Сара Пинбъра
Езикът на умирането (9)

8

Тази нощ спим съвсем малко, а в пет сутринта дъждът започва да плющи върху къщата. Големи тежки капки удрят стените и прозорците, но ритъмът им те успокоява. Най-после се унасяш в някакъв коматозен сън и аз успявам да почина няколко часа на стола. Но все пак и тухлите сякаш са неспокойни. През нощта си преминал една граница и промяната е осезаема в застоялия въздух на сутринта. Сега си по-близо до смъртта, отколкото до живота. Дори къщата и сивото небе го знаят.

Отвън минава един трактор и аз чувам монотонното пуфтене на двигателя му. Земята продължава да се върти. Прозявам се и се протягам, а костите ми изпукват, докато се изправям. Навлажнявам пресъхналите ти устни с гъбата. Това не те събужда. Сънят, в който си потънал, е различен. Чудя се дали сънуваш. Но все пак ти говоря. Това не би могло да ти навреди.

Около единадесет, след мълчалива закуска с кафе и хляб, Пени закарва сломения Саймън до железопътната гара. Плащаме за билета му и му казваме, че ще му се обадим, когато има промяна. Той все още е ядосан, а гневът му без съмнение е подклаждан от самосъжаление и още евтина бира, изпита през нощта. Когато тръгва, не поглежда към мен. Дейви свива леко рамене и се прибира вътре.

Докато ги гледам как тръгват, аз съм обзета от някакво чувство, но не знам какво е. Във всеки случай не е гняв. Не мисля, че у мен има място за това. Дейви подрежда и рови из стари неща в кабинета, така че аз си правя чаша чай и се качвам отново горе. Смятах да се отпусна във ваната, но когато надничам през вратата, очите ти са отворени.

Мъчиш се да кажеш нещо, но думите са неразбираеми. Те са сухи и хриптящи, и объркани. Въздържам се да не заплача. За секунда искам просто да се върнеш или да си отидеш напълно. Това междинно състояние не е полезно за никого. Грешка в плана на природата за нас. Много по-добре е човек да бъде сгазен от автобус или да падне от небето, отколкото тази безкрайна промяна. Това ограбване на паметта. Галя кичурите коса на върха на главата ти. Кога побеляха толкова? Не помня. Когато бяхме деца, винаги си бил тъмен. Тъмна коса, тъмни очи и мургава кожа. От гърдите ми се изтръгва въздишка.

— Саймън си отиде у дома — казвам тихо. — Сигурно ще дойде пак след няколко дни. Също и Пол.

Очите ти се съсредоточават в мен и аз се усмихвам. Някъде сред проблясващите жълти и избледнели цветове виждам призрака на тъмния мъж, който живееше в твоята кожа. О, ти все още си там, вътре. Макар и за кратко.

— Мисля, че му беше трудно. И на двамата им беше трудно.

На хлътналото ти лице се появява намек за повдигане на веждата. Поне на мен ми се иска да е така. Капвам малко сок от ананас в устата ти и очите ти се затварят, отново се унасяш. Аз отивам да си взема вана.

 

 

— Ей, сестричке — вика ми Дейви от килера. — Какво, по дяволите, е това?

От косата ми капе вода по суитчъра ми, но ми е по-добре след ваната. Чувствам се чиста. Освежена. Влача обутите си с чехли крака до задната част на кухнята.

— Какво? Какво намери?

Той е вдигнал предмета и разглежда почти закръглените му, боядисани в жълто ръбове. Когато го оставя, започва да се клати на нестабилната си основа. Засмивам се на глас.

— Господи, бях го забравила. — Вдигам предмета и продължавам да се смея.

— Добре де, но какво е?

— Пепелник. Тате го направи. — Отново се засмивам. — В хосписа.

Дейви се втренчва в мен.

— Направил е пепелник в хосписа?

Поглеждам към ужасната вещ в ръката си, а след това към брат си.

— Да. Неучтиво, нали?

От устата на Дейви тръгва усмивка, която стига до очите му и той поклаща глава.

— Може ли да го взема?

— Разбира се — кимвам аз. — Разбира се, че можеш. — Ясно ми е защо го иска. Пепелникът всъщност много точно отразява същността ти.

Подавам го на Дейви и той се втренчва в него.

— Дори не знаех, че е бил в хоспис.

Върти пепелника в ръцете си, сякаш е някакво безценно съкровище. Нямам нищо против Дейви да го вземе. Той е добро момче. Има дълбока душа.

— Беше там само няколко пъти — казвам аз, втренчена в керамичния предмет.

 

 

— Жената от хосписа дойде ли днес? — питам, когато се връщам от библиотеката. Навън е леденостудено и не усещам носа си в топлината на кухнята.

— Ъхъ — отговаряш ти.

Спирам до електрическата кана. Ти си се облегнал на радиатора.

— Попита ли я за дневния център?

— Да. — Носът ти се сбръчква леко.

— И?

— Ами по думите й изглежда доста приятно. — Лицето ти не изразява убеденост. — Имат часове по изкуство и музика. И идват да те вземат и те връщат. Всяка сряда очевидно.

Наливам по чаша чай за двамата и ти подавам твоята. Сложила съм малко студена вода в нея. Вътрешностите ти вече не могат да се справят с горещото.

— Благодаря ти, миличка.

— Ще отидеш ли? — Повдигам вежда към теб.

— Не съм сигурен.

Познавам това упорито изражение и се опитвам да не се усмихна.

— Какво друго ще правиш по цял ден? Ще седиш тук и ще гледаш дневните програми по телевизията?

— Обичам дневните програми — отговаряш ми ти, повдигайки вежда.

— Господи, непоправим си, тате! — въздишам и поглеждам часовника си. Днес библиотеката затваря късно и вече е почти седем и половина. — Като говорим за телевизия, „Ийстендърс“ е започнал.

— Трябва ли да налагаш на един умиращ да гледа тази глупост? — изпъшкваш ти.

— Млъквай — казвам и тръгвам възмутено по коридора. — В противен случай ще умреш много по-скоро, отколкото си мислиш.

Усмихвам се обаче. Не знам как се усмихваме сред всичко това. Но го правим.

 

 

След първото си посещение се връщаш сърдит. Не ти позволили да пушиш вътре. Посочвам, че може би това не е най-неразумната молба. Ти промърморваш нещо за дъжд и качулки. Аз се усмихвам. Не мисля, че са виждали много хора като теб. Може би неколцина, които външно донякъде приличат на теб, но нито един точно като теб.

— Искам да кажа, че всички ние там умираме, по дяволите. — Докато говориш си свиваш цигара на плота в знак на протест. — Така че какъв е проклетият проблем, ако има една стая, в която да може да се пуши? Ще е малко лицемерно да се откаже човек сега, нали?

Свивам рамене и запазвам усмивката за себе си. Тази седмица си по-жив. Различни лекарства. Това приповдигнато настроение няма да продължи, но все пак е приятно да те видя почти такъв, какъвто беше по-рано.

 

 

При второто ти посещение ефектът на новото лекарство вече отминава и когато се прибирам от работа, ти седиш в кухнята, подпрял глава на ръцете си. Сядаш по-изправен, а аз включвам електрическата кана.

— Как беше денят ти, миличка?

— Ами, нали знаеш. Едно и също. Връщат книги, вземат книги — усмихвам се аз. — А ти? Как беше в хосписа?

— Мисля, че няма да ходя повече — свиваш рамене ти.

Изваждам мляко от хладилника. Това не е детско инатене. Разпознавам решителността в гласа ти. „Без още бисквити преди лягане“, „Не, не може да излезеш облечена така“, „Майка ти няма да се върне“. Чувала съм този тон в хиляди от думите ти през годините.

— Как така? Случи ли се нещо?

— Нищо особено. — Разпознавам умората в гласа ти. — Но не мога да им дам каквото искат. Те искат да отговоря на нуждата, която имат, а не обратното.

Отпивам от чая си. Разговорите с теб никога не са простички.

— Какво искаш да кажеш?

— Намерението им е да ме накарат да приема по-добре факта, че умирам. Това да накарат мен да приема нещата по-добре, оправдава тяхната цел. — Ти замълчаваш. — Но за мен не е проблем, че ще умра. А те просто не могат да го приемат. То им отнема целта. — Отпиваш от чая си и потреперваш. — И проклет да съм, но няма да пропилявам останалото ми време, преструвайки се, че съм ужасен, само за да се впиша в картината на някого за това как би трябвало да са нещата. Предпочитам да гледам епизоди на „Диел и Паско“ по UK Gold.

Поклащам глава. Не, не са срещали друг като теб.

— Те как реагираха? Опитаха ли се да те накарат да промениш решението си?

Малко ми е мъчно за персонала на хосписа.

— Естествено. — Ти повдигаш едната си вежда. Окото под нея проблясва. — Но после видяха какво съм направил сутринта в часа по керамика. Тогава се отказаха. Мисля, че не искаха да заразявам и останалите пациенти с моето свободолюбиво мислене.

— И какво точно направи днес?

Ти изваждаш пепелника от джоба си и го оставяш на плота. Аз се втренчвам в безформеното топче, но те познавам достатъчно добре, за да знам какво е. Усмихвам се леко и започвам да дъвча устната си. Ти ми се усмихваш широко.

— Тате, ужасен си. Направил си пепелник, по дяволите.

— Ъ-хъ. Нещата са още по-добри. Направих четири. Оставих останалите три в стаята с телевизора, просто в случай че някой реши да започне бунт на пушещите.

Поглеждам те и все още не мога да разбера дали говориш сериозно. Разсмиваме се заедно, пръхтейки в чая си, а после отиваме да намерим повторението на някой стар детективски филм, който да гледаме.

Ти вземаш пепелника със себе си.

 

 

Поглеждам пепелника в ръката на Дейви и споменът сякаш е някъде много далече, а не само преди месец или шест седмици. Пепелникът е реликва от изгубена цивилизация.

— Ще го пазиш, нали?

Дейви кимва и отива в кухнята да го прибере на сигурно място в чантата си. Звънецът на входната врата иззвънява.

— Донесох това за теб.

Зад Барбара един човек на средна възраст носи нещо, което прилича на сгънат инвалиден стол.

— Качи го горе, приятелю — казва му тя. — Направо по коридора.

Сестрата поглежда отново към мен и стиска ръката ми.

— Мислех, че това може доста да улесни нещата.

Двамата с Дейви се качваме след нея горе, където човекът вече разгъва приспособлението. То изобщо не е инвалиден стол. А стол-гърне. Грозен е и не е на мястото си, и точно както стана на гробището, празното ми пространство за мислене се изпълва с картини от концентрационни лагери. Нямам представа защо. Доколкото знам, не са имали такива тоалетни в Белзен^[1]. Може би това, което ме смазва, е просто загубата на човешкото достойнство. Дотук ли стигнахме? Цял един живот и музика, и лудост, които водят до сив метален стол с леген на седалката?

Столът се е втренчил в мен. Не искам да го докосвам. Мисля, че ако го направя, по някакъв начин ще му вдъхна живот. Може би го обитават призраците на всички останали огорчени, умиращи души, които са го използвали. За секунда виждам измъчените лица в платното, а след това примигвам и ги прогонвам, проклинайки празното си пространство за мислене.

Казвам на Барбара, че си се опитвал да ставаш от леглото. Няма нужда да обяснявам прекалено много, защото дори и сега едната ти ръка непрекъснато се повдига от завивките. Тя кимва.

— Това е началото на предсмъртния прилив на енергия. — Стиска дланта ми. — Ще продължи ден или два, а след това отново ще се успокои.

Харесва ми напевността в гласа й. Той се лее над мен като балсам, дори и когато не искам да разбирам думите й. Те съществуват в главата ми независимо една от друга и нито една от тях не е хубава. Предсмъртен. Прилив. На. Енергия.

— Но какво се опитва да направи? — Поглеждам я, сякаш тя знае всички отговори.

— Не мисля, че се опитва да направи каквото и да било, миличка. Според мен дори не съзнава, че го прави. Просто тялото му спира да функционира. — Тя мушка отново ръката ти под завивката. — Знам, че изглежда обезпокоително, но в тази ситуация е нормално. Постепенно ще започне да се случва все по-рядко и по-рядко, докато той се отдалечава все повече от нас.

Барбара проявява уважение. Не се преструва, че изпитва същите чувства като нас, но със сигурност ни разбира. Точно това липсва на нощните сестри. Те нямат нейната загриженост. Това е нещо специално, тази загриженост. Надявам се някой в живота й да го оценява.

— Да уредя ли тази вечер с него да остане медицинска сестра? — Тя поглежда направо в душата ми. — Струва ми се, че имаш нужда да се наспиш.

Аз кимвам. Би било добре. Би било много добре.

 

 

Когато тя си отива, аз почиствам устата ти и ти говоря. Мисля, че ме слушаш. Очите ти ме гледат, докато навлажнявам устата ти. Зъбите ти са прекалено големи под бузите ти и аз прокарвам памучето внимателно около тях, почиствайки утайката от пяната и слюнката, събрана там. Това не ме притеснява. Не както ме притесняваше бурканът. Предполагам, че свикваме с всичко и ужасното става нормално.

Ръцете ти все още треперят и се повдигат и аз се опитвам да се справя с тях така, както би направила Барбара, но ми се струва, че докосването ми не е толкова леко. Собственото ми тяло ме боли от усилията ми през нощта и мисля, че може би наранявам малко китките ти, когато връщам изтънелите ти крайници под юргана, от който те са решени да избягат.

— Съжалявам, тате — прошепвам. — Наистина съжалявам.

След известно време сядам на леглото до теб, за да мога да галя косата ти, и опирам глава на стената зад нас. Мазилката е хладна, усещането е приятно и аз оставям очите си да се затворят. Малко парят.

Не знам колко време я няма Пени, но сякаш е цяла вечност. Може би е така. Чудя се дали Саймън вече се е качил на влака. Чудя се дали някога ще го видя отново. Чудя се какво са говорили за мен двамата с Пени в колата. За секунда се опитвам да си спомня какво казах на Пол в гнева си, но не мога да върна думите. Чудя се дали изобщо са важни. Съмнявам се, че Пени ги помни. Тя си спомня само начина, по който съм ги казала. Замислям се за това как ме погледна и се питам дали и аз не се показвам под пукнатините.

Когато осъзнавам, че си говоря шепнешком, аз отварям очи. Стиснала съм здраво рядката ти коса, а ти си се втренчил в мен. Със сигурност ме виждаш. Веднага разтварям ръката си, шокирана от себе си.

— О, господи, тате, съжалявам. Бях се унесла малко. Съжалявам. — Приглаждам косата ти на мястото й и целувам главата ти.

Устните ти се движат усилено в опит да изрекат нещо.

— Какво има, тате? Искаш ли да пиеш нещо?

Леко поклащане. Повече в очите, отколкото на главата.

— Тоалетната? Трябва ти тоалетната ли?

Кимваш.

— Почакай, ще извикам Дейви да помогне. — Пак те целувам по главата. Тя е гореща. Потиш се. — Сигурен ли си, че не искаш да се измиеш, тате? Аз мога да го направя. Няма нужда да викам сестрите.

Виждам колебание в очите ти. Наистина имаш желание да се измиеш. Виждам го. Замислям се за загубата на достойнство, която може би усещаш, и искам да ти кажа, че няма значение. Не и в общия план на живота. Това е просто краят. Не е всичко, което си ти. Онова, което ще запомним, когато споменът за края избледнее, е именно всичко, което си бил. Помня как двете с Пени разпръсквахме пяна във ваната, а ти се усмихваше зад фотоапарата. Или може би просто помня пожълтялата снимка от седемдесетте, но дори и да е така, тези неща са всичко, което е от значение. Всички моменти, които са ни довели дотук.

Но не мога да ти го обясня. Думите са заплетени на езика ми и не съм сигурна дали ще има някаква полза от тях. Защото предполагам, че за теб всичко, което има значение, е свършило и остава само настоящето. А в настоящето твоята загуба на достойнство е всичко.

Затова, вместо да кажа нещо, отивам да извикам Дейви, за да ми помогне да те вдигна.

 

 

Повдигаме те и те слагаме да седнеш на леглото, а морфиновата помпа виси от ръката ти.

— Иска да отиде до тоалетната и да се измие — обяснявам на Дейви.

— Е, няма да използва това нещо. — Гласът му е възмутен.

Разбирам за какво говори малкият ми брат, без дори да погледна в коридора. Може би той също чува призраците в онзи стол. Кимвам.

— Ще напълня ваната и ако седне на тоалетната чиния, ще мога да го измия с гъбата. Ще ми помогнеш ли да го заведем дотам?

Дейви ме поглежда.

— Ти напълни ваната, но аз ще го измия. А ти смени чаршафите му. Нека да е чисто и свежо.

Изненадана съм.

— Сигурен ли си? Аз мога да го направя…

— Това е мъжка работа, нали, тате? — усмихва ти се Дейви. — Хайде, да те заведем в банята.

Дейви е внимателно твърд с теб, така както е и Барбара, и аз гледам със страхопочитание как почти те отнася, затваряйки вратата на банята след вас двамата. Гледам стъклото минута-две и слушам гласа му, който ти говори. Говори така, сякаш това е най-нормалното нещо на света. Дейви отново ме изненадва. Той се бори с толкова много демони, но тук и сега притежава това, което е нужно.

Плача, докато сменям изцапаните чаршафи, без да знам за кого. Може би за всички нас. Може би само за себе си. В главата ми има едно червейче, което нашепва, че Пол не е единственият, според когото другите не чувстват, не мислят и не ги е грижа. И навярно червейчето е право.

Когато Дейви излиза от банята и двамата те настаняваме отново в леглото, аз го прегръщам. Прегръщам го силно и се надявам, че той разбира какво искам да кажа с това.

 

 

Пени се връща с бебешки монитор. Когато гордо изважда голямата кутия от торбата на „Аргос“, аз се втренчвам в нея. Дейви също. Тя поглежда и двама ни.

— Замислих се за това в колата, след като оставих Саймън. За това как той непрекъснато става от леглото. И voilà!

Ние пак не разбираме и тя въздиша.

— Това е видеомонитор за бебета. Слагате камерата в спалнята и включвате приемника в телевизор някъде другаде. Помислих си, че може да свалим портативния от стаята ти в хола. Така ще виждаме, когато се опитва да става.

Поглеждам към уреда, а след това съм Пени. Тя свива рамене.

— Помислих си колко ужасно ще бъде, ако той падне от леглото и ние не разберем веднага. Не бих могла да го понеса.

Гледайки пълните й устни и перфектното й лице, се чудя как така аз се оказах с празното място за мислене. Не е справедливо. Трябваше да се сетя за бебешкия монитор. Но в крайна сметка, за разлика от Пени, така и не стигнах до това да имам бебета.

— Хубава идея, Пени — казвам и се радвам, че завистта ми към нея не си личи. — Добре си се сетила.

Тя не отговаря нищо, но се усмихва и знам, че е доволна. Поглеждам към Дейви, който приготвя още чай, и към Пени, която разопакова кутията, и си мисля, че понякога изобщо не ги познавам.

Отнема ни около половин час да организираме всичко и накрая слагаме монитора в кухнята. Включвам скарата, за да направя още сандвичи с бекон. Доволни сме от себе си, сякаш мониторът всъщност ще реши проблема. Това обаче не се случва. Разбира се, че не — предназначението му е да показва проблема, не да го решава. Самодоволството ни не продължава дълго.

Едната страна на бекона едва е започнала да се пече, когато Пени отмества стола си назад.

— О, раздвижва се!

Тримата се събираме около екрана. Образът е в особен зелен цвят, което го прави още по-странен. Чувствам се така, сякаш те шпионираме. Краката ти се измъкват от едната страна на леглото.

— Аз ще се кача.

 

 

И това става обичайният начин, по който протичат дните. Ти почти не успяваш да се успокоиш и аз установявам, че съм хипнотизирана от портативния телевизор. Следобед го преместваме в хола, за да можем да гледаме някой филм, но очите ми непрекъснато се откъсват от големия екран, за да те наблюдават на малкия. От бледата зелена светлина ми прилошава, но не мога да не гледам втренчено, когато пръстите на краката ти потрепват и знам, че всеки момент ще започнеш онези странни резки движения. Чудя се откъде идва енергията ти. Досега органите ти сигурно са започнали да се самоизяждат, за да могат да оцелеят. Ако ракът не е стигнал преди това до тях.

Тримата не говорим много. Пени опитва, но след известно време се отказва. Дори и тя не може да направи тази ситуация лесна. Бедрата ме болят от тичането нагоре и надолу по стълбите, а главата ми пулсира с началото на главоболие. Напрежението е непоносимо.

За вечеря поръчаме китайска храна, която изяждаме мълчаливо. За краткото време, през което се храним, ставаме два пъти, за да те върнем в леглото. Докато отхапвам от пролетните рулца, си пожелавам с натежало сърце да умреш по-бързо. Не изпитвам вина. Знам, че желанията не се сбъдват.

Настъпва нощта, още едно завъртане на часовника е приключило. Харесва ми празната тъмнина навън. Тя ми позволява за миг да си представя, че целият свят е затворен зад тези стени. Че не съществува нищо друго. Не искам нито ние, нито ти да означаваме по-малко заради милионите други хора, гледащи към тъмнината, заслушани в часовника, който отброява живота на някого, когото обичат. Пени отива да си легне в десет. Тя спи на дивана вече цял час и Дейви внимателно я събужда. Виждам, че и той е изморен, докато аз съм напълно будна въпреки изтощението си.

— Ти иди да спиш в моето легло, Дейви. Аз ще остана тук.

— Не — отговаря той. — Не говори глупости.

Поклащам глава.

— Ще изчакам сестрата. А и, така или иначе, не съм уморена и искам да погледам малко телевизия. Или може би да почета.

Той ме поглежда. Аз го побутвам към стълбите.

— Хайде. Прави каквото ти казвам. — Целувам го по бузата и не приемам „не“ за отговор.

— Благодаря, сестричке. Извикай ме, ако ти потрябвам за нещо.

Стъпките му по стълбите звучат уморено и аз знам, че ще заспи само след минути, точно като Пени. Нямаше нужда да ми благодари. Аз не се отказах от стаята си заради него. Направих го за себе си. Не мога да понеса да съм далече от зеления екран. Не съм сигурна дали ще мога да понасям трудното още дълго. Някакви неща вътре в мен, в главата ми започват да се късат и аз не искам да мисля за тях.

Сестрата идва в единадесет. Тя е странно създание, тази сестра. Всичко около нея е шепот, сякаш се съживява само през нощта, но дори и тогава не е, както би го направило едно обикновено човешко същество. Тя има високи и изящни скули, а кичур черна коса се е измъкнал от кока й. Млада е, по-млада от мен. Краката й почти не издават шум, когато се понася по стълбите. Обяснявам й къде са чаят и кафето и че аз ще спя в хола, а след това й казвам за твоя предсмъртен прилив на енергия. Тя се усмихва спокойно, сякаш всичко е под контрол, след което се настанява на стола в коридора и разтваря книгата си. Не виждам какво чете, но текстът е плътен, а шрифтът — дребен. Оставам загледана в нея за момент, преди да се върна долу. Мисля си, че може би е ангелът на смъртта, маскиран.

Не спя много, а издърпвам юргана около врата си на дивана и те наблюдавам на екрана. В главата ми е нахлула една идея. Мисля, че сестрата ще влезе в стаята ти, ще те настани удобно, а след това ще сложи възглавница върху лицето ти. Не знам защо мисля така. Но тази идея се е настанило в ума ми и се заравя там. Гледам я как влиза при теб няколко пъти, когато се опитваш да станеш от леглото. Връща те обратно. И не слага възглавница върху лицето ти.

По някое време през нощта я чувам да си прави чай. Мисля, че й създаваш доста работа, там горе. Виждам те да сядаш в края на леглото и очите ти светят в бяло на настроената за работа през нощта камера. Но не откривам теб в тях. Те са странни и объркани. И малко изплашени. След това я наблюдавам как отново те слага да легнеш.

Сестрата си тръгва в шест и аз ставам от дивана да й кажа довиждане. На светлината на деня забелязвам кръговете под очите й и съчувствието в тях. Тя е хубава и изящна, но все пак е просто едно човешко същество.

— Ще дойда довечера по същото време. Ако дотогава имате нужда от нещо, обадете се на сестрите. Сигурна съм, че Барбара ще се отбие по някое време. — Тя се усмихва леко. — Мисля, че вече ще е по-спокоен. Дишането му става по-неравномерно, което обикновено е признак, че възбудата ще намалее.

Трудно разбирам езика й. Искам само да знам какво означава всичко, което тя казва. Струва ми се, че сякаш го прочита по лицето ми. Гласът й е тих. Питам се дали с годините ще се превърне в нещо подобно на гласа на Барбара. Твърде възможно е да стане така.

— Баща ви преминава към следващия стадий. Дишането му ще се забави. Паузите между всяко поемане на въздух ще стават по-дълги и по-дълги. Казва се дишане на Чейн-Стокс. Все още не е стигнал до него, но мисля, че ще се случи след ден или два.

Не е нужно да ми казва останалото. Останалото го разбирам. Пушенето води до Чейн-Стокс. Тази фраза започва да звучи в празното ми пространство за мислене. Ритъмът е като тропота на копита по асфалт.

— Изпитва ли болка? — питам аз.

— Не — поклаща глава тя. — Морфинът и успокоителните се грижат за това. Току-що ги промених — увеличих малко дозата му. Той е някъде между съня и безсъзнанието. Доста е спокоен. — Тя замълчава. — Но няма да излиза често от това състояние, ако изобщо се случи.

Сестрата осъзнава тежестта на думите си. Ти вече си там, където аз не мога да те стигна, а ти не можеш да стигнеш мен. Някъде по средата си.

Благодаря й и й отварям вратата. В къщата внезапно става студено. Усилвам парното.