Брад Мелцър
Смъртоносно реми (11)

Глава единайсета

— Как е дядо ти? — попита Конрад, когато Сара и Гъф влязоха в кабинета му.

— Добре е. Сестрата каза, че е спал цяла нощ, което е хубаво.

— Радвам се — усмихна се Конрад. — Виктор ми съобщи за разговора ти с Монаган.

— Така ли? — смути се Сара.

— Не ми е ясно — обади се Гъф. — Миналата седмица те гонеше до дупка, а тази седмица ти е НДП. — Гъф се усети, че никой не го разбира и добави: — Най-добър приятел. Не сте ли карали гимназия?

Конрад не обърна внимание на шегата, защото гледаше внимателно Сара.

— Още си мислиш, че Виктор е замесен, нали?

— Не съм глупава. Каквото и да направя, той винаги го знае. А това означава само едно. Виктор Стокуел е здраво замесен или, може и да се обидите, той е истински мръсник.

— Не говори повече. — Конрад излезе да огледа коридора и след това затвори вратата. Върна се на мястото си и обясни: — Това не е шега работа Виктор е тук от петнайсет години. Много негови приятели се разхождат по тези коридори, а той не е от хората, които искаш за врагове.

— Прекрасно — изпъшка Сара. — А аз?

— Ти обвиняваш един от ветераните на прокуратурата без никакво доказателство — отвърна Конрад. — Прегледахте ли старите досиета?

— Повечето, но мисля, че достатъчно се ровихме в паяжините. Трябва да се върнем на стария въпрос. Ако си един от най-добрите обвинители тук, защо ще искаш да се занимаваш с някаква дребна кражба? — попита Сара. — Мислех си за това в метрото тази сутрин. Освен да доведе едно дело до съд, какво друго може да прави с него един помощник областен прокурор?

— Може да отклони обвинението или да го намали до дребно престъпление — отговори Конрад.

— Освен това — каза Сара. — И си помислете и за другата страна по това дело. Очевидно някой пази Козлоу, като наема първо човек от старата ми фирма, а после Джаред. Няма начин да не е свързан с някого. Сега да предположим, че и Виктор има нещо общо с тези хора. Какво друго би направил, ако беше на негово място?

— Бих потулил случая — заяви Гъф.

— Точно така — посочи го Сара. — Точно това си мислех. Виктор обещава на някаква клечка, че ще потули случая. Но един наострен новак се докопва до делото преди Виктор. Виктор разбира, пощурява и кара секретарката на ОРД да се обади на всички помощник областни прокурори и да го открие.

— Но в такъв случай защо Виктор не си е взел делото? — попита Гъф.

— Тогава вече не е можел. Делото е видяло бял свят. Твърде късно е било…

— Откачили ли сте и двамата? — попита Конрад. Мислите, че Виктор Стокуел потулва дела?

— Възможно е.

— Има разлика между нещо възможно и нещо наказуемо — каза Конрад. — И на ваше място не бих говорил неща, които не мога да докажа. Освен това не ви е работа да преследвате такъв човек.

— Тогава защо непрекъснато ме окуражаваш?

— Моля?

— Добре ме чу. От самото начало ме предупреждаваш за Виктор, но всеки път, когато ми трябва помощ по отношение на него, с най-голямо удоволствие ми показваш правилната посока. Къде е истината тогава?

Конрад едва доловимо се усмихна.

— Права съм, нали? — попита Сара. — И ти мислиш, че има нещо гнило в него.

— Запазвам си мнението за себе си. Но истината е, че ти имам доверие. Твърде много необяснени съвпадения се събраха по това дело, а в едно нещо съм сигурен — не вярвам в съвпадения. Ако искаш да продължиш да се ровиш, ще ти помогна, но не ще ти позволя да рискуваш кариерата на Виктор, ако нямаш доказателства.

— Не смятам да го обвинявам. Просто се опитвам да разбера какво става.

— Каквото и да правиш, продължавам да мисля, че нещо ти липсва — въздъхна Конрад. — Дори да си извадила делото на светло, ако Виктор е искал да го потули, щял е да си го вземе и да не повдигне обвинение.

— Шегуваш ли се? Веднъж щом бях видяла фактите. Виктор нямаше как да не повдигне обвинение. Може и да е малко, но делото си го бива.

— Сигурно — кимна Конрад. — Но пак можеше да си реши проблема, като даде на Козлоу намалена присъда или сведе обвинението до дребна простъпка.

— Освен ако по някаква причина онзи, който дърпа конците, не иска изобщо да има и следа от тази кражба.

— Възможно е — сви рамене Гъф.

— Ти вярваш и на това, че всички вегетарианци са лоши хора — обърна се към него Сара.

— Не е смешно — отвърна й Гъф. — Хитлер е бил вегетарианец.

— Теорията ти куца на едно място — каза Конрад.

— Кое е то?

— Нямаш обяснение защо тази кражбица трябва да се крие.

— Знам — призна Сара. — Тук засичам всеки път.

— Ами ако Козлоу е нечий роднина и искат досието му да е чисто? — предложи Гъф.

— Или може би е пуснат под гаранция в друг щат и ако изскочи още нещо, там ще го довършат — добави Конрад.

— Проверих това още първия ден — поклати глава Сара. — Два пъти е бил арестуван, но никога не е бил осъждан.

— Може да почва работа, която изисква чисто досие — предположи отново Конрад.

— Това е интересно — оживи се Сара.

— Чакайте, сетих се — възкликна Гъф. — Може Козлоу да се е хванал на бас с някое истинско гадно биче. И басът да е бил, че Козлоу цял месец няма да го арестуват. След това е краднал и са го арестували. Сега трябва да скрие ареста, иначе губи баса.

— Напълно възможно — каза саркастично Конрад. — Чувам, че тези басове напоследък са истинска мода. Във Вегас са луди по тях.

— Хайде, нека сме сериозни — намеси се Сара. — Други идеи?

— Мисля, че първо трябва да научим повече за Козлоу и за това кой плаща сметките му — заяви Конрад. — Знаем ли това, ще разберем кой е намесен. След това може да се опитаме да потърсим мотива.

— И после да видим как тези неща са свързани с онзи с бравата от вчера — подхвърли Гъф.

