Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Language of Dying, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Сара Пинбъра

Заглавие: Езикът на умирането

Преводач: Надя Златкова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Артлайн Студиос

Редактор: Грета Петрова

ISBN: 978-619-193-047-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14649

История

  1. — Добавяне

4

Около девет часа сутринта кухненският плот е покрит с остатъци от огромната ни пържена закуска и косите ни са пропили миризмата на вряла мазнина. Аз съм навлякла дънки и тениска, но за същото време Пени е успяла да се гримира напълно. Чудя се как го прави. Докато чакаме лекаря, аз се обаждам в библиотеката и им казвам, че няма да бъда на работа през следващите няколко дни. Баща ми умира. Думите изглеждат странни, изречени в този ред, и карат жената в другия край на линията — мисля, че е Шърли, но не съм сигурна — да замълчи.

Хората реагират така на този език. Не задават въпроси. Не искат да разберат повече. Не харесват и малкото, което вече знаят, и не желаят да научават повече. Чувам всичко това в сдържания тон на Шърли. Затварям и се чудя дали изобщо съм им казала, че си болен, или само че си дошъл да живееш при мен. Не помня. И не ме интересува. Светът извън къщата вече не съществува. Поне за още известно време.

Пием чай и тъкмо довършваме останалите шоколадови бисквити, когато идва докторът. Той е едър мъж на средна възраст. Дебел човек, който говори много малко и изглежда потънал в мисли дори и когато произнася няколко думи. Предлагам да му покажа къде си, но той махва с ръка и отнася черната си чанта горе, оставяйки ни стиснали чашите чай в ръцете си. Ние се връщаме към успокояващата топлина на кухнята, пристъпвайки в крак с тежките му стъпки по пътя към стаята ти. Ядем още бисквити, докато той отново слиза при нас. Шоколадът се смесва с яйцата, бекона и препечените филийки, които са вече в стомаха ми, и от това започва да ми се гади, но е по-добре да ям, отколкото да говоря. Така или иначе, струва ни се, че знаем отговорите. Виждам ги в изплашените, очертани с черен молив очи на Пени. Всъщност ние знаем какво точно ще каже докторът. Известно ни е, че краят ти наближава. Дълбоко в душите си знаем, че до утре ще си мъртъв. В крайна сметка изглеждаш толкова зле и не си пил нищо през последните двадесет и четири часа. Случаят е напълно ясен.

Затова сме много изненадани, когато необщителното лице на доктора остава спокойно и далечно. Пени бърбори за папката, която сестрите са оставили миналата вечер, и къде да я държим, и колко често трябва да пишат в нея; тогава аз я прекъсвам:

— Той умира, нали? Колко му остава? Да извикаме ли останалите от семейството?

Докторът поклаща неопределено глава, без да усеща паниката в гласа ми. Или може би при неговата професия просто е свикнал с това. Свива рамене.

— Много е болен. Мисля, че му остава седмица. Във всеки случай не повече от седмица. Може би ден или два по-малко.

Втренчвам се в него, сякаш съм ударена през лицето. До мен Пени също замълчава.

— Но той не може да яде и не е пил нищо поне от един ден — казва тя.

— Да, много е обезводнен — свива рамене докторът. — Опитайте да навлажнявате устните му. Може би със сок, не само с вода. Сокът от ананас е естествено почистващо средство и може да му даде малко енергия. Киселините и ензимите в него са полезни за устата.

Пени кимва и бързо надрасква „сок от ананас“ на листче, което е измъкнала от чантата си. Винаги е обичала списъците. Помагат й да се чувства като че ли всичко е под контрол.

— Седмица? Сигурен ли сте?

Докторът ме поглежда и кимва:

— Тялото се бори, нали разбирате?

След миг и аз кимвам, сякаш разбирам и смятам, че наистина е така. Всъщност нямам никаква представа. Толкова съм наивна. Пени отново започва да говори и продължава през цялото време, докато изпраща необщителния дебел човек чак до вратата. Застанала в кухнята, аз се замислям за смъртта. Ти изглеждаш толкова зле. Отказал си се да се бориш. Не си пил нищо. Струва ми се, че това наистина трябва да е достатъчно, за да накара смъртта да дойде. Греша, разбира се. Остава ти да преминеш през още много умиране. Трябва да остане доста по-малко от теб, преди да си отидеш. Докторът всъщност е съвсем прав. Една седмица. Може би по-малко. „Тялото се бори, нали разбирате?“

Сега вече разбирам.

