Сара Пинбъра
Езикът на умирането (3)

2

Пени пристига първа. Тя идва в деня, когато ти оставаш в леглото. Идва, след като разтрепераният ми глас, когато й се обадих предишната вечер, най-после я убеждава, че това наистина се случва, че се е случвало през последните шест месеца, независимо колко много се е опитвала да се усмихва, да се смее и да не обръща внимание на фактите.

Когато звънецът на входната врата иззвънява малко след два следобед — Пени никога не е могла да се организира преди девет или десет — тогава разбирам, че е започнало. Началото на събирането ни отново, преди да се разделим.

Вдишвам дълбоко въздуха, който беше само мой и твой месеци наред. Минали са два дни, откакто ти за последен път пуши цигара, но си въобразявам, че останалият от нея аромат ме изпълва, и това ми дава увереността да се изправя пред външния свят. Не съм сигурна как Пени е станала част от външния свят. Може би в крайна сметка всички сме отвън.

Когато отварям вратата, вътре нахлува студен февруарски въздух. Пени изглежда чудесно и въпреки че е с четири години по-възрастна от мен, кожата й все още сияе. Тя сияе от времето, когато бяхме тийнейджърки. Сияе отвътре, което ме кара да се чудя защо напомпва устните си с колаген и прави целия този естествен блясък да изглежда изкуствен. Чудя се от кого се крие.

Тя влиза в коридора; оставя малък куфар пред себе си и протяга ръце да ме прегърне.

— Здравей, миличка.

— Здравей, Пен.

Налага се да се понаведа и докато вдишвам смесения аромат от парфюм и скъп фондьотен, познатата ми физическа несръчност се връща. Пени ме кара да се чувствам едра и тромава, но това вече е забравено и осъзнавам, че тя ме е прегърнала прекалено силно, а аз отговарям на прегръдката й, докато сълзите й спират. Тя се изправя и избърсва деликатно очите си, но все пак размазва леко грима си. Усмихвам й се от сърце. Понякога суетата й е умилителна.

— Чай? Чайникът е включен.

— Благодаря. — Тя тръгва след мен по скърцащия под на коридора. — Как е тате?

— Горе е. Мисля, че подремва. Искаш ли да се качиш? Районната сестра ще дойде след половин час да провери как е. Той ще се радва да те види.

Погледът й пробягва нагоре.

— След малко. Първо трябва да се съвзема. — Тя сваля сакото си и го провесва на един от столовете пред барплота. — Господи, не мога да повярвам, че се е влошил толкова бързо. — Очите й все още са влажни, тя свива безпомощно рамене и изважда кутия „Силк кът“ от чантата си „Гучи“. — Когато бях тук миналия месец, той изглеждаше много добре, нали? Смееше се и всички се шегувахме, нали?

Недоумявам защо ми задава въпроси. Няма да иска да чуе отговорите. Спомням си последното й посещение и се чудя на различния начин, по който го виждаме. За нея е било лесно да се преструва, че си добре. Точно както на мен ми беше трудно да гледам колко много усилия влагаш в това представление.

Иска ми се да имах способността на Пени за намиране на лесното в нещата. Пени преминава леко през живота, независимо от бурята. За мен животът винаги е бил бурята. Бурята и това да гледам от прозореца за нещото, което би могло да я спре — макар и това гледане да е само с мисълта ми, съсредоточена върху прозореца на моето въображение.

Свивам рамене, поставям две димящи чаши чай на масата и си вземам цигара от пакета. В това действие има нещо бунтарско и двете се усмихваме една на друга, отдавайки се на порока, който бавно те лишава от живота ти. Отново ставаме деца, макар и за кратко. Сестри. Еднакви. Противоположни. Нещо по средата.

— Трябва да те предупредя. Много е отслабнал.

— Да, последния път, когато бях тук, изглеждаше много слаб. — Тя дръпва от цигарата и аз забелязвам, че около уголемените й устни се оформят леки бръчици. — Горкият татко.

