, домът на Сара, техният дом — единственото място, където сега искаше да бъде. Когато отвори вратата и влезе вътре, очакваше да намери апартамента празен. Вместо това с учудване видя Сара.

— Джаред, толкова съжалявам. — Тя се приближи до него и го прегърна.

Той зарови глава в рамото й и заплака.

— Тук съм. — Сара нежно галеше гърба му.

Двамата стояха прегърнати. За цяла минута всичките им проблеми изчезнаха Сара забеляза превързаната ръка на Джаред.

— Какво ти е на ръката?

— Нищо ми няма — отдръпна се той.

— Но как…

Джаред заобиколи жена си и влезе в кухнята.

— Порязах се с един нож за отваряне на писма. Нищо и никаква рана. — Наля си чаша червено вино и тръгна към спалнята. Сара го последва. Когато влезе вътре, видя, че куфарчето й лежи отворено на леглото. Възможно най-спокойно тя го затвори и го свали на пода.

— Ти наистина не ми вярваш, нали? — Очите на Джаред плувнаха в сълзи. — Сара, никога не бих направил това отново. Знам, че нямаш причина да ми вярваш, но ти се кълна, че казвам истината. Хвана ме неподготвен с обвиненията в убийство и съвсем се бях отчаял.

— Джаред…

— Знам, че сега не ти се говори за това, но не знаех къде да отида. Просто не знам… аз наистина… обичам те Сара.

— И аз те обичам — каза Сара. — И разбирам.

— Тогава с Лени…

— Не е необходимо да обясняваш. Знам какво се опитваш да ми кажеш.

— Наистина ли? — попита той. — Значи няма да имаш нищо против да се върна…

— Джаред, приятелят ни току-що е бил убит — не искам да стоиш сам в апартамента на дядо.

Той посегна да я прегърне Сара добави:

— Наистина ли мислиш, че съм толкова безсърдечна и не бих ти позволила да останеш тук тази вечер?

Джаред се отдръпна.

— Какво искаш да кажеш с това „тази вечер“?

— Не зная, просто си помислих, че тъй като процесът наближава…

Той стисна зъби. Без да каже дума повече, бързо излезе от спалнята. Когато мина покрай кухнята, хвърли чашата в мивката. Стъклото се пръсна във всички посоки, а червеното вино се изплиска.

— По дяволите — прошепна Сара Тя просто искаше да го предпази. Ако Джаред не беше тук, онзи с хлътналите бузи поне за това нямаше да я тормози. Затича се след Джаред.

— Джаред, съжалявам. Не трябваше да казвам това. Ако искаш да останеш, остани.

— В никакъв случай. — Той се отправи към входната врата.

— Моля те, наистина искам да останеш. — Джаред не отговори и тя добави: — Миличък, кълна ти се, искам да останеш.

Той спря и се обърна.

— Ако искаше, никога нямаше да кажеш онези думи.

— Не е вярно. Аз още…

— Той е мъртъв! — изкрещя Джаред. — Лени е мъртъв, а ти се притесняваш за документите си! Не разбираш ли колко е гадно това?

— Джаред, моля те…

— Не искам да те слушам — каза той. — Ще бъда в апартамента на татенцето. — Джаред отвори вратата. — И ако това изобщо те интересува, обади се сестрата на Лени. Погребението е утре, така че ако не си прекалено потънала в собствения си проклет свят, би трябвало да си там.

— Естествено, че ще бъда там.

— Добре, тогава ще се видим. — Без да я погледне, Джаред излезе и затръшна вратата след себе си.

 

 

— Стига глупости — каза Козлоу, след като чу края на разговора между Джаред и Сара — Тая ще ни разпердушини. Дайте да я убием и да се свърши работата.

— Ама ти наистина нямаш нищо на горния етаж. Рафърти седеше зад бюрото в кабинета си. — Сара е най-добрата ни разменна монета. Без нея не мога да контролирам Джаред.

— На кой му пука за Джаред? Ако не си е в тях, е абсолютно безполезен. Казвам ти да се обадим на Виктор и да му…

— Стига с този Виктор. Сто пъти ти обясних, той няма да пипне това дело. Не искам повече да говорим по този въпрос.

— Само че напоследък Джаред нищо не прави и…

— Чуваш ли ме какво ти говоря?! — изкрещя Рафърти — Казах, че не искам да обсъждаме това.

Козлоу мълниеносно се пресегна през бюрото и сграбчи лявото ухо на Рафърти. Дръпна го напред и прошепна:

— Колко пъти съм ти казвал да не ми викаш? Не обичам.

— Пусни ме — изсъска Рафърти. Козлоу го пусна и той добави; — Какво ти става?

— Нищо — отговори Козлоу — Просто не обичам да ми говорят с такъв тон.

— Разбрах. — Рафърти прокара ръка през косата си и възвърна царствената си поза. Когато всичко това приключеше, щеше да се разправи и с Козлоу.