Когато докторът си отива, аз се качвам да проверя как си, но ти сякаш не усещаш, че съм там. Или може би просто не ми обръщаш внимание. Няма да се изненадам, ако е така. Казвам го на глас и се засмивам, докато излизам от стаята, като че ли всичко е нормално. Или поне нормално по онзи „не съвсем както трябва“ начин.

Когато се връщам в кухнята, в топлите прегръдки на нашия микросвят, аз плача. Пени ме поглежда и също се разплаква. Ридаейки, се гледаме известно време, след това правим още чай, запалваме цигари и започваме да изготвяме списъци. Сигурна съм, че списъкът на Пени е практичен и добре организиран, но когато поглеждам своя, осъзнавам, че е просто една бъркотия от думи на малко листче хартия. Написала съм „морфин/сок от ананас“, сякаш създавам нов коктейл. И може би съм направила точно това. Може би е специалитетът на тате. После думите се размазват, защото от очите ми рукват сълзи и носът ми протича.

След известно време говорим за това, че момчетата трябва да дойдат. Усещам как напрежението се повишава още преди да сме провели телефонните разговори. Списъкът на Пени с хора, на които да се обадим, става все по-дълъг, но аз мисля, че може би е най-добре да започнем с твоето тефтерче. Вземам го от мястото му до телефона и разтварям пожълтелите страници, разглеждайки номерата и думите, записани с четливия ти остър почерк. Сърцето ми се свива.

Вече няма да пишеш.

Никога.

Безвъзвратността на тази мисъл е ледена и ме кара да се разтреперя. Толкова съм уморена. Изминалите няколко месеца бяха много дълги и въпреки че времето се е свило от първата диагноза до днес, моето тяло и душата ми знаят, че съм преживяла всяка една изпълнена с болка секунда. Те ми пеят това през уморените крайници и нараненото ми сърце. Аз не съм много силна. Никога не съм била. Подавам тефтерчето на Пени.

— Всички телефонни номера на тате са тук. — Тя го поглежда, сякаш е светиня, а не обикновено тефтерче за една лира, купено от книжарницата и поставено в чорапа за Коледа. — Ако се обадиш на Пол, той може да телефонира на момчетата. И тримата трябва да дойдат да се сбогуват с него. — Думите не ми се струват достатъчни, докато ги изричам. — Аз ще отида в „Теско“ да купя още храна. Когато се върна, ще се обадя на Мери и някои от останалите.

Вземам портмонето и чантата си. Все още съм с анцуга и не съм си взела душ, но не ме е грижа. Супермаркетът ще трябва да се примири с това.

Пени дръпва от цигарата си.

— Господи, какво да кажа? Какво да кажа на Пол?

Поглеждам я. Знам накъде води това.

— Повтори му думите на доктора. Кажи му, че тате умира и той трябва да дойде сега.

Перфектните й очи ме гледат умолително.

— Може би ти трябва да му се обадиш. Ти си по-добра в тези неща от мен.

Стискам зъби. „Какви неща, Пени? — искам да изкрещя. — Да разчиствам мръсотията?“ За момент поглеждам отвъд грима и скъпия парфюм и виждам само най-лошото в сестра си. Егоистка. Разглезена. Увредена от сиянието си. Усещам раздразнение и не мога да го спра. Пени винаги е имала Пол — двамата са неразделни — а близнаците се имат един друг. Аз имам теб, а сега ти си на път да ме оставиш.

— Ти го направи, Пени — казвам и тя замълчава.

 

 

В „Теско“ има повече хора, отколкото очаквам за работен ден, и аз се изгубвам сред тях, обикаляйки от щанд на щанд, пълнейки количката си с бекон и яйца, и сок от ананас. Вземам кутия с диви гъби и след това се втренчвам в рафта. Светлините над него са прекалено ярки. Една уморена майка добавя във вече препълнената си количка голяма торба с картофи, които очевидно е забравила, докато момченцето, седнало в количката, рита металния си затвор и вика: „Искам, искам…“.