— Онзи с бравата? — попита Конрад.

Сара стрелна Гъф с поглед.

— Иска да каже Козлоу — обясни бързо тя. — Ако можем да го свържем с човека, който му плаща, ще имаме много по-ясна представа какво става.

 

 

— Ти ли го направи? — попита Джаред в момента, в който Козлоу влезе в кабинета му.

— Какво да съм направил? — Той тръгна към стола в ъгъла, на който обикновено седеше.

Джаред скочи от мястото си и затръшна вратата.

— Знаеш точно за какво говоря — каза той. — Снощи дядото на Сара падна по едни стълби и…

— Успокой се. Чух какво се е случило.

— Откъде си чул?

— Както ти казах, чух… Но нямам нищо общо с това.

— И очакваш да ти повярвам?

— Ако искаш, но ти говоря истината. Ако го бяхме направили ние, щеше да разбереш, че сме ние. Иначе какъв е смисълът?

Джаред се замисли за логиката на Козлоу.

— Значи не си бил ти?

Козлоу се усмихна.

— Веднъж, шефе, и ние да сме невинни. Дядката просто се е сурнал по стълбите.

 

 

Сара беше сама в кабинета си. Вдигна слушалката и набра телефона за информация на фирмата на Джаред.

— „Уейн и Портной“ — каза секретарката. — Мога ли да ви помогна?

— Бихте ли ме свързали с отдел „Входящи сметки“? — помоли Сара.

След кратка пауза се обади един женски глас:

— Ало, Робърта е на телефона.

— Здравей, Робърта — каза възможно най-любезно Сара. — Обажда се Катлийн от кабинета на Джаред Линч. Можеш ли да ми помогнеш с информация за един клиент, който…

— Коя сте вие, по дяволите? — полита Робърта.

Сара се паникьоса.

— Катлийн.

— Коя Катлийн?

— Катлийн Кларк — спомни си Сара фамилията на Катлийн от миналогодишния списък с поздравителни картички.

— Много интересно. Катлийн Кларк купи марки оттук точно преди две минути — обясни Робърта. — Сега бихте ли започнали отначало или да повикам ченгетата?

Без да каже нищо, Сара затвори.

Минута по-късно Гъф влезе, без да чука. Погледна Сара и попита:

— Кой ти е изял десерта?

— Никой — отговори Сара. — Опитах се да се обадя във фирмата на Джаред и…

— И те хванаха, нали? — поклати глава Гъф. — Казах ти да не го правиш. Не е етично и го знаеш.

— Много си се загрижил за етиката изведнъж.

— Сара, знам кой съм. Знам си недостатъците. Прекалено обобщавам, по принцип съм песимист, не обичам децата, не си чистя междузъбието, не вярвам в спонтанното запалване, мисля, че повечето хора са тъпи овце, които чакат телевизията да им каже какво да пише на новите им тениски, и съм убеден, че мъжете с кози брадички са изначално глупави. Но освен това съм наясно, че дните ми са преброени. И дълбоко в черното си сърце знам, че когато ми дойде времето, ще си плащам вересиите. И само за да ме измъчват, ще го предават директно по телевизията. Но мога да живея с това, защото се разбирам. Знам си мястото.

— А аз не, така ли?

— Да — каза Гъф. — Сега си помощник областен прокурор. Не прави нищо, за което да съжаляваш.

— Гъф, забрави ли какво стана вчера? Онзи заплаши Джаред и вкара дядо в болница.

— Не знаеш…

— Знам — настоя Сара. — Видях го с очите си и го чух с ушите си. Не е необходимо много мислене, за да се досетиш за останалото. Говорим за двамата най-важни човека в живота ми. Ако загубя някого от тях и ако вината е моя, ще… — Тя млъкна. — За мен всичко ще е свършило. Затова, когато последствията касаят сигурността на семейството ми, обаждането във фирмата на Джаред едва ли е престъплението на века.

— Лавината се събужда от една снежинка.

— Гъф, моля те, достатъчно ми е трудно.

— Знам и съм наясно колко много означават те за теб. Просто ти пазя гърба.

— Благодаря ти — въздъхна Сара.

— И като си говорим за лъжи, защо не каза на Конрад за онзи с бравата?

— Защото знам как ще реагира. Ако разбере, че онзи ме е заплашвал, веднага ще почне да ми чете лекции как помощник областните прокурори не трябва да се оставят да ги заплашват. И ти, и аз сме наясно, че колкото по-малко хора знаят, толкова повече предпазвам Джаред. Освен това не съм сигурна дали искам той да знае. Напоследък много говори.

— Чакай малко. Да не казваш, че и на Конрад не вярваш?

— Вярвам му, но много си контактува с Виктор.

— Хайде де, не му казва нищо лично.

— Животът ми не е ли личен? Успехът ми по това дело също ли не е?

— Клюките са царици тук.

— Но не мислиш ли, че Виктор е…

— Знаеш, че смятам Виктор за твърде нахален. Но това няма нищо общо с Конрад.

— Разбрах те — кимна Сара. — Но въпреки това не искам той да знае. Казаха ли ти нещо от криминалния?

— На вашите услуги. — Гъф подаде на Сара кафявия плик, който държеше. — Ето ви едни отпечатъци.

— Какво пише? — Сара отвори плика.

— От бравата са взели ясен отпечатък, но нещо не се връзва — поясни Гъф. — Съвпаднал напълно с тези на някакъв тип Сол Броудър.

— Кой е Сол Броудър?

— Там е работата. Снимката му не приличала на твоята скица, но като му пуснали името в компютъра, извадили досие, което приличало на сценарий на Скорсезе.

— Прекрасно. Какъв е проблемът?

— Не знам как да ти го кажа, но… Сол Броудър е умрял преди три години.

Сара изпусна папката на бюрото.

— Да не ми казваш, че мъжът, с който говорих, същият, който е блъснал дядо по стълбите, е мъртвец?

— Или превъзходен магьосник.