— Значи мислиш, че ако искаме да спечелим, най-добре е да заложим на Джаред? — попита Козлоу.

— Точно така — процеди Рафърти. — Сега вече всичко ти е ясно.

 

 

Сара седеше в празния апартамент и се опитваше да си представи лицето му. Бяха приятели с Лени от шест години, но както знаеше от опит, най-простичките неща се забравяха най-лесно. След няколко седмици ярките й спомени ще започнат да избледняват. Винаги щеше да помни що за човек и детектив беше, но художникът в Сара искаше нещо по-визуално. Можеше да разгледа старите снимки, но не бе същото. Искаше да си спомни как Лени се движеше из стаята, как жестикулираше с късите си и дебели пръстчета, как раменете му подскачаха, когато се смееше. Имаше нужда да помни точно тези неща.

Сара притопли някакви останали отпреди спагети, облегна се на кухненския плот и ги изяде от тенджерата. След това, като се надяваше да се концентрира върху нещо по-малко стресово, изпразни кошницата с мръсните дрехи в лилавата чанта, която използваше да пренася прането, и тръгна към пералното помещение в мазето на сградата. Като влачеше торбата по стълбите, тя излезе през главния вход, извади ключовете си и отвори черната метална порта, която водеше към вратата на мазето. Затвори я след себе си, влезе в пералното помещение и бавно започна да отделя белите от цветните дрехи.

Пералното помещение беше типично за този град — тихо плесенясало и уединено. Малка част от помещението бе отделена за склад, а имаше и още една част, в която се разполагаше лошо осветен лабиринт от тръби и прекъсвачи. Сара не харесваше помещението още откакто се нанесоха — бетонните стени я караха да се чувства като в гробница. След като зареди пералните машини, тя извади ключа, отвори вратата и се върна в апартамента.

Половин час по-късно отново влезе в мазето. Още веднъж отвори металната порта, за да стигне до пералното помещение. Продължаваше да съжалява за това, което бе казала на Джаред. Започна да мести дрехите в сушилните. Трябва да му се обадя, каза си тя. Тази нощ не е хубаво да остава сам. Изведнъж чу шум, който идваше от дъното на мазето. Тези гадни тръби, държат ни будни цяла зима, помисли си Сара. Но когато чу, че шумът се приближава, тя погледна през рамо. С ъгълчето на окото си видя, че нещо се движи. Стресна се и изпусна купа с дрехи, който държеше. Само мишка, разбра тя, докато я гледаше как се скрива зад една от пералните. Въпреки че се успокои, нещо продължаваше да я притеснява. Зареди сушилните, тръгна към черната порта и осъзна, че е забравила ключовете си в пералното помещение. Обърна се и тръгна обратно. Но когато погледна върху пералните, ключовете ги нямаше.

Сара отвори вратичката на една от сушилните и затършува из мокрите дрехи. Нищо. Наведе се над втората сушилня и започна да вади дрехите една по една, като внимателно търсеше липсващите ключове. Изведнъж чу друг шум зад себе си. Обърна се, като очакваше да види отново мишката. Но тогава изведнъж светлината угасна.

Тъмнината я обгърна. Първата й мисъл беше, че има още някои в помещението. Не мърдай, каза си. Така ще те открие. Тя затаи дъх и се ослуша внимателно, но чу само монотонното мъркане на сушилните. Отново и отново звукът изпълваше въздуха — беше влудяващо. Може би просто е гръмнала някоя тръба, помисли си Сара. Няма защо да се паникьосвам. След това почувства как една ръка покрива устата й. Някой силно стисна челюстта й.

— Здрасти, Сара — прошепна той в ухото й. Гласът й беше познат. Хлътналите бузи.

Тя заби лакът в стомаха му. Мъжът я пусна и Сара се стрелна към вратата. Елиът бе точно зад нея. Тя все още не можеше да вижда, но прокара ръце по студената стена, откри вратата и я отвори със замах. Стигна черната метална порта, сграбчи железните пръчки и изкрещя:

— Полиция! По…

Преди да успее да довърши, отново почувства ръката върху устата си. Елиът откопча пръстите и от портата и я замъкна обратно в пералното помещение. Вратата се затвори и отново я обгърна тъмнина. Сара се замята във всички посоки, като се опитваше да се освободи. Той хвана двете й китки с едната си ръка и я блъсна в стената. Тя все още се мъчеше да се отскубне. Елиът я зашлеви през лицето. Сара спря да се дърпа. Той се наведе и я хвана за гърлото. Тя усети миризмата на алкохол в дъха му.

— Не му позволявай да се връща тук. Разбираш ли? Не искам да ти се рови из нещата.

Сара енергично кимна.

