Сара Пинбъра
Езикът на умирането (6)

5

— Момчетата идват — казваме ние и се поглеждаме с чувството, че говорим с метафори. По същия начин можеше да кажем и че идва ураган. Чувството е същото. Природна сила. Със свои собствени закони. Завладяваща и разрушителна. Изгаряща себе си прекалено бързо. Издухвам косата от лицето си. Наистина се опитваме да направим къщата безопасна — по различен начин от този при буря може би, но все пак заковаваме пролуките.

Пени взема покрита с прах бутилка порто, която стои на перваза на прозореца.

— От колко време имаш това?

Гледам втренчено и свивам рамене.

— Мисля, че го купих заедно с малко „Стилтън“. Преди две години? Може би три? Най-добре да го скрием.

Тя поглежда бутилката и се разсмива.

— Хм. Да се консумира година след закупуването. Може да отиде направо в кофата за боклук.

Пени излива портото в мивката и за момент ароматът му е много силен, след това слага бутилката в кофата за рециклиране. Первазът изглежда странно без нея и за миг ми се прищява да я извадя и отново да я сложа там. Напоследък има прекалено много промени. Искам това да спре. Но, разбира се, нищо никога не спира.

Пени изважда две бутилки вино от хладилника и ги размахва към мен.

— Къде може да скрием тези?

— Под леглото ми?

Тя кимва със смях, а очите й светят, сиянието й свети.

— Добър план. По-късно ще си направим среднощен пир. — Тя се е изкачила наполовина по стълбите, когато се втурва обратно и грабва тирбушона от чекмеджето. — Няма да стигнем далече без него!

Аз също започвам да се смея, а тя го захапва, при което почти излизам извън контрол. Пени е преживяла доста неща в живота си. Но с това сияние тя остава завинаги на осемнадесет, жизнерадостна и пълна с енергия. Слушам стъпките й по стълбите и дори не изпитвам завист, само страхопочитание.

Продължаваме да търсим и откриваме недокосната бутилка водка, останала от Коледа, и половин бутилка уиски под мивката. Нямам представа как са се озовали там. Слагаме и тях под леглото ми и изпразваме шкафчето с лекарствата на плота в кухнята. Има две големи бутилки с течен морфин — ти вече нямаш нужда от тях заради постоянно включената помпа — и четири блистера хапчета за сърце, разделени на секции с имената на дните върху тях. Пени се втренчва във всичко това, преди да прибере хапчетата далече от очите си, далече от ума, в една торбичка. Тя вече напълно е влязла в ролята си на организатор.

— Ще занеса тези в аптеката, докато ти си вземаш душ. Няма да се бавя.

Изпитвам лека болка, когато тя отнася хапчетата извън къщата. Един от пътищата пред теб сега е затворен. Бързият, причинен от самия теб сърдечен удар вече не е опция. Остава само бавният път. Иска ми се да бях скрила някои от хапчетата ти където тя не би могла да ги намери. Но не съм го направила. Не помислих за това. Пространството ми за мислене беше прекалено изпълнено с клишета и глупости.

Търкам се дълго под душа.

 

 

Близнаците пристигат през половин час, въпреки че живеят на стотици километри един от друг. Това не учудва нито Пени, нито мен. Те винаги са били така, сякаш никога не са престанали да дишат един и същи въздух, отнасяйки малка част от утробата със себе си, докато са пораствали. Понякога си мисля, че тази връзка ги е наранила много повече, отколкото им е помогнала. Всеки от тях усеща самоунищожението на другия и го подхранва. Не знам кой пръв е тръгнал по пътя на разрушението, но е сигурно, че е повел и другия.

Пръв пристига Дейви, въпреки че той е роден втори и е най-малкият от петима ни, макар и само със седем минути. Пени отваря вратата и изпищява радостно, а аз се ухилвам зад нея. Страхът ми се стопява малко. В крайна сметка това е просто Дейви. Кестенявата му коса е прекалено дълга, а очите под нея изглеждат топли и изплашени, без следа от гняв или лудост. Включвам се в прегръдката им и стискам силно. Пени е миниатюрна между нас двамата. Горкият Дейви. Винаги ще си остане момче за нас.

— Изглеждаш добре, Дейви — прошепвам аз и той ме притиска силно в отговор, защото разбира какво искам да кажа. Прекалено е слаб, дрехите му са евтини и износени, а по лицето му има бръчки, които все още не би трябвало да са там. Когато се усмихва колебливо, виждам никотиновите петна по зъбите му и малка дупка отстрани, където един от тях липсва. Но изглежда добре в очите. И точно това е важното. — Искаш ли сандвич с бекон? — Скривам с усмивка сълзите си.