 

 

Рафърти седеше на задната седалка на колата си и се ядосваше. Беше роден и израснал в Хобокън, Ню Джърси, само през три къщи от родното място на Франк Синатра. Прекарал бе голяма част от юношеството си в опити да избяга не само от многобройните италиански любовници на ирландската си майка, но и от наследството на бедната средна класа на родния си град. Пръв от семейството си отиде в колеж, като по този начин рано се отърва и никога не погледна назад. Спечели местна стипендия за колежа „Бруклин“, но след година се прехвърли в Принстън. Винаги нещо по-голямо, винаги нещо по-добро.

В Принстън съквартирантът на Рафърти беше един приказлив малък кресльо, наследник на известно издателство за списания. От него Рафърти се научи как да говори, как да яде и как да се облича. Всичко това, с цел да направи впечатление. През зимната ваканция на същата година съквартирантът му го покани в семейната вила в Грийн фармс, Кънектикът. Там той се срещна с баща му, който предложи на Рафърти първата му работа в издателския бизнес — стажант през лятото в отдела за абонамент. За Рафърти мечтаните връзки започваха да се превръщат в действителност.

Единственото лошо нещо беше, че ниското заплащане го принуди да живее вкъщи с майка си. А връщането в Хобокън след една зима в Грийн фармс, една пролетна екскурзия до Мартас виниърд и една година в Принстън, беше съкрушително. Рафърти бе убеден, че не тук му е мястото. След това лято той не прекара нито една нощ повече в родния си град. Винаги нещо по-голямо, винаги нещо по-добро. Така че той имаше причини да е ядосан, докато колата прекосяваше тесните улици на Хобокън.

Разстоянието от Манхатън до Хобокън през тунела „Линкълн“ беше само десет минути и Рафърти през цялото време гледаше през прозореца. Когато стигнаха, разбра колко много се е променило всичко. От вестниците знаеше, че сега в Хобокън живееха две съвсем противоположни общности — пусналите дълбоки корени италианци, за които Синатра беше герой, и прииждащите градски професионалисти, които вярваха, че животът в Хобокън най-добре ги спасява от данъците в Ню Йорк. Докато минаваше през улиците, по които бе израснал, Рафърти виждаше резултатите — главните улици гъмжаха от юпи кафенета, страничните бяха все така изпъстрени със стари фамилни бакалии, а в задните местните хлапета все така мечтаеха как ще се махнат оттук.

Когато колата наближи Уилоу авеню, номер 527, Рафърти се обади:

— Тук е. Паркирай пред погребалното бюро.

Шофьорът спря колата точно на указаното място, на края на пресечката.

— Кога си го виждал за последен път? — попита междувременно Козлоу.

Рафърти не отговори. Отвори вратата и излезе.

Козлоу последва Рафърти към четириетажната тухлена къща.

— Каза ли му, че ще дойдем?

Рафърти натисна звънеца за осми апартамент.

— Предпочитам да го заварим неподготвен.

През домофона се чу хрипкав глас:

— Кой е?

— Аз съм — отговори Рафърти. — Отвори ни.

— Кой си ти?

— Оскар — излая Рафърти.

— Кой Оскар? — попита гласът.

Рафърти удари с юмрук таблото и изкрещя:

— Отваряй проклетата врата или ще ти разбия…

Чу се силен звън и те отвориха вратата. Рафърти свали яката си и оправи палтото си. Няма защо да се безпокоя, каза си той. И двамата останаха без дъх, докато се качат на четвъртия етаж. Когато наближиха осми апартамент, вратата изведнъж се отвори. Беше мъжът с хлътналите бузи.

— Здравейте, момчета.

Рафърти искаше да го блъсне, докато влизаше в спартански обзаведения малък апартамент. Просто да го сплаши. Старите му инстинкти се обаждаха, но той се въздържа. Нямаше причина да се връща към това.

— Елиът, мислех си, че ще разчистиш тази дупка. — Рафърти обели парче боя от стената.

— Дай ми малко пари и с удоволствие ще го направя — отговори Елиът. — Какво става, Тони?

— Все така, все така — сви рамене Козлоу.

— Пари вече ти давах — намеси се Рафърти и последва Елиът в неприветливата дневна.

— Имам предвид истински пари.

— Знаеш какво е положението. — Рафърти се приближи до метален сгъваем стол в ъгъла на стаята и преди да седне, прокара ръка по седалката.

— Значи не ми носиш добри новини? — попита Елиът.

— Всъщност дошъл съм да те питам нещо — каза Рафърти. — В понеделник следобед дядото на Сара Тейт е паднал по стълбите в метрото. Има фрактура на таза. Искам да съм сигурен, че не знаеш нищо за това.

— А Сара Тейт е обвинител по делото на Козлоу? — уточни Елиът.

— Точно така. — Рафърти настойчиво гледаше слабото му лице.

— Съжалявам, не знам нищо.

— Значи не си се доближавал до Сара? Не си говорил с нея?

— Дори не знам как изглежда — усмихна се криво Елиът. Говореше саркастично, като че ли не го беше грижа. Или все едно се наслаждаваше на това, че владее положението, макар и за малко. — Изобщо не познавам тази жена.

— Елиът, може ли да си крадна една сода? — провикна се Козлоу от кухнята.

— Спец си по тази част — извика Елиът, без да отделя очи от Рафърти.

— Не се ебавай с мен — предупреди го Рафърти.

— Толкова глупав ли ти изглеждам? Ти си ми като баща.

— Как ли пък не — изсумтя Рафърти.

— Разбира се. А и за какво се притесняваш? Мислех, че си се погрижил за всичко.

— Така си е. Докато някой не започне да обърква плановете.

— Можеш да спреш да ме подозираш — подразни го Елиът. — Вече получих това, което желаех. Освен това искам да успееш. Щях ли иначе да ти позволя да се запознаеш с Тони?

— И толкова добре се получи всичко, нали? — отвърна Рафърти.

— Ей… — обади се Козлоу от кухнята.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам? — попита Елиът.

— Още не. — Рафърти тръгна към вратата. — Но не се безпокой. Пак ще се видим.

Рафърти и Козлоу напуснаха сградата в пълно мълчание. Козлоу вдъхна хладния септемврийски въздух и чак тогава попита:

— Вярваш ли му?

— Ти го познаваш по-добре. Какво мислиш?

— Имам му доверие. Може и да е отмъстителен, но не мисля, че ще ни погоди този номер. Дядото на Сара сам е паднал.