Като продължаваше да я държи за китките, Елиът я просна на земята. В пълната тъмнина тя не можеше да разбере къде е той — зад нея, пред нея, можеше да е навсякъде. Остана да лежи абсолютно неподвижно и се заслуша внимателно. И отново чу шума от въртящите се сушилни. Не мърдай, каза си. И на него му е тъмно. След това дълбокият му глас заглуши боботенето на сушилните:

— Нищо не е свещено — предупреди я той. — Дори и ти.

Преди Сара да успее да реагира, видя ивица светлина до вратата. След това чу как черната метална порта се отвори и после се затръшна. Той си беше отишъл. Тя изскочи от пералното помещение и видя Елиът от другата страна на портата.

— Полиция! Помощ! Помогнете! — изкрещя тя.

— Не и в този град — каза Елиът. Взе ключовете на Сара и ги постави на най-горното стъпало от стълбището. — Някой скоро ще дойде. — Той тръгна по улицата и подхвърли: — Ще се видим в съда.

 

 

В понеделник сутринта Сара се надяваше на спокоен работен ден. Погребението на Лени и срещата с Джаред там напълно я бяха изтощили. Затова, като тръгна по коридора, последното нещо, което искаше да види, бяха двама работници, които прибираха документите от кабинета й в кутии.

— Какво си мислите, че правите? — попита тя.

— Местим документите — отвърна един от работниците.

— Това го виждам. Кой ви позволи?

— Конрад Мур. Каза да вземем всички документи по делото „Козлоу“, защото махали помощник областния прокурор.

Сара зяпна, а Гъф влезе в кабинета.

— Какво става?

— Уволнена съм. — Сара тръгна към вратата.

— Моля? — попита Гъф и хукна след нея към кабинета на Конрад.

— Защо не ми каза, по дяволите? — попита Сара, след като нахълта вътре.

— Успокой се — каза Конрад. — Имам обяснение.

— Как можеш да ми обясниш? Разбрал си, че са ме уволнили и дори не си имал доблестта да ми кажеш!

— Какви ги говориш? Не си уволнена.

— Не съм ли? — попита Сара.

— Не си — отвърна Конрад. — Просто ти вземат делото.

— Какво?

— Монаган така ми каза. Не можело новак да работи по първокласно убийство. Твърде е сложно и така нататък. Трябва да ми дадеш всички документи.

Сара се обърна към Гъф.

— Няма нищо — измърмори Гъф. — Ще намерим начин да…

— Не — простена Сара. — Не мога да дам делото. Това си е мое дело.

— Съжалявам — каза Конрад. — Знам, че си разстроена, но трябва да изпълнявам нарежданията на Монаган.

— Не е важно дали съм разстроена — заяви Сара напълно сериозно. — Не мога да ти дам делото.

Конрад погледна Гъф и след това Сара.

— Вие криете ли нещо от мен? Очевидно има нещо важно, което не знам.

— Нищо няма — настоя Сара — Просто не мога да се откажа от делото.

Конрад отново погледна Гъф, а той се тросна:

— Не ме гледай мен — нищо не съм направил.

— Сара, очевидно има нещо.

Тя заби очи в пода.

— Ако ми кажеш, мога да ти помогна. Иначе оставаш сама и без делото.

Сара продължаваше да мълчи.

— Добре, както искаш. — Конрад тръгна към вратата. — Останалите документи сам мога да си ги взема.

Сара погледна Гъф, той й кимна и тя се обърна към Конрад, който бе тръгнал да излиза.

— Трябва да ми обещаеш, че ще правиш каквото ти кажа.

Конрад затвори вратата и се обърна.

— Продължавай.

— Първо ми обещай. Обещай ми, че ще правиш каквото ти кажа.

— Нищо не обещавам. Сега ми кажи какво става.

— Забрави — махна с ръка Сара.

Конрад поклати глава.

— Дай ми една причина защо трябва да изпълнявам заповедите ти.

— Защото ако не го направиш, излагаш на риск моя живот и този на близките ми.

Конрад замълча. След кратка пауза каза:

— Обещавам ти, че никога няма да направя нищо, което да изложи на опасност теб или семейството ти.

— Имам думата ти?

— Имаш я.

Сара пое дъх и обясни за Хлътналите бузи. Разказа на Конрад всичко, от заплахата за Джаред до случилото се с дядо и. Той не я прекъсна нито веднъж. След като тя свърши, Конрад възкликна:

— Ти ми казваш, че външна страна те е заплашила и ти не си казала на никого. Аз какво ти разправях? Системата е създадена да те защитава, когато…

— Конрад не се обиждан, но точно сега не ми се слуша за системата. Системата не защити дядо ми и със сигурност не може да защити мъжа ми. Този психар, които и да е той, има пръстовите отпечатъци на мъртвец, знае всичко за мен, бил е до мен в метрото, без да го забележа и по някакъв начин е влязъл в мазето ни без ключ. Истината е, че ме плаши до смърт. Всеки път, като се прибера, проверявам дали не се е скрил в гардеробите. В спалнята поглеждам зад вратата. Той не е обикновен престъпник и докато не разберем кой е, не виждам причини да го ядосваме. Пък и просто ме моли да си върша работата.