Не разбирам какво точно иска, но мисля, че майка му сигурно ще се предаде и ще му го купи само за да си осигури миг спокойствие. Тя е красива, но изглежда изтощена и аз се чудя дали я хващам в лош момент, или нощем лежи в леглото и се пита как животът й е стигнал дотук.

Зад тях един възрастен мъж внимателно издърпва полиетиленова торбичка от стойката и избира три или четири пресни картофа. Достатъчно само за един човек. Слага ги в почти празната си кошница и започва да тътри крака към доматите. Не знам дали тътренето е заради възрастта, или просто от умора на душата. Зад мен все още се чуват виковете „Искам“. Изглежда, старостта е навсякъде, незабележима поради яркия блясък на прекалено бялата светлина и безсмислената музика. Гърлото ми се свива по начин, по който не се е свивало от много време, и ушите ми започват да бучат. Някъде отвъд ударите на сърцето ми и пресъхналите ми устни аз се чудя дали да не зарежа количката и да не изтичам на студения паркинг. Но моментът отминава.

Разхлабвам пръстите си върху дръжката на количката и ги разтривам. Те са студени. Сърцето ми бие вече по-спокойно и аз продължавам пазаруването, но се съсредоточавам сериозно върху рафтовете, а не върху хората. Когато възрастният мъж пак минава покрай мен, стискам очите си силно и ми се струва, че чувам тропота на черни копита някъде в далечината, но паниката не ме обзема отново и отваряйки очи, издишвам дълго и на пресекулки. Добавям в количката кетчупа, в който съм се втренчила.

 

 

Когато се прибирам у дома, се чувствам по-спокойна. Напомням си, че съм почти на четиридесет. Мога да се справя. В къщата е тихо. Влизам в кухнята с първата партида торби и намирам Пени да плаче.

— Обадих се на Пол — обяснява тя. — Той ще съобщи на момчетата. Казах му, че е най-големият брат и това е негова работа. Ти правиш достатъчно.

Тя не вдига очи. Гледа към купчинка листа, извадени от една отворена папка. Разпознавам папката. Червена картонена като всички останали твои папки, с изключение на думите „подготовка за погребението“, надраскани с черен химикал. Пени се втренчва в касовата бележка и останалите документи.

— Тате ли е направил това, или ти?

Ръцете ме заболяват и аз оставям торбите.

— Тате. Направил го е, докато бях на работа. Почакай.

Отново излизам навън и вземам останалите торби, затварям багажника. Пени не идва да ми помогне. Не би й хрумнало. Аз съм земята, тя е въздухът. Когато влизам в кухнята обаче, тя изпразва първите торби и едновременно с това подрежда хладилника. Поставя маргарина и яйцата така, че да са под идеален ъгъл на два различни рафта.

Наблюдавала съм Пени през годините и мисля, че нуждата й да чисти и подрежда е малко натрапчива. Според мен тя винаги ще търси реда, който не е намерила в собствения си живот, независимо от невероятните й авантюри, романтичните връзки и децата й. Тя чисти, мие и подрежда. Когато съм й гостувала, домът й е безупречен и съм убедена, че е такъв винаги, независимо дали има гости, или не, но понякога се чудя какво всъщност означава тази нейна мания да е чиста. Да я смятат за чиста. Докато я гледам как старателно подрежда хладилника, се питам дали изобщо я познавам под сиянието й.

Хвърлям гъбите в кошницата за зеленчуци, без да се интересувам къде точно ще паднат. Това е моят начин.

— Един следобед беше говорил с може би три погребални агенции, за да прецени коя от тях предлага най-изгодни условия. Вече е платил. Катафалката, цветята, всичко. — Тонът ми е съвсем нормален и се чувствам, сякаш обсъждаме резервация за почивка, която си направил. Може би така е по-добре. — Поръчал си е ковчег от ракита. Искаше картонен, но се оказа, че е по-скъп. Иди че разбери защо.

Не й казвам за вечерта, която прекарахме, ровейки се в интернет да разглеждаме биоразградимостта на различни ковчези. Не бих могла да го изрека, а и тя не би могла да го разбере.

Пени се разсмива иззад вратата на хладилника:

— Само нашият баща…

Смехът й стопля сърцето ми. Радвам се да го чуя.

— Да — отговарям аз. — Само нашият луд баща.

Тя се разсмива отново и когато се включвам, започвам да се чудя къде в езика на умирането е мястото на смеха.