— Дано да си прав. — Рафърти влезе в колата. — Заради всички нас.

 

 

— Добре тогава. Чудесно — каза студено Джаред в слушалката. — Ако искаш да го видиш, подай молба.

— Шегуваш ли се? — попита Сара. — Искам само да разпитам Козлоу. Защо да го пиша, щом можеш да ми дадеш разрешение по телефона?

— Сара, не го приемай лично, но така правя с всеки клиент. Ако го искаш, ще трябва да си минеш по каналния ред.

— Добре, ще ти изпратя молбата — съгласи се ядосано Сара. — Ще се чуем по-късно.

— Не забравяй, че сме на бал тази вечер — добави Джаред.

— Наистина ли трябва…

— Да, трябва да си там. За мен е важно и ще изглежда ужасно, ако те няма, така че ще се видим там в девет.

Джаред затвори телефона и Катлийн влезе в стаята.

— Иска да види Козлоу ли?

— Разбира се. Но не е познала, ако си е мислела, че ще я улесня.

Преди Катлийн да успее да отговори, на вратата се почука силно.

— Има ли някой тук? — попита Бароу, след като влезе в стаята. Носеше малък кафяв хартиен плик, в който си личеше, че има бутилка вино.

— Къде беше? На запой? — възкликна Джаред веднага, щом видя любимия си частен детектив.

— През работно време? Достатъчно ме познаваш — каза Бароу. Рижата му брада бе започнала да посивява. — По бутилката има отпечатъци. Една тъпа клиентка ме кара да шпионирам богатия й съпруг. — Джаред и Бароу се познаваха, откакто Джаред бе постъпил на работа във фирмата. През последните шест и половина години бяха станали близки приятели и се забавляваха чудесно заедно. Особено вечерта, когато Бароу следеше Сара, за да знае Джаред точно кога тя ще се прибере за празненството по случай трийсетия й рожден ден.

Благодарение само на информацията от Бароу, Джаред беше печелил поне четири дела. Но усети, че това няма да е едно от тях, като гледаше лицето му.

— Кажи ми лошите новини — помоли Джаред. — С кого си имаме работа?

Бароу седна на един от столовете пред бюрото на Джаред и започна:

— Честно казано и аз не съм сигурен. Прекарах името на Рафърти през всички информационни мрежи, до които имам достъп, но почти нищо не извадих. Роден е в Хобокън, което означава, че едва ли е от заможно семейство. По някакво чудо и с помощта на стипендия от профсъюза на текстилните работници се е занесъл чак в Принстън — голяма работа. Живее в луксозна сграда в Ъпър ийст сайд — отново голяма работа. Има дял от петдесет милиона долара в някаква театрална компания „Екоу ентърпрайзис“ и мога да си направя само едно заключение. На твое място бих стоял настрана от него.

— Защо мислиш така?

— Усещам, че е кофти. Хората се крият, ако имат какво да крият. Колкото повече ровя, толкова по-малко намирам. Оскар Рафърти контролира живота си и няма да ни пусне вътре.

— Ами Козлоу? За него какво?

— Тони Козлоу си го бива. Когато поразпитах за него, най-често ми го описваха като „жесток“ и „нестабилен“. Очевидно не изпълнява заповеди добре — бил изгонен от армията за неподчинение. Но никога не ръководи нещата. И двата пъти, когато е бил арестуван, е следвал чужди заповеди. Първия път е наръгал с нож един тип по молба на някаква лихварска акула, а втория път е върнал визитата в услуга на някакъв дребен наркопласьор. Бих заключил, че Рафърти му е шеф.

Джаред мислено провери хипотезата на Бароу Накрая каза:

— Може ли да са от мафията?

— В никакъв случай — отвърна Бароу. — Мафиотите оставят ясни следи. Но повярвай ми, тези са точно толкова опасни.

— Защо мислиш така?

— Защото вече се свързаха с мен — изтърси Бароу.

— Какво?

— Не се шегувам. По някакъв начин са разбрали, че си ме наел да ги проверявам. На път насам, ми направиха по-изгодно предложение. Рафърти ми каза, че ще ми плати двойно, ако ти наговоря глупости за него.

— И ти какво каза?

— Съгласих се. Парите са си пари.

— Но всички тези работи…

— Мислиш ли, че бих ти наговорил глупости? — попита го Бароу. — Ще трябва много повече от няколко хилядарки, за да предам приятел. Но това не означава, че няма да им взема парите с усмивка.

— Значи си мислят, че ми казваш…

— Мислят си, че ти казвам, че не мога да намеря нищо за тях, че никога не съм чувал за Тони Козлоу, за неговия лихвар, за „Екоу ентърпрайзис“ или за лъскавия адрес на Рафърти в Ъпър ийст сайд или за миналото му, което той си умира да направи хайлайфно. Щом са тъпаци, майната им.

— Наистина ли си мислиш, че ще ги заблудиш?

— Нещо по-добро ли ти хрумва? — намръщи се Бароу. Джаред не отговори и той добави: — Тези не се шегуват. Щом са знаели, че ще се обърнеш към мен, значи са поразровили за теб и са го направили както трябва. Прекарах пет минути с тях и ми беше достатъчно да разбера, че не се шегуват. Крият големи неща, каквито и да са те.

— Какво мислиш, че трябва да направя?

— Какво друго? — смигна хитро Бароу. — Ще продължавам да ровя за тях. Не могат да се бъзикат с теб и да не очакват, че ще им отвърнеш.

— Не знам. Не мисля, че е умно да се бием.

— Хайде де! — Бароу се изправи. — Ти не се биеш. Просто се опитваш да намериш информация. Ако Рафърти те попита, кажи, че не съм могъл да намеря нищо. Никога няма да разбере.

— Не съм сигурен, че това е най-доброто…

— Хубаво. Значи решихме — отсече Бароу. — Хващаме се за работа. — Бръкна в кафявия плик, извади празна бутилка от шампанско и я тръсна на бюрото на Джаред.

— Какво е това?

— Това, приятелю мой, е истинска бутилка от новогодишната сцена в „Кръстникът“, втора част. За това похарчих няколко стотачки от парите им. Реших, че така наистина ще ги вбеся. Честит рожден ден предварително.