— Не те моли да си вършиш работата. Заплашва живота на Джаред.

— Той иска да спечеля — отвърна Сара. — Само това. И ти, и аз знаем, че можем да го направим. Може да си по-добър обвинител, но никой не познава Джаред по-добре от мен. Знам как мисли, как се бори и с кого говори.

— Като Лени Бароу — намеси се Конрад.

— Точно. Като Лени Бароу — кимна Сара. — Повярвай ми, не мисля да изпускам този тип, но не мога да ти позволя да ми вземеш делото. Това е мое семейство, мой проблем мое дело.

— Не знам…

— Конрад, откакто се срещнахме, следвам твоите правила. Каквото си казал, това съм правила. И винаги ще ти бъда благодарна за това. Само веднъж те моля да погледнеш нещата другояче. Помогни ми да си запазя делото. Само за това те моля.

Всички замълчаха.

— Нека си помисля — каза Конрад. — Ще говорим утре сутринта.

— Но мисли внимателно — тръгна към вратата Сара. — Моля те.

 

 

На следващата сутрин Сара и Гъф седяха в кабинета на Сара и нетърпеливо чакаха Конрад.

— Мислиш ли, че ще се съгласи — попита Гъф.

— Нямам представа — въздъхна Сара. — Понякога е толкова предвидим, но друг път нищо не разбирам.

— Предвидим? Конрад никога не е бил предвидим? Може да обича да се води по правилата и да чете морал, но щом реши, че се налага, ще захвърли всички тези глупости и ще направи това, което трябва Не забравяй, че е жител на Ню Йорк и държавен служител. По дефиниция това го прави реалист.

— Моля се да си прав — каза Сара.

Десет минути по-късно Конрад влезе в кабинета й. Затвори вратата и застана пред нейното бюро.

— Ето предложението ми. Първо, не се отказвам от делото.

— Тогава си…

— Изслушай ме — настоя той. — Не се отказвам от делото, защото Монаган няма да ти позволи да го водиш сама. Но ще се съглася да сме сътрудници. Всички други ще си мислят, че аз ръководя парада, но всъщност ще сме равнопоставени партньори.

— Значи ще мога да си го водя както реша?

— Както ние решим — поправи я Конрад. — Много си заложила, но няма да ти позволя да вършиш глупости, само за да докажеш нещо. От опит знам, че чувствата пречат на рационалната мисъл. Затова, ако прекрачиш границата, ще те върна обратно.

— Но ще ми помогнеш да спечеля?

— Не се съмнявай, че ще спечелим. Каквото и да прави съпругът ти, колкото и искове да подава, колкото и адвокати с луксозни костюми, скъпи вратовръзки, саабове, прически от модни салони, маникюри, махагони, високи хонорари и известни фамилии да ангажира в онази прехвалена адвокатска фирма, ще излъскаме с тях покритите ни със стандартен мокет подове. И който и да е онзи ненормалник, който е наранил дядо ти, когато всичко свърши, ще изтанцуваме танца на победата върху смачканата му физиономия.

Сара се усмихна широко.

— Знаех си, че това ще каже — провикна се Гъф. — Толкова е предвидим!

— Съгласна ли си? — подаде й ръка Конрад.

— Ако не кажеш на Монаган за онзи, който ме заплашваше.

— Монаган нищо няма да разбере. Само съм му казал, че си много агресивен обвинител и обичаш да работиш до късно. Знаеш, че той обича да слуша такива работи. Сега сигурна ли си, че искаш да продължиш да гониш онзи тип?

— Абсолютно. — Сара стисна ръката на Конрад.

— Чудесно. — Той седна на канапето до Гъф. — Защото оттам искам да започна.

— Чакай. Кажи ми нещо преди това — помоли Сара — Какво те убеди да ме оставиш да работя по делото?

— Просто трябваше да се поставя на твое място. В момента, в който го направих, разбрах, че бих искал някой да ме защити. Достатъчно ли ти е това или искаш да ти пълня главата с още психологически глупости за това как по този начин ще прогоня личните си демони?

— Достатъчно е — каза Сара. — Но ако продължиш да правиш хубави неща за мен, ще започна да разказвам на всички каква си душичка всъщност.

— Няма да ти повярват. — Конрад отвори куфарчето си и извади запечатан плик от вътрешната поща на прокуратурата. — Като говорим за лични демони, това току-що пристигна. Мисля, че е за пръстовите отпечатъци, които си поискала.

— От куфарчето? Какво пише?

— Не исках да го отварям в отсъствието на сътрудника ми. — Конрад подхвърли плика към Сара. — На теб се пада честта.

