Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blue Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Ч. Дж. Бокс

Заглавие: Синята зона

Преводач: Венера Атанасова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Коректор: Стоян Меретев

ISBN: 978-954-26-1010-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15140

История

  1. — Добавяне

Петък, 17:30 часа

— Вече трябваше да са у дома — каза Моника Тейлър на Том, който току-що бе влязъл в кухнята от всекидневната, където крадешком гледаше баскетболен мач на два отбора от Ен Би Си, чийто резултат бе решаващ за плейофите.

Беше облечен с кафявата си униформена риза, пусната над тъмни къси панталони. Тя забеляза, че мускулестите му крака вече са загорели от слънцето. Искаше й се той да не ги бръсне. Обаче Том й бе обяснил, че културистите трябва да го правят преди състезание и освен това да се мажат с тъмна боя и мазнина.

Той спря и погледна цифровия часовник на печката, който показваше 17:30 ч. Сви рамене и отвори хладилника. Тревогата, която се изписа на лицето му, бе като отражение на нейната, но имаше съвсем различна причина.

— Какво, няма бира? Трябва ли да отида да купя? — възкликна Том.

— След два часа ще се стъмни — каза Моника, като избърса ръцете си с кухненска хартия. — Чудя се дали да не се обадя на някого.

На масата бяха поставени чинии и прибори за трима души. В печката се печеше лазаня — любимото ястие на Ани. В кухнята ухаеше на чесън, риган, доматен сос и кашкавал. Том бе отбелязал, че има нужда от още една чиния, но тя му отказа.

— Ще чакаме децата — настоя Моника.

Въпреки здравия разум тя го бе пуснала в къщата, когато той се появи след работа и заяви, че е дошъл да се извини, задето не си е отишъл рано тази сутрин. Обясни й, че като станал, не му се искало да си тръгне. Опитваше се да я поласкае.

Беше добър в ласкателствата. Това бе част от проблема — тя обичаше да я ласкаят, макар да знаеше как точно стоят нещата.

За пръв път бе чула за Том, когато започна работа като управител на магазина. Трите касиерки хихикаха като ученички, когато описваха мъжа от фирмата за доставки. Идването му в три и половина било най-хубавата част от следобеда им, казваха те. Моника разбра защо. Той бе висок, добре сложен, очарователен, словоохотлив и ерген. Докато внасяше стоките през задната врата, Том флиртуваше с всички жени подред, като им правеше комплименти за облеклото и прическата, казвайки им, че изглеждат отслабнали. Моника веднага прозря номерата му, но се възхищаваше на вечното му добро настроение, безспорния чар и очебийната му настойчивост, която той скоро насочи с пълна сила към нея. Въпреки че се опита да отрече пред себе си онова, което правеше, тя откри, че проверява дали косата и червилото й са наред преди три и половина. Не възразяваше, когато той се задържаше след доставката, като бъбреше с нея за незначителни неща, предлагаше да помогне за подреждането на кашоните, за преместването на някой стелаж или да изрине снега на тротоара.

Веднъж Том хвана прилеп, който някак бе влетял в магазина, и я впечатли с това, че го пусна навън, без да го нарани. Когато касиерките започнаха да клюкарстват, че много време прекарвал при тях, Моника го помоли да се придържа към професионалните си задължения. Щял да го направи, каза й Том, ако не бил толкова силно привлечен от нея. А когато тя му напомни, че има деца, той заяви, че обича децата и ще се радва да се запознае с нейните, после попита какво ще каже да вечерят някой ден. Това беше преди четири месеца и дузина вечери. Внимаваше през цялото време, до снощи, когато си позволи да легне с него.

Том затвори вратата на хладилника и се обърна към нея със скръстени ръце. Бицепсите му бяха огромни.

— Аз не бих се притеснявал толкова — каза. — Когато бях малък, хората тук не се тревожеха много. Спомням си, че след училище ходех за риба, играех баскетбол или се мотаех наоколо до късна доба. Прибирах се вкъщи, когато реша. А сега го превръщат във федерален случай, ако изпуснат от поглед децата дори за минута.