Джаред беше необикновено тих. Дори не посегна към бутилката.

— Не трябваше да правиш това, Лени.

— Виж, няма за какво да се тревожиш. После ще ми благодариш.

— Сигурен съм — каза тихо Джаред. — Просто искам да внимаваш.

— Притеснявай се за себе си. — Бароу се запъти към вратата. — Тебе наблюдават, не мен.

 

 

В седем и петнайсет същата вечер Сара седеше на една от многото пейки по крайбрежната алея на Батъри парк, която гледаше към река Хъдзън. За нея това място, разположено в най-южната част на Манхатън, означаваше бягство от Ню Йорк. За разлика от Сентръл парк, който беше препълнен с туристи и любители на джогинга, ролковите кънки и зелените пътеки, алеята за тичане на Батъри парк се използваше главно от местни жители и неколцина служители от близкия финансов център. Лъкатушещите алеи, заобиколени от множество дървета, бяха идеално място за тиха и уединена среща.

Тя погледна часовника си и почти веднага след това чу зад себе си глас:

— Не се притеснявай, тук съм.

Сара се обърна и видя, че Бароу се приближава с широка усмивка. Тя не се усмихна в отговор.

— Защо си толкова сериозна? — попита той, докато сядаше на пейката до нея.

— Притеснявах се, че няма да дойдеш.

— Това го видях. — Бароу забеляза сдъвканите кожички около ноктите й. — Хайде сега да ми кажеш какво става. Защо трябваше да ме водиш чак тук?

— За да те помоля за една услуга. И тъй като не е нещо обикновено, реших, че е по-добре да те видя.

— Сара, ако ще ме молиш за информация за Джаред, отговорът е не.

— Моля те, само ме чуй — въздъхна Сара. — Знам, че те поставям в кофти положение, но здраво съм загазила.

— Хайде, Сара. Той и аз…

— Знам, че се знаете отдавна. И знам, че никога не би му сторил нищо лошо. Но наистина имам нужда от помощта ти. Мислиш ли, че щях да те моля, ако въпросът не беше на живот и смърт?

Бароу погледна към река Хъдзън.

— Толкова ли е важно?

— Кълна се, Лени. Иначе нямаше да съм тук.

Бароу отбягваше погледа й и вместо това гледаше гигантския рекламен часовник „Колгейт“, който се носеше по реката.

— Тик-так, тик-так — прошепна той. Накрая се обърна към нея. — Съжалявам, миличка. Не мога да го направя.

— Не разбираш — замоли се Сара — Това е…

— Сара, недей. Достатъчно ми е трудно и без да ми се молиш. Когато попитах Джаред дали има нещо против да се срещна с теб, той ми каза да ти дам фалшива информация. Не бих направил това и не мога да направя нищо и против него. Само така мога да запазя и двама ви като приятели.

— Значи изобщо няма да ми помогнеш?

— Съжалявам — каза Бароу. — По този случай си сама.

 

 

Сара се чувстваше ужасно, докато слизаше по стълбите към долното ниво на центъра „Рокфелер“. Срещата й с Бароу беше минала много по-лошо, отколкото бе очаквала и страхът й, че сигурността на Джаред се изплъзва от ръцете й, нарасна неимоверно. Когато стигна до входа за официалния прием на „Уейн и Портной“, даван всяка есен и на шега наричан „Балът“, тя пое дълбоко дъх и се опита да забрави случилото се днес. Дори и спокойствието й да беше само външно, тя не искаше Джаред да я вижда разтревожена.

На вратата намериха името на Сара в дългия двайсет и две страници списък, който съдържаше имената на над хиляда души, и я насочиха към огромната тента, която покриваше пространството, известно през останалото време като ледената пързалка на центъра „Рокфелер“.

— Както виждате, покрили сме пързалката за повече уединеност. Дансингът е там, а водещ е диджей сър Джази Ели. За храна и за по-официална атмосфера, може да отидете натам. — Отговорничката на входа посочи към вътрешните алеи с магазини, разположени около пързалката.

— Ресторантите отворени ли са?

— Не и тази вечер — отвърна гордо тя. — Наехме и тях, и кафенето. Цялото място е на ваше разположение.

Сара забели очи от това преувеличено представяне. Отправи се към гардероба и свали палтото си. Беше облечена с драматична черна рокля, която очертаваше фигурата й и бе украсена с хиляди малки черни мъниста. Щом влезе под огромната тента, видя дансинга, пълен с млади двойки, които подскачаха под синкопирания ритъм. Изглеждат толкова млади, помисли си тя. Сигурно съвсем скоро са завършили право. Спомни си, когато Джаред я заведе на първия подобен бал. Беше в „Карлайл“. Той току-що бе започнал работа във фирмата и бяха женени едва от месец. Замаяни от екстравагантността на събитието, те прекараха целия първи час в дегустиране на всеки един от петнайсетте вида ордьоври, от сушито и печените домати до агнешките флейки. След това прекараха няколко минути в разговори с Любецки и някои от другите партньори и веднага се изнесоха на дансинга. С всяка следваща година, независимо дали ставаше въпрос за бала на Джаред в „Уейн и Портной“ или съответното събиране на Сара в „Уиник и Трюдо“, те танцуваха все по малко и контактуваха с колегите си все повече. Толкова е по-просто, каза си Сара, докато обръщаше гръб на дансинга.

Тя навлезе във вътрешния коридор, който ограждаше пързалката, и видя, че всичко беше същото, както в „Карлайл“. Редовните ресторанти бяха заменени със стандартната постановка на „Уейн и Портной“. Маси за ордьоври навсякъде по залите, питиета от шест различни бара и същите стари адвокати в същите стари фракове, увлечени в същите стари разговори.

— Сара! Насам! — извика някой от другия край на помещението. Тя позна гласа на Джаред и протегна врат, за да го види. Той й махна. До него стоеше по-възрастен мъж с посивяващи слепоочия.

— Фред, искам да те запозная със съпругата ми — обяви Джаред, докато Сара се приближаваше към тях. — Сара, това е Фред Джоузеф — може би най-добрият защитник в цялата фирма.