Тя разкъса плика и разгледа доклада.

— Не може да бъде — въздъхна накрая.

— Какво? — попита Гъф. — Пак ли онзи мъртвец?

— Не, не е същият. Този е друг. Пише, че отпечатъците по куфарчето ми принадлежат на Уорън Ийстхъм, дребен престъпник, убит миналата година.

— Не разбирам — каза Гъф. — Как така един човек ще има два комплекта отпечатъци?

— Може би работи долу в лабораторията и ни саботира — предложи Конрад.

— Или може би долу оплескват нещата и без чужда помощ — добави Гъф.

— Не ме интересува как го прави — заяви Сара. — Просто искам да знам кой е.

 

 

Облечен в тесни черни къси панталони и с няколко номера по-голяма избеляла тениска с надпис „Мичиган“, Елиът влезе във фоайето на сградата на моргата.

— Куриер съм — обяви той на охранителя и му показа яркожълтата найлонова раничка, която висеше от рамото му. — Търся доктор Фосет.

— Вземете асансьора до мазето — каза полицаят. — Стая Б-22.

Елиът слезе в подземието и бързо намери стаята. Отвори вратата и видя Фосет, седнал зад бюрото си.

— Как сте? — усмихна се Елиът. — Дошъл съм да взема доклада с резултатите от аутопсията на Арнолд Донигър.

— От прокуратурата ли сте? — попита Фосет.

— Да — Елиът извади папка от раницата си. — Чакайте да видя — трябва да го занеса на помощник областен прокурор Сара Тейт на Сентър стрийт, номер 80, възможно най-бързо. Иска го за вчера.

— Винаги е така. — Фосет подаде на Елиът запечатания плик.

— Благодаря, докторе. — Елиът сложи плика в раницата. — Поздравете кочаните от мен. И да им кажете, че са умирисали цялата сграда.

— Дадено — отвърна Фосет, докато Елиът излизаше.

 

 

Две седмици и половина по-късно острият октомврийски вятър подсказа настъпването на ранна зима. Въпреки че тежките палта започнаха да украсяват градския пейзаж, нямаше никакъв друг знак, че градът, който никога не обръщаше внимание на нищо, този път щеше да направи изключение. Сирените продължаваха да вият, движението по улиците беше все така претоварено. Китайската храна все така се разнасяше по всяко време на нощта, а Сара, Конрад и Гъф все още се мъчеха да наредят мозайката на делото си.

— Готово. — Гъф влезе в кабинета на Сара с тесте листове в ръка.

— Какво е готово? — попита Конрад, облегнат на кантонерката на Сара.

— Добри ми човече, не знаете ли вие какво сте изпуснали? Получил съм най-възвишеното от всички неща — върхът на земните желания.

— Какво? — пак не разбра Конрад.

— Завещанието му — обясни Сара, която седеше зад бюрото си. — От съда по наследствата най-накрая се съгласиха да ни дадат завещанието на Арнолд Донигър.

— Съгласиха се? — учуди се Конрад. — Трябваше да им пратиш призовка.

— Ти призоваваш, аз моля — каза Сара. — Резултатът е един и същ. — Тя се обърна към Гъф и добави: — И какво пише?

— Права беше за едно нещо — Арнолд Донигър го е бивало с парите. Ако съберем всички суми от завещанието му, ще получим към седем милиона долара. Без да броим къщата в Ню Йорк, вилата в Кънектикът или дяловете му в „Екоу ентърпрайзис“, което предполагам е бизнесът му.

— Чудо голямо — махна с пренебрежение Конрад. — Половината в Ийст сайд са мангизлии. Въпросът е кои има полза от това завещание.

— Тук почва шантавата част. — Гъф подаде завещанието на Сара. — Мислехме, че Клеър Донигър е наела Козлоу да ликвидира съпруга й, но според завещанието, тя не получава нито цент. Когато са се оженили преди десет месеца, тя е подписала брачен договор.

— Но не може ли въпреки това да получи някакъв дял? — попита Конрад. — От следването си спомням, че съпрузите винаги получават процент, дори и когато не са упоменати в завещанието.

— Не и в този случай — обади се Сара. — Клеър се е отказала от всичко в брачния договор. Дори и къщата не получава.

— Искаш да ми кажеш, че Клеър няма мотив да убие съпруга си? — попита Конрад.

— Не и ако мотивът е бил свързан със завещанието. Тя не получава нищо.

— А кой?

— Никой конкретно. Парите са разпределени на около дузина благотворителни организации, къщата в Кънектикът се дава на местното историческо общество, а сумата, получена от продажбата на къщата в Ню Йорк, е за Принстън, неговата алма-матер.

— Няма ли роднини?

— Няма деца, няма братя или сестри. Има няколко братовчеди и една леля във Флорида, но те получават по няколко хиляди. Нищо, за което да си заслужава да убиеш.

