Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blue Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Ч. Дж. Бокс

Заглавие: Синята зона

Преводач: Венера Атанасова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Коректор: Стоян Меретев

ISBN: 978-954-26-1010-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15140

История

  1. — Добавяне

Втори ден. Събота

Демокрацията не само кара хората да забравят предците си, но също така замъглява възгледа им за потомците им и ги изолира от техните съвременници. Всеки човек е обречен да се осланя само на себе си и има опасност да остане затворен в самотата на собствената си душа.

Алексис дьо Токвил, „Демокрацията в Америка“, 1835 г.

Събота, 08:45 часа

След като изроди две телета през нощта, нахрани добитъка в пет сутринта и закуси обилно с една пържола, яйца и кафе, Джес Ролинс се изкъпа, сложи сако, вратовръзка и най-хубавата си сива каубойска шапка и излезе да запали пикапа си. Небето бе безоблачно, макар че от снощния дъжд над тревата се стелеше лека мъгла и изостряше миризмата на люцерна и кравешки тор, която се носеше от ливадата. „Следобед отново ще се заоблачи“, предположи той. Джес носеше кутия от обувки, пълна с документи, и я сложи на пасажерската седалка.

 

 

Облечен в спортен костюм, с вратовръзка и ботуши, Джим Хърн го чакаше в преддверието. Джес още не бе свикнал с новата сграда на банката, въпреки че от построяването й бяха минали пет години.

Сградата бе внушителна, с големи прозорци и модерно обзавеждане, но той предпочиташе старата — елегантната, тясна двуетажна тухлена постройка на главната улица, с мрачен интериор, приглушена светлина и дървени подове. Някога я наричаха „Банката на животновъдите от Северно Айдахо“. Бяха сменили три пъти името й, преди да стане „Първа междущатска банка“, и сега бе отворена и в събота. Фамилията Ролинс държеше парите си в нея още от заселването си тук през 1933 година.

Двамата с Джим се поздравиха.

Джим Хърн беше около петдесетгодишен, нисък и набит, с широко лице, оредяла кестенява коса и искрени сини очи. Едно време той беше специален брокер за земеделски кредити, но задълженията и званията му се бяха умножили. Ездач на неоседлан кон, той се бе класирал два пъти за националните финали и още имаше характерната поклащаща се походка, докато водеше Джес към кабинета си. Като влязоха, Джим затвори вратата зад тях. Когато беше в колежа, ранчото на Ролинс беше негов спонсор по родео.

Джес седна на единия от двата стола срещу бюрото на Хърн и сложи кутията с документи на другия. Свали шапката си и я постави на пода, до себе си. Върху бюрото лежеше дебела папка, защипана с кламери, на чийто етикет пишеше „Ролинс“.

— Напоследък има много влага — каза Хърн, като седна на свой ред. — Това трябва да помогне. — Независимо от факта, че сега бе президент на банката, Джим все още се занимаваше лично с делата на дългогодишните си клиенти и лесно превключваше на старите шеги. Джес го познаваше от тридесет години, беше го гледал как израства и става лидер на общността.

Ролинс кимна утвърдително. И двамата знаеха защо е тук, както и че не го биваше в светските разговори.

— Джес, просто не знам откъде да започна — каза Джим.

Ролинс притежаваше и управляваше ферма с площ три хиляди акра, хиляда и осемстотин от които изцяло, а другите хиляда и двеста акра му бяха прехвърлени от горското стопанство, щатската и федералната служба за управление на земите.

Той отглеждаше 350 крави и телета от породата „Херефорд“, а понякога, когато тревата бе добра като тази година, вземаше под аренда от петдесет до сто говеда за угояване. Това бе втората по големина частна ферма в областта. Хърн нямаше нужда да отваря папката, защото знаеше наизуст големината на стадото, сключените договори и площта на ранчото.

Джес кимна разбиращо.

— Няма много за казване. Не мога да платя задълженията си и не виждам как това би могло да се промени, Джим. Аз съм разорен. Вчера освободих Хърбърт Купър.

Хърн го погледна безстрастно, но на Ролинс му се стори, че забеляза мекота в очите му, когато заговори отново.