— През последните две-три седмици е отслабнал поне със седем килограма. Но ще видиш и сама. Просто не искам да се шокираш прекалено.

Как да обясня, че ти не можеше да задържиш в стомаха си и заменящите храната напитки? Че почти двуметровият човек планина, когото познавахме, сега е прегърбен и измършавял и от чупливите ти кости е увиснала прекалено много кожа. Как да обясня, че онези ужасни пристъпи на кашлица и задушаване, които ме будеха през нощта, сега са почти непрекъснати? Махмурлукът, когато се опитваш да изпиеш нещо по-силно от чай. Благословеният чай. Убиващ или лекуващ, той ни дава сили да продължаваме.

Пени приказва, за да отложи момента, в който ще те види. Приказва за всичко и за нищо, като от време на време се смее на странни интервали. Отговарям, когато е необходимо, но преди всичко се наслаждавам на думите й. Хората са много словоохотливи, когато някой умира. Говорят, сякаш човекът вече е мъртъв. Може би това е част от процеса на изцеление на онези, които неизбежно остават живи. И може би ти вече си започнал този процес, като си се отдръпнал на няколко стъпки от нас. Останалото от някогашния мъж, който сега е в леглото, не е нашият баща. Ти беше много повече от това.

— Говори ли с момчетата?

Пени пуши третата си цигара, обикновено цялата й дажба за деня, а две трети от шоколадовите бисквити, които отворихме, са свършили. Усещам остатъци от трохите в устата си. Тези дни много ясно усещам храната, но не си спомням дали съм яла още след първата хапка.

— Не. Реших да изчакам, докато разберем какво точно става.

Тя няма предвид Пол. Има предвид близнаците. Те винаги са момчетата, въпреки че вече са на тридесет и пет. И ако всички сме честни един с друг, ще признаем безпокойството, че Саймън няма да те надживее с повече от пет години. Вече изобщо не е момче.

— Господи, как ще се справят те с това, миличка? Как ще се справят без тате?

— Не знам, Пен. Наистина не знам. Саймън ще реагира по един от два възможни начина, но Дейви? — Замълчавам, разбирам колко бързо съм свикнала да не е тихо и веднага запълвам паузата. — Е, ще разберем как е, когато му се обадим.

Близнаците. Дейви, параноидният шизофреник, и Саймън, наркоманът, но за нас просто момчетата. Когато чуя други хора да казват, че имат необичайни семейства, аз се усмихвам. Нашето семейство е толкова шарено, че яркостта му е направо вредна.

Известно време говорим за всички останали роднини, на които може да се наложи да се обадим: бившата ти съпруга — не майка ни, тя отдавна си е отишла по толкова много начини — прекрасните лели в Лондон, приятели от времето, когато си бил в Австралия и Непал, братовчеди в Испания и полусестра в Брайтън. Всичките те са хора, за които твърдим, че много обичаме, но рядко виждаме. Не говорим за себе си, обаче, защото нито една от нас не знае какво да каже, затова се смеем и пушим, и ядем още бисквити, и се преструваме, че годините не са ни разделили. Накрая тя трябва да заговори за теб. За момента всички други теми са изчерпани.

— Мислиш ли, че се страхува? — Гласът на Пени е тих, сякаш думите й може да изтичат по коридора, да се качат по стълбите и да потърсят очите ти. — Сигурно се страхува, нали? Сигурно се е страхувал през цялото това време?

— Може би, Пени. Може би съвсем малко. Понякога. — Усмихвам й се и се надявам, че това я успокоява. — Но той е много необикновен човек, нали, Пени? Казва, че не се страхува. И аз му вярвам. Мисля, че е така.

Вглеждам се в себе си и сверявам думите си с фактите. Да, вярвам в това. Но Пени не би повярвала, защото тя не може да погледне отвъд собствения си страх. И въпреки цялото си сияние никога няма да види нищо друго през прозореца освен поляни. Все пак се опитвам да обясня доколкото мога:

— Болестта му е много лоша. Мисля, че е по-страшна от повечето видове рак. Не може да яде. Едва успява да пие. Но тате просто продължава живота си. Не мога да обясня, но ако се страхуваше, всичко щеше да е много по-ужасно. Това прави нещата… — поглеждам към сестра си и нейното сияние и почти се засмивам на иронията в следващите си думи — … по-лесни за мен.