— Ами бизнесът? — настоя Конрад. — Там кой се облажва?

— Дяловете от „Екоу ентърпрайзис“ се разпределят между останалите партньори във фирмата. Предполагам, че не е искал да смесва бизнеса и семейството.

— Не мога да повярвам — изправи се Сара. — Как може Клеър да не е наела Козлоу? Всичко си пасваше така добре.

— Така е — съгласи се Конрад. — С изключение на малката подробност, че тя няма мотив.

— Това не е непременно вярно — каза Гъф. — Може би го е убила, точно защото я няма в завещанието.

— Не знам — поклати глава Конрад — Не ми се връзва. Щом умре мъжът й, тя губи къщата, сигурността си, целия си начин на живот. Ако бях на мястото на Клеър и бях вбесен, че Арнолд не ме е включил в завещанието, щях да го държа жив и да измъкна възможно най-много пари.

— Може би просто го е мразила — предположи Сара, — възможно е.

— Унасяш се.

— Сериозно ви казвам — не се предаваше Сара. — Защо трябва да е за пари? Сума ти народ убива половинките си по много по-дребни причини.

— Вярно е — съгласи се Конрад — Но когато една не много богата петдесетгодишна жена убива шейсетгодишния си съпруг, за когото се е омъжила наскоро, трябва да има добра причина за това. И като се основавам на всичките ми години работа тук, винаги става въпрос за пари.

— Които Клеър не получава.

— Може би там е работата — каза Гъф. — Може би тя изобщо не е замесена.

— Няма начин — възрази Сара — Клеър е вътре. Твърде странно се държи, за да няма пръст в тази работа.

— Следователно трябва да разберем какво е този пръст — добави Конрад. — Иначе ще се озорим с този случай.

— Значи имаме жертва, причина за смъртта, завещание, вероятен извършител, но все още нямаме мотив — заключи Гъф.

— А без мотив сме заникъде.

 

 

— Те знаят. — Клеър Донигър въртеше брачната си халка, докато сокът и жасминовият й чай седяха недокоснати пред нея. — Със сигурност знаят.

— Не ставай истерична — каза той. — Ако знаеха, вече щяха да са те обвинили в съучастничество. Нищо не могат да покажат.

— Но докога ще продължава това? Непрекъснато ме питат кога ще могат да разгледат къщата. Ами ако намерят нещо, което…

— Казах ти, грижа се за всичко. Джаред сега прави така, че това посещение никога да не се състои.

Клеър се изправи и нервно взе да оправя масата.

— Непрекъснато това повтаряш. Ами ако не може да ги спре? Ами ако…

Той хвана китките й и я принуди да остави чашката и чинийката, които държеше. След това я придърпа към себе си и я накара да седне на коленете му.

— Искам дълбоко да си поемеш дъх и да ме чуеш какво ще ти кажа. Ако беше само за парите, щях да си тръгна още преди седмици. Разбираш ли? Не искам да съм сам. Каквото и да е необходимо, каквото и да се наложи да направя, няма да им позволя да ми отнемат най-голямата награда. Заради теб се намесих в това нещо и каквито и да са последствията, ще се справим с тях заедно. — Той скри ръцете й в своите и добави. — Кажи ми сега кой те обича?

Клеър се усмихна едва-едва.

— Ти.

— Абсолютно права си. Аз те обичам — каза Рафърти.

 

 

Джаред се взираше в монитора, докато разтриваше слепоочията си и правеше всичко възможно да забрави пулсиращото главоболие. През последните две седмици бе говорил с най-добрите криминални защитници от фирмата. От всеки се опитваше да научи по още една тънкост, още един номер, още една маневра, която можеше да му помогне да спечели делото и да спаси жена си.

Дори картината на местопрестъплението получаваше повече внимание от обикновено. Всеки ден той съсредоточено се взираше в схемата. Пристигаше на работа не по-късно от седем сутринта и през първите петнайсет минути разиграваше сцената в главата си. Тръгваше си не по-рано от единайсет вечерта и винаги поглеждаше пак натам. Бе подредил всички действия номерирал беше всяка минута. Направил бе всичко възможно, за да си представи всеки нюанс на случилото се.

Накрая, за да подхване нещата оттам, откъдето Бароу беше прекъснал, Джаред нае частен детектив, който излъска всеки сантиметър между къщата на Донигър и мястото, където Макейб бе арестувал Козлоу. По нареждане на Джаред детективът говори с боклукчиите, които събираха боклука рано сутрин, с портиерите на близките сгради, обади се дори на местните таксиметрови фирми, за да види кои шофьори са били в района през въпросната нощ. Колкото и незначителна, несъстоятелна или неправдоподобна да беше следата, Джаред и подчинените му търсеха всеки, който можеше да постави Козлоу на място, различно от това, което посочваше Макейб. Но в края на краищата, след цялото проучване, не можаха да намерят нито един свидетел.