След като прибираме покупките, Пени се запътва към ваната. Учудвам се защо си е направила труда да слага всичкия този грим и си спомням, че днес сутринта вече си взе душ. Замислям се за ваната и включвам бойлера, за да има достатъчно топла вода и за мен по-късно. Ваните не са, за да се измие човек. Те са, за да се потопи. Да се носи във водата. Да остане сам и да се отпусне в топлината. Може би точно това иска Пени. Време, в което да бъде сама. Аз нямам нищо против. Разбирам желанието да останеш сам и се радвам, че кухнята отново ще е само моя. Поглеждам навън. Вали. Отварям прозореца и промушвам глава през него, протягайки шия. Свежият мирис на роса ме изпълва цялата, а дъждът пада върху кожата ми с тихо пошляпване. За момент усещането е ободряващо, но след това студът и влагата са прекалено истински и аз се връщам на топло у дома. Сядам и гледам водата, която се стича по прозореца и дърветата. Капките се преследват безразборно, преди да се слеят на перваза или на земята. Мога да гледам така часове, запленена от всичкото и от нищото на природата.

Валеше точно така сутринта, когато отидохме да видим крематориума. Още един балон във времето.

 

 

Чистачките скърцат по стъклото в постоянен ритъм, размазвайки водата. Ти седиш до мен. Казваш ми, че трябва да купя „проклети нови чистачки“, преди да са повредили стъклото. Прехапвам си езика, за да не отговоря колко странно изглежда всичко това, защото ти вече знаеш, че е така — точно както аз знам, че трябва да си купя „проклети нови чистачки“.

Мълчим, когато свивам от пътя, следвайки знака по една широка алея. Въпреки че вали и наоколо е красиво, не мога да не си помисля за Дахау или за някой от другите лагери на смъртта. Поглеждам към небето, донякъде очаквайки да видя черен дим, който се извива към сивите облаци. Няма дим, разбира се, но аз го съзирам прекалено ясно през прозореца на въображението си. През този прозорец забелязвам много неща, които не ми харесват.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това? — питам те, а въпросът крещи у мен. Само нашият луд баща може да ме накара да дойда тук и да си мисли, че всичко е наред. Ти ми се усмихваш и кимваш, и аз виждам колко си уморен, как само излизането от къщи е изцедило още часове и минути от теб. Усмихвам ти се в отговор. Прибираш малката пластмасова кутийка, в която плюеш, в джоба си. Вече я носиш навсякъде точно като тютюна и запалката си. Тя е ин, а димът е ян. Защото всичката тази слюнка трябва да отиде някъде и понеже не може да се стича надолу, трябва да се изхвърля навън. Но скришом, когато никой не гледа, защото плюенето е невъзпитано, плюенето не е прието, а ти винаги си бил много изтънчен човек. Вече не ми се гади, когато я видя. Не както по-рано.

Излизам от колата и вдигам ципа на якето си така, че почти докосва носа ми. Понякога, у дома, когато използваш буркана, аз се съсредоточавам в телевизора, за да не виждам кафявата от тютюна слуз, която излиза от теб, докато кашляш. Не позволявам да забележиш притеснението ми. Не искам да знаеш, че съм започнала да мразя влажното усещане за собствената ми слюнка по езика си. Аз ще го преживея. А ти не. Времето ще ме излекува. А теб ще отнеме от мен.

Не говорим, докато търсим офиса, но краката ни скърцат по чакъла и нарушават тишината. Дъждът трополи безжизнено по земята. Намалял е, откакто излязохме от къщи, и сега просто ръми. През прозореца на въображението си виждам един застаряващ, дебел Бог, който седи над нас, обут в гащета на петна, и кашля, и се задавя, изпращайки към нас слюнката си като дъжд. Образът е комичен, нелеп. Понякога въображението ми погажда това.

Ти крачиш напред и аз се затичвам да те догоня. Няма бриз, нито вятър и би трябвало да е студено, но не е. Времето по някакъв начин е никакво и въпреки че обикновено обичам свежия хлад на водата върху кожата си, днес не го искам. Прекалено много вода. Прекалено много вода е изтекла под моста. Фразата няма смисъл, но все пак ми хрумва. Светът ми е пълен с клишета. Празното ми пространство за мислене намира тривиални неща, с които да се изпълва, докато ние се тътрим по пътеката, водеща от една кафява сграда към друга. Нищо не е отворено. Не откриваме никого. Усещам разочарованието ти.