Звънецът на входната врата ни спасява от необходимостта да водим този разговор. Отварям на Барбара, районната сестра, и я запознавам с Пени. Гласът на Пени става по-отчетлив, а акцентът й по-изискан, докато тя представя своята Гучи персона. Ако не я обичах, щях да й кажа, че не й отива. По-добре е, когато е просто Пени — лейди Пенелъпи, както я наричаше ти много отдавна.

Гласът на Барбара обаче е красив дори и когато ме запознава с думи и изрази, които не ми харесват, които не искам да научавам. Тя има топъл тембър, като мед за болно гърло, в който звучи мелодичният акцент от Югозападна Англия. Освен това е мила. Добротата се излъчва от едрата й фигура, в която няма никакви превземки, докато стиска ръката ми.

— Ще се кача горе да видя дали е добре. Помпата с морфина със сигурност притъпява болката му, а когато дойдат, нощните дежурни ще я напълнят отново.

Червендалестото й лице се разтяга в усмивка, а аз се чудя как функционира мозъкът на човек, който се е наел да върши нейната работа.

— Течностите му все още са тук. Какво да правя с тях? — казвам аз. — Ще ги вземеш ли?

— Не, мила. Ще трябва да ги занесеш в някоя аптека. Те ще ги вземат. Ще се погрижа и помощниците да минат по-късно. Да проверят дали той ще иска да го измият.

Тя тръгва нагоре по стълбите.

Пени ме поглежда и аз знам какво си мисли. Какво ще правим с морфина, когато дойдат „момчетата“?

След известно време Барбара слиза и прошепва, че си по-слаб в сравнение с вчера, но защо не се качим да те видим, докато си още буден? Нямаме повече извинения и аз поемам по стълбите, следвана от Пени. Това положение е малко сюрреалистично. Моята по-голяма сестра, която винаги вървеше първа, винаги беше най-смелата, сега ме следва нагоре по стълбите с наведена глава. За първи път от много време разбирам, че Пени се нуждае от мен. Има нужда от моята сила. Има нужда да поема трудното и така да я улесня.

Коридорът от години не ми е изглеждал толкова дълъг. Пени върви след мен по неравните дъски, докато стигаме до вратата. Когато престъпваме прага, носът й се сбърчва леко и на мен ми идва да се ударя. Бях забравила миризмата. На перваза на прозореца има запалена ароматна свещ, а на бюрото ти са сложени цветя, но те не могат да скрият мириса на рака и изпуснатите газове, който се усеща във въздуха. Миризмата на гниене, която се излъчва с всяко киселинно оригване на горките ти вътрешности. Поглеждам Пени и стискам ръката й. Иска ми се да не бях решила да запаля свещ с коледни аромати.

Ти седиш, облегнат на възглавниците си, ръцете ти са извадени върху юргана и ми се струва, че дори и от вчера, когато каза: „Днес не ми е много добре, миличка. Извиках лекаря. Мисля да се върна в леглото за малко“, теглото ти се е стопило, изпарявайки се с онази миризма, която става все по-тежка. Зъбите ти изпълват лицето ти, бузите ти са хлътнали. И въпреки това ти се усмихваш леко и повдигаш ръка:

— Здравей, миличка.

Гласът ти отслабва. Наблюдавам те, докато хващаш дланта й, и се усмихвам тъжно, когато тя се разплаква, непохватно и мъчително. Разбирам колко далеч сме стигнали по пътя ние двамата. Сами. Направили сме го тайно, но не умишлено. Последните няколко месеца не могат да бъдат описани с думи и предадени на някой друг. И може би Пени плаче точно затова. Защото понякога лесните неща не са най-добрите.