— Трябва да сме забравили някого — каза Джаред, докато гледаше картона на стената.

— Шегуваш ли се? — попита Катлийн. — Всички проверихме.

— Какво разбра за вестникарите?

— Кои? От „Ню Йорк Таймс“, от „Ню Йорк Поуст“, от „Дейли Нюз“ или от „Нюздей“? Говорих с всичките и никой от тях не е започвал да разнася пресата преди пет и трийсет сутринта.

— Ами…

— Няма никой друг — прекъсна го Катлийн. — Всички сме ги минали. Местните хлебарници, които започват да месят тестото на изгрев-слънце, ъгловите бакалници, които са отворени цялата нощ, дори скъпите фирми за ескортни услуги, които действат в района. Мисля, че не сме разговаряли само с Арнолд Донигър и то, защото е мъртъв.

— Знам — кимна Джаред. — Просто не искам да пропусна нещо.

— Джаред, ако се убиеш, няма да върнеш Лени. А и жена си няма да спасиш. Когато разберем за исковете ти, ще знаем много повече за състоянието на нещата. Но дотогава не можеш да се скъсваш от тичане на едно място.

— Добре съм. — Джаред се обърна към монитора.

— Джаред, не си…

— Казах, че съм добре — повиши глас той. — Хайде да продължаваме нататък.

 

 

— Още колко има дотам? — Гъф беше седнал между Сара и Конрад на задната седалка на таксито.

— Престани да питаш — каза Конрад, докато излизаха от тунела „Холънд“. — Скоро ще стигнем.

— Не мога да се сдържа — оправда се Гъф. — Вълнувам се като тръгвам на екскурзии. Все едно пак съм в гимназията.

— В гимназията, така ли? — попита Конрад. — А какво ще кажеш за това? Млъквай или ще те завра в гардеробчето ти.

— Ах, детство мое — усмихна се Гъф. — Как ми липсват тези отминали дни.

Десет минути по-късно таксито спря пред главния вход на стрелбището „Хъдзън каунти“. Тримата излязоха от колата и Конрад обяви:

— Ето го най-доброто стрелбище в областта.

— Искаш да кажеш, освен Манхатън — вметна Сара.

След двайсет минути тримата вече бяха въоръжени и готови да започнат стрелба. Сара и Гъф тръгнаха след Конрад през дългия тухлен коридор и стигнаха до огромно помещение с осем кабинки за стрелба. Срещу всяка кабинка се намираше съответната мишена. Някои от тях бяха стандартните концентрични кръгове, но други представляваха рисунки на животни, например сърни и лъвове, а при трети контурите бяха на човешки същества. Кабинките бяха разделени на сектори за начинаещи, напреднали и експерти. При начинаещите мишената беше на разстояние шест метра, а при експертите — на девет. Без да спира. Конрад се запъти към сектора за експерти.

— Предполагам, че ние сме начинаещи — обърна се Сара към Гъф.

— В никакъв случай — отсече Конрад. — Стойте тук при мен.

— Никога не съм стреляла с пистолет през живота си.

— Няма значение — отвърна Конрад. — Най-добре ще се научиш да плуваш, ако те хвърлят в дълбокото.

— Ами ако не искам да се науча да плувам?

Конрад посочи към съседната кабинка.

— Всички плуват. Влизай вътре.

Когато и тримата бяха заели местата си. Конрад си сложи предпазните очила и слушалките.

— Чувате ли ме всички? — попита той през малкото микрофонче.

— Ясно и чисто, бандит — отвърна Гъф. — Хайде сега да ми помогнеш да разкарам тези смотаняци, които са ме погнали.

Без да обръща внимание на Гъф и след като видя, че Сара му прави знак, че го чува, той взе пистолета трийсет и осми калибър, който беше наел. С шест бързи изстрела разкъса мишената с човешки очертания.

— Не е лошо, Слим, но я виж това. — Гъф насочи собствения си пистолет. Изстреля шестте патрона, след това погледна мишената. Не беше улучил нито веднъж. — Пистолетът ми е счупен — оплака се той.

— Твой ред е, Сара — каза Конрад.

— Преди това искам да те питам нещо. Какво правим тук, по дяволите?

— Вече ти казах, че съвсем бяхме зациклили в този кабинет, затова реших да сменим обстановката. Когато се изправя пред логическо предизвикателство, това е най-подходящото място да се успокоя и да премисля нещата.

— Така ли се успокояваш? Слагаш си големи слушалки и пробиваш огромни дупки в хартиени хора?

— Някои слушат класическа музика, естетиката на други е по-агресивна — обясни Конрад. — Както и да е, трябваше да си прочистим главите. Спри да се жалваш и стреляй.