— Мен ли имаш предвид? — попита тя.

Можеше да се закълне, че Том понечи да каже „да“. Обаче се усети.

— Не, не… Имам предвид хората като цяло. Всички са такива параноици. Сега живеем сякаш в друг щат. Ако някой малчуган закъснее от училище, обявяват тревога „Амбър“[1]. Тук не беше така. Ние си вярвахме, знаеш ли? Това просто ме изнервя. Може би Ани не се прибира, за да направи впечатление — вметна той. — А пък и е едно докачливо момиченце.

— Том — каза Моника, мерейки думите си. — Днес Ани и Уилям са свършили по-рано училище. Трябваше да си бъдат вкъщи в два часа, ако не отидат с теб за риба.

На лицето му се изписа чувство за вина.

— Какво? — възкликна тя. — Отишъл си пред училището, нали? Предположих, че те не са били там.

Том си пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Днес две от момчетата бяха болни и ми възложиха допълнителни курсове. Бях страшно зает. Сигурно съм забравил.

Лицето на Моника се изопна.

— Казах им, че може би ще ги взема — рече той извинително. — Нищо не обещах.

— Обаче Уилям го прие на сериозно.

Том сви рамене.

— Случват се такива неща, Моника.

Тя бе прекарала работния ден в някакъв вид вцепенение. През цялото време сърцето й бе свито и се бе извинила с това, за да отиде в задната стая и да поплаче. Мислила си бе да позвъни в училището и да помоли да извикат Ани. Щеше да й обясни какво се е случило с Том, но как щеше да го каже?

Майка ти оплеска нещата.

Майка ти наруши думата си.

Майка ти пи твърде много вино с Том, след като ти и Уилям си легнахте, и го покани да се качи в спалнята й. Той обеща, че ще стане рано сутринта и ще излезе, преди ти и Уили да се събудите.

Той обеща!

Обаче щеше да чуе отговора на Ани, че се е заклела никога да не допуска мъж в семейството, без да е решила, че те наистина имат нужда от баща. Дъщеря й не беше я молила за тази клетва, Моника сама я беше дала. Сега бе предала децата си заради този мъж. Как бе допуснала да се случи? Как щеше да поправи стореното?

Ани бе упорита и умна за годините си. Момичето бе здраво стъпило на земята и накрая щеше да й прости. Ала никога нямаше да забрави. Обаче Уили, бедничкият Уили… Подобно нещо можеше да го изплаши, да го тласне по грешен път. Предаденото доверие бе сериозно нещо. Излъганите очаквания бяха също толкова стряскащи. Би дала всичко да може някак да изтрие от спомените на Уилям тази сутрин, когато Том се бе присъединил към тях на масата за закуска.

А единственият начин, по който Том реагираше на това, бе да каже: „Случват се такива неща, Моника“.

Той беше незаинтересован и щеше да е лесно да обвини него за случилото се. Обаче тя бе тази, която го бе довела в дома им.

— Искам да остана сама и да чакам децата си — каза Моника. — Навярно те са единственото нещо, което съм създала както трябва.

В отговор на думите й изражението му видимо се смекчи, той приближи до нея и я прегърна през раменете. Тя остана резервирана, отказвайки да се поддаде на физическото му привличане. Ръката му, която минаваше зад тила й, притискаше главата й към твърдото му рамо.

— Съжалявам, скъпа — прошепна Том, заровил уста в косата й. — Те са твои деца, значи са важни и за мен. Разбира се, че ще се тревожиш за тях.

— Аз също съжалявам, Том — отвърна Моника. Съжаляваше, че изобщо го е срещнала.

Докато я прегръщаше, жената отвори очи и видя отражението си в огледалната вратичка на микровълновата фурна. Все още беше стройна, руса, с огромни очи и плътни устни — черти, които повечето мъже харесваха. Знаеше, че не заслужава външността си, не бе направила нищо, за да я придобие. Гените бяха причината да изглежда десет години по-млада, отколкото беше в действителност. Прииска й се да го отблъсне и да избяга някъде. Как можеше той изобщо да не я разбира?

Том побърза да я успокои:

— Ще ми се да мисля, че ме смяташ за едно от нещата, които си свършила правилно.

Тя не отвърна, надявайки се, че той няма да я притиска за отговор. Ала го направи.

— Не се случва често да бъдем тук без децата, скъпа — каза Том. — Бихме могли да използваме това време за нас.

Естествено, Моника знаеше какво има предвид, но не можеше да повярва, че той изобщо го предложи. Почувства възбудата в притиснатото му към нея тяло. Том движеше ханша си така, че мъжкото му достойнство се търкаше в корема й.

Тя погледна часовника на печката — 17:45.

— Том…

Той не я пусна.

— Том — повтори Моника, като го отблъсна с повече сила от необходимото, разтревожена от отвращението, което изпитваше към същия мъж, който бе в леглото й предната вечер. — Защо не си отидеш вкъщи? Искам да говоря с Ани и Уилям. Ти не трябва да си тук. Направи достатъчно за днес.

По лицето му премина сянка и в очите му се появи безмилостно изражение, каквото никога не бе виждала.

— Добре — рече той безстрастно. — Ще се махна от полезрението ти.

Тя не го спря.

— И всичко това е, задето не заведох Уилям за риба, така ли? — попита Том. — Затова ли е всичко?

Какво ли бе видяла в него, запита се Моника. Как бе могла да позволи на външността му да скрие очевидния факт, че той е един егоцентричен задник.

— Върви си — каза тя.

Том присви изразително очи, понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Тогава до по-късно — въздъхна, като се отправи към задната врата. — Знаеш ли, трудно ми е да ходя, когато си ме възбудила така.

— Не се връщай никога повече — отвърна студено Моника. — Всичко свърши. Край.

Той изсумтя и поклати невярващо глава.

— А аз дойдох да се извиня.

Тя се обърна към печката да нагледа лазанята.

— Не, не мисля, че е така. — Кашкавалът вече правеше мехурчета и започваше да се запича. Моника намали фурната, за да запази вечерята топла.

— Хей — извика Том от антрето. — Тази малка кучка ми е взела въдицата и рибарската жилетка! — Тялото му изпълни рамката на вратата, лицето му бе червено, а красивата уста — изкривена.

— Какво?! — недоумяващо го изгледа тя.

— Това е шестстотиндоларова въдица „Сейдж“ — отвърна бавно той. — В жилетката имах изкуствени мухи за стотици долари. А тази малка кучка я е взела!

Сякаш светлината на двете крушки на полилея над главата й стана червена. Гледаше го като през пурпурна пелена, мислейки си, че никога не е виждала по-грозен мъж.

— Върви си — каза Моника, а гласът й се извиси до писък. — И никога повече не се връщай в къщата ми!

— О, ще се върна! — изкрещя Том. — Ще се върна за въдицата и за жилетката ми, дявол да го вземе.

— Махай се!

За секунда си помисли, че той ще се втурне към нея. Обаче Том остана на прага с освирепяло от гняв лице. Без да обръща глава, тя погледна косо към комплекта ножове, оставени на плота, до ръката й.

— Моника — рече той, — ти си доста добро парче за чукане. Не изключително, но добро. Имаш хубава уста. Но никога няма да задържиш за дълго някой мъж, докато е тук тази малка кучка. И маминото синче Уили.

Заболя я така, сякаш бе грабнала един от ножовете и го бе забила в гърдите си. Не й достигаше въздух.

— Махай се! — изкрещя яростно.

Том поклати глава, изгледа я продължително и излезе, като затръшна вратата.

Тя захлупи лице в ръцете си и избухна в плач, наричайки го с всички обидни имена, които й дойдоха на ума. Сърцето й бе сломено, бе ужасена от факта, че не знае къде са децата й, а сега бе съвсем сама.

А знаеше, че ги няма по нейна вина.

Бележки

[1] Тревога, която се обявява при данни за отвлечено дете. — Б.пр.