Сара залепи на лицето си най-лъчезарната си за подобни случаи усмивка и любезно стисна ръката на Фред.

— Радвам се, че най-накрая се запознахме — каза тя.

— Ама нали? — отвърна Фред. Само Джаред се позасмя, Но Фред продължи: — Джаред ми спомена, че сте противници по дело. Сигурно трудничко си приказвате.

— Да — кимна Сара. Не можеше да се насили да се засмее. — Слушай, Фред, би ли ни извинил за малко? Цял ден не съм го виждала и…

— Не е необходимо да ми обясняваш — каза Фред. — Джаред, ще си поговорим по-късно.

— Чудесно — широко се усмихна Джаред. Щом Фред се отдалечи, усмивката му изчезна — Какво ти става? — изсъска той. — Фред е партньор.

— Не ми пука, ако ще да е майка ти — сопна му се Сара. — Не съм в настроение.

Хората около тях започнаха да се обръщат. Джаред не искаше да прави сцени, затова хвана жена си за ръка и спокойно я заведе до един ъгъл на ресторанта. Мястото не му се стори достатъчно уединено и затова преминаха през летящите врати и влязоха в кухненското помещение. Вътре сервитьори със сребърни подноси тичаха във всички посоки. Но за Джаред бе важно единствено това, че тук нямаше нито един адвокат.

Преди да успее да си отвори устата, някакъв сервитьор се приближи към тях.

— Съжалявам, господине, но не може да стоите тук. Имаме горещи блюда…

— Случаят е спешен — настоя Джаред. — Само минута.

— Но, господине…

Джаред дръпна Сара към отсрещната стена на кухнята до непрекъснато нарастващата купчина мръсни чинии.

— Сега не пречим. Моля ви, дайте ни една минута — Ядосаният сервитьор си тръгна, а Джаред се обърна към Сара. — Никога повече не ме излагай така — каза той. — Това е животът ми.

— Знаеш, че не ми се идваше.

— Но каза, че ще дойдеш.

— Не ми пука какво съм казала — не ми се стои тук.

— Да не мислиш, че на мен ми се стои? Затънал съм до ушите в работа. Този случай ще ме довърши.

— На теб винаги ти е най-зле, нали?

— Всъщност е точно така. — Джаред повиши тон. — Най-малкото, което можеш да направиш, е да не ме затрудняваш допълнително.

— Защо? Ти да не би да ме улесни, когато поисках да се срещна с Козлоу? Сега трябва да подавам молба.

— Значи това било? Бясна си, защото се придържам към правилата. Съжалявам, миличка, но ако нямаш сили да играеш…

— Не ми се прави на мъж. Не става въпрос за сила, нито за правила — ти си просто един надут задник.

— Така ли?

— Определено. Защо иначе ще ме караш да изписвам тонове хартия?

— Защо ще се обаждаш във фирмата ми и ще се представяш за Катлийн? — попита я Джаред.

Сара замръзна.

— Какви ги говориш?

— Сара, знам, че ти си се обадила. Какво си мислиш? Че няма да ми предадат, че някой се е интересувал от сметките на Козлоу? Щом ми казаха, разбрах, че си ти.

Сара замълча.

— И ми казваш, че аз не играя честно? — продължи Джаред. — Това, което си направила, не само нарушава поне половин дузина етични правила, но руши и доверието ни. Знаеш, че работата ми зависи от това и ми играеш мръсни номера зад гърба. Никога не бих ти сторил подобно нещо.

— Така ли?

— Така — сопна се Джаред.

— Тогава защо си казал на Бароу да ми даде фалшива информация по делото?

Джаред ядно я изгледа.

— О, ти никога не би направил нищо зад гърба ми — каза саркастично Сара. — Ти и твоята звездна фирма сте самото съвършенство с тези ваши приеми и всичките се държите така, все едно не сте губили нито едно дело. Свършат ли празните приказки, ти си точно толкова безскрупулен, колкото и аз. Единствената разлика е, че аз не се правя на вода ненапита.

— Поучения не ми трябват — прекъсна я Джаред. — Знам какво съм направил и поемам пълна отговорност. Ако искаш да говориш за делото, дай да почваме. Но не желая всяка втора вечер да се караме за индивидуалните си стратегии.

Сара се облегна на един от огромните хладилници и пое дълбоко дъх.

— Съгласна съм. За какво друго имаме да говорим?

— Например за реалистичния завършек на това дело — предложи Джаред. — Струва ми се, че трябва да приключим възможно най-бързо. Колкото повече протакаме, толкова по-малко време имаме за дядо ти, който съм сигурен, че ще…

— Кучи син!

— Какво съм…

— Не смей да го използваш срещу мен! — изкрещя Сара. — Той не е разменна монета. Той е семейството ми! Разбра ли?

— Сара, кълна ти се, че не съм искал да кажа нищо такова. Просто…

— Много добре знам какво искаше да кажеш. Ако си готов да говориш, добре, но не намесвай дядо ми. Не желая да му споменаваш името.

— Добре, нека говорим по същество. Мога да ти кажа, че нямаш с какво да работиш. Спечели едно слабо обвинение, основано на показанията на един некомпетентен полицай и на една свидетелка, на която не може да се разчита. И двамата ще ги разкъсам в съда. Ако ги махнем, остава едно нищо и никакво дело за объркана самоличност. За да те улесня, ти правя последно предложение. Приеми прекратяването на делото сега или понеси загубата в съда. Оставам на теб да решиш.

— Страхотна реч — изсмя се Сара. — Но няма начин да избегнеш процеса.

Джаред сви юмруци и лицето му се наля с кръв.

— По дяволите, Сара. Защо трябва да си толкова упорита?

— Смешна работа — каза студено Сара, докато излизаше от кухнята. — Тъкмо щях да ти задам същия въпрос. — След което добави: — Наслаждавай се на купона.

 

 

— Ужасно изглеждаш — каза момчето от асансьора на Сара седмица по-късно.

— Трябваше да ме видиш, като се събудих — отговори тя. Торбичките под очите й потъмняваха светлата й кожа. — Цял час ми трябваше, за да се докарам до това положение.

— Винаги така става — почваш да губиш дело и заедно с него си отива и сънят.

— Кой казва, че губя дело? — попита Сара, докато вратите на асансьора се затваряха.

— Не се ядосвай на мен, просто ти казвам какво чувам. Говорят, че ще се изправиш срещу мъжа ти. Скъпа, ако искаше да се нараниш, защо не избра по-безболезнен начин? — Сара изобщо не се усмихна и той добави: — Гадно става, нали?

Сара кимна.

— Когато поех делото, ме измъчваше идеята, че мога да го нараня. Но сега… сега всичко вече е на лична основа. Всеки ден намираме нови начини да си забием нож в гърба.

— Естествено — страхът най-добре се прикрива с гняв. Това е следващата логична стъпка. Не трябва да се учудваш.

— Не се учудвам. Просто съм разочарована. Мислех, че сме по-силни.

— Това няма нищо общо със силата. Колкото по-дълго продължава, толкова по-гадно става. Сама ще видиш.

— Дарнъл — облегна се Сара на стената на асансьора. — Много добре успокояваш, знаеш ли?

— А какво ще кажеш за това тогава? — попита той и докато асансьорът приближаваше седмия етаж, започна да пее, имитирайки Етел Мърман: — Ще си невероятна и вълшебна — светът в краката ти ще лежи. От сега нататък, от този момент…

— Всичко ще е само в рози — присъедини се Сара и излезе от асансьора. — Благодаря ти, Дарнъл — добави тя, докато вратите се затваряха.

Тръгна по коридора и видя полицай Макейб, който я чакаше, облегнат на бюрото на Гъф. Хвърли поглед към таблото за присъствие. Малкият магнит до името на Виктор беше в колонката „Отсъства“. Още не бе пристигнал. С облекчение Сара забърза към Макейб и го вкара в кабинета си.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Нищо подобно. — Сара затвори вратата след себе си. — Просто исках да ви питам нещо бързо.

— Давайте — каза Макейб.

— След като направите арест, следите ли всичките си дела?

— Зависи от делото. Ако са ми застреляли партньора или е пострадал приятел или роднина, няма начин да не го направя. Но ако е нещо малко, просто нямам време… особено като се знае, че по повечето дела се стига до споразумение.

— Това дело малко ли е според вас?

— Невъоръжена кражба? Все едно неправилно пресичане. Имам по няколко такива на седмица. Нямам време да ги следя всичките.

— Значи ако аз — или който и да е взел делото — го потуля, никога не бихте разбрали?

— Ако го следя, ще разбера, но най-вероятно не бих го направил. Просто трябва да махна Козлоу от улицата — останалото е ваша работа.

— Предполагам — кимна Сара. — Особено, когато си мислим, че никой не ни гледа.

 

 

Макейб излезе от кабинета на Сара и видя двама свои колеги от участъка. Побъбриха за случаите си, размениха последните клюки от участъка и Макейб се запъти към асансьорите. Когато зави към ъгъла, в който се намираше бюрото на охраната, видя, че някой стои на изхода. Беше Виктор.

— Вие ли сте Майкъл Макейб? — изгледа го студено Виктор.

— Зависи — отвърна полицаят. — Да не ми дадете призовка?

Виктор се насили да се усмихне и каза:

— Нищо подобно. Просто исках да се представя. — Той протегна ръка. — Виктор Стокуел.

— Значи вие сте прочутият Виктор? — Макейб стисна ръката му. — Какво мога да направя за вас?

— Ами — Виктор сложи ръка на рамото на Макейб, — просто исках да ви задам няколко въпроса.

— Много време ли ще отнеме? Трябва да се връщам…

— Не се притеснявайте — каза Виктор. — Само минутка.

 

 

Час и половина по-късно Сара се обади на Пати Харисън. Никой не вдигна телефона. Тя затвори и позвъни на Клеър Донигър.

— Ало — каза Донигър.

— Здравейте, госпожо Донигър. Обажда се Сара Тейт. Съжалявам, че ви притеснявам, но исках да…

— Какво има? — прекъсна я Донигър.

Сара се опита да говори спокойно.

— Чудех се дали може да ни отделите малко време, за да дойдем и да разгледаме къщата. Ще ни помогне, ако знаем точното разположение, така че съдебните заседатели да могат…

— Съжалявам, но както ви казах миналата седмица, напоследък съм доста заета. Не искам да се държа невъзпитано, но трябва да тръгвам. Довиждане, госпожице Тейт. — Донигър затвори.

Сара влетя в кабинета на Конрад.

— Можеш ли да ми помогнеш да си намеря детектив?

— Защо ти е? — попита я на свой ред Конрад.

— Защото ще ми трябва професионална помощ, за да разбера какво, по дяволите, става с Клеър Донигър. Не съм мис Марпъл — не мога да се справя сама.

— Успокой се — каза Конрад. — Сега започни отначало. Какво е направила Донигър?

— Нищо не е направила. Просто изобщо не помага. Не иска да говори по случая, не иска да дава показания, не иска да ни пусне в тях. Като че ли ние сме враговете.

— Не й позволявай да се държи така с теб. — Конрад насочи пръст към Сара. — И преди ти казах: ти си шефът и твоя работа е да ги накараш да ти съдействат. Ако не може да намери време, в което да отидеш у тях, кажи й, че има избор — може да те разведе за половин час из дома си или можеш да отидеш заедно с шест другарчета от полицията, с един фотограф и с един репортер, които с удоволствие ще се разхождат осем часа из тях и ще ровят в нещата й. Кой знае какво може да намерят. И ако и това не помогне, сграбчваш я за раменете и я разтърсваш, докато не й дойде умът в главата. — Конрад започна да тресе ръце над бюрото си. — Майната й, ако не иска да съдейства.

Сара се усмихна.

— Знаеш ли, много си сладък, когато си ядосан.

— Благодаря. — Той оправи вратовръзката си. — Тръскането те развълнува, нали?

— О-х-о-о-о — засмя се Сара, учудена от реакцията на Конрад. — Кой каза, че съм се развълнувала?

— Аз нищо не съм казал.

— Защото дори не съм почнала да се вълнувам. Може да се каже, че бях леко развеселена.

— Чудесно. Колкото искаш отричай. Няма да ти слагам думи в устата. Нещо друго има ли?

— Казах ти. — Сара отново стана сериозна. — Имам нужда от детектив, който да ми помогне.

 

 

Двайсет минути по-късно Гъф влезе в кабинета на Конрад.

— Какво става? — попита той.

Сара му направи знак да мълчи и прошепна:

— Конрад се опитва да ни намери детектив.

— Да, разбирам — каза Конрад. — Благодаря за помощта. — Той остави слушалката и се обърна към Сара.

— Забрави. Оставаш сама.

— И той ли отказа? — попита Сара.

— Не мога да повярвам — зачуди се Конрад. — Никой не иска да ни даде детектив. За пръв път ставам свидетел на нещо подобно.

— И защо са толкова стиснати?

— Първо, нямат достатъчно хора. Освен това не забравяй съкращенията. Всички толкова се притесняват за местата си, че не искат да се захващат с дребни случаи.

— Или може би има още нещо — вметна Сара. — Виктор може да е…

— Сара, трябва да престанеш — прекъсна я Конрад. — Дори и Виктор не познава всички детективи, на които се обаждахме.

— Но може да познава отговорниците в участъците, които разпределят детективите — посочи Сара.

— Чудо голямо — стана от канапето Гъф. — Дайте да отидем там утре и сами да огледаме. Не ни трябват разни нафукани детективи.

— Не зная — замисли се Конрад. — Може и странно да ви прозвучи, но май е по-добре да приключите делото. Като имам предвид какво ти е казал Монаган, много по-важно е да не загубиш първото си дело на съд. А като ти гледам свидетелите, нямаш нищо съществено.

Сара прехапа устни, не можеше да спори. Но от случилото се с дядо й знаеше, че не става въпрос за работата й. Залозите се бяха вдигнали. Битката беше за Джаред.

— Не — настоя тя. — Не мога.

— Но ако се отървеш от това, ще можеш да поемеш другите си дела и…

— Аз си се грижа за другите дела.

— Така ли? — попита Конрад.

— Грижа се за другите си дела — повтори Сара. — Ако не мога да намеря детектив за това, сама ще се оправям. Утре сутринта ще отидем на гости на Клеър Донигър и ще видим какво ще открием.

 

 

В един и половина Джаред влезе в частния ресторант на фирмата „При Уейн“, за да обядва. Всеки ден в огромното пространство на това заведение над триста служители си разказваха истории, разменяха клюки и се тъпчеха с храна.

Той седна в задната част на голямото помещение и не обърна внимание на разговорите на колегите си. Започна да гребе супата си и да си мисли за делото. Въпреки че не искаше да се самозалъгва, чувстваше се отлично. Сара все още нямаше почти никаква информация, а свидетелите й ставаха все по-трудни за работа. Най-накрая нещата изглеждаха добре за защитата, а най-хубавото беше, че жена му не бе в опасност. Затова когато видя, че Марти Любецки влиза в ресторанта, Джаред помаха с ръка, за да привлече вниманието на шефа си.

Любецки се приближи до масата на Джаред с поднос храна.

— Защо си толкова щастлив?

— Ей така — каза Джаред. — Мислех си за делото на „Америтекс“ от миналата седмица.

— Джаред, не си търси комплименти.

— Не го правя.

— Да, разбира се. — Любецки остави подноса и седна. — Но не се притеснявай. Имам копия от исковете. Добра работа.

— Благодаря — кимна Джаред.

— Сега кажи ми за делото „Козлоу“. Как изглеждат нещата?

— Добре. Много добре. Все още се надявам да прекратим делото, но не мисля, че Сара ще се съгласи.

— Нейните неща как са?

— Провалят се. Мисля, че до края на седмицата ще се осъзнае. И щом започне да се отчайва, съм й приготвил още няколко номера.

 

 

Сара се облегна на вратите на мотрисата на метрото. Знаеше, че е загазила. От момента, в който бе взела делото, нещата се влошаваха. Колкото и да се опитваше да се изкачи нагоре, виждаше как всичко около нея се срива. Мотрисата се отправи към крайните квартали, вътре влязоха още пътници и избутаха Сара в центъра. Отвсякъде бе плътно заобиколена от други пътници и я обхвана чувство на клаустрофобия. Разкопча палтото си, за да се разхлади, но сухият и прашен въздух я накара неприятно да се изпоти. Затвори очи и се опита да забрави останалите пътници. Да забрави Джаред, Козлоу и Хлътналите бузи. Да не мисли за родителите си и за семейството си и какво можеше да се случи, ако загуби делото. Но колкото и да се опитваше и колкото и неща да успяваше да изтрие от съзнанието си, не можеше да забрави дядо си. Винаги щеше да помни страха в очите му, когато го вкараха в болничната стая. Едва не го беше изгубила и той го знаеше. Бяха пречупили татенцето. Не можеше да се отърси от това и ако не го предотвратеше, същото щеше да се случи и с Джаред. Стегни се, каза си тя и стисна дръжката на куфарчето си. Всичко ще се оправи.

Когато мотрисата наближи Седемдесет и девета улица, Сара започна да си пробива път към вратата, като предвкусваше глътката чист въздух. Възможно най-бързо тя изкачи стълбите до улицата и най-накрая въздъхна с облекчение. По пътя за вкъщи успя да се убеди, че всичко ще бъде наред, ако се успокои и бъде съсредоточена. Но когато зави към дома си, чу някой зад нея да казва:

— Хей, Сара. Какво става?

Тя бързо се обърна и с облекчение видя, че беше съседът й от горния етаж, Джоел Уестман.

— Извинявай, Джоел. Помислих те за някой друг.

— Не исках да те уплаша. — Джоел се приближи към Сара. — Добре ли си? Изглеждаш болнава.

— Добре съм — каза Сара, докато се приближаваха към блока. — Мисля, че съм настинала. Седмицата беше тежка.

— Разбирам. Работата наистина може да започне да пречи на живота — въздъхна Джоел. — А с куфарчето ти какво е станало?

Сара погледна и видя, че някой беше надраскал думата „Спечели’“ от едната му страна. Сърцето й замря. Заплахата беше по-близко, отколкото предполагаше — толкова близко, че бе стояла до нея в претъпканото метро.