— Отелването върви добре както винаги — обясни Джес. — Люцерната расте страхотно при тази влага. Получих няколко обаждания от хора, които искат да пасат кравите си в моите ливади. Но дори и така…

Хърн сви устни. В стаята се възцари тишина.

— Навсякъде, където погледнеш, хората ядат говеждо месо — каза банкерът. — Всички, които познавам, на практика са на нисковъглехидратна месна диета. Човек би си помислил, че цената ще се повиши. Тази история с „лудата крава“ от Канада си е чиста диверсия.

Джес бе съгласен. Това бе безкраен разговор, който вече бяха водили. Месопреработвателните картели контролираха цените и имаха дългосрочни опции за доставка. Ролинс се бе съгласил на тези цени години по-рано, преди да се повиши консумацията на месо и разходите да скочат до небето.

— Никой не бе допрял пистолет до главата ми, за да ме накара да подпиша онези фючърсни договори — призна Ролинс. — Не съм дошъл тук, за да хленча.

— Знам, че не идваш за това.

— Нито за да те уверя, че всичко ще бъде наред — продължи Джес. — Може би няма да бъде. Обаче знам, че ръководя хубава ферма и не пилея твоите или моите пари.

Думите му прозвучаха така, сякаш е дошъл да моли за услуга, и това го накара да се почувства неудобно. Той не би направил подобно изявление, ако не мислеше още за напускането на Хърбърт Купър. Беше накарал и Хърн да се почувства неудобно, сигурен бе в това.

— Никой не е казвал подобно нещо — успокои го Джим. — Още по-малко аз.

Джес кимна в знак на съгласие.

— Може просто дните на чистото животновъдство да са отминали в Северно Айдахо — каза Хърн с все още зачервено лице.

— Вероятно…

— Ти си богат на земя и беден на пари — продължи Джим. — Сигурно си следил цените на недвижимите имоти през последните няколко години.

— Аха, донякъде.

— Имотът ти ще струва милиони, ако се разработи правилно — каза Хърн мрачно, съобщавайки новина, която никой от двамата не искаше да чуе, но се налагаше. — Има начини да се измъкнеш от този дълг, Джес.

Ролинс въздъхна. Гърбът му бе прав като шомпол, но имаше чувството, че го притиска някакъв товар.

— Аз не съм предприемач.

— Не се и налага — отвърна Джим. — В момента вероятно има половин дузина предприемачи, които биха работили с теб. В действителност вече имах няколко обаждания по този въпрос.

На Джес му стана болно от факта, задето други хора знаеха, че има затруднения и е лесна мишена.

— И аз получих някои обаждания, както и предложения по пощата. Преди просто ги изхвърлях, без да ги отварям. Но брокерите се изхитриха и взеха да ги пращат в необозначени пликове. Вчера Карън дори дойде в ранчото с новия си съпруг.

— Можеш да разнообразиш дейността си — предложи Хърн. — Виж семейство Браун. — Ранчото на Браун беше другата оцеляла ферма в областта. — Единият син ръководи отглеждането на говедата и месопреработвателния цех. Другият — фирмата за добиване на чакъл. Дъщерята се занимава с туристическите посещения в ранчото.

Джес изсумтя.

— Някога и аз имах такива планове — каза той. — Знаеш какво се случи.

Джим се облегна назад и въздъхна. Знаеше.

Настъпилата тишина сякаш закънтя.

— Никой от нас, които сме израснали тук, не иска да изгубиш ранчото си — продължи Хърн. — Аз още по-малко. Смятам, че ако всички стари ферми бъдат заменени с петакрови фермички, каквито виждаме сега, страната вече няма да е същата. Обаче не мога да оставя чувствата да управляват банката ми. Новодошлите построиха тази сграда и те ще изпратят децата ми в колежа.

Ролинс се зачуди защо Джим се чувства задължен да му казва това.

— Джес, има ли някакъв начин да обмислиш възможността да продадеш част от него? Може би половината? Това ще ти осигури известно време, за да измислиш какво да правиш с останалата половина. И така да спасиш част от нея.

Ролинс настръхна. Мисълта той да стане причина за разпадането на имението беше горчив хап за него. Помисли за дядо си, баща си и майка си. Те му бяха оставили наследство, а той го беше съсипал. Ранчото бе всичко, което го определяше като личност, както и името Ролинс. Как би могъл да се раздели с половината?