— Както кажеш, полковник — сви рамене Сара. — Но пак не мога да разбера как това ще помогне на делото. — Тя вдигна пистолета и внимателно се прицели. Стреля веднъж. След това отново се прицели. И пак стреля. И пак се прицели И пак стреля. След шестия изстрел видя, че не е улучила мишената нито веднъж.

— Твърде много се стараеш — заяви Конрад — Стрелбата е нещо инстинктивно. Пистолетът е продължение на ръката ти. Все едно хвърляш баскетболна топка — не можеш да чакаш и да се прицелваш. Просто я хвърляш.

— О хо-о-о, поредната физкултурна аналогия — изсмя се Сара. — Този път с привкус на Зен.

— Не се шегувам — настоя Конрад. — Опитай пак, но този път само насочи и стреляй.

Сара презареди и още веднъж погледна мишената.

— Ето ни и нас — каза тя. — Аз и куршумът сме едно цяло. — Вдигна пистолета си и изстреля шестте патрона. Този път два от тях улучиха върха на мишената.

— Не е лошо. — Конрад влезе в кабинката й. — Мисля, че имаш проблем само с позата. Центърът ти на гравитация е изместен, затова откатът те бута назад и стреляш високо. — Той презареди пистолета й. — Не стой със събрани крака. Сложи единия пред другия, като тежестта на тялото ти трябва да е на задния. — Сара зае позата, а Конрад застана зад нея и намести бедрата и.

— Леко, каубой. Не ставаме ли много интимни?

— Това е целта — усмихна се Конрад и я хвана за кръста. — Центрирай тежестта си тук. Облегнала си се на задния крак, но тежестта ти е уравновесена тук.

— Готова съм — каза Сара, моментално насочи пистолета и изстреля шестте патрона. Четири от тях улучиха човешката фигура. Един от тях отнесе лицето.

— Къде си се учила да стреляш така? — попита я Конрад.

Сара му намигна и с нисък глас каза:

— В Чайнатаун, Джейк.

— Господи — обади се Гъф. — Ето това е.

— Кое? — попита Сара. — Чайнатаун?

— Не, не. Мотивът на Донигър.

— Мотивът на Донигър е Чайнатаун?

— Не това, което каза, а което направи — обясни Гъф. — През цялото време търсихме очевидни мотиви. Алчност, ревност, омраза. Но не сме взели предвид похотта. Дори не се бях сетил, докато не ви видях двамата в кабинката.

— Какво е станало в кабинката? — попита Сара.

— И аз това питам — додаде Конрад.

— Не се обиждайте, тъй като много си ви обичам, но наистина ли сте толкова слепи?

— Аз ли? — попита Сара. — Аз не…

— Забрави за това как се е сетил, концентрирай се на резултата — прекъсна я Конрад Той излезе от кабинката и се приближи до Гъф. — Значи ако мотивът е похот, какъв е изводът?

— Нямам представа — каза Гъф. — Хрумна ми току-що. Само дотук съм стигнал.

— Може би Арнолд е бил болен и тя го е убила, за да го отърве — предложи Конрад. — Това е убийство от любов.

— Не може да бъде — отсече Сара. — Не е толкова добричка.

— Може би е влюбена в някой друг и е убила съпруга си, за да бъде с истинската си любов — обади се Гъф.

— Твърде романтично — поклати глава Конрад. — Освен това дори и жителите на Ню Йорк са достатъчно цивилизовани, за да подадат молба за развод.

— Не и когато има какво да се получи от смъртта — намеси се Сара.

— Какво искаш да кажеш? — попита Конрад.

— Ами ако Клеър е влюбена в човек, който е включен в завещанието?

— Разбирам — каза Гъф. — Значи и двамата са наели Козлоу да убие съпруга й. Тя осигурява достъп до къщата, любовникът й гушва парите.

— Има само един проблем — почеса се Конрад. — Според завещанието парите отиват в благотворителни организации и разни други такива.

— С изключение на „Екоу ентърпрайзис“, която се разпределя между останалите партньори.

— Значи си мислиш, че един от партньорите на Арнолд спи с Клеър и когато разбират, че смъртта му не само ще им позволи да бъдат заедно, но и ще ги направи богати, наемат Козлоу и го очистват? — попита Конрад.

— На мен ми звучи добре — кимна Гъф.

— И на мен — добави Сара. — Въпреки че искам и двамата да знаете, че нищо не е ставало в кабинката.

— Хайде де — каза Гъф. — Слънцето на изток ли залязва? Нюйоркчани обичат ли да се обличат в черно? В какво беше заровен Елвис — в бял костюм, синя риза и кашмирена вратовръзка, нали? Да, да и да. Всички ние сме простички създания. Затова мога ли да позная кога някои флиртува? Естествено.

— Слънцето не залязва на изток, а на запад — поправи го Конрад.

Гъф погледна Сара, а след това и Конрад.

— Това нищо не променя! — извика той, докато Сара се превиваше от смях. — Вие флиртувахте!