За разлика от Пени Дейви отива направо да те види, без дори да свали якето си. Когато след десет минути се връща долу, той не плаче. Не казва много и изпушва една цигара, преди да изяде сандвича си. Мисля, че по свой собствен начин е по-силен от всеки един от нас. Пени му разказва за всички хитрини на малкия Джеймс и той се смее.

— Когато се оправя, ще трябва да ти дойда на гости. Време е малчуганът да опознае по-добре вуйчо Дейви.

Пени кимва и в този момент наистина иска това да се случи. Отново сме в балон, сега вече всички заедно. Но не балон на времето. Този път е балон на самозаблуждението.

Толкова много ни се иска да повярваме, че за Дейви е лесно да влиза и излиза от света на Пени, но дълбоко в душите си знаем, че не е така. Вината не е на Пени. Нито на Дейви. Той приема своя свят за нормален като на всички останали, но толкова дълго не е бил част от статуквото, че не разбира колко се е отдалечил. Неговият свят не е нашият свят. Той не принадлежи на нашия сват така, както ние не принадлежим на неговия. Идва момент, в който двете пътеки вече не се пресичат.

Изчаквам пауза в разговора им, за да го попитам как е. Той свива рамене.

— Справям се с нещата едно по едно, сестричке. Знаеш как е. Ще съм в това жилище, което предоставя различни грижи, още три месеца. После ще видим. Трябва да съм силен, нали така? Ще трябва да продължа да вземам таблетките.

Той се усмихва, което е добре. Трудно е да го свържа с крещящото по телефона чудовище преди няколко години, което повтаряше, че ще дойде и ще ме застреля с рязана пушка. Не че някога е имал такава пушка. И не че той си спомня това. Или ако си го спомня, то е по различен от мен начин. И аз го разбирам. Аз също се държах така, когато бях понесена от мрачното течение.

Пени бута шоколадовите бисквити към него.

— Изяж ги. Ако ние ядем още от тях, ще се пръснем. — Той си взема прилежно една от пакета под бдителния поглед на по-голямата си сестра, но просто я държи, докато аз не слагам чашата чай на масата. Пени се навежда напред. — И не пиеш вече? Не вземаш наркотици?

Дейви кимва:

— Налага се, нали? Искам да запазя разума си.

Наблюдавам го, докато слага четири лъжички захар в чая си и го разбърква. Трябва му приток на енергия отнякъде. Сякаш споменаването на наркотиците е било знак за него, звънецът иззвънява и Саймън пристига. Почти всички сме тук, остава да дойде само Пол.

Пени изпищява възторжено още веднъж, а близнаците се прегръщат. Двамата живеят в една и съща нормалност и мисля, че благодарение на това Дейви е по-спокоен. Саймън винаги е карал Дейви да се чувства по-добре, въпреки че е задминал по пътя своя близнак. Саймън се чувства повече у дома си в странния им живот, отколкото Дейви. Понякога виждам как Дейви жадува за истинския свят, каквото и да значи това.

Кухнята е прекалено претъпкана и макар че не съм гладна, изяждам един сандвич с бекон. И Дейви изяжда още един, а по ризата му потича кетчуп, давайки на Пени нещо, за което да се суети. Тя изпитва майчински чувства, признавам това. Саймън иска сандвич, но го оставя недокоснат в чинията си. Май е забравил, че е там. Съсредоточава се върху цигарата си. Той пристигна с отворена кутия силна бира в ръка. Нещо евтино. Не е марка, за която съм чувала, и за момент ми се струва, че всички ние сме в сапунка и нищо от това не е истинско. Кутията бира ме кара да мисля така. Прилича на една от онези фалшиви марки, които използват в Би Би Си.

Момчетата си разменят усмивки за нещо, което Пени е казала, и почти виждам детинските им лица да проблясват под състарената вече кожа. Съвсем мъничко, но следите все още са там. Това ме натъжава повече, отколкото ако бяха изчезнали завинаги, и аз отивам до мивката и започвам бавно да мия, скривайки се зад задачата. Те не забелязват, и двамата омагьосани от сиянието на Пени, но нямам нищо против. Нещата са такива, каквито са.

— Добре, ще отида да видя тате.

Саймън се изправя несигурно. Оставя сандвича недокоснат, обаче взема бирата. Благодарна съм на Пени, че го кара да остави цигарата си долу. Тя върши тези неща с лекота. Ако аз му го бях казала, сигурно щеше да се почувства зле. А Пени съумява да го направи с усмивка и шепот и в края на краищата на хората им става по-добре.