— Аз съм фермер — каза накрая. — Не умея да правя нищо друго.

Хърн потърка с длани лицето си. Джес забеляза, че ръцете му са меки. А някога не бяха. Той погледна към своите. Те бяха загорели, възлести и груби.

— Трябва да измислим нещо — рече Джим. — Не можем да удължаваме повече кредитите. Имам директори и одитори, които искат да знаят какво ще правя, по дяволите, с тези лоши кредити.

— Съжалявам, Джим.

— Не го казвай — възрази Хърн. — Не мога да понеса да го чуя от теб.

Интеркомът изчурулика, Джим се наведе напред и вдигна слушалката.

— Имам среща, Джоан.

Джес долови приглушения глас на секретарката. Явно това, което каза, бе достатъчно важно, за да задържи Хърн на линията.

— О, неприятно ми е да го чуя — каза той. — Разбира се, че могат да я закачат. Разбира се, че могат. — Джим продължи да слуша, после погледна над рамото на Ролинс към преддверието. — Да, виждам го. Трябва да почака — заяви и затвори.

— Извинявай — обърна се към Джес с побеляло лице.

— Няма проблем. Какво става?

— Познаваш ли семейство Тейлър? Моника Тейлър?

— Чувал съм името — отвърна Ролинс, опитвайки се да си я спомни.

— Тя има две деца, момиче и момче. Явно са изчезнали.

— О, не… — изпъшка Джес.

— Няма ги от вчера — допълни Хърн. — Майката се е обадила на шерифа. Няколко жени искат да закачат в преддверието обява за изчезналите деца.

Джес поклати глава.

— Те вероятно ще се появят.

— Преди никога не са се случвали подобни неща — каза Джим. После, спомняйки си защо са тук, добави: — Джес, дай ми няколко седмици да измисля някакви възможности за теб. Разбира се, не си длъжен да ги приемаш. Обаче и двамата знаем, че си просрочил плащанията. Ако мога да измисля нещо, за да се измъкнем от тази каша, ще го направя.

Ролинс се облегна назад, съкрушен.

— Не си длъжен да правиш това, Джим.

— Знам, че не съм — отвърна Хърн, потискайки емоцията си. — Обаче ние се познаваме отдавна. Не искам да видя как ранчото ти се превръща в още замъци на преселници от Калифорния. Искам в този край да има и няколко ферми.

Джес се изправи, нахлупи шапката си и протегна ръка през бюрото.

— Джим, аз…

— Не го казвай — прекъсна го Хърн. — Добре е за бизнеса, това е всичко. Ще отпуснем много повече кредити на хора, които искат да живеят на място, където има ферми, дето не са напълно разработени.

Ролинс не каза нищо, но му се прииска да прегърне банкера, който го лъжеше.

 

 

Като отвори вратата на кабинета, Джес видя Фиона Притцел сред жените, които закачаха обяви в преддверието. Преди да успее да се прокрадне незабелязано, тя го съзря и се втурна към него.

— Джес — извика Фиона и сграбчи двете му ръце, като застана твърде близо, вдигнала очи към него, — чу ли за децата на Тейлър?

— Току-що. Това е ужасно — рече той. Дланите й бяха сухи като пергамент.

— Точно аз ги закарах вчера до Санд Крийк — добави тя със светнали очи. — Отиваха да ловят риба и ги оставих на едно място. Обаче снощи те не са се прибрали вкъщи.

— Може би ще се появят днес — предположи Джес.

— О, при този буен поток може водата да ги е повлякла и да са се удавили!

Ролинс щеше да изпита повече съчувствие към Фиона, но тя се държеше така, сякаш разкриваше факта, че е главният герой в драмата, и се вживяваше напълно в ролята.

— А и знае ли човек дали някой не ги е отвлякъл? — прошепна жената. — Сега тук има много хора, за които нищо не подозираме. Кой знае колко сексуални маниаци са се преместили при нас…

Джес трепна.

— Има ли сформиран отряд, който да ги издирва?

— Благодаря на Бога, да — отговори тя. — Шерифът е изпратил своите помощници, а и куп доброволци се редят на опашка, за да отидат да ги търсят.

— Това е добре — каза Ролинс и внимателно се освободи от ръцете й.

Искаше му се да изпитва по-голямо доверие към новия шериф, който му се струваше повече човек за връзки с обществеността или търговската камара, отколкото полицай. Докато си мислеше това, си даде сметка, че е заклещил Хърн в кабинета му, защото Фиона го бе спряла на самата врата.

— Чух — продължи тя, — че няколко от онези пенсионирани ченгета са изразили желание да помогнат на шерифа за провеждане на разследването. Отишли са тази сутрин. Не е ли страхотно?

Ролинс кимна в знак на съгласие.

— Подозирам, че новият шериф ще приеме с радост помощта им.

— Това показва, че много от новите преселници са с добро сърце — вметна Фиона. — Пък и те имат опит в тези ужасни престъпления. В Лос Анджелис непрекъснато са се занимавали с такива неща.

— Извинете — каза Хърн, като се промъкна край Джес.

Той видя как Джим се отправи към другия край на преддверието и поздрави един мъж, който седеше на дивана. Непознатият бе пълен, явно с испанско потекло и облечен със светлокафяв костюм.

— Е — каза Ролинс, като се измъкна на свой ред и кимна към обявата, която Фиона бе закачила на стената, — добре е това, което правиш. И аз ще гледам за тях, тъй като живея край горното течение на Санд Крийк.

Хърн и добре облеченият мъж влязоха в кабинета, но преди да затвори вратата, банкерът каза:

— Не се притеснявай, Джес. Ще ти се обадя.

— Благодаря ти, Джим.

Фиона наблюдаваше размяната на реплики и Ролинс усети, че в ума й веднага се породиха догадки.

— Това означава ли, че ще можеш да задържиш ранчото си? — попита тя нетърпеливо.

 

 

На излизане от преддверието Джес се спря да прочете обявата. На нея пишеше:

Изчезнали са Ани и Уилям Тейлър. За последно са видени в 14:30 часа, в петък, край потока близо до къмпинг „Райли Крийк“.

В обявата се казваше, че Ани е била с жълт суитчър, дънки и черни маратонки, а Уилям — с черна тениска, дънки и червени маратонки, като единият от тях вероятно е носел и мъжка рибарска жилетка.

При вида на училищните снимки на децата сърцето му се сви от жал. Помисли си как човек, ако се вгледа по-добре, може да види бъдещите личности, в които ще се превърнат хората, по снимките, направени в детството им. Дори и сега, когато погледнеше у дома фотографиите на сина си и дъщеря си, виждаше какви щяха да станат. Не че го бе знаел по онова време. Но знаците за бъдещето бяха там. Ех, само да го бе знаел тогава…

Уилям бе широко усмихнат, със завъртяна като запетая коса на челото и леко килната на една страна брадичка. Изглеждаше едновременно безгрижен и нещастен. Ани го развълнува повече и той се загледа като хипнотизиран в лика й. Тя беше руса, с открито лице, светли очи и изглеждаше така, сякаш предизвикваше фотографа. Обаче имаше и нещо друго в очите и в позата на брадичката й. Ролинс веднага я хареса и почувства някаква връзка с нея, която не можеше да си обясни. Беше ли я срещал преди? Порови из паметта си, но не откри нищо.

А вероятно я хареса, защото снимката й го накара да осъзнае колко много е искал да има внуци. Мисълта го смути. Не беше нещо, което го глождеше или за което тъгуваше. В действителност това му дойде наум за първи път, и то с такава сила. Искаше му се да може по някакъв начин да започне отначало, може би щеше да постъпи по-различно този път, може би щеше да постъпи правилно. Така че вместо празна къща и разпадащо се ранчо, около него да има деца като тези, с които да прекарва времето си, да им предаде част от знанията си, да им каже, че могат да бъдат изключителни…

Той отстъпи назад и поклати глава при тази мисъл, но продължи да гледа обявата.

Под снимките бяха дадени телефонните номера на шерифството.

Докато излизаше навън, Джес неволно забеляза как добре облеченият мъж отваря дипломатическото си куфарче и поставя съдържанието му на бюрото на Джим Хърн.