— Това е безсмислено — промърморвам, след което разбирам дълбочината на думите си и прехапвам силно бузата си.

Минаваме край възпоменателната градина и виждаме малък дървен знак, сочещ към парка на децата. Това е проява на лош вкус. Защо децата ще искат да играят тук. Втренчвам се. Дъхът ми секва. Разбирам. Поглеждам те и съзирам линиите на времето и преживяното на отслабващата ти кожа, виждам тъгата в изражението ти на пълно изтощение. Ти се обръщаш и навярно в този момент аз проумявам защо „това не е проблем“ за теб, както непрекъснато ми казваш. Някои неща са естествени, а други не са. Ти може и да си отиваш по-бързо, отколкото двамата бихме искали, но си далече от парка на децата.

От тишината наоколо изпитвам желание да заплача и с облекчение тръгвам след теб към сградата. Не искам да мисля за мъртвите деца. Не трябва да мисля за тях. Възможно е това да ме накара да се отнеса прекалено далече. Надявам се, че няма да се случи, но е възможно. Лекуващ унес. Както преди. Но в момента не се нуждая от това. В момента става въпрос за теб.

Откриваме офиса. Той е заключен, ала малката чакалня е отворена, така че ние си вземаме няколко брошури, които ни дават съвет как да се справим с тежката загуба — просто защото са там — и отиваме да видим параклиса. Голямата врата е заключена и ние се промъкваме като непослушни деца по идеалната морава, а след това и между цветните лехи, за да надникнем в мрака вътре.

Прозорецът е малък и съвременен и аз не успявам да видя нищо друго освен няколко реда чамови църковни пейки. Не знам какво търся, затова отстъпвам назад. Не искам да се вглеждам прекалено дълго. Това ме кара да си мисля, че времето отново се събира. Тук съм с теб, но скоро ще бъда тук без теб.

Лицето ти е притиснато до стъклото, ръцете са около очите, за да блокираш светлината, но след известно време се отдръпваш и кимваш леко.

— Какво мислиш? — питам, сякаш оглеждаме място за организиране на парти.

— Предполагам, че става — отговаряш ти. — Изглежда достатъчно приятно.

Тръгваме към колата, аз с облекчение запалвам двигателя и това място остава зад нас. Изминали сме половината от пътя, когато открехвам съвсем малко прозореца. Казвам, че ми е горещо. Лъжа те. Онази миризма на гнило се надига от теб, когато се оригваш и изплюваш течност в кутийката. Според мен ти не я усещаш. Може би не усещаш вече никакви миризми. Още една част от теб, която се е повредила. Непоправимо. След известно време отново затварям прозореца, но миризмата остава. Поемам по съвсем малко въздух, срамувайки се от себе си.

Когато се прибираме у дома, ти си доста весел. Радваш се, че си отметнал още едно нещо от списъка си, след като докторът вече ти каза: „Два месеца. Не повече“. Аз се смея, докато правя чай, и ти мислиш, че съм добре, но ми трябват часове, за да се отърся от тъмната сянка. Търкам се дълго под душа тази вечер, опитвайки се да отмия студената безвъзвратност на смъртта, която всява ужас в душата ми. Нямам твоя Зен.

 

 

След като мама си отиде и дадохме къщата под наем — преместихме се в кампуса на училището за деца със специални нужди, където ти преподаваше — Пени и Пол обичаха да се промъкват и да шпионират погребалната агенция в града. Дали ти някога разбра за това? Те се взираха през прозорците в труповете в задната стая на погребалната агенция или крематориума, или каквото и да беше. Връщаха се развълнувани и смеещи се. Аз се преструвах, че ми е интересно, но не ходех с тях. Студенината никога не ме е привличала. Може би ме ужасява с цялата си неподвижност, но никога не ме е привличала. Понякога се чудех доколко задъханите им истории са верни и дали някога изобщо са видели труп, но се радвам, че не ходех с тях. У мен има прекалено много от тъмнината, за да добавям към страха. Дори и като дете знаех това.

Осъзнавам, че отново си поемам по съвсем малко въздух, когато чувам Пени да изпуска водата от ваната, изпращайки я по тръбите в канала. Включвам електрическата кана, за да направя още чай.