Саймън се застоява горе и аз се чудя как се виждате един друг, вие двамата. Може би ти си се превърнал в светилище или реликва, или източник на знание и опрощение сега, когато времето ти изтича. Чудя се дали някой от тях осъзнава, че си просто един уморен възрастен човек, който чака да умре, а после се учудвам на арогантността си, че изобщо съм си помисля това.

Когато се връща долу, Саймън плаче, все още с бирата в ръка, и Пени се опитва да направи всичко по-лесно за него с изтъркани фрази.

— Няма нищо лошо в това да плачеш, миличък, но тате не би искал да си тъжен — казва тя. — Ще иска да си спомняш добрите моменти.

Докато наблюдавам как го успокоява, аз я обиквам още повече. Тя може и да не се справя добре с трудните неща, но знае как да върши лесните. Саймън се успокоява, но аз виждам мъката в зашеметения му поглед и знам, че изплашеното момче в него плаче за себе си. Кой ще вдигне телефона, за да слуша заваленото му, неразбираемо бърборене? Кой ще му помогне да намери пари за наема, когато е похарчил всичко за евтина бира и наркотици? Кой ще говори със служителите в общината и ще уреди помощите му? Аз? Пени? Дейви?

Не мисля. Това, което ни свързва, ще е изчезнало.

Но тези неща са в бъдещето и за момента всичко е само смях и сълзи. Изпитвам облекчение, когато идва сестрата. Не е Барбара и ми се ще да беше тя, но поне излизам от кухнята. Уморена съм и силните им гласове нараняват слуха ми. Изчаквам в коридора, докато сестрата слезе. Тя е делова и експедитивна. Липсва й деликатността на Барбара. Сърцето на Барбара. Отварям външната врата, за да я изпратя, и за момент се радвам на студения въздух върху раздразнените ми от дима очи, а след това се качвам горе, за да намеря малко спокойствие. Търся утеха пред твоя миризлив, гниещ олтар.

Сядам до леглото и хващам ръката ти. Ти си буден, а леглото е оправено с професионално умение, забелязвам също, че бурканът, в който плюеш, е изпразнен и измит. Поглеждаме се за момент и мълчаливо признаваме колко добре се справяхме, когато бяхме само двамата. Аз се усмихвам, ти също.

Посочваш с трепереща ръка към чашата с вода, а дългите ти пръсти изглеждат още по-дълги заради липсата на плът. Не можеш да задържиш ръката си във въздуха. Осъзнаването за бързото ти отслабване заплашва да предизвика сълзи, но аз ги заключвам и държа чашата така, че водата да капе в съсухрената ти уста.

— Мислех, че вече не можеш да пиеш. Не си пил нищо от дни.

Ти изсумтяваш едва-едва и едната ти вежда се повдига съвсем леко на пожълтялото чело.

— Струваше ми се, че така ще дойде по-бързо. — Думите са изречени бавно и тежко. Гласът не е твоят. — Но само си докарах проклетата жажда. — Гласът може и да не звучи като твоя, но смисълът е все още типичният за теб и аз се засмивам, ти обаче не се усмихваш. Поемаш още няколко глътки и след това се отпускаш изтощен на леглото.

— Благодаря ти, миличка.

Аз не казвам нищо и ти затваряш очи. Клепачите ти са толкова тънки, че почти мога да виждам през тях. Чудя се какво става там вътре, в твоя собствен балон.

Само след няколко минути ти отново спиш, дишайки с хриптене. Въпреки борбата в теб, изглеждаш спокоен. Понякога е по-лесно да се говори на хората, когато спят. Те не могат да отговарят и възприемат думите ти по-добре.

Когато бях малка, ти ме накара да прочета една книга, в която наливаха думи в заспали деца, определяйки мястото им в обществото. Беше хубава книга. Караше те да се замислиш. Хрумва ми, че трябва да я намеря и някой ден отново да я прочета. Имам нужда от книга, която те кара да се замислиш.

Навеждам се и изпращам предположението си в ухото ти:

— Ти нямаш вина за момчетата.

Не е много, но ти въздишаш и аз се надявам, че думите ми ще ти помогнат да спиш по-спокойно.

Когато се връщам в кухнята, едва виждам братята си през дима и се чудя колко често съм ги поглеждала истински. Наглед Саймън е в момент на сравнително проясняване и за миг виждам сянката на умното момче с рошавата руса коса, което беше толкова здраво и силно и се интересуваше от всичко. Той беше пълен с ентусиазъм за живота. Промяната се случи някъде по пътя.

— Пол ще дойде ли? — пита Саймън, оглеждайки се наоколо, сякаш очаква по-големият ни брат да се появи магически в стаята. — Къде е той? Не съм се чувал с него от доста време.

Саймън мисли, че говори ясно, но гласът му заваля безумно от една дума към следващата и очите му са по-тесни, отколкото бяха. Сигурна съм, че е просто защото трябва да се концентрира, но така изглежда зъл. Може би трябва да изглеждаш точно така, за да оцелееш в неговия свят.

Пепелта от цигарата му пада на пода и аз осъзнавам ясно, че след като всичко приключи, никога вече няма да го видя. Усещам как със смъртта ти семейството се разпада. Ние загубваме връзката си — спътници, които се насочват с въртеливо движение навън от раздробеното ядро.

Дейви се измъква тихичко през задната врата и аз излизам след него в градината. Вече е студено и започва да се стъмва, но ние знаем пътя до люлките и краката ни стъпват толкова уверено по счупените плочки, колкото всеки друг път. Не се тревожа, че може да стъпя в пролуките. Този страх е останал далече в миналото. Да пораснеш, означава да разбереш, че пукнатините в паважа не са нещо, за което да се притесняваш. Това, което има значение, са пукнатините отвътре.

Дейви се настанява на люлката отляво, а аз сядам на дясната. Дъхът ми танцува на студения въздух и сграбчвам веригите, които ми се струват много по-малки, отколкото някога. Извивката на пластмасовата седалка се забива в излишната плът на бедрата ми, засилвайки чувството, че всичко се е смалило. Нищо от това като че ли не притеснява Дейви, който изпушва цигарата до самите върхове на пръстите си, гледайки втренчено към къщата и градината. Чудя се какви призраци вижда.

— И така. Добре ли си, сестричке?

Загрижеността в гласа му ме изненадва и го поглеждам. Лицето му е само сенки и светли проблясъци в тъмнината.

— Да, добре съм, разбира се. Защо? — питам.

— Просто се чудех. Така и не разбрах защо се върна тук. — Той замълчава. — Не, не е точно така. Разбирам, че човек може да иска да се върне у дома за малко. Но не разбрах защо остана, след като се съвзе. — Въпреки студа пръстите му умело свиват още една цигара. — Мислех си, че ще искаш да отидеш там, навън.

Изглежда, че онова място, където Дейви живее, му дава прекалено много време за размисъл. В този момент част от мен предпочита онзи луд, който той беше по-рано, да се върне.

— Смятах, че това е най-разумното нещо, което можех да направя. Тук ми харесва.

Лицето ми се зачервява. Не желая да говорим за мен. Не желая да говорим за мен и света там, навън. И не желая да говорим за унесите ми. Не аз съм тази с проблемите. Наистина.

— Дейви, какво се случи със Саймън? — питам. — Как стигна дотук?

Това е тактика, с която се опитвам да отклоня вниманието му, но също така искам и да разбера. В спомените ми Саймън преминава нормален от шестнадесет направо в седемнадесет, но вече полудял и обезумял без никакъв преход между двете. Знам, че това не може да е истина. Предполагам, че просто не съм обърнала внимание, когато пукнатините му са започнали да се появяват.

Дейви подсмърча и избърсва с длан носа си, преди да дръпне още веднъж от цигарата. Мирисът на тютюна е силен и успокояващ на свежия въздух и аз го вдишвам.

— Имаше един диджей, с когото прекарвахме доста време… — Почти се унасям, докато се чудя колко тъжни истории започват с думите: „Имаше един мъж (или една жена, или едно момиче, или едно момче) и за известно време всичко беше наред…“ но вместо това се съсредоточавам упорито върху светещия край на цигарата на Дейви и слушам. — … Саймън ходеше при него по-често от мен. Човекът беше по-възрастен от нас. Според мен може би около тридесет. Понякога Саймън оставаше при него да пренощува. Мисля, че смяташе този човек за нещо като герой. — Димът увисва между нас, почти без да помръдва. — Но веднъж остана там и след това никога повече не отидохме. Нито веднъж. Саймън не искаше да говори за това. Дори и с мен. Май оттогава започнаха наркотиците.

Той ми предлага половината от цигарата, но аз отказвам. Достатъчно ми е да поемам аромата й. Веригите потракват и изскърцват тихо, когато Дейви се протяга назад на седалката.

— Понякога се чудя защо хората изобщо говорят — продължава той. — Никога не казват нищо полезно, по дяволите.

Ухилва ми се и аз се усмихвам в отговор. Понякога Дейви ме учудва. Той става, един черен силует пред мен с ръце на хълбоците.

— Пол трябва скоро да дойде. Ще е странно, всички отново в старата къща.

Той решава да влезе вътре и аз казвам, че ще вляза след малко. Поглеждам нагоре към прозореца ти, светещ ярко в тъмнината, и съзирам себе си от другата му страна. Тук и там едновременно. Времето отново